Натаниъл Брандън
Моите години с Айн Ранд (9)

7.

— Когато дойде при мен за пръв път — попита ме тя една вечер същата пролет — притесняваше ли се, че мога да те разочаровам? Че може и да не отговоря на очакванията ти?

Седях на пода във всекидневната й и си играех със сиво-бялото коте, което с Франк бяха донесли от Калифорния. Бяха го кръстили Фриско, на името на Франсиско дʼАнкония. Айн се усмихваше с любов всеки път, щом го погледнеше. Галеше го, говореше му и му шепнеше пълни с обожание думи. То сякаш черпеше от най-нежната и грижовна страна в душата й.

— Не, нямах никакви притеснения — казах й аз. — Дори не мислех за това. Знаех, че авторът на „Изворът“ ще бъде поне на висотата на книгата. И се оказах прав, нали?

Изглеждаше поласкана.

— Удивително. На твое място щях да умирам от страх да не се разочаровам.

— Откъде знаеш? Никога не си срещала човек, който да е написал книга като „Изворът“.

— Вярно. Всичко, което някога съм харесвала, все имаше някакви недостатъци, някакви противоречия. „Изворът“ няма такива.

Каза го безлично, без намек от самохвалство, като очевиден факт. Вече бях свикнал да я слушам да коментира себе си и работата си по този начин.

— И все пак — продължи тя, — удивявам се на благосклонността ти. Знаеш ли, най-голямата ми цел е да не позволявам на никакви разочарования или пречки да вредят на отношението ми към живота. Виждаш ли някаква горчивина в мен?

— Не — казах аз и погледнах устата, която бях виждал изкривена от гняв толкова пъти, когато бе ставало въпрос за „ирационалността“ на другите хора. Чудех се каква е истината за тази горчивина, дали тя изобщо иска да я чуе и дали аз ще имам някога куража да говоря за това пред нея. Мъгляво осъзнавах, че тя често показваше признаци на ужасна горчивина, но над тях се наслагваше гледката на усмихнатите й очи, когато беше щастлива от написаното през деня, от смекчените й черти, когато слагаше ръка на гърдите на Франк, или от дивите й танци из стаята на фона на нейната „музика — залъгалка“. Казах си, че тъкмо това е същността й, че такава е сърцевината й, и че нищо друго няма значение.

Тя често говореше за една от основните си грижи:

— Не искам да изпитвам никаква злост — и започваше да говори за предишни свои преживявания, които я бяха наранили или разочаровали — от това как Лео я е отхвърлил до невъзможността да се прехранва с писане в Холивуд и преживяванията й покрай публикуването на „Ние, живите“, „Химн“ и „Изворът“.

Бях изненадан да науча, че Лео все още значи толкова много за нея. Предполагах, че ако човек е романтично влюбен, старите любовни рани автоматично зарастват, което беше доста наивно от моя страна. Тя говореше за мъката си по Лео така, сякаш той тъкмо си беше тръгнал, и в гласа й имаше нотка, която не отговаряше на представата ми за нея. Не болката, а намекът за гняв ме караше да се чувствам неудобно.

Когато говореше за преживяванията си в Холивуд, изглеждаше много по-дистанцирана; тази част от живота й наистина изглеждаше затворена страница. Когато говореше за борбата си покрай романите, у нея личеше някаква странна гордост, сякаш казваше, че лично е изстрадала почти всичко, за което някога е писала. Това извикваше у мен съчувствие и импулс да я защитя.

Искрено се интересувах от спомените й и никога не се уморявах да ги слушам, ако и да бях чувал някои истории много пъти. Всяка дума, която произнасяше, беше важна за мен, защото исках да проникна във всяко ъгълче на съзнанието й, да поема всичко, да я опозная и да се свържа с нея по онзи особен начин, който понякога се наблюдава у еднояйчни близнаци. Това според мен означаваше да изуча напълно начина, по който тя вижда света, да разбера всичко в нея, от което се бяха появили „Изворът“ и „Атлас изправи рамене“. Исках да опозная тайните й, уникалността й.

— Знаеш ли — каза тя, — когато пиша, живея в света на романа, а не в „обикновената реалност“, и винаги се шокирам, когато накрая се върна към света — когато работата свърши. Не бях напълно доволна от литературните качества на „Ние, живите“, още не можех да контролирам стила си, но бях напълно доволна от сюжета, от структурата и кулминацията. Не мога да ти кажа точно колко издатели отхвърлиха книгата, но не бяха никак малко. Основната критика беше, че книгата е твърде интелектуална, твърде отдадена на идеите. След това идваше опозицията от страна на всички възмутени от критиката ми към Съветска Русия. Не съм била достатъчно „непредубедена“, не съм била „толерантна“, не съм оценявала „благородния експеримент“. Беше трудно. Имаше моменти, в които с Франк нямахме почти никаква храна. Накрая от „Макмилан“ приеха книгата — въпреки ожесточените възражения на Гранвил Хикс, той беше редактор там, а освен това беше и член на комунистическата партия и издател на списание „Новите маси“. Издателството не подкрепи книгата — нито с реклами, нито по какъвто и да е начин. Нищо не направиха за нея. Очаквах нападки от критиката, разбира се, и те не закъсняха. Повечето бяха политически, не толкова литературни. Литературната критика щеше да е много по-поносима по онова време. Книгата не можеше да стигне до читателите си. Не се продаваше добре, сетне „Макмилан“ унищожи набора и я изтегли от печат, точно когато започваше да набира скорост, точно когато читателите започваха да я откриват. Беше ужасен удар. Плачех доста през онези години. Опитвах се да си намеря работа като сценарист, трябваше да е възможно, защото „Нощта на шестнадесети януари“ имаше успех на Бродуей, бях публикувала роман и започвах да ставам известна. Агентът ми обаче не успяваше да ми намери нищо, а от Холивуд идваха слухове, че никой не иска да се ангажира с човек, който толкова открито говори против Съветска Русия. Бяха ме вкарали в черния списък.

Докато слушах, се опитвах да си представя колко ли тежки са били първите години от борбата на Айн, когато не е имало начин да знае как ще свърши всичко. Чудех се дали и аз щях да бъда толкова упорит на нейно място. Всяко препятствие, пред което някога се бях изправял, изглеждаше неудобно тривиално в сравнение с нейните. Чувствах се привилегирован свидетел на нещо, което смятах за героичен път.

Исках да й предложа някакво утешение или защита, но не знаех какво да кажа. Фриско ни гледаше внимателно, сякаш следеше разговора. В опит да внеса по-светла нотка аз казах:

— Осъзнаваш ли, че Фриско не разбира и дума? Че не може дори да си представи всичко това?

Тя се усмихна.

— Да, и затова го обичам. Казала съм го за котката на Уайнънд в „Изворът“ — чисто съзнание, неспособно да улови човешката ирационалност или злина.

Започнахме да говорим за „Химн“. Казах й колко поразен съм бил, че не е успяла да намери американски издател за тази великолепна творба преди 1946 г. Тя е несравнимо по-лирична от всичките й други творби, както и далеч по-абстрактна в стилизацията си. Написана е през лятото на 1937 г., когато Айн още се борела със сюжета на „Изворът“. Още не била измислила кулминацията, която да свърже заедно всички елементи на историята. Изтощена от безплодни усилия, тя спряла за малко — достатъчно, за да напише „Химн“.

— Когато открих новелата в градската библиотека в Торонто — казах й аз — разбрах, че вече не се печата и не може да се купи отникъде, така че я откраднах оттам.

Много по-късно, на един конгрес по библиотечно дело, имах удоволствието да направя публично това признание. Изпратих на библиотеката нов екземпляр. А тогава се разсмях и попитах Айн:

— Каква философска позиция ще заемеш към факта, че съм откраднал книгата ти, защото на всяка цена е трябвало да я притежавам?

Тя махна с цигарето си и ведро заяви:

— Давам ти специално папско опрощение — и продължи: — Борбата за „Изворът“ наистина обобщава всичко. Дванадесет издатели я отхвърлиха като твърде интелектуална, твърде некомерсиална. По-късно научих, че някои от издателите, които са я отхвърляли, са смятали книгата за страхотна. Можеш ли да си представиш какво е да те отхвърлят не защото не си достатъчно добър, а защото си твърде добър? Това е най-лошият възможен кошмар.

