Лудвиг фон Мизес
Антикапиталистическото мислене (22)

4. „Буржоазният предразсъдък“ за индивидуалната свобода

Историята на западната цивилизация е свидетелство за непрестанната борба за индивидуална свобода.

Социалното сътрудничество при разделението на труда е крайният и единствен източник на успеха на човека в борбата му за оцеляване и на усилията му за максимално възможното подобряване на материалните условия за благосъстоянието му. Поради човешката природа обаче обществото не може да съществува, ако не съществуват правила за възпиране на непокорни хора от действия, несъвместими с живота на общността. За да се съхрани мирното сътрудничество, трябва да сме готови да прибегнем до насилствени мерки срещу онези, които нарушават мира. Обществото не може да съществува без социален апарат за насилие и принуда, т.е. без държава и правителство. След това възниква и друг проблем: да бъдат ограничени хората, които изпълняват властови функции, ако те злоупотребяват със силата си и превръщат всички останали хора практически в роби. Целта на всички борби за индивидуална свобода е да се държат под контрол въоръжените защитници на мира, управниците и техните служители. Политическата концепция за индивидуалната свобода означава свобода от своеволни действия от страна на полицейската власт.

Идеята за индивидуалната свобода е била винаги особено присъща на Запада. Това, което разделя Изтока и Запада, е преди всичко фактът, че народите от Изтока никога не са възприели идеята за индивидуалната свобода. Непреходната слава на древните гърци се крие в това, че те са били първите, които са осъзнали значението и важността на институциите, охраняващи свободата. Съвременни исторически проучвания са проследили произхода на някои от научните постижения, някога приписвани на елините, до източните им първоизвори. Но никой никога не е оспорил твърдението, че идеята за индивидуалната свобода е възникнала в градовете на древна Гърция. Писанията на гръцките философи и историци са я предали на римляните и по-късно — на модерна Европа и Америка. Тя става основна грижа на всички западни планове за създаване на доброто общество. Тя поражда философията на laissez-faire, на която човечеството дължи всички безпрецедентни постижения от епохата на капитализма.

Целта на всички съвременни политически и съдебни институции е да се охранява свободата на личността срещу поплъзновенията от страна на правителството. Представителното управление и върховенството на закона, независимостта на съдилищата и трибуналите от намесата на административните власти, „хабеас корпус“ (т.е. изискването всеки да може да се яви и да бъде съден от съд, преди да бъде задържан в затвор), съдебният контрол върху актовете на администрацията и съответно обезщетяването за понесените от тях вреди, свободата на словото и печата, отделянето на държавата от църквата и много други институции, са предназначени в крайна сметка да ограничат свободното усмотрение на властимащите и да съхранят свободата на личността от техния произвол. Епохата на капитализма е отменила всички прояви на робство и крепостничество. Тя слага край на жестоките наказания и ограничава присъдите за престъпления, сведени до минимум, който е необходим за възпиране на нарушителите. Приключва с мъченията и с други спорни методи на действие спрямо заподозрени и закононарушители. Отхвърля всички привилегии и издига равенството на всички хора пред закона. Превръща поданиците на тираните в свободни граждани.

Материалните подобрения са резултат от тези реформи и иновации в осъществяването на правителствените дела. С изчезването на привилегиите и даването на право на всеки да оспори личните интереси, облагодетелствани от статуквото на всички останали, е осигурена свобода на онези, които имат таланта да развиват нови индустрии. Тези индустрии, които днес правят материалните условия за живот на хората много по-добри. Увеличава се населението, но въпреки това увеличеното население може да се радва на по-добър живот от предците си.

И в страните от западната цивилизация винаги е имало привърженици на тиранията — абсолютното произволно управление на самодържец или на аристокрация, от една страна, и подчиняването на всички останали хора, от друга. Но в епохата на Просвещението гласовете им все повече отслабват. Каузата на свободата надделява. В първата половина на XIX в. победоносното настъпление на принципа на свободата изглеждало неустоимо. Най-известните философи и историци били убедени, че историческата еволюция е насочена към установяването на институции, които гарантират свободата, и че никакви интриги и машинации от страна на привържениците на „сервилизма“ няма да спрат движението към либерализъм.

