Натаниъл Брандън
Моите години с Айн Ранд (19)

17.

Айн прости на Барбара. Каза й, че ако и да не е било хубаво да я лъже, грешката й е напълно понятна, тъй като Барбара е преживяла съвсем легитимен конфликт на лоялността. „Избрала си мъжа, за когото си била омъжена, казала й Айн, това мога да разбера. А и нали накрая ми каза истината.“

След като ме уведоми за помирението им, Барбара ми представи новите искания на Айн. Тя искаше: 1) да се оттегля от всякакво участие в Института и различните му клонове; 2) да прехвърля без компенсация собствеността върху него на Барбара; 3) да прехвърля без компенсация моите 50% от „Обджективист“ на Айн, както и 4) да уведомя всичките ни приятели, както и персонала на института и на списанието, че го правя и че Айн къса с мен заради неморално поведение от моя страна. Барбара очевидно не беше никак щастлива от всичко това.

Ако се съгласях с тези искания, Айн щяла да напише само кратко изложение в „Обджективист“ — „няколко реда, в които да заяви, че заради твои морални недостатъци тя прекратява личната и професионалната ви връзка и че вече нямаш право да говориш от нейно име или от името на обективизма“. Ако не се съгласях, каза ми Барбара, Айн щяла „да раздуха скандал“.

Дори на дъното нямаше как да не се засмея на глупостта в тази заплаха. Не аз се боях от скандал, а Айн. Наистина ли мислеше, че светът го е грижа дали Натаниъл Брандън спи с жена, която не е негова съпруга? Не разбираше ли, че следващият въпрос в ума на всекиго щеше да бъде: а защо Айн Ранд се интересува толкова от сексуалния живот на Натаниъл Брандън? Ако се разкриеше пълната истина за нашия конфликт, Айн, както и сама беше признала, имаше повече за губене, защото тъкмо тя фанатично държеше да запази репутацията си.

Барбара знаеше, че заплахата със скандал няма да ми подейства и че единствената власт, която Айн имаше над мен, е чисто морална и се дължи на собствените ми угризения. Каза ми, че и според нея заплахата със скандал е чиста глупост. Все пак вярваше, че трябва да се съглася с исканията на Айн. Смяташе, че при тези обстоятелства нямам избор.

Със студен и безличен тон, който не разкриваше и капка от собствените й емоции, тя подчерта, че е в моя полза да подпиша отказа си от Института, защото договорът ми за наем с „Емпайър Стейт Билдинг“ беше за още четиринадесет години. Без наема от „Обджективист“, дори да се опитах да направя свой собствен, по-малък вариант на института, нямаше да съм в състояние да плащам месечните вноски.

— Ще затънеш в огромни дългове — отбеляза тя. — А това е някакъв изход.

Да бе, а вие с Айн ще получите плодовете на труда ми от последните десет години, без да сте вложили и стотинка, помислих си аз. Не го изрекох на глас, защото всъщност не ми пукаше. Ако искаха института, можеха да си го вземат; за мен той вече не значеше нищо. Казвах си, че сделката е честна. Аз ще получа свободата си с Патриша, а ти, Барбара, Бог да ти е на помощ, ще получиш Айн и задълженията на института. В този момент още не знаех колко много и самата Барбара не го иска.

Вечерта на 25 август 1968 г. Барбара дойде в апартамента ми, придружена от Уилфред и Ханк Холзър. Сестра ми Флорънс, на която се бях обадил по телефона в Торонто, беше с мен; беше дошла в Ню Йорк по моя молба, защото знаеше, че имам нужда да поговоря с някого, който е извън цялата ситуация. Ханк, Барбара и Уилфред бяха изпратени от Айн; бяха донесли документите, с които прехвърлях върху нея дела си в „Обджективист“. Казах на Ханк:

— Като мой адвокат съветваш ли ме да подпиша тези документи?

Той отговори, че вече не може да ме представлява и ми връчи оставката си. Аз казах:

— Значи без предизвестие, че напускаш, и без да ме посъветваш да си наема друг адвокат, така ли?