„Бобс-Мерил“ било тринадесетото издателство, на което бил предложен романът. Бил препоръчан от шефа на Айн в „Парамаунт“, редакторът Ричард Миланд; той бил ентусиазиран от проекта и предложил да помогне.

Арчи Огдън бил нов редактор в „Бобс-Мерил“ и когато Айн се запознала с него, не очаквала да хареса книгата. Изглеждал й като „твърде дружелюбен Питър Кийтинг“. Арчи се влюбил в романа. „Неговото възхищение и разбирането му към онова, което правех като литература, бяха мечтата на всеки писател“ — казваше тя. Той препоръчал издателството да закупи правата, но началниците му отказали.

— По това време Арчи беше нов във фирмата, но заложи работата си на независимата си преценка, и аз винаги ще съм му благодарна за това. Писа на шефа си: „Ако книгата не е за вас, значи и аз не съм за вас“. Можеш ли да си представиш само? Получи телеграма в отговор, която гласеше: „Далеч съм от мисълта да попарвам ентусиазма ти. Подпиши договора. За твое добро е книгата да си струва“. Искаш ли да чуеш нещо забавно? На предишната си работа отхвърлил „Как да печелим приятели и да влияем на хората“ на Дейл Карнеги. Вселената била логична, а? Арчи се смееше и казваше, че се гордее с преценката си и за двете книги. Благодарение на ентусиазма и почтеността на Ричард Миланд и Арчи Огдън „Изворът“ получи своя шанс. Разбира се, битката не беше свършила. Издателството пусна няколко не особено смислени реклами, в които не се казваше и дума за какво е книгата, и продажбите започнаха колебливо. Бях ужасена, че ще се повтори историята с „Ние, живите“. Издателите бяха много пасивни по отношение на романа. Бях отчаяна и нямаше какво да направя.

Успехът на книгата се дължал единствено на рекламата от уста на уста. Първите три месеца продажбите вървели бавно, след това започнали да растат, а накрая направо експлодирали. Романът останал в списък на бестселърите дълго време и се върнал в него след появата на филма.

— Само че хората в „Бобс-Мерил“ бяха наистина ужасни. Беше война, хартията не достигаше и те непрекъснато спираха тиражите, въпреки невероятните продажби. Беше направо кошмар. Накрая взеха за подизпълнител друга компания, която имаше голямо количество хартия, и едва след това книгата продължи да се печата. Нито една стъпка не беше лесна.

Айн разказваше за всички враждебни рецензии и за невъзможността дори благосклонните рецензенти да предадат възгледите за индивидуализма в книгата. Едно от изключенията била Лорийн Прует от „Ню Йорк Таймс Бук Ревю“. Тя заявила, че индивидуализмът е основната тема в романа и написала: „Айн Ранд е писател с огромна мощ. Има фин и откровен ум, както и способността да пише блестящо, красиво, горчиво… Добрите романи, посветени на идеите, са били редки във всяка епоха, а това е единственият такъв роман, за който се сещам, написан от американка… Няма как да прочетете този шедьовър, без да се замислите за някоя от основните идеи на нашето време“.

Айн отбеляза:

— Тази рецензия дойде посред бурята от нападки и наистина повдигна духа ми. Показа ми, че някъде съществува населен с хора свят.

Разривът й с Изабел Патерсън, която някога харесвала повече от която и да е друга жена (независимо от факта, че бяха на различни мнения за религията), се задълбочил по повод на рецензиите за книгата. В „The God of the Machine“ главата „Хуманитаристът с гилотината“ сякаш е написана от Айн Ранд, но Патерсън не признаваше колко много дължи на идеите на Айн. Странно, но Айн сякаш не се сърдеше, когато ми го разказваше; говореше по темата изключително умерено. Не толкова умерено се отнасяше към факта, че Патерсън, която твърдяла, че обича Айн и й се възхищава, отклонила възможността да рецензира „Изворът“ за „Хералд Трибюн“, когато Айрита ван Дорен, директор на литературния отдел, й предложила да го направи. През първите месеци една благосклонна рецензия от Изабел Патерсън можела да окаже неоценима помощ. Айн научила за отказа й малко по-късно. Патерсън обяснила, че се колебаела да изложи писмено някои от различията им.

— Различията ни — каза ми Айн тогава — се отнасяха до религията и, ако и да не го обсъждахме, до отношението ни към живота. Романтичният дух на творбата щеше да я настрои отрицателно. Нямаше да й хареса и как пиша за секса. Щеше да го сметне за нехристиянско — и добави: — И все пак, на времето бяхме приятелки. Тя харесваше работата ми и знаеше каква битка водя и срещу какво се изправям.

Айн махна с ръка в типичния си жест за отхвърляне.

— Не за това обаче приключи връзката ни. Бях отвратена от нея, но й бях обещала да я запозная с неколцина приятели консерватори, когато посетеше Калифорния. Личният й живот не беше тръгнал добре и тя ставаше все по-войнствена към всички. Говореше така, сякаш само тя се бори в защита на капитализма. Всички останали били страхливци и лицемери, които не били готови да се отдадат безкомпромисно на каузата. Обиждаше някои от най-добрите защитници на капитализма, които познавах. В Калифорния започна да се държи напълно ирационално. Можеше да бъде и блестяща, както личи от книгата й, но това беше краят за нас. А тя беше единствената жена с ум, който да уважавам.

Върнахме се на темата за приема на книгата, за изкривяването на идеите на Айн в пресата и за странното явление тя да е световноизвестна, четена навсякъде, и същевременно да я тълкуват грубо преиначено. Говорехме за други пионери, които са преживявали подобни ситуации.

С желание да я насоча към по-щастливите моменти от живота й, аз казах:

— И в крайна сметка ти спечели.

— И да, и не. От професионална гледна точка наистина спечелих; вече не ми се налага да се притеснявам за пари или за това дали ще намеря издател за следващия си роман. Ами от лична? Най-голямото ми разочарование бяха и си останаха хората. Мислех си, че някъде по света има гиганти — мой тип хора — и че когато „Изворът“ излезе, всичко ще се промени, мислех, че ще ги намеря. Не стана така. Никога обаче няма да спра да вярвам, че е възможно.

— И все пак — виж колко писма получаваш, дори след всички тези години.

— Издателите казват, че не помнят да са виждали романист да получава такова огромно количество писма, каквото се изсипа за „Изворът“. И все пак — тя започна да омеква едва сега — искаш ли да ти кажа какво смятам за най-голяма лична награда от романа? Теб. Ти си точно такъв читател, какъвто съм мечтала да намеря. Ти си доказателството, че онова, за което пиша, е възможно.

Когато чух тези думи, част от мен се сгърчи от болка. Мислех си, че животът трябва да може да й предложи нещо повече от един младеж, който още нищо не е постигнал. Заслужаваше свой съвременник, равен на нея по достижения и опит. Друга част обаче се чувстваше неописуемо възвисена и жизнерадостна. Така и не бях свикнал с комплиментите, които непрекъснато ми правеше, и беше невъзможно да не се разчувствам.

Лежах по гръб на пода, държах Фриско над главата си и се чувствах свободен от всичко наоколо — изпитвах единствено уверена, безгранична ведрост. Животът беше невероятен.

— Е, Фриско — казах аз — май всичко зависи от нас.

 

 

Първата година от брака ми с Барбара за мен беше най-добрата в цялата ни връзка. Лоялността й към мен изглеждаше абсолютна. Ходехме на лекции, правехме планове за бъдещето и изграждахме съвместния си живот.

— Наистина съм щастлива — казваше тя с блеснал поглед, и аз й вярвах. Споделяхме преживяванията си от часовете, критикувахме курсовите си работи, смеехме се на интелектуалните битки, които водехме със състудентите си. Говорехме неспирно за Голт, Риърдън, Франсиско и Дагни; държахме се за ръце в тъмните киносалони, посещавахме Айн и Франк и четяхме последните страници от романа на Айн. Чувствахме се свързани заради съпричастността си към един особен свят.