При разглеждане на либералната социална философия има склонност да се пренебрегва силата на един мощен фактор, който работел в полза на идеята за индивидуалната свобода, а именно важната роля на литературата на древна Гърция в образованието на елита. Между гръцките автори също имало привърженици на правителственото всевластие, като например Платон. Но основното съдържание на гръцката идеология бил стремежът към индивидуална свобода. Преценени по стандартите на модерните институции, гръцките градове държави би трябвало да бъдат наричани олигархии. Индивидуалната свобода, която гръцките държавници, философи и историци възхвалявали като най-ценното благо за човека, била привилегия, запазена за малцинството. Като я отказвали на метеките^[1] и робите, те на практика подкрепяли деспотичното управление на наследствената каста от олигарси.

Но би било голяма грешка да се определят техните химни за индивидуалната свобода като лъжливи. Те са били не по-малко искрени във възхвалата и стремежа си към свободата от онези робовладелци, които 2000 години по-късно подписали Американската декларация за независимост. Именно политическата литература на древните гърци е вдъхновила идеите на монархомахите^[2], философията на вигите^[3], доктрините на Алтузий^[4], Гроций^[5] и Джон Лок^[6], а също и идеологията на бащите на модерните конституции и законите, които защитават основните права. Именно класическото обучение, съществена черта на либералното образование, е държало буден духа на свободата в Англия на Стюартите, във Франция на Бурбоните и в Италия, подчинена на деспотизма на тълпа от принцове. И не друг, а Бисмарк, който след Метерних е най-големият враг на свободата сред държавниците от XIX в., свидетелства за факта, че в Прусия по времето на Фридрих Вилхелм III Гимназията, образованието, основано на гръцката и римската литература, е било крепост на републиканизма^[7]. Яростните усилия за елиминиране на класическото обучение от програмите на либералното образование, с цел практически да се унищожи самото му качество, бяха едно от най-ясните проявления на възраждането на „сервилистката“ идеология.

Факт е, че преди 100 години само малцина били онези, предвидили надмощието, което антилибералните идеи били предопределени да получат в много кратък срок. Идеалът на свободата изглеждал толкова твърдо вкоренен в съзнанието на всеки човек, че сякаш никакво реакционно движение не би успяло да го изкорени. Наистина, би било безнадеждно начинание да се атакува свободата открито и да се подкрепя непресторено връщането към подчинение и робия. Но антилиберализмът прониква в умовете на хората, маскиран като суперлиберализъм, като изпълнение и завършек на самите идеи за свобода и граждански права. Той идва маскиран като социализъм, комунизъм, планиране.

Нито един интелигентен човек не би пропуснал да признае, че онова, към което се стремят социалистите, комунистите и плановиците, е радикалното отстраняване на личната свобода и установяване на правителственото всевластие. Но огромното мнозинство от социалистическите интелектуалци са убедени, че в борбата за социализъм те се борят за свобода. Наричат себе си левичари и демократи, а днес дори си приписват и названието „либерал“. Вече говорихме за психологическите фактори, които са замъглили преценката на тези интелектуалци и на масите, които са ги последвали. На подсъзнателно ниво те са били напълно наясно с факта, че пропускът им да постигнат високите цели, които амбицията им е поставила, е резултат от техните собствени недостатъци. Знаели са отлично, че не са били нито толкова умни, нито достатъчно продуктивни, но не са искали да признаят своята посредственост нито пред себе си, нито пред околните и са търсели изкупителна жертва. Утешавали се и се опитвали да убедят другите хора, че причината за провала им не е тяхната собствена посредственост, а несправедливостта на икономическата организация на обществото. При капитализма, заявяват те, личната реализация е възможна за малцина. „Индивидуалната свобода в едно общество на laissez-faire е постижима само за онези, които имат богатството или възможността да го спечелят“^[8]. Следователно, заключават те, държавата трябва да се намеси, за да осъществи „социална справедливост“ — това, което имат предвид всъщност, е да даде на разочарованата посредственост „съобразно нуждите й“.

Докато проблемите на социализма били просто въпрос на дебати, хората, които нямали ясна преценка и разбиране, можели да попаднат в плен на илюзията, че свободата би могла да се съхрани при социалистическия режим. Тази самоизмама обаче не може да се подхранва повече, тъй като съветският опит показва на всеки какви са условията в едно социалистическо общество.

Днес апологетите на социализма са принудени да изопачават факти и да интерпретират погрешно ясното значение на думи, когато се опитват да накарат хората да вярват в съвместимостта между социализма и свободата.