Само Флорънс изглеждаше шокирана. Барбара и Уилфред с нищо не показваха, че смятат ситуацията за ненормална. В този момент, както и във всичко, което последва, беше съвсем ясно, че Ханк представя идеята на Айн за уреждане на нещата.

Направо ми се гадеше от презрение. Каквито и грешки да бях допуснал, знаех, че цялата ситуация — исканията на Айн и тяхното съучастничество — е направо окаяна. От друга страна, какво значеше вече за мен „Обджективист“? Нека Айн си го задържи, мислех си. Да вземе каквото иска. Бях готов да подпиша — и се спрях.

Сетих се за авторските права върху статиите си за „Обджективист“. За по-голямо удобство и моите, и на Айн бяха собственост на списанието, със съзнанието, че всеки от нас има пълни права върху своя материал. Докато бяхме съсобственици на „Обджективист“, и през ум не ни беше минавало да напишем това черно на бяло, но сега?

Казах, че няма да подпиша, докато правата върху собствените ми статии не ми бъдат прехвърлени в писмен вид. Ханк се обади на Айн и тя му каза, че е съгласна статиите ми да си останат моя собственост, но искаше списанието да й бъде прехвърлено още същата вечер.

— Имаш думата на Айн — притисна ме той. — Имаш и моята дума пред свидетели. Какво друго можеш да искаш?

Аз погледнах Барбара.

— Подпиши, Нейтън — умолително каза тя. — Подпиши. Айн си е Айн. Никога няма да отстъпи от такова обещание.

Не се съмнявах, че говори напълно искрено. Барбара е права, казах си. Такова предателство ще е твърде сериозно за Айн, дори и в сегашното й състояние. Мислех си за уважението й към правото на собственост.

— Подписвай — притискаше ме и Уилфред. — Трябваше да разубеждаваме Айн да не праща Боб Тийг с нас, за да те накара да подпишеш.

Тийг работеше при нас и имаше черен колан по джудо. Аз се засмях неволно:

— Значи е искала да прати Боб, за да ме принуди да подпиша?

Барбара и Уилфред кимнаха с нещастни физиономии.

Тази идея не съсипа настроението ми — напротив, оправи го. В този момент и четиримата, включително и Айн, ми се струваха абсурдни персонажи. Докато ме гледаше как се колебая, Ханк заговори за някакви „финансови злоупотреби“, в които можели да ме обвинят. Тези забележки ми се сториха също толкова безумни, колкото и идеята на Айн, че Боб Тийг може да изтръгне подписа ми с физическа сила. Вътре в мен бяха изчезнали всички чувства, освен едно — и презрение беше твърде слаба дума за него. Насочено беше към Ханк и Айн.

За безмълвен ужас на Флорънс аз взех документите, сложих ги на масата и ги подписах.

 

 

На следващата вечер ме посетиха двамата сина на Флорънс, Ленард и Джонатан Хиршфелд, съответно на двадесет и осемнадесет години. Бях ги помолил да дойдат. И двамата бяха възпитани в духа на обективизма, на фона на записания ми глас в мазето в дома им, където Флорънс провеждаше курсовете на Института като представител за Торонто.

През последната година-две Ленард живееше в Ню Йорк и учеше в Нюйоркския университет, а Джонатан тъкмо беше пристигнал и трябваше да започне същата есен. Бях привързан и към двамата и се притеснявах как ще им се отрази емоционално раздялата ми с Айн. Смятах, че е изключително важно да я обсъдя лично с тях.

Когато интервюирах Ленард за тази книга, той ми разказа следното за онази вечер:

Пристигнахме около шест. В апартамента не светеше нито една лампа. Ти изглеждаше изтощен, напълно съсипан, сякаш дълго си плакал под товара на непоносима мъка. Бях шокиран да те видя такъв. Можеше ли това да е моят чичо Нейтън? Реших обаче, че така изглеждаш по-раним, по-човечен. Каза ни, че имаш лоши новини, че си извършил нещо неморално, предал си обективистките си принципи, и че Айн е скъсала с теб. Развълнува ме фактът, че се грижиш толкова много за това как ще го приемем ние; изглежда искаше страшно много да ни защитиш. Не искаше да изгубим идеализма си или да се разочароваме. Не мога да си спомня какво точно ни каза тогава и какво научих през следващите няколко седмици. Мисля, че ни каза за Патриша. Това ме направи щастлив — мислех, че е невероятен човек и нищо друго не ме интересуваше. Бях доволен, че сте влюбени един в друг. По-късно, като слушах какво говорят за теб хората, си помислих, че са откачили. Нито една от постъпките не можеше да оправдае приказките им. Това беше най-трудното за мен — не какво си направил, а как реагират хората, колко истерични са станали по твой адрес вследствие.