— Толкова се гордея с теб — казваше понякога Барбара след гостуване у Айн или след като прочиташе някоя работа, която бях написал за курс по психология или философия. — Наистина те обичам.

— И аз те обичам — отговарях аз. Често й казвах, че я обичам, но никога не бях й казвал, че се гордея с нея, въпреки че несъмнено имаше моменти, в които наистина се гордеех. Съжалявам за този пропуск и до днес, и то не защото смятам, че тези няколко думи сами по себе си щяха да оправят нещата помежду ни, а защото знам какво би значело за нея да го чуе — а и защото го заслужаваше.

Не се беше освободила напълно от безпокойството, но забелязах, че продължава политиката си да казва истината за всяка дреболия в действията си, въпреки уверенията ми, че не е необходимо. Сексуалните ни проблеми обаче си оставаха без решение и заплашваха да съхранят миналото живо — и опасно. Често усещах, че тя просто ме търпи. Борех се да не обръщам твърде много внимание на това. Казвах си, че всичко останало се подобрява все повече, и че ще дойде денят, в който желанията на Барбара ще се хармонизират с моите. Понякога обаче избухвах заради пасивността й в леглото и заради периодите й на мрачна дистанцираност.

Несъмнено и аз допринасях за проблемите, ако и да не знаех как точно. Може би не бях достатъчно състрадателен и мил. А може би виновен нямаше — просто не бяхме един за друг. Така виждам нещата днес. Също както не можем да заповядаме на любовта, не можехме да командваме и сексуалните си желания.

Имаше случаи, в които Барбара правеше любов с мен с привидно безграничен ентусиазъм. В такива моменти чувствах, че пробивът най-сетне е настъпил. Това обаче не траеше дълго.

Понякога се разразяваха странни скандали, които и двамата не разбирахме напълно. Смятах я за прекалено сантиментална, дори лигава понякога. Чувствата й страдаха от неща, които смятах за напълно тривиални. Дълбоката й тъга беше дразнеща, направо вбесяваща, и се случваше да загубя контрол и да й го кажа. Тя пък смяташе, че съм рязък, нетърпелив, нечувствителен, арогантен и склонен да я съдя.

В собствените ми очи нетърпението ми беше най-лошата ми черта.

— Можеш да си толкова мил, когато поискаш — казваше ми тя. — Защо си толкова нечувствителен понякога?

Нямаше как да не се съглася и в такива моменти се чувствах изключително нещастен.

 

 

Отправната ми точка за разбиране на хората беше отношението им към реалността и разума и степента им на лична автономия и независимост. Това бяха критериите, по които преценявах психическото им здраве и развитие. Усилията ми да разбера някои явления ме доведоха до това да напиша едно кратко представяне, за да подредя собствените си мисли, което посветих на „социалната метафизика“. Подтикнат бях от множество взаимносвързани наблюдения.

В политическите и философските си разговори с хората непрекъснато се удивявах колко трудно е за мнозина от тях да разберат, та камо ли да приемат непознати идеи, които се противопоставят на „традиционната мъдрост“. Разумът, логиката и фактологичните доказателства изглежда имаха съвсем малко влияние, когато идеите, които им представях, бяха в противоречие с по-конвенционални системи от вярвания. За мнозина светът, възприеман от другите, като че ли беше единственият смислен и реален свят. Можех да разбера несъгласието им с моята гледна точка, ако то се основаваше на ясни предпоставки, само че опозицията, на която се натъквах, беше съвсем различна и често се състоеше от твърдения като „ама хората не мислят така“, „но нали всички знаят, че личният интерес не е морален мотив“, „кой друг споделя мнението на Айн Ранд за разума“, както и „ако онова, което казваш, беше вярно, щяха да го преподават в университетите“. Нямаше с какво да се боря, нямаше с какво да се заловя — само фантазиите на този или онзи по отношение на идеите в нечий друг ум. За такива хора мисленето по нова идея се равняваше на извеждането й от мнението на „важни други лица“.

— Къде им е чувството за реалност? — чудех се на глас пред Айн. — Къде е загрижеността им за обективната истина?

Двама души, които бяха станали част от живота ни в Ню Йорк, ми помогнаха да се съсредоточа допълнително върху този въпрос. И двамата щяха да станат членове на вътрешния ни кръг.

Единият беше приятелка от детинство на Барбара. Джоан Мичъл, студентка по история на изкуството, която искаше да стане художничка, беше на двадесет и три години, руса, дребна, нервно арогантна в един момент и свенлива и мълчалива в следващия. Джоан ми направи впечатление със своята чувствителност, с държанието си и твърде голямото внимание, което обръщаше на вида си, но същевременно и с неоспоримата си интелигентност. Стремях се да я харесам не само защото Барбара я обичаше, а защото демонстрираше ентусиазъм по отношение на „Изворът“ и искаше да научи повече за философията на Айн. Исках да разширим кръга си и я смятах за обещаващо ново попълнение. Нещо повече, усещах у нея една важна черта — дълбоко недоволство от „нещата такива, каквито са“, копнеж, макар и неизразен, по „нещо повече“, може би стремеж към екстаз. Барбара ми каза тогава:

— Джоан е много по-добър човек, отколкото си е позволявала някога да изглежда, а може би и отколкото самата тя знае.

Харесвах Джоан, и все пак се озадачавах как е възможно една жена едновременно да се смята за защитник на разума, индивидуализма и независимостта и все пак да посвещава време и усилия на това да впечатлява другите. Беше ми трудно да примиря тези две страни от характера й. Не знаех нищо за психическите травми в детството, които може би бяха положили основите на този проблем, а заради това и не проявявах особено съчувствие. Така или иначе се привързах повече към нея, когато я опознах по-добре и в крайна сметка започнах да виждам в нея добра душа, която откровено се бори да се развие и да постигне желаното.

Ленард Пейкоф, братовчед на Барбара, беше много по-голямо предизвикателство пред способността ми за разбиране. Беше ни посещавал в Ню Йорк няколко пъти, а през септември 1953 г. се премести там с намерението да учи философия една година, след което да реши дали иска да се върне в подготвителната школа по медицина в Уинипег или да остане в Ню Йорк и да започне кариера като философ. Тогава беше на двадесет години, среден на ръст, доста слабоват и закачлив. Когато говореше, гласът му често звучеше нервно, дори истерично. Интересуваше го единствено философията и затова изпитвах топлота към него. Но почти веднага ми стана ясно, че в съзнанието му има съвсем малко „обективна реалност“, че няма усещане за реалността като такава, като нещо отделно от мненията или вярванията на другите. Виждах само идеите на Айн и тези на неговите преподаватели. Когато Айн говореше, той не можеше да защити възгледа на преподавателите си, а когато те говореха, той не можеше да защити гледната точка, която бе научил от Айн. Наблюдавах го, следях опитите му да се наложи, опитвах се да му помагам, както и да разбера как е възможно толкова интелигентен човек да е толкова лишен от лична независимост.

Лекотата, с която можеха да му „промиват мозъка“ в училище, беше непонятна и притеснителна за Айн, Барбара и мен. Казах на Айн:

— Той е достатъчно рационален и независим, за да избере твоите идеи, ако и те да продължават да му се изплъзват от ръцете. Искам да кажа — така де, ако това не е рационалност и независимост, какво е тогава? Но тогава защо толкова лесно го надвиват? Къде е собствената му преценка? Защо не може да опази нещо от един разговор до следващия?

Мъчех се да разбера хората, които сякаш имаха съвсем тесен независим контакт с реалността, освен онова, което другите мислят, чувстват или вярват. И тогава, към края на годината, реших, че съм хванал нишката към обяснението на един елемент от социалната метафизика. В първите си записки по въпроса писах: „Както винаги, въпросът е един и същ: какво смята този човек за реалност, как я усеща, в какво вярва — и отговорът също е неизменен: другите хора (почти винаги, на практика). Най-дълбоката реалност, изначалната отправна точка — и затова говоря за «метафизика» — е съзнанието, вярванията, ценностите, възприятията на различни други хора“.