Покойният професор Ласки, приживе прочут деятел и председател на Британската лейбъристка партия, самозван некомунист и дори антикомунист, ни казваше, че „няма съмнение, че в Съветска Русия комунистът се усеща напълно свободен; без съмнение той осъзнава напълно, че тази свобода му е отказана във фашистка Италия.“^[9]

Истината е, че руснакът е свободен да изпълнява всички заповеди, издадени от висшестоящите, но ако той се отклони на милиметър от правилния начин на мислене, бива безмилостно ликвидиран. Всички тези политици, чиновници, автори, музиканти и учени, които са били „прочистени“, със сигурност не са били антикомунисти. Напротив, те са били фанатични комунисти, партийци с добро положение, които върховните власти, заради лоялността им към съветското верую, са издигнали на високи постове. Единственото им престъпление е било, че не са били достатъчно бързи да адаптират идеите си, политиката, книгите и композициите си към последните промени в идеите и вкусовете на Сталин. Трудно е да се повярва, че тези хора са се чувствали „напълно свободни“, ако не прикачим към думата свобода смисъл, точно противоположен на обичайното значение, което хората са навикнали да й придават.

Фашистка Италия беше със сигурност страна, в която нямаше индивидуална свобода. Тя бе приела прословутия съветски модел на „еднопартийния принцип“ и съответно потискаше всички противоположни възгледи. Тук обаче имаше очевидна разлика между болшевишкото и фашисткото приложение на този принцип.

Например във фашистка Италия живееше бившият комунистически депутат от парламента, проф. Антонио Грациадеи, който остана лоялен до смъртта си на комунистическите си убеждения. Той получи правителствена пенсия, на която имаше право като „професор емеритус“^[10] и бе свободен да пише и да публикува в най-добрите издателства книги, които бяха ортодоксално марксистки. Липсата на свобода в неговия случай обаче очевидно е по-малка от тази на руските комунисти, които, както реши да заяви проф. Ласки, „без съмнение“ имат „пълно усещане за свобода“.

Проф. Ласки обичаше да повтаря баналната истина, че индивидуалната свобода на практика винаги означава свобода в рамките на закона. Той продължаваше, че законът винаги цели „създаване на сигурност за начин на живот, оценен като задоволителен от онези, които доминират в държавната машина“^[11]. Това е коректно описание на законите на свободната страна, ако означава, че законът целѝ защитата на обществото срещу конспирациите, насочени към разпалване на гражданска война и към свалянето на правителството чрез сила. Но е сериозно изопачаване, когато проф. Ласки добавя, че при капиталистическото общество „усилията от страна на бедните да променят по радикален начин собственическите права на богатите изведнъж поставят под заплаха цялата схема на свободите“^[12].

Нека вземем например случая с големия идол на проф. Ласки и неговите приятели, Карл Маркс. Когато през 1848 г. и 1849 г. той участвал активно в организирането и провеждането на революцията, първо в Прусия, а по-късно и в други германски държави, бил прогонен, бидейки от законова гледна точка чужденец, и се преместил със съпругата, децата и слугинята си първо в Париж, а след това в Лондон^[13].

По-късно, когато мирът бил възстановен и участниците в неуспялата революция били амнистирани, той бил свободен да се върне във всяка точка на Германия и често се възползвал от тази възможност. Вече не бил изгнаник и сам решил да се установи в Лондон^[14]. Никой не го притеснил, когато през 1864 г. основал Международната асоциация на трудещите се, организация, чиято единствена открито заявена цел била да подготви великата световна революция. Не бил спиран, когато от името на тази асоциация посетил множество европейски страни. Бил свободен да пише и да публикува книгите и статиите, които, ако използвам думите на проф. Ласки, били със сигурност усилие „да се променят по радикален път собственическите права на богатите“. Даже умрял спокойно в лондонския си дом, на Мейтлънд Парк Роуд 41, на 14 март 1883 г.

Или да вземем случая с Британската лейбъристка партия. Нейният опит „да промени по радикален начин собственическите права на богатите“, както и проф. Ласки знаеше отлично, не бе възпрепятстван с никакво действие, несъвместимо с принципа на индивидуалната свобода.

Маркс, размирникът, можа да живее, пише и проповядва революция свободно във викторианска Англия, така както Лейбъристката партия може да се ангажира свободно с всякакви политически дейности в поствикторианска Англия. В Съветска Русия обаче не се толерира дори и минимална опозиция. Това е разликата между свободата и робството.