След тази среща Ленард написа дълго, подробно писмо до родителите си, в което анализираше ирационалността на Айн и нейните говорители с яснота и проницателност, които са наистина удивителни за неговата възраст.

Джонатан си спомняше:

Каза ни, че си направил нещо неморално, че си предал Айн. Най-много се притесняваше дали скъсването ти с Айн няма да ни накара да се усъмним във валидността на обективизма. За мен всичко това нямаше никакъв смисъл — трябва да съм бил шокиран… Ти беше въплъщение на добродетелта, беше невъзможно да разбера защо си лъгал за връзката си с жената, която си обичал. В юношеските си години аз с нетърпение очаквах отпътуването си за Ню Йорк, за центъра на света и на обективизма. Бях на осемнадесет, тъкмо бях пристигнал, а светът, в чийто център беше ти, се беше сринал. Поведението на Айн и това дали са оправдани нападките срещу теб ме интересуваше много по-малко, отколкото собственото ми нетърпимо разочарование. Накрая обаче зададох необходимите въпроси на враговете ти, те се изложиха с отговорите, и чак тогава гледната ми точка се промени в твоя полза.

Джонатан също написа писмо до родителите си, което ме разчувства дълбоко с чувството за лично разочарование и предателство от страна на чичото, на когото толкова много се беше възхищавал. Когато го препрочитам сега, след десетилетия, още се натъжавам от кроткото му достойнство и ясно изразеното му притеснение.

В продължение на повече от година племенниците ми щяха да се карат помежду си заради разликите в гледните си точки. И тъй като с Джонатан бяхме силно привързани един към друг, нашето отчуждение беше болезнено и за двама ни.

Ленард, Флорънс и Ханс ми се притекоха на помощ. Ленард го направи безусловно и незабавно, и това създаде помежду ни уникална връзка, която продължава и до днес. Флорънс и Ханс се поколебаха в началото, макар и да мисля, че основните им инстинкти бяха на моя страна. Част от колебанието им да се противопоставят на Айн се дължеше на факта, че дълбоко й се възхищаваха и бяха научили много от нея. Вероятно бяха повлияни и от факта, че по-малкият им син беше силно критичен към мен. Като негови родители те искаха да са открити и към двете страни. С каквото и да се бореше обаче, Флорънс искаше да ме предпази на всяка цена, възмутена от атмосферата на линчуване, и ми помагаше доста в разговорите ни. От трите ми сестри само тя застана на моя страна. Настоятелно задаваше въпроси, докато не се убедеше, че е стигнала до истината.

Ключов момент за позицията й беше една среща с Айн. След няколко часа отбягване на въпроси дали наистина е имала любовна връзка с мен, Айн най-накрая изпуснала нервите си и викнала: „Ако Нейтън беше човекът, който претендира, че е, щеше да е влюбен в мен, а не в оная курва!“. На същата среща Айн заявила, че нямам никакъв принос към нея на лично ниво. И все пак преди години Флорънс я бе чувала да заявява многократно, че в периода след издаването на „Атлас изправи рамене“ съм й спасил живота. Отричането на този момент след скъсването ни се беше сторило на Флорънс изключително безочливо и грозно. Тъй като вследствие на това започна да ме защитава по-открито, Флорънс също се превърна в парий в очите на поддръжниците на Айн.

Все по-възмутена от безчестието и злобата на тези поддръжници в нападките им срещу мен, тя беше казала на Джонатан:

— Няма смисъл да се караме за това. Иди и поговори с Алън, Джоан, Ленард Пейкоф и с адвоката на Айн. Чуй какво имат да ти кажат и реши сам дали те са хората, с които искаш да останеш.