През следващото десетилетие аз развих и разширих идеята за социалната метафизика. Разработих множество метафизични типове със значителни психологически разлики. Обясних как тази ориентация може да съжителства у някои индивиди редом с изолирани области с висока степен на независимост, какъвто например е случаят с великите учени, които са в състояние да предизвикат предположенията на колегите си за естеството на вселената, и все пак се ужасяват да предизвикат ценностите на хорицата по улицата.

Когато препрочитам мнението си по тази тема в книгата си „The Psychology of Self-Esteem“, която публикувах през 1969 г., съжалявам за липсата на състрадание и неоправданото морализаторстване, с които е пропита всяка моя дума. Те по-скоро отвличат, отколкото да просветляват. За съжаление тези черти бяха типични за моето мислене тогава. Съжалявам също така, че не съм подходил към проблема от по-развойна перспектива. Подходът ми е изключително опростенчески. Ще ми се да бях казал повече за възможните решения на проблема. Заех се отново с темата за социалната метафизика в една книга, публикувана през 1996 г., „Taking Responsibility“, в която отразявам по-точно сегашните си възгледи.

Когато нахвърлях първите си бележки за социалната метафизика, и представа си нямах, че Айн ще се нахвърли почти дивашки на идеята — сякаш й давах не средство за по-добро разбиране на човешкото поведение, а меч, който да размахва заплашително в битката срещу ирационалността. Хората, които не мислеха сами, които не поддържаха независими лични убеждения или пък приемаха автоматично идеи и ценности, които Айн смяташе за зли, бяха за нея „социални метафизици“. И тъй като много хора не мислят сами, не беше трудно да вижда навсякъде доказателства за този синдром. Високото равнище на автономност, особено по морални въпроси, е изключение, а не правило.

— Стигнал си много по-далеч от идеята ми за човека втора ръка от „Изворът“ — възкликна Айн. — Наистина си се добрал до корена на човешката порочност.

Сетне каза на Барбара:

— Сега разбираш защо казвам, че Нейтън не е просто мой ученик. Сега и аз съм негова ученичка.

Скоро и аз започнах да използвам тази концепция като интелектуално оръжие и причиних немалко страдание сред нашите приятели и познати. Днес не бих казал на никого, че е „социален метафизик“, защото, както казваше моят приятел, покойният детски психолог Хаим Гинът^[1], „етикетът убива“. Много по-полезно е да се съсредоточа върху „развиването на автономията и себеуважението“.

 

 

Един от най-интересните хора, които се присъединиха към нашия кръг, беше личност, към която Айн в началото проявяваше дълбока неприязън. Беше икономически анализатор и работеше за ръководството на Националната промишлена конференция. От девет месеца беше женен за Джоан Мичъл — заради това и се запознахме. Беше висок и здрав, с черна коса, носеше очила с рогови рамки и имаше склонност да се облича с тъмни, погребални костюми. На двадесет и шест беше въплъщение на меланхолията, изглеждаше хронично изтощен, примирен и нещастен. Барбара, Айн, Франк и аз го видяхме веднъж, когато с Джоан излизаха от асансьора.

— Изглежда като гробар — коментира Айн тогава.

Името му беше Алън Грийнспан.

По онова време той не беше защитник на laissez-faire, но със сигурност защитаваше бизнеса. Беше обаче и логически позитивист, което ще рече, че беше непреклонен в убеждението си, че не може да знае нищо със сигурност. Заявяваше, че логиката е безсъдържателна, че сетивата са ненадеждни и че единственото възможно нещо са различните степени на вероятност.

— Мисля, че съществувам — казваше той, — но не мога да бъда сигурен. Всъщност не мога да бъда сигурен, че съществува каквото и да е.

Той се възхищаваше от „Изворът“ и силно се интересуваше от нашите идеи. Изненадах Айн, като й казах, че ми е приятно да говоря с него. Чувствах някаква романтика заровена нейде дълбоко в душата му и бях убеден, че е първокласен ум, без значение от това каква философия изповядваше. Той изглеждаше почти засрамен от тази скрита страна, която ме привлече към него, и призна веднъж, че когато откликвал емоционално на нещо героично в някой филм, след това се упреквал за своята непрактичност.

— Как изобщо търпиш разговорите с него? — попита Айн, а аз отговорих:

— Ще го привлека интелектуално.

Това беше един от редките случаи, в които ми доставяше удоволствие да изразявам несъгласие с Айн; в психологическите си преценки не отстъпвах пред никого.

— Никога! — заяви тя. — Логически позитивист? Не съм сигурна дори дали изобщо е морално да си имаш вземане-даване с тях.

Аз се усмихнах:

— Само почакай.

Не аз, а Барбара постигна една от най-забавните победи по пътя на привличането на Алън към нашите идеи. Четиримата бяхме в Уинипег, Барбара и Джоан гостуваха на родителите си. На едно парти наблюдавах скришом как Барбара и Алън разговарят оживено в един ъгъл, почти допрели глави. Мина доста време, преди да се върнат при нас; Барбара ме дръпна настрана и заяви ликуващо:

— Познай какво стана. Накарах го да признае, че банките трябва да са единствено частни, че не бива да има банки с държавни лицензи.

Аз се засмях невярващо.

— Как го направи? — попитах. — Даже нямах представа, че знаеш какво е лицензирана от държавата банка.

Тя се ухили триумфално.

— Не знам. Но някак си се заговорихме за това. Накарах го да ми обясни какво са тези банки и защо се смятат за необходими — сякаш проверявах колко той разбира от това. След това го убедих, че няма нужда правителството да се намесва, че свободният банков пазар е за предпочитане. Затрупах го с преимуществата на една напълно нерегулирана банкова система. Използвах само информацията, която той ми даде.

Поклатих възхитено глава. Вече имахме известен опит по икономическите и политическите въпроси, който правеше подобно „покръстване“ не чак толкова рядко явление. Познавахме основите и знаехме как да извличаме заключения от тях, ако и да нямахме специализирани познания. Бяхме обучени отлично. Когато се върнахме в Ню Йорк, аз не спирах да разказвам историята за победата на Барбара над държавните банки.

Убеждаването на Алън по икономически въпроси не беше особено трудно. Беше очевидно, че той има изключително ясна представа от функционирането на пазара — факт, който щеше да бъде признат почти навсякъде сред колегите му след години, когато щеше да стане икономически съветник на двама президенти, а след това и председател на борда на Федералния резерв. Убеждаването по философски въпроси обаче беше много по-трудно. Той твърдоглаво се придържаше към несигурността.

— Как е гробарят? — питаше от време на време Айн. — Реши ли вече, че съществува?

— Само вероятността е възможна — казваше ми той, като имаше предвид не само икономическите прогнози, а всичко останало. Аз пък отговарях:

— Как е възможно да преценяваш вероятността, без да има нещо, в което да си сигурен?

— Можеш ли да докажеш, че съществуваш? — питаше той.

— От небитието ли да ти отговоря? — отвръщах аз.

— Докажи законите на логиката — настояваше той.

— „Доказателство“ е понятие, което предполага, че приемаш логиката. Какво би значело в противен случай?

Това продължи няколко месеца, а Айн наблюдаваше от треньорската скамейка, не особено добре настроена, но обезоръжена от моя оптимизъм. Една вечер с широка усмивка я попитах:

— Познай кой призна, че съществува.

— Какво? — възкликна тя. — Успял си? Решил е, че съществува?

Аз кимнах триумфално.

— Ще трябва да спреш да го наричаш „гробаря“. Той е наистина необикновен човек. Ще ти хареса.

Айн забелязваше ентусиазма му спрямо „Изворът“. Когато след няколко срещи тя го покани да чете „Атлас изправи рамене“ в хода на писането, той се оживи от вълнение дотолкова, че чак изненада всички, които го познаваха. Свенливо и колебливо започна да отстъпва и пред романтичната страна на своята природа; влюби се в начина, по който Айн описва бизнеса и промишлеността. Айн го сравняваше със „спящ гигант“, който бавно се разбужда, и се привързваше все повече към него. Всъщност той се превърна в основен неин любимец.

— Прав беше — казваше ми тя. — Има първокласен ум.

 

 

Посетих семейството си в Торонто и продължих разговорите си с братовчед си Алън Блументал. Един от основните въпроси, които обсъждахме, беше желанието му да дойде в Ню Йорк и да учи музика в „Джулиърд“.

