Лудвиг фон Мизес
Антикапиталистическото мислене (8)

7. Негодуванието на работниците „бели якички“

Покрай обстоятелството, че е засегнат от всеобщата омраза към капитализма, „бялата якичка“^[1] работи при две особени несгоди, които са специфични за категорията му.

Като седи зад бюро и нанася думи и цифри върху хартията, той е склонен да надценява значението на работата си. Подобно на шефа си пише и чете онова, което други хора са нанесли върху хартията и говори пряко или по телефона с други хора. Изпълнен със самонадеяност, той си представя себе си като част от управляващия елит на предприятието и сравнява задачите си с тези на шефа си. Като „умствен работник“, той гледа отвисоко и арогантно на физическия работник, чиито ръце са загрубели и замърсени. Това, което го вбесява, е, че мнозина от тези физически работници получават повече от него и са по-уважавани. Какъв срам, мисли си той, че капитализмът не цени неговата „интелектуална“ дейност според „истинската“ й стойност и ухажва елементарната робия на „необразованите“.

Като храни такива атавистични идеи за значението на работата в офиса и физическата работа, „бялата якичка“ си затваря очите за реалистичната оценка на ситуацията. Той не вижда, че неговата собствена чиновническа дейност се състои от изпълнението на рутинни задачи, които не изискват нищо повече от елементарно обучение, докато „ръцете“, на които той завижда, са изкусни механици и техници, които знаят как да се оправят със сложните машини и апарати на съвременната индустрия. Именно тази напълно объркана представа разкрива чиновническото неразбиране и липса на разумна преценка за реалното състояние на нещата.

От друга страна, чиновникът, както всички професионалисти, е тормозен от ежедневния контакт с хора, които са успели повече от него. Той вижда част от колегите си, започнали от същото ниво заедно с него, да правят кариера в йерархията на офиса, докато той си остава на дъното. До вчера Пол бе на същото ниво като него. Днес Пол има по-важни и по-добре платени задължения. А, мисли си той, Пол във всяко едно отношение стои по-долу от него. Разбира се, заключава той, Пол дължи напредъка си на онези основни трикове и умения, способни да придвижат нечия кариера само при тази несправедлива капиталистическа система, която всички книги и вестници, всички учени и политици разобличават като корен на всички беди и нещастия.

Класическият израз на самомнението на чиновниците и на тяхната странна вяра, че собствената им второстепенна професия е част от предприемаческата дейност и е сродна с работата на шефовете им, може да се открие в Лениновото описание на „контрола на производството и разпределението“, представено в най-популярния му труд. Самият Ленин и повечето от неговите съратници конспиратори никога не са учили нещо за начина на действие на пазарната икономика и никога не са искали да го научат. Всичко, което са знаели за капитализма, е това, че Маркс го е описал като най-голямото зло. Те са били професионални революционери. Единствените източници на техните доходи са били партийните фондове, захранвани от доброволни и още по-често от недоброволно изтръгнати вноски и плащания и от насилствени „експроприации“. Но преди 1917 г. като изгнаници в Западна и Централна Европа, някои от другарите понякога са заемали второстепенни рутинни длъжности в бизнес фирми. Това е бил техният опит — опитът на чиновници, които трябва да попълват формуляри и бланки, да преписват писма, да нанасят цифри в книги и да подреждат книжа, което пък снабдява Ленин с цялата информация за предприемаческата дейност.

Ленин правилно разграничава работата на предприемачите, от една страна, и тази на „научно образования екип от инженери, агрономи и т.н.“, от друга. Тези експерти и технолози са предимно изпълнители на нареждания. Те се подчиняват при капитализма на капиталистите, а при социализма — на „въоръжените работници“. Функцията на капиталистите и на предприемачите е различна, според Ленин тя е „контрол над производството и разпределението, на труда и произведеното“. Сега задачата на предприемачите и капиталистите е определянето на целите, за които трябва да бъдат употребени факторите за производство, за да обслужват по най-добрия начин желанията на потребителите, т.е. да определят какво трябва да се произведе, в какво количество и от какво качество. Но това не е значението, което Ленин свързва с термина „контрол“. Като марксист той не е осъзнавал проблемите, които уредбата на производствената дейност ще срещне при всяка една въобразена система на социална организация; неизбежната оскъдица на фактори за производство, несигурността на бъдещите условия, за които трябва да се погрижи производството, и нуждата от избор сред озадачаващото множество от технологични методи, подходящи за постигане на целите, след като вече са набелязани онези, които минимално пречат за постигането на други цели, т.е. онези, при които производствените разходи са най-ниски. Дори и намек относно тези въпроси не може да се намери в писанията на Маркс и Енгелс. Всичко, научено от Ленин за бизнеса от разказите на неговите другари, които понякога работели в бизнес офиси, е това, че той изисква много бумащина, записване и пресмятане. Така заявява, че „счетоводството и контролът“ са основните неща, които са нужни за организиране и правилно функциониране на обществото. Но „счетоводството и контролът“, продължава той, вече са били опростени от капитализма до краен предел, тъй като са се превърнали в извънредно прости операции за наблюдение, записване и издаване на бележки, което е по силите на всеки един, който може да чете и пише и познава първите четири правила на аритметиката.

Тук виждаме философията на прошнурования чиновник в пълния й блясък^[2].