Не очаквах симпатията на Джонатан към Айн и отричането му от мен да траят дълго, както и стана. Той беше отвратен от това, че последователите на Айн изискват сляпо приемане на нейните присъди и се сърдят на почти всеки въпрос, който приемат като доказателство за „ирационална враждебност“. Освен това беше провел няколко разговора с Барбара, която говореше в моя защита с думите, че съм бил приклещен в „капан без изход“.

На 28 август, пет дни след последната ми среща с Айн и два дни след срещата с племенниците си, аз събрах персонала на института и на „Обджективист“, за да обявя официално раздялата. Основната ми грижа беше работата им за обективизма да продължи. Знаех, че мнозина от тях ще бъдат съсипани от новината, че се оттеглям, и че Айн ме е изгонила. Не исках да се превръщат в разочаровани циници. Исках освен това да поема отговорност, открито и честно, за грешките, които съм допуснал.

— Предприех действия, за които знам, че са погрешни — казах аз. — Не успях да спазя принципите, които преподавам на всички вас. Айн има пълното морално право да изисква да прекратим отношенията си. Но искам да запомните, че за една философия не бива да се съди по поведението — добро или лошо — на който и да е от нейните представители. Обективизмът все още заслужава вашата подкрепа, както винаги я е заслужавал.

Барбара стоеше до мен и плачеше.

— Докато говореше пред персонала — каза ми тя по-късно — нещо в мен крещеше, че това е грешка. Даде на Айн и на другите ужасно оръжие, което те не спират да използват. „Натаниъл Брандън сам призна, че е действал погрешно — казват те. — Какво друго искате да знаете? Осъдиха го собствените му признания.“

Флорънс, която също беше в института в деня, в който направих това изявление, споделяше притесненията на Барбара.

— Исках да ти кресна: „Нейтън, не го прави!“ — каза ми после тя.

 

 

Слухът за раздялата се разпространи из обективистките групи в Ню Йорк, след което едва ли не за една нощ заля страната. Проблемът беше, че никой не знаеше какво съм направил. Дали не бях таен пияница? Наркоман? Педофил? Какво толкова ужасно можеше да направи Натаниъл Брандън, че да бъде непоправим грях? Нямаше начин да спрем слуховете, които се разпространяваха като горски пожар, нито пък да им отговорим.

Въпреки че бях готов да споделя цялата истина с членовете на семейството си и с неколцина приятели, аз нямах намерение да разкривам пред света историята за връзката си с Айн и това по какъв начин е свързана тя с нашата раздяла. Само че ако не разкриех тази информация, отношенията ми с Патриша щяха да изглеждат просто като личен въпрос, който по никакъв начин не е свързан с това. Една извънбрачна връзка можеше да е съмнителна, но едва ли беше кой знае какъв грях. Ако нито Айн, нито аз кажехме нещо, раздялата ни щеше да си остане непонятна за хората. Не знам как си представяше нещата Айн; като че ли си въобразяваше, че почитателите й ще се задоволят с информацията, че ме е изгонила, че съм признал „грешката“ си и че само въз основа на това ще стана персона нон грата. По отношение на Колектива това несъмнено беше точно така; никой не искаше да говори с мен, а още по-малко да изслуша отговора ми на едно или друго обвинение.

Илейн и Хари бяха изключение. Обсъдих ситуацията накратко с тях. Те обаче заявиха, че само аз съм виновен „за цялата тая бъркотия“ и че техните симпатии са на страната на Айн и на обективизма. Когато им разказах за връзката си с Айн и им обясних, че тя е основата на целия конфликт, те със сигурност бяха шокирани, но това не промени мнението им. Не можех да им обясня адекватно контекста, в който ми се налагаше да правя избора си — или пък те не бяха в състояние да ме чуят.

— Защо не дойде при нас по-рано? — попитаха те. — Защо не ни помоли за съвет, за помощ?