Един ден бях у тях и говорехме с майка му за отвращението му от медицината. Тя протестираше, че синът й си е загубил ума, защото медицината му предлагала такъв порядъчен начин да си изкарва прехраната.

— Но той не е щастлив като медик! — вметнах аз, когато видях безнадеждното отчаяние по лицето на Алън. Майка му ме погледна така, сякаш бях казал някаква пълна глупост, и вдигна рамене:

— Че кой е щастлив?

Когато излязохме, аз го попитах:

— Разбираш ли какво казва майка ти и какво означава това? Алън, в разумната вселена има значение дали си щастлив. Сега е моментът да се пребориш за живота си.

Скоро, вече станал лекар, Алън дойде в Ню Йорк и се записа в „Джулиърд“, сетне влезе и в нашия кръг. Айн започна да ни нарича „Випуск ʼ43“ заради годината, в която бе публикуван „Изворът“.

Сестра ми Илейн също се премести в Ню Йорк и стана ентусиазиран член на нашата група. Не се налагаше някой да я убеждава. Въпреки че живеехме заедно в Калифорния, едва сега започнах наистина да се сприятелявам с нея. Връзката ни беше станала философска. За мен нефилософските връзки не бяха сериозни. Не вярвах в кръвното родство, само в идейното.

Основната група почитатели на Айн, вътрешният кръг на нейния свят, формирал се преди издаването на „Атлас“ през 1957 г., в крайна сметка включваше Барбара и мен, братовчеда на Барбара Ленард Пейкоф, приятелката й от детинство Джоан Мичъл, Алън Блументал, Алън Грийнспан, Илейн, Хари Калбърман и Мери Ан Рукавина, специалист по история на изкуството, с която ни запозна Джоан. Когато видя как расте групата, Айн ми каза:

— Създаваш наше собствено общество.

Срещахме се с Айн всяка събота вечер, за да четем и препрочитаме новия роман, да говорим за философия, психология, политикономия, литература и изкуство, както и за да се почувстваме като семейство, като общност. Айн на шега започна да нарича групата ни „Колектива“; такова име трябваше да бъде нашата пълна противоположност, защото ние се смятахме за високоразвити индивидуални личности. Всички решихме, че името е забавно и бързо го възприехме. Шегата обаче беше за наша сметка, защото наистина бяхме колектив — по начин, който никой от нас не можеше още да осъзнае.

 

 

Франк беше изгубил здравословния си загар от ранчото и движенията му бяха станали малко по-бавни. Бездействието през първата година в Ню Йорк го беше състарило. Той седеше мълчаливо в дългите часове, когато Айн работеше или говореше с мен и Барбара. Никой не знаеше какво се случва вътре в него. Пък не се и интересувахме особено. Той излъчваше ореол от добра воля, който беше един вид щит. През пролетта на 1953 г. той си намери работа като аранжор в един цветарски магазин на „Парк авеню“ и продаде няколко аранжировки за фоайета на сгради. Не изкарваше много, но работата му даваше цел в живота, а приходът му осигуряваше слабо чувство за финансова независимост. Иначе Айн беше единственият му източник на издръжка.

Впечатлявах се от себеутвърждаващото въображение на аранжировките му; от тях лъхаше могъща артистична сила.

— Това ли има вътре в теб? — попитах го веднъж. А той отговори така, сякаш това беше най-очевидното нещо на света:

— Ами да.

Исках да кажа: „А защо не го изразяваш по някакъв по-сериозен начин?“, само че знаех, че това ще е снизходително, надуто и напълно неадекватно. Вместо това казах:

— У теб има много повече, отколкото личи на пръв поглед — което беше не по-малко надуто и снизходително. А той отговори с характерния си мек хумор:

— У всекиго има много повече, отколкото личи на пръв поглед, Нейтън.

От Айн разбрах, че не са говорили по интелектуални въпроси от години, от началото на връзката си. Сега говореха по-малко от всякога. Интелектуалните нужди на Айн утолявахме Барбара и аз, както и Колективът. По време на вечерните ни срещи Франк все повече се превръщаше в безмълвно украшение.

И все пак, дори когато седеше мълчаливо, у него имаше нещо недоловимо жизнеутвърждаващо. Излъчваше невероятна добронамереност. Цялата група беше привързана към него и мисля, че и той го усещаше. За Барбара беше особено близък; тя донякъде се идентифицираше с него, а като че ли той и това усещаше.

Когато сестра ми Флорънс полюбопитства как живеем в Ню Йорк и попита: „Ама какво точно прави Франк?“, аз разбрах, че повечето хора се озадачават от връзката му с Айн, и не можех да ги упреквам. Въпреки всичко обаче аз го обичах.

 

 

В апартамента на Айн и Франк аз и Барбара отново се срещнахме с Хенри и Франсес Хазлит. Съжалявах, че Айн не ги вижда по-често, защото ми се щеше да ги опозная. И през ум не ми минаваше да ги потърся сам, тъй като бяха много по-възрастни.

Айн все повече се отдалечаваше от предишните си приятели — от всички, които не споделяха напълно света, за който пишеше.

— След като съм работила по книгата цял ден — казваше тя, — е истинска агония да превключа съзнанието си към външния свят. Разговорите с Колектива са почти единствената форма на социален живот, която мога да понеса, защото са от вселената на книгата.

Въпреки изолацията й ние все пак се запознахме с професор Лудвиг фон Мизес и със съпругата му Маргит. За мен това беше изключително вълнуващо, защото бях изучил много от книгите му и смятах, че притежава един от най-забележителните умове на нашия век. Тогава беше минал седемдесетте, беше духовит, блестящ и почти дяволито очарователен.

Отношението на Айн към него беше озадачаващо. Пред него винаги беше мила, изпълнена с уважение и възхита, въпреки че бях чувал как са се сблъскали доста темпераментно веднъж по етични въпроси. Айн почти като дете го хвалеше за невероятните му достижения, и като че ли намираше това за приятно и стимулиращо. Затова и се шокирах, когато разлиствах нейния екземпляр от „Човешкото действие“ и видях бележки в полетата, в които доста откровено и грубо се осъждаха някои от твърденията му. Айн се обиждаше особено много от опита му да защити капитализма без оглед на морални принципи, или когато изглежда, че поддържа епистемологията на Кант (което за Айн си беше катастрофа). Полетата бяха изпълнени с цинични коментари. Не ме притесняваше несъгласието й, а беса на нападките й. Единствената рационализация за мен беше да мисля за страстта й към идеите, която понякога я караше да оставя настрана човечното отношение.

— Наистина ли мислиш, че е копеле? — попитах я веднъж. — Не мога да повярвам такова нещо.

Тя ме погледна замислено за момент, после отговори:

— Изцяло, като личност, май не мисля така за него. Но когато се съсредоточа върху онази му страна, която става ирационална, тогава наистина го мисля.

Тълкувах тези думи по следния начин: Мизес е блестящ, приносът му е огромен, той е чудесен, но все още „принадлежи на света“, не е един от нас. Разпознавах част от психологията на Ранд в самия себе си.

Притеснявах се от несъответствието между поведението на Айн към фон Мизес и коментарите й в полетата на книгата му. И през ум не ми минаваше да я обвиня в двуличие. Спомням си обаче как споделих объркването си с Барбара, която реагира по същия начин. Оставихме въпроса настрана, предполагайки, че един ден ще разберем — ама разбира се, че Айн има неоспорими причини да се държи така, казахме си тогава.

След няколко години, когато Мизес прочете „Атлас изправи рамене“, той изрази ентусиазма си и я затрупа с похвали, ако и да подозирах, че етиката като интелектуална дисциплина не го интересува особено и че не вижда някаква непосредствена връзка между нея и работата си.

Той направи на Айн комплимент, който беше изключително ценен за нея. Беше й го предал Хенри Хазлит. Хазлит й казал:

— Лу Мизес те нарече „най-големия куражлия в Америка“.

— И го каза в мъжки род? — попита Айн, а Хазлит отговори положително. Когато разказа това пред мен и Барбара, тя възкликна:

— Не е ли прекрасно?

