Лудвиг фон Мизес
Антикапиталистическото мислене (12)

2. Антикапиталистическият фронт

От самото начало на социалистическото движение и на усилията да се оживят интервенционистките политики на докапиталистическите времена и социализмът, и интервенционизмът са били напълно дискредитирани в очите на онези, които са познавачи на икономическата теория. Идеите на огромното мнозинство от невежи хора обаче са изцяло задвижени от най-силните човешки страсти на завистта и омразата.

Социалната философия на Просвещението, която е прокарала пътя за реализиране на либералната програма — икономическа свобода, въплътена в пазарната икономика (капитализма), както и нейният конституционен резултат — представителното правителство, не е предполагала унищожаването на трите стари сили — монархията, аристокрацията и църквата. Европейските либерали целели замяната на кралския абсолютизъм с парламентарна монархия, а не установяването на републиканско управление. Те искали да отменят привилегиите на аристократите, но не да ги лишат от титлите, гербовете и именията им. Те искали да дадат на всеки свобода на съвестта и да сложат край на преследванията на разколници и еретици, но се стремели да дадат на всички църкви и деноминации съвършената свобода за постигането на техните духовни цели. Така били съхранени трите велики сили на стария режим.

Бихме могли да очакваме, че князете, аристократите и свещениците, които неуморно изповядвали техния консерватизъм, биха били готови да се противопоставят на социалистическата атака срещу устоите на западната цивилизация. В крайна сметка предвестниците на социализма не се въздържали да обявяват открито, че при социалистическия тоталитаризъм няма да има място за онова, което те наричали останки от тиранията, привилегиите и предразсъдъците.

Дори сред тези привилегировани групи обаче негодуванието и завистта били по-силни, отколкото хладния разсъдък. Те на практика подали ръка на социалистите, като пренебрегнали факта, че социализмът се стреми към конфискация на техните имоти и че при тоталитарната система не може да има религиозна свобода. Хохенцолерните^[1] в Германия водели политика, която един американски наблюдател нарекъл монархически социализъм^[2]. Самодържавните Романови в Русия се заигравали с профсъюзите като оръжие срещу „буржоазните“ усилия да се състави представително управление^[3]. Във всяка европейска страна аристократите фактически си сътрудничели с враговете на капитализма. Навсякъде прочути теолози се опитвали да дискредитират системата на свободното предприемачество и така, като последица от това, подкрепяли социализма или пък радикалния интервенционизъм. Някои от най-знаменитите лидери на съвременното протестантство — Барт и Брунер в Швейцария, Нибур и Тилих в Съединените щати и покойният архиепископ на Кентърбъри, Уилям Темпъл, открито осъждат капитализма и дори приписват на предполагаемите грешки на капитализма отговорността за всички ексцесии на руския болшевизъм.

Някой би се зачудил дали сър Уилям Харкорт е бил прав, когато преди повече от 60 години обявил: „Сега всички сме социалисти.“ Но днес правителствата, политическите партии, учителите и писателите, войнстващите атеисти и християнските богослови са почти единодушни, когато страстно отхвърлят пазарната икономика и възхваляват мнимите блага на всемогъщата държава. Подрастващото поколение се възпитава в среда, просмукана от социалистически идеи.

Влиянието на просоциалистическата идеология се проявява в начина, по който общественото мнение почти без изключение обяснява причините, каращи хората да се присъединяват към социалистическите или комунистическите партии. Когато става дума за вътрешните работи, се предполага, че „естествено и необходимо“ е това, че онези, които не са богати, подкрепят радикалните програми — планиране, социализъм, комунизъм, докато само богатите имат причина да гласуват за запазването на пазарната икономика. Това предположение смята за безусловна фундаменталната социалистическа идея, че икономическите интереси на масите са засегнати от действието на капитализма в полза единствено на „експлоататорите“ и че социализмът ще подобри жизнения стандарт на обикновения човек.

Хората обаче не искат социализъм, защото знаят, че той ще подобри техните условия на живот и не отхвърлят капитализма, защото знаят, че това е система, вредна за техните интереси. Те са социалисти, защото вярват, че социализмът ще подобри положението им и мразят капитализма, защото вярват, че той им вреди. Социалисти са, защото са заслепени от омраза и невежество. Упорито отказват да изучават икономическа теория и отхвърлят унищожителната критика на икономистите срещу плановете на социалистите, защото в техните очи икономическата теория, която е абстрактна теория, е просто глупост. Претендират, че вярват само на опита. Но и не по-малко упорито отказват да осъзнаят неоспоримите факти, получени от опита, а именно, че жизненият стандарт на обикновения човек е несравнимо по-висок в капиталистическа Америка, отколкото в социалистическия рай на Съветите.

Като обсъждат положението в икономически изостаналите страни, хората си служат с подобни грешни разсъждения. Те мислят, че тези народи би трябвало „естествено“ да симпатизират на комунизма, защото са засегнати от бедността. Сега е ясно, че бедните нации искат да се отърват от немотията си. Целейки подобряване на незадоволителното си положение, те би трябвало следователно да възприемат онази система на икономическа организация на обществото, която най-добре гарантира постигането на тази цел, т.е. трябва да изберат капитализма. Но заблудени от лъжливите антикапиталистически идеи, те са благоприятно разположени към комунизма. Парадоксално е, че лидерите на народите от Изтока докато гледат замечтано към просперитета на западните нации, отхвърлят методите, създали благополучието на Запада и са обладани от руския комунизъм, който е основната причина за бедността на руснаците и на техните сателити. Още по-парадоксално е, че американците, които се радват на продуктите на капиталистическия едър бизнес, възхваляват съветската система и смятат за нещо „естествено“ това, че бедните нации от Азия и Африка трябва да предпочетат комунизма пред капитализма.

Хората биха имали различни мнения по въпроса за това дали всеки би трябвало да учи сериозно икономическа теория. Но едно нещо е сигурно. Човек, който публично говори или пише за противопоставянето между капитализма и социализма, без да се е запознал основно с онова, което по тези въпроси трябва да каже икономическата теория, е безотговорен дърдорко.