Не можех да им обясня, че съм се заклел пред Айн да пазя до края на живота си тайната и че наистина съм се чувствал обвързан с този ангажимент. Очевидно беше, че са дълбоко наранени, задето не съм им се доверил преди години. Мислех си, че ако го бях направил, може би тогава щяха да реагират иначе. Няма как да разбера. Тъй като беше работила рамо до рамо с Айн заради ангажимента си към „Обджективист“, Илейн вече беше разочарована от нея, ако и да не знаех това навремето. Все пак обаче тя смяташе, че обективизмът е най-добрата надежда за бъдещето и че работата трябва да продължи, ако все пак искат да изградят по-добър свят. Това означаваше, че трябва да подкрепят Айн. Хари споделяше тази гледна точка още по-настоятелно.

Рива и Шоули ми казаха от Торонто, че са на страната на Илейн и Хари. Баща ми беше починал преди няколко години. В последните си дни беше показвал „Коя е Айн Ранд?“ на сестрите в болницата и се беше хвалил с работата на сина си. След като беше чула, че с Айн сме се разделили, майка ми беше объркана от случайни парченца информация, които не разбираше, и непрекъснато задаваше въпроси, на които никой не искаше да отговори. Тъй като разглеждаше нещата от гледната точка на семейната солидарност, тя тормозеше Илейн с упреци по телефона:

— Защо още работиш за тази жена?

Аз исках да я успокоя, но нямах представа какво да й кажа.

Когато получих възможността да разкажа на зет си Ханс цялата история, той направи коментар, който не мога да забравя, защото дълбоко ме порази — не само защото се отнасяше до Айн Ранд, но и защото знаех, че е истина. Докато говореше за отчаяното й желание да ме привърже към себе си и за яростната й съпротива срещу Патриша, той възкликна:

— Но това е толкова противно на живота!

Такива бяха и собствените ми дълбоки чувства. Тази реплика ми помогна изключително много.

Когато казах на Патриша за реакцията на Илейн, Хари, Рива и Шоули, тя направо не можеше да повярва.

— И това е собственото ти семейство? — попита тя. — Две от сестрите ти и техните съпрузи са те изгонили, защото не си бил честен и прям за нашата връзка? Нейтън, какво става с хората?

Аз й отговорих, че и да е имало други причини, те не са ги споделили с мен. Години наред бях упражнявал какво ли не насилие към себе си, защото не можех да се откажа от младежките си химери. Виждах, че и те не са готови да се откажат от своите.

 

 

Междувременно Барбара и Уилфред работеха до късно, за да подготвят план за преструктурирането на Института „Натаниъл Брандън“ без Натаниъл Брандън. Още не бях прехвърлил собствеността на Барбара, а и тя не ме притискаше да го правя. Първата й стъпка беше да си осигури одобрението на Айн за плана, който бяха разработили с Уилфред по нейна молба. Никак не се изненадах, когато Барбара ми каза след години:

— Ако и да работех по проекта, искрено желаех той да се провали. Не исках да оставам в този свят. Исках да бъда свободна.

Ханк Холзър проучил плана и докладвал на Айн, че е разумен. Тя обаче едва му хвърлила едно око. Очевидно ужасена от перспективата да позволи друга организация да се свързва с името й, тя заявила, че не иска да има нищо общо с това. По-късно Барбара и Уилфред ми казаха, че са изпитали облекчение.

В следващите дни Айн преразгледа решението си да напише само няколко реда за нашата раздяла. Реши да публикува дълго изобличение, целящо напълно да съсипе репутацията ми. Барбара ми разказваше, че била направо вманиачена по това да ме съсипе. Не говорела почти за нищо друго. Чудех се как ли ще го направи, при условие че е ужасена някой да не научи за нашата връзка.

Барбара беше особено притеснена от повторната заплаха на Айн, че възнамерява да спре издаването на „The Psychology of Self-Esteem“ благодарение на влиянието си в НАЛ.

— Никога няма да я издадат! — ръмжала тя.

След като беше чула вече Айн да нарича книгата ми „гениална творба“, Барбара беше удивена от отмъстителността й. По-късно ми каза, че именно тогава мнението й за Айн се сринало окончателно. Аз кимнах с разбиране и благодарност.

Нападките на Айн срещу мен ставаха все по-яростни. Всеки ден изникваха нови обвинения. Барбара споделяше нарастващото си безпокойство пред неколцина приятели, загрижена както за умственото състояние на Айн, така и за моето „професионално разрушение“.