От всички консерватори, които познаваше, Айн имаше най-високо мнение за Хазлит и фон Мизес. (Днес биха ги нарекли либертарианци, а не консерватори.) Фон Мизес очевидно беше гигант, независимо от различията им по отношение на епистемологията или на каквото и да е друго. Тя знаеше, че Хазлит симпатизира на алтруизма и прагматизма, но го смяташе за блестящ икономист и, както и Мизес, за безкомпромисен защитник на свободата. Въпреки това тя се отдалечаваше все повече от консерваторите като цяло, и то не само заради отдадеността си на романа, но и защото изпитваше все по-малка идейна близост с тях.

„На първо място, аз защитавам не толкова капитализма, колкото егоизма, и то не толкова егоизма, колкото разума“ — писа тя в „Обджективист“ през септември 1971 г. През петдесетте години мнозина консерватори повече се противопоставяха на комунизма, отколкото защитаваха свободното предприемачество. „Антикомунизмът сам по себе си е почти без значение — казваше Айн. — Това е едно от нещата, които не харесвам у Маккарти. Не можеш да се бориш с комунизма, ако не се стремиш към нещо по-добро. Много от тези хора не знаят за какво, по дяволите, се борят“. Някои от тези консерватори одобряваха определени форми на цензура, за да защитят „обществения морал“; мнозина одобряваха и наборната военна служба. „Те не са защитници на индивидуалните права“ — презрително казваше Айн. Немалко се опитваха да оправдаят капитализма, позовавайки се на религията, „което, казваше Айн, е равносилно на това да отстъпят разума и науката на врага“. Мнозина бяха отчайващо неинтелектуални; когато Айн се опиташе да обясни, че битката в крайна сметка е философска, очите им ставаха напълно безжизнени.

Дълго време се опитвах да я убедя, че трябва да си намерим друго политическо име.

— Ние не сме консерватори — казвах. — Няма традиция, която да пазим. Правителствената намеса в икономиката се е превърнала в статукво още от деветнадесети век. На практика ние защитаваме нещо радикално.

Айн ненавиждаше Айзенхауер, който беше президент по онова време; подкрепяше Тафт, макар и с известни резерви. За нея Айзенхауер беше въплъщението на многообещаващия, но безпринципен консерватор. Спомням си възмущението й няколко години по-късно, когато ми показа статия от списание „Тайм“ от 29 юли 1957 г.

— Ето ти доказателство за всичко, което съм казвала някога за Айзенхауер. Ето ти причината да мразя обичайния консервативен манталитет.

Спомняйки си мъчителните разговори след войната с Жуков — „утвърден комунист“, но и „честен човек“ — Дуайт Айзенхауер продължи: „Една вечер разговаряхме почти три часа. Опитахме се да си обясним един на друг какво означават системите ни за индивида, и за мен беше много трудно да възразя, когато той настоя, че тяхната система се основава на идеализма, а нашата почива изцяло на материализма… Отне ми страшно много време да защитя нашата позиция, защото той каза: «Вие казвате на човека, че може да прави каквото си поиска, да действа както реши, да прави какво ли не. Позовавате се на всичко себично у човека, а ние му казваме, че трябва да се жертва за държавата…». Запитан от репортера от «Ню Йорк Таймс» Джеймс Рестън дали е имал предвид, че демокрацията се защитава много по-трудно от комунизма, президентът търпеливо обясни: «Вижте, господин Рестън, мисля, че можете да се натъкнете на хора, които трудно ще убедите, че слънцето е горещо, а земята е кръгла… При подобни вярвания можете да се натъкнете на аргументи, които могат да ви оставят почти без дъх. Не знаете как да им отговорите»“.

Когато вдигнах поглед от статията, Айн избухна:

— И ако това не е гадно измъкване! Това малоумно копеле не може да отговори на Жуков. Представител на най-кървавата диктатура в историята се хвали с моралното превъзходство на страната си, а президентът на Съединените щати, най-великата, най-благородната, най-свободната страна в световната история не знае какво да каже. Ето я интелектуалната парализа, породена от алтруизма. Ето защо без морал, основан на рационалния личен интерес, никой не може да защити капитализма.

По времето, когато се появи тази статия, отдавна бяхме спрели да се наричаме консерватори. В началото на 1954 г. Айн ми каза:

— Прав си. Ние не сме консерватори. Ние сме радикали за капитализъм.

Захвърлихме етикета „консерватори“ и си избрахме ново название. В по-личен план аз направих и друга подобна промяна. Отдавна не харесвах името си. „Нейтън Блументал“ не ми пасваше, а аз исках име, което да ме изразява добре, още повече че щях да ставам писател. Това беше типична илюстрация на начина ми на мислене — всичко, за което имах силни предпочитания, било то книги, филми, коли, дрехи, та дори цветове, или ми пасваше, или не. Нещо повече, исках име, което сам съм си избрал, а не такова, което друг ми е наложил. Както и за много други неща, изборът беше изключително важен за мен. Барбара напълно споделяше мнението ми. Още не знаехме, че в много духовни традиции е нещо съвсем обичайно индивидът да приема ново име след голяма лична трансформация.

— Защо да се придържаме към име, което друг е избрал? — казахме на Айн. — Името е нещо много лично.

Айн се съгласи и искаше да знае какви имена сме обмисляли. Аз още нищо не бях измислил, но исках да запазя инициалите си. Айн се разсмя и каза:

— Всички писатели и престъпници правят така, когато сменят името си. И аз го направих.

След няколко седмици заявих:

— Първото име е лесна работа. Ще бъде Натаниъл. С фамилията се затруднявам. С Барбара ще прегледаме буквата „Б“ в телефонния указател, може би нещо все ще ни допадне.

През пролетта на 1954 г. казах на Айн и Франк:

— Как ви се струва „Натаниъл Брандън“ и „Барбара Брандън“?

— По-добре е от „Барбара Батъркап“, нали? — добави Барбара.

След много години Нора Ефрон, журналистка, която по-късно стана сценарист и режисьор, подчерта важността на факта, че в „Брандън“ се съдържа сричката „ранд“ (за което никога не бях се замислял, преди да видя статията й), и че в превод от иврит (при анаграма на „Брандън“ така, че да се получи „бен Ранд“) се виждало истинското значение — „син на Ранд“. Това като че ли целеше да подкрепи обвиненията й в култ към личността на Айн. Понеже и представа си нямах от иврит, твърдението й беше по-скоро забавно, да не кажа направо глупаво. Така или иначе не ми хареса намекът, че съм се опитал да скрия еврейския си произход, тъй като винаги съм се отнасял съвсем праволинейно към този въпрос. Ефрон очевидно искаше да напада Айн Ранд по всички пунктове и не се свенеше да използва всяко оръжие, което й попаднеше под ръка. По-късно друг автор доразви нейните спекулации: дали е „просто съвпадение“, чудеше се той, че „Атлас изправи рамене“ е публикуван точно от „Рандъм Хаус“?

Официално се превърнах в Натаниъл Брандън през септември същата година — няколко дни преди животът на всички ни да се промени завинаги.

 

 

Всичко започна с начина, по който поздравявах Айн, когато идвах в апартамента й, и по който тя се сбогуваше, когато си тръгвах. Когато я прегръщах, било то на влизане или на излизане, започнах да удължавам момента повече от необходимото за обичаен поздрав или сбогуване, а след това го направих и още по-дълъг. Когато се целувахме, предишното чувство на семейна привързаност беше изчезнало и беше заменено с недоловим намек за чувственост. И дума не казвахме по въпроса, но аз усещах промяната и у двама ни, и бях сигурен, че и тя я усеща. Не мислех какво може да означава това или до къде може да доведе. Всъщност не предполагах, че може да доведе до където и да е.

С всеки изминал месец се сближавахме все повече и повече. В някакъв неуловим момент от връзката ни осъзнаването, че сме мъж и жена, беше станало по-подчертано. Невидима енергия променяше атмосферата. В нейно присъствие аз изпитвах все по-голямо чувство на мъжка сила, и знаех, че тя от своя страна усеща огъня на собствената си женственост. Харесваше ми да знам, че тъкмо аз съм разбудил това чувство у нея.

