Михаил Булгаков
Дяволиада (10) (Повест, разказваща как близнаците погубиха един деловодител)

X
Страшният Дупкин

Огледалната кабина започна да пада надолу и двамата Короткови паднаха надолу. Първият и главният Коротков забрави втория в огледалото на кабината й излезе сам в прохладния вестибюл. Един извънредно дебел и розов с цилиндър го посрещна с думите:

— Много хубавичко. Сега ще ви арестувам.

— Аз не мога да бъда арестуван — отговори Коротков и се разсмя със сатанински смях, — защото съм неизвестно кой. Естествено. Не мога да бъда нито арестуван, нито оженен. А за Полтава няма да замина.

Дебелият човек се разтрепери от ужас, погледна Коротков в зениците и започна да пада възнак.

— Арестувай ме де — изписука Коротков и изплези на дебеланкото треперещия си блед език, който миришеше на валериан, — как ще ме арестуваш, ако вместо документи имам краставици? Може и Хохенцолерн да съм.

— Божичко Исусе Христе — каза дебеланкото, прекръсти се с разтреперана ръка и се превърна от розов в жълт.

— Наполеонкер да ти се е мяркал? — отсечено попита Коротков и се озърна. — Отговаряй, дебеланко!

— Съвсем не — отговори дебеланкото, променяйки розовото си оцветяване на сивичко.

— Какво ще правим сега? А?

— При Дупкин и никъде другаде — промълви дебеланкото, — най-добре ще е при него. Ама е страшен. Много е страшен! Да не му се изпречва човек на пътя. Двама вече изхвръкнаха от кабинета му горе. Одеве строши телефона.

— Добре — отговори Коротков и се изплю пренебрежително, — вече ми е все едно. Качвай ме!

— Гледайте да не си ударите краченцето, другарю пълномощник — нежно каза дебеланкото, докато настаняваше Коротков в асансьора.

На най-горната площадка ги пресрещна един хлапак на около шестнайсет години и ревна страховито:

— Къде си тръгнал? Стой!

— Недей ме би, чичко — каза дебеланкото, сви се и закри главата си с ръце, — лично при Дупкин.

— Минавай — извика хлапакът.

Дебеланкото зашепна:

— Вие влезте, ваше сиятелство, а аз ще ви почакам тук, на пейката. Много ме е страх…

Коротков се озова в едно тъмно антре, а от него в безлюден салон, постлан със син охлузен килим.

Пред вратата с надпис „Дупкин“ Коротков се поколеба малко, но после влезе и се намери в уютно мебелиран кабинет с огромна малинова маса и часовник на стената. Дребничкият пълничък Дупкин скочи като на пружина иззад бюрото си, засука мустаци и кресна:

— М-млък!… — Въпреки че Коротков още нищичко не беше казал.

В същия миг в кабинета се появи един блед младеж с чанта. Лицето на Дупкин веднага се покри с усмихвателни бръчки.

— Аа — сладко се провикна той, — Артур Артурич. Моите почитания.

— Слушай, Дупкин — подхвана младежът с метален глас, — ти ли си писал на Мехурчев, че съм бил установил във взаимоспомагателната каса лична диктатура и че съм задигнал вноските за месец май? Ти ли? Отговаряй, скапаняко!

— Аз?… — замънка Дупкин и по някакъв магически начин започна да се превръща от страховития Дупкин в добряка Дупкин. — Аз, Артур Диктатурович… Аз, разбира се… Ама вие не бива…

— Мръснико, мръснико — натъртено каза младежът, поклати глава, замахна с чантата си и цапардоса с нея Дупкин по бузата, сякаш изсипваше палачинка от тигана в чиния.

Коротков машинално изохка и се вцепени.

— Същото ще се случи и на теб, и на всеки негодник, който посмее да си пъха носа в моите работи — внушително каза младежът, закани се за сбогом на Коротков с червен юмрук и си излезе.

Към една-две минути в кабинета цари мълчание и само висулките на полилея подрънкваха от преминалия някъде камион.

— Това е, младежо — каза с горчива усмивка добрият и унижен Дупкин, — това е наградата за усърдието ми. По цели нощи не си доспиваш, не си дояждаш, не си допиваш, а резултатът е все един и същ — по мутрата. Да не би и вие да сте дошли за същото? Щом е тъй… Бийте Дупкин, бийте го. Мутрата му е май общинска. Или мислите, че с ръка ще ви заболи? Тогаз вземете свещника.

И Дупкин съблазнително изложи пълничките си бузи иззад бюрото. Без нищо да разбира, Коротков се усмихна стеснително с половин уста, хвана свещника за крачето и фрасна с пращане Дупкин по главата със свещите. От носа на Дупкин по сукното закапа кръв, той викна „помощ“ и избяга през вътрешната врата.

— Ку-ку! — радостно се провикна горската кукувица и изскочи от нюрнбергската шарена къщурка на стената.

— Ку-клукс-клан! — развика се тя и се превърна в плешива глава. — Ще отразим в писмен вид, че биете ръководните кадри!

Коротков се вбеси. Той замахна със свещника и удари часовника. Часовникът му отвърна с трясък и с пръски от златни стрелки. Наполеонкер изскочи от часовника, превърна се в бяло петле с надпис „изходящ“ и се шмугна през вратата. В същия миг иззад вътрешната врата се чу вопълът на Дупкин: „Дръжте го тоя разбойник!“ — и отвсякъде започна да се приближава тежкото топуркане на тичащи хора. Коротков се обърна и побягна.