Притесненията й незабавно стигнаха до ушите на Айн и Ханк Холзър я призова да отговаря по обвинение в лъжливи и неморални нападки срещу Айн. Барбара се обадила на Айн и й казала:

— Готова съм да обсъждаме всичко, което поискаш, но в никакъв случай няма да се появявам пред съдебни заседатели и да отговарям на обвинения.

Единственият отговор на Айн бил да я попита дали ще дойде на срещата. Когато Барбара отказала, Айн треснала телефона. Осемнадесет и половина години приятелство се бяха стопили за миг.

Когато Патриша ме попита дали съм изненадан, че Барбара и Айн са се скарали, аз отговорих:

— Ни най-малко. Барбара беше твърде близо, видяла е твърде много. Няма да издържи на онова, което ще се случва тук от сега нататък.

Няколко седмици преди това, когато вече виждах, че собствените ми отношения с Айн са се устремили към фатален разрив точно по начина, по който бях предвидил, аз се обадих на Алън Блументал и му казах:

— Ето какво следва. Искам да запомниш какво ти казвам сега, преди още да е започнало. Айн скоро ще започне да твърди, а всички вие ще започнете да повтаряте след нея, че аз нищо не съм измислил, че с нищо не съм допринесъл, че всяка моя идея всъщност е нейна.

Алън отговори:

— Не бъди параноичен, Нейтън. Това е смехотворно. Никой от нас не е отричал, че си умно момче.

Още не бях претръпнал напълно.

— Че съм какво? Умно момче ли? Това ли казва вече партийната линия, тоест Айн, за мен? Май съм закъснял с предсказанието. Пренаписването на историята вече е започнало.

След години, вече като новия „водач“ на обективисткото движение, Ленард Пейкоф щеше да направи всичко възможно да накара почитателите на Айн да забравят, че Институтът „Натаниъл Брандън“ — или самият Натаниъл Брандън — някога изобщо са съществували и че са имали някакво значение в живота на Айн.

 

 

С Патриша се подготвяхме да се преместим в Лос Анджелис. Барбара ми каза, че с Боб Берол, мъжът, с когото планираше да живее, също ще се местят там. Малко след това разбрах, че и Уилфред и семейството му тръгват към Калифорния. Патриша харесваше всички тях, и особено Барбара, но искаше пълно скъсване с живота, който бяхме водили в Ню Йорк, и изрази надеждата, че в Лос Анджелис няма да се сформира някой „мини — Колектив“. Уверих я, че това няма да стане.

Институтът беше вече затворен. Ликвидирането му изискваше да продадем оборудването и колкото се може повече от складовите наличности от книги и картини. Уилфред героично се справи с това. Той се грижеше за всичко изключително компетентно. Намери човек, който да поеме наема ни в „Емпайър Стейт Билдинг“ и проведе преговорите с него. Тъй като реинвестирахме почти всичките си приходи в разширяването на института, нямахме големи суми в брой. Накрая във фирмената сметка имаше всичко на всичко около 45 000 долара, които разделихме на три между мен, Уилфред и Барбара. Само това ми беше останало от десет години работа. Нямах други спестявания.

През целия септември студентите продължаваха да се тълпят в помещенията на института, отчаяно желаейки да научат какво е станало. Пристигаха ядосани, разплакани, агонизиращи, объркани. Институтът вече го няма? Сякаш светът им се беше сринал. Айн Ранд и Натаниъл Брандън вече не са заедно? Сякаш родителите им се бяха развели с грандиозен скандал. Няма никакво понятно обяснение? Сякаш най-лошите им страхове за ирационалността на вселената се бяха сбъднали.

Един ден, докато Илейн и Холзър бяха в института и наблюдаваха преместването на някакви документи и оборудване, аз й викнах:

— Да не мислиш, че студентите ни са глупаци? Да не мислиш, че никога няма да разберат в какво всъщност се състои конфликтът? Да не мислиш, че можете да продължите да разпространявате лъжи за Барбара и мен, а ние да не отвръщаме? На какво разчита Айн? Ако наистина съм чудовището, което твърди, че съм, откъде е толкова сигурна, че ще си остана джентълмен, ще мълча и ще пазя репутацията й?