Имаше и елемент на опасност — и това също ми харесваше. Изпитвах почти безмилостно удоволствие. Безопасност ни осигуряваше единствено фактът, че и двамата бяхме женени, както и че аз бях на двадесет и четири, а тя — на четиридесет и девет. Любовна афера беше немислима.

Един следобед в края на юни я посетих сам. Франк беше излязъл, а Барбара работеше по курсова работа за университета. Чувствах се неспокоен, отегчен от ученето, и ми беше изключително приятно, че Айн е готова да остави за малко писането и да се видим посред бял ден. Разговорът ни беше странно размит, като че бях заразил Айн с безпокойството си. Сякаш и двамата чакахме нещо, но никой не знаеше как да пристъпим към него.

Накрая Айн попита:

— Как се справяте с Барбара?

Бяхме женени вече година и половина. Бракът ни изглеждаше горе-долу хармоничен. Обикновено изпитвах въодушевление. След много години, дълго след развода, Барбара ми каза, че през повечето време се е чувствала изключително нещастна. Ако е било истина, не съм го виждал. Почти никога не обръщах внимание на собствените си емоции, та камо ли на нейните. Знаех обаче, че в живота ми нещо липсва, и се опитах да изразя това пред Айн.

— Не е лесно да ти отговоря. Май всичко е наред. Имаме си търкания, естествено, и сексът още не върви, но има нещо по-фундаментално, което ме дразни, и не е точно това, на което съм се надявал. Не мога да си представя живота без Барбара; усещам, че сме свързани по някакъв дълбок начин, който не мога да обясня дори пред себе си. Всички знаем на какво сме способни емоционално… какво можем да чувстваме… и… някаква част от мен изобщо не е свързана с брака, тази част иска… не знам… нещо, което никога не съм изпитвал, нещо повече, нещо невероятно… Разбираш ли за какво говоря? В мен има нещо, което все още е недокоснато, способност, страст, която е напълно извън вселената ни с Барбара.

Бях започнал да отговарям с претенция за невинност. Невинност вече нямаше. Знаех точно какво ще чуе Айн в думите ми и как ще й се отразят те. Един болезнен в началото отговор се беше превърнал в опит за съблазняване. И то не съблазняване на тялото й — изобщо не мислех за нещо толкова материално, — а на ума й. Всяка моя дума беше истина; в съблазън я превръщаше осъзнаването, че говоря от името и на двама ни, че и тя може да опише брака си по абсолютно същия начин.

— Спомняш ли си онази сцена в романа — продължих аз, — в която Дагни работи в сградата срещу „Тагарт Трансконтинентал“? Мисли за живота си, за това, че светът, на който се е натъкнала като възрастна, не е онзи, за който е мечтала, а е нещо много по-малко… Мисли за Франсиско и Ханк Риърдън, осъзнава способност за емоция, която е отвъд всичко, което изпитва и към двамата… тя е нещо по-велико… И, разбира се, това е чувството, което ще изпита един ден към Джон Голт, но още не го знае… и моят копнеж е такъв.

Айн беше свела глава със затворени очи и беше похлупила лицето си с ръце. Седеше на ръба на дивана, аз бях на няколко крачки, до прозореца, и я гледах. Носеше зелена блуза с къс ръкав и аз гледах голите й ръце, осъзнавайки изведнъж колко е ранима. „Какви ги вършиш“ — кипеше в мен ядосан глас, а друг му отговаряше: „Всичко е наред. Това е само сън. След няколко минути и двамата ще се върнете в реалността. Поне това можеш да си позволиш“.

Айн вдигна глава и отговори с глас, натежал от емоция:

— Напълно те разбирам. Дори повече, отколкото мога да ти кажа.

Гледахме се в продължение на един дълъг, измъчен миг на мълчание. Никой не искаше да рискува и да направи следващата стъпка. Представях си какво може да се случва в ума й, тя си представяше какво може да става в моя. За момент стигнахме до границата на приемливото себеразкриване.

След няколко минути Франк се върна вкъщи и Айн се втурна да го прегърне.

— Здрасти, пухче — весело каза той. Така я наричаше галено.

— Здрасти, гнезденцето ми — прошепна тя с най-нежния му прякор.

Когато се обърна отново към стаята, на мен ми се стори, че виждам в очите й нещо, което никога не бях виждал преди — недоловим оттенък на чувство за вина.

 

 

През септември същата година, 1954, с Барбара посетихме моето семейство в Торонто. Илейн също беше там. Айн и Франк ни зарадваха с решението си да дойдат с кола от Ню Йорк, да прекараме известно време заедно и да се запознаят със семейството ми. Айн се страхуваше да лети, въпреки че по-късно понякога пътуваше със самолет. Това посещение в Канада беше първият случай, в който напускаше Съединените щати, с изключение на едно кратко пътуване до Мексико.

Веднага щом случайно останахме сами, докато слизахме по стълбите в къщата на родителите ми, след като бяхме прекарали няколко часа в компанията на майка ми, Айн ми прошепна:

— Как изобщо си оцелял?

Аз се разсмях.

Един следобед няколко дни по-късно, в дома на Флорънс и Ханс, с Айн седяхме пред група хора, които искаха да се срещнат с автора на „Изворът“ и да й зададат въпроси за философията й. Айн беше настояла да се присъединя към нея по време на разговора. Преминавахме през въпросите като на игра, движейки се уверено между етика и политикономия, между естетика и епистемология или съвременни събития. Понякога единият доразвиваше отговорите на другия, друг път започвахме едновременно едно и също изречение или пък си вмъквахме взаимно коментари. Смеехме се открито заради удоволствието от интелектуалната си хармония и от опияняващото чувство на единение.

Опиянението остана и на следващия ден, когато Айн, Франк, Барбара, Илейн и аз тръгнахме обратно към Ню Йорк. През първата част от пътуването Барбара и Илейн бяха на задната седалка, а Франк, Айн и аз бяхме отпред. Франк шофираше.

Айн се беше разприказвала и май не можеше да спре.

— Не беше ли прекрасно вчера? Този разговор с въпросите следобеда — бяхме като сиамски близнаци. Умовете ни работеха напълно еднакво. Твоите отговори бяха самата прецизност. Нямаше нужда дори да съм там — можеше да ме представляваш безпогрешно. Не мислех, че е възможно подобно сливане с друг човек. Франк, помисли си само, Нейтън е на двадесет и четири, а виж вече какво е постигнал. Психологическите му теории, помощта му за Алън с неговата музика, работата му с другите в Колектива… Илейн, знаеше ли, че имаш такъв забележителен брат?

— Как да ти кажа, Айн — развеселена започна Илейн — дълга история…

Аз се засмях и запротестирах:

— Айн, изчервявам се. Спри, моля те. Пък и освен това никога не трябва да питаш една сестра какво мисли за брат си.

— Май си прав — каза Илейн със спокойния си, добронамерен тон.

През следващите няколко часа Айн не млъкна. Ако и понякога да се отклоняваше към други теми, в крайна сметка винаги се връщаше към мен и продължаваше да настоява, че съм гений, невероятен психолог, човек, предначертан за велики дела. По някое време започнах да отвръщам на комплиментите, хвалех творбите й, говорех за това какво ми е дала интелектуално, как ме е вдъхновила, какво влияние ще окаже в бъдеще върху западната цивилизация.

Беше се стъмнило. С Айн седяхме на задната седалка. Беше отпуснала глава върху рамото ми и казваше:

— Наистина не знам как да определя нашата връзка. Не е точно приятелство, не и по начина, по който винаги съм приемала приятелството. Нещо много повече е. Не изпитвам никакви майчински чувства. Никога не съм мислила за теб като за мой син. Ти си много повече от мой ученик, много повече от съратник, ти си… просто Нейтън. Това е единственият начин, по който мога да мисля за теб — просто като Нейтън.

— И аз изпитвам същото към теб — меко казах аз и я обгърнах нежно. — Ти си просто… Айн.

Започнах да говоря за привързаността си към нея по-интимно и лично, отколкото когато и да е преди.

— Вече не мога да си представя какъв би бил животът, ако не бяхме се срещнали.

