Лудвиг фон Мизес
Антикапиталистическото мислене (13)

1. Пазарът на литературни произведения

Капитализмът предоставя на мнозина да поемат инициативата. Докато сковаността на статусното общество налага на всеки неизменимо подчиняване на рутината и не толерира никакви отклонения от традиционните модели на поведение, капитализмът насърчава иноватора. Печалбата е наградата за успешното отклонение от обичайните типове на действие, загубата е наказанието за онези, които нескопосано са се придържали към остарели методи. Индивидът е свободен да покаже, че той може да се справи по-добре от другите хора.

Тази свобода на индивида обаче е ограничена. Тя е резултат от демокрацията на пазара и затова зависи от оценяването на постиженията на индивида от страна на върховните господари — потребителите. Това, което се заплаща на пазара, не е доброто представление само по себе си, а признатото като добро от достатъчно голям брой потребители. Ако купуващата публика е твърде тъпа, за да оцени подобаващо стойността на един продукт, колкото и да е прекрасен, цялото усилие и разходи са били напразни.

Капитализмът по същество е система на масовото производство за задоволяване на нуждите на масите. Той излива рог на изобилието върху обикновения човек. Повдигнал е средния жизнен стандарт до висини, които не са били и мечтани в по-ранните епохи. Направил е достъпни за милиони хора удоволствия, които само преди няколко поколения са били достъпни само за един малък елит.

Блестящ пример за това ни предоставя еволюцията на широкия пазар за всякакви видове литература. Литературата, в най-широкия смисъл на това понятие, днес е артикул, търсен от милиони. Те четат вестници, списания и книги, слушат радиопредавания и изпълват театрите. Авторите, продуцентите и актьорите, които задоволяват желанията на публиката, получават значителни приходи. В рамките на социалното разделение на труда се появи ново подразделение, разновидността на литераторите, т.е. хора, които се издържат чрез писане. Тези автори продават услугите си или продукта на усилията си на пазара, точно по същия начин, по който всички останали специалисти продават своите услуги или продукти. Те в самото си качество на писатели са плътно интегрирани в общото тяло на пазарното общество.

В докапиталистическите времена писането е било непечелившо изкуство. Ковачите и обущарите са можели да се изхранват, но не и писателите. Писането е било свободно изкуство, хоби, но не и професия. То е било благородно занимание на богати хора, на крале, магнати и държавници, на патриции и други финансово независими благородни господа. То е било практикувано в свободното време от епископи, монаси, университетски преподаватели и войници. Безпаричният човек, който е бил изкушен от неустоим импулс за писане, е трябвало първо да си осигури някакъв източник на доходи, различен от авторството. Спиноза е шлифовал лещи. Двамата Мил, бащата и синът, са работели в лондонските кантори на Източноиндийската компания. Но повечето от бедните автори са живели от щедростта на богати почитатели на изкуствата и науките. Крале и принцове са си съперничели чрез покровителството на поети и писатели. Владетелските дворове били убежище на литературата.

Исторически факт е, че тази система на покровителство предоставяла на авторите пълна свобода на изразяване. Покровителите не са смеели да налагат на протежетата си своята собствена философия и собствените си стандарти за вкус и етика. Те често били готови да ги защитават срещу църковните власти. Поне е било възможно за даден автор, когото един или няколко двора са преследвали, да намери убежище в съперничещ двор.

Въпреки това възгледите на философите, историците и поетите, движещи се между придворните и зависещи от благоволението на някакъв деспот, не са много поучителни. Старите либерали възхвалявали еволюцията на пазара за литературни произведения като съществена част от процеса, който еманципирал хората от опеката на кралете и аристократите. Оттук, смятали те, върховна ще бъде присъдата на образованите класи. Каква прекрасна перспектива! Като че се задавал нов разцвет.