Неколцина от хората на Айн чуха тези мои думи и веднага тръгна нов слух: „Натаниъл Брандън показва признаци на нервен срив“.

Айн отиде при литературните ни агенти от „Къртис Браун“ и поиска фирмата да спре да ме представлява. Алън Колинс беше починал и новият директор беше Пери Нолтън. Джери Макколи, който беше ме представлявал в „Къртис Браун“, заяви, че ще напусне, ако се позволи на който и да е писател да оказва подобен натиск. Както самият Джери ми каза по-късно, и дума не можело да става Пери Нолтън — или който и да е друг — да отстъпи пред исканията на Айн.

С НАЛ очевидно имаше повече успех. Другата компания от групата, „Уърлд Пъблишинг“, ме уведоми, че договорът ми е прекратен скоро след като пропуснах обещания срок, без да предам завършен ръкопис. По това време бях завършил само три от главите на книгата, и обикновено никой издател не прекратява договора, без да поиска да види поне част от готовия текст.

Наблюдавах хода на събитията, понякога чувствах болка, възмущение или яд, друг път бях просто вцепенен и объркан. Можех да мисля за живота, който ме очаква в Калифорния; трудно ми беше вече да се съсредоточавам върху събитията в Ню Йорк.

Някога си мислех, че най-трудно ще ми бъде да изгубя уважението на Айн. Сега открих, че много по-лошо е да не мога вече аз самият да изпитвам някогашното си уважение към нея. Тази загуба беше като отворена рана насред цялата ми вселена. Още от детството си най-много исках да изпитвам възхищение към някого.

Барбара дойде ужасена при мен и ми съобщи, че когато срещала на улицата хора, които познавала от десет и повече години, те просто извръщали глава. Аз пък й казах за поредния слух, който чух за себе си. Вече рядко се плашех; все по-често чувствах мъка, летаргия, яд, тъга или отчуждение.

— Трябва да си наясно, че Айн те иска мъртъв! — настоятелно повтаряше Барбара. — Сегашната Айн няма нищо общо с онази, в която си се влюбил навремето. В момента властта е взела най-откачената й и зла страна. Трябва да се справиш с това. Трябва да отвърнеш на огъня. Трябва да се защитиш. Айн иска да те види мъртъв. Това я движи в момента.

Преди много време, една вечер, на 2 март 1950 г., когато седях за пръв път срещу Айн, аз си бях помислил: у дома съм, у дома съм, у дома съм. Сега се опитвах да възприема факта, че жената, която беше мой идол, замисляше пълното ми унищожение.

 

 

Един от приятелите ми, който ми оказваше особено силна подкрепа в този период, беше психологът Роджър Калахан. Роджър беше дошъл в Ню Йорк от Детройт, защото искаше да научи какво може да му предложи обективизмът като психология и философия и защото искаше да задълбочи връзките си с мен и нашия кръг.

Не знаех как ще реагира на новината за раздялата ми с Айн, тъй като две години преди това, малко след разпада на собствения си брак, той беше дошъл в кабинета ми един ден и беше започнал да ми доверява любовта си към Патриша. Нямах представа, че изпитва подобни чувства, и седях там и го слушах със свито сърце, чудейки се дали няма да се почувства предаден, щом открие, че с Патриша сме любовници, както в крайна сметка щеше да стане. Беше мъчителна среща.

— Какво става, Нейтън? — попита той, когато първите слухове достигнаха до него, и аз му разказах цялата история. Нямаше и миг колебание — той незабавно се зае с това да ме защитава, и то не само срещу критиците, но и срещу твърде строгата ми самокритика.