Чувах колко дрезгав е гласът й. Моят беше същият. Не бях готов да призная какво означава това. Слушах несекващия й поток от думи, усещах как собствените ми думи се вливат в него, и изпитвах някакво неясно чувство, че постъпвам безотговорно, необяснимо, но не ми пукаше. Потъпквах мисълта, че значението на онова, което си казваме, в крайна сметка ще ни застигне.

Чувствах, че Айн е поела инициативата и води и двама ни по пътя, по който вече бяхме тръгнали, но нейният собствен съзнателен ум беше няколко стъпки след моя по отношение на разбирането на последствията. Като погледна назад, днес вече знам колко наивно е било това предположение.

На предната седалка Франк, Илейн и Барбара мълчаха. И през ум не ми мина да се зачудя какво ли си мислят. И тримата бяха някъде безкрайно далеч.

— Просто… Нейтън — тъкмо казваше Айн, когато изведнъж очите й се разшириха, сякаш най-сетне беше осъзнала какво става. Погледна ме почти безпомощно, сякаш не беше сигурна, че случващото се е реално. Аз се засмях арогантно, интимно, нежно, предизвикателно изправен пред онова, което предстоеше.

Спряхме да пренощуваме в един мотел. Когато се прибрахме по стаите си и останах насаме с Барбара, аз се почувствах странно изолиран, разпокъсан, неориентиран. Докато не се запознах с дисоциацията, психологическо състояние, в което мислите и чувствата в даден момент не се свързват с общия контекст на личността и с реалността като цяло, не можех да назова състоянието си тогава. Просто усещах, че се движа в празно пространство, без отправна точка, по която да преценя значението на всичко това.

Реалността се върна и ме принуди да се интегрирам незабавно, когато се изправих пред една наранена и вбесена Барбара, която ми каза:

— Знаеш ли какво е да си приклещен в кола часове наред и да ти се налага да слушаш как мъжът ти прави любов с друга жена?

Замръзнах. Откъснат от собственото си съзнание, увиснал насред емоционален вакуум, в първия момент не успях да разбера за какво ми говори. Нямах време да схвана, та камо ли да асимилирам значението на онова, което се беше случило в колата. Още не знаех дали се е случило нещо, което да доведе до трайни последствия. Не исках да знам. Още не. Не и докато не успеех да го обмисля на спокойствие. Опитах се да отговоря на Барбара, но не бях особено убедителен. Борех се да постигна концентрация, която ми убягваше. Не мога да си спомня какво точно казах, но трябва да е било нещо, в смисъл че си е изгубила ума. Не беше особено смел отговор.

— Вие сте влюбени един в друг! — кресна тя. — Боже мили, не знаеш ли?

Не можех да принудя ума си да се раздвижи. Бях напуснал вселената на Айн и се опитвах да вляза в тази на Барбара. Сякаш висях между двете. Имах нужда да остана сам, да помисля, да смеля онова, което се беше случило, но време нямаше. Съпругата ми стоеше пред мен и искаше отговори, които имаше право да получи, а аз нямах какво да й дам.

Имаше нещо, на което трябваше да реагирам незабавно — виждах болката й и отчаяно исках да я излекувам, исках да я успокоя. Промърморих нещо, което трябваше да прозвучи успокоително.

— Хич не се опитвай да ме убеждаваш, че не съм чула онова, което чух! — викна тя. — Знам какво беше!

Аз се опитвах да събера всяка капчица сили, която ми беше останала, за да си наложа спокойствие, и казах:

— Барбара, стига. Айн е с двадесет и пет години по-възрастна от мен.

Тогава още не се казваше така, но днес бихме нарекли това „опит за отрицание“.

— Какво общо има това с приказките ви? Май възрастовата бариера не е никаква бариера!

— Но… ти знаеш как се отнасям към Айн. Винаги е било така. Ние сме клуб на взаимното възхищение. Дори се шегуваме по този повод. Може би в колата попрекалихме, но я ми кажи — чу ли нещо принципно ново, което никога не си чувала преди?

По-късно научих, че Илейн е разбрала разговора точно както аз го обяснявах. Според нея в колата не било станало нищо необичайно.

Тази гледна точка като че ли успокои малко Барбара.

— Не — отстъпи замислено тя, — но все пак…

Нямах чувството, че я лъжа. В студената, ясна нощ на обичайната реалност твърденията й изглеждаха напълно немислими. Умът ми се беше вкопчил здраво в идеята да им се съпротивлява на всяка цена; исках единствено да се върна към „нормалността“ на предишния ден. Случката в колата ми се струваше като халюцинация. Каквото и да бе станало, аз нямах никакви съмнения, че не искам да напускам Барбара заради Айн. Казах й го.

— Може и така да е — каза тя — но не в това е въпросът.

Разбрахме се да се опитаме да поспим. И за двама ни беше объркана и пълна с притеснения нощ.

На следващата сутрин се събрахме на закуска, и докато Франк и Илейн изглеждаха спокойни, Айн, Барбара и аз бяхме напрегнати и мълчаливи. Рано следобед пристигнахме в Манхатън. Сбогувахме се с половин уста.

Аз и Барбара не повдигнахме повече въпроса. През останалата част от деня се държахме едва ли не примиренчески, защото знаехме, че тепърва предстои някакво развитие (което дойде при следващата ми среща с Айн) и че дотогава просто няма за какво да говорим.

На следващия ден отидох до апартамента на Айн на Тридесет и шеста улица с мисълта, че или можем да проведем дълъг, интимен разговор за случилото се в колата, или че няма да кажем и дума за това. Едва ли можех да кажа кое от двете предпочитах тогава.

Франк беше на работа в цветарския магазин и с Айн бяхме сами. Първо изглеждаше спокойна, и аз си помислих: „Всичко ще бъде наред. Няма да говорим за случилото се. Просто сме достигнали до по-дълбоко ниво на интимност и сега животът ни може да продължи, както преди, само че по-хубаво“.

Около час говорихме за какво ли не, само не и за чувствата ни един към друг. Не разбирах, макар и да трябваше, че Айн чака аз да заговоря пръв. Накрая, за да ме подтикне леко, тя каза:

— Наистина трябва да поговорим за това, което стана в колата. Знаеш за какво говоря, нали?

В такива моменти няма колебание, няма заекване. Усетих как върху мен се приковава лъч на прожектор и ходовете ми трябваше да бъдат безупречни. Когато оставахме сами заедно, свързани по нашия специален начин, ние създавахме вселена, която си беше само наша. Нямаше да предам тази вселена — нито пък Айн.

— Разбира се, че знам — усмихнах се аз, опитвайки се да излъчвам пълна увереност.

— Тогава — продължи Айн — няма ли да кажеш нещо?

С чувството, че се движа из минно поле, аз отговорих:

— Не бях сигурен, че трябва… дали не трябваше да оставим ситуацията… единствено на нашето собствено разбиране…

Тя ме погледна така, сякаш току-що бях казал нещо непонятно.

— В колата — настоя тя — онова, което си казахме… което ти ми каза… звучеше като да си влюбен в мен — при последната дума гласът й излизаше вече на пресекулки. — Или съм разбрала погрешно?

Усещах натиска, усещах как ме влачи напред със скорост, която не можех да следвам. Познавах я добре, разбирах значението на настойчивостта й; тъмните й, бляскави очи изучаваха лицето ми и търсеха възможни знаци на предателство. Можех почти да разчета въпроса в ума й: „Ще се окаже ли Нейтън поредният Лео?“. Ако просто търсеше чувствата ми, ако не се бореше със собствената си любов, нямаше да подхожда толкова сериозно. Спокойната настойчивост на въпросите й казваше всичко. Погледнах жената, която беше мой идол още от четиринадесетата ми година, погледнах автора на „Изворът“ и „Атлас изправи рамене“, и видях как се опитва да сдържа емоции, които не можеше да изрази, докато аз не й позволях да го направи.

Изведнъж разбрах, че всичко, което някога съм правил, всеки мой избор през годините, са ме водили към този момент. Част от мен искаше да избяга, да се втурне обратно към живота такъв, какъвто е бил преди. Но по-силната част казваше: „Скачай!“

— Айн, съвсем правилно си го разбрала. Разбира се, че съм влюбен в теб.