— Използват собственото ти чувство за морал срещу теб — възмутено каза той. — А ти още не разсъждаваш ясно. Възхитително е, че не искаш да избегнеш отговорността за грешките си, но отношението ти те заслепява и не виждаш гафовете на другата страна. Вярно, не си се отнесъл към Айн и Патриша така, както е трябвало. Вярно, щеше да е по-добре, ако им беше казал истината от самото начало, независимо от последствията. Имало е обаче причини да не го направиш, имало е смекчаващи вината обстоятелства. Най-малкото си знаел срещу какво точно се изправяш. Грешките, които си направил, не са зли. Но да се опитат да спрат издаването на книгата ти, да ти вземат списанието по този начин, да лъжат за достиженията ти и буквално да се опитват да те унищожат — това вече е зло. Какво е собствената ти измама на фона на купищата измами, които замислят в момента? Не виждаш ли? Да не би да е някаква извратена форма на егоизъм да поставяш собствените си пороци (ако изобщо ги наричаш така) над тези на всички останали? Ако великият Натаниъл Брандън направи нещо лошо, това прави ли го по-лош от всички останали? Събуди се, Нейтън. За бога, събуди се!

Този разговор се проведе преди тридесет години — и още съм благодарен за него.

Практиката на Роджър като психотерапевт се подхранваше основно от хора, изучаващи обективизма. Той знаеше, че с публичната си подкрепа за мен ще си навлече доста враждебно отношение. И все пак ме покани като гост — лектор пред няколко от терапевтичните си групи и ми даде думата да отговоря на въпросите на клиентите му за раздялата с Айн. Изгуби обаче доста от клиентелата си. Всеки, който идеше при него, беше заклеймяван като „предател на Айн Ранд и обективизма“. Когато изразих загрижеността си за това, той отговори:

— От години имам голяма практика и без препоръките на Алън Блументал и другите, и тя отново ще стане голяма.

Когато приятелите ми, психолозите Лий и Джойс Шулман от Детройт дойдоха в Ню Йорк, аз веднага им разказах какво става.

Лий се обади на Айн и поиска лична среща; беше дълбоко убеден, че Айн е на ръба да направи колосална грешка, която ще навреди както на нея, така и на обективисткото движение. Възнамеряваше да я убеди да не излага публично конфликта, а да го уреди дискретно, без скандал. Веднага щом казал това на Айн, тя го пренасочила към Алън Блументал, който имаше разрешението й да говори от нейно име по този въпрос.

Когато Лий и Джойс отишли у Алън на вечеря, им било казано, че Айн на всяка цена трябва да се отрече от мен публично. Айн и Джоан изложили същите обвинения, които Айн след това щеше да публикува. Притиснали Лий и Джойс да се присъединят към осъждането ми. Когато семейство Шулман отказали, Алън казал: „Опитвате се да прецените ситуация, която изобщо не познавате“. Така ли, попитал Лий, значи преценка срещу Нейтън е приемлива и без да познаваме ситуацията, а преценка в негова полза не е? Отговорът на Алън бил, че трябва да разчитат на авторитета на Айн: „Трябва да изберете между Нейтън и автора на «Атлас изправи рамене»“.

 

 

Айн отказа да ми прехвърли правата върху статиите ми от „Обджективист“. Имах нужда от тези права, за да издам „The Psychology of Self-Esteem“.

Ханк Холзър заяви, че Айн не била отказала, само имала някои „условия“. Изпрати ми меморандум с тези условия: 1) нито аз, нито Барбара да отговаряме на обвиненията й от „До всички заинтересовани“ (изобличението, което публикува в „Обджективист“); 2) да не обсъждаме Айн Ранд или отношенията си с нея с когото и да е, и 3) Ханк никога да не бъде преследван за непрофесионално отношение към мен. Имаше и други искания, но тези бяха основните.

Отказах. Знаех, че това е чисто, концентрирано зло.

— А какво стана с правото на собственост? — попитах аз. — Тези статии или са мои, или не са.

Отговорът беше, че предложението на Айн е единственият ми шанс. Слуховото разузнаване ми донесе същинския отговор — а именно че „нормалните стандарти са неприложими към морален престъпник като Натаниъл Брандън“. Тогава казах на Патриша:

— Ето колко струват всичките им приказки за разум, справедливост и честност. Ето какво означават идеалите им в реалния свят. И с това ще трябва да живеят, с това ще трябва да се самозалъгват оттук нататък — всички тези, които знаят какво е поискала Айн и все пак са избрали да останат с нея.

— Може ли Айн наистина да запази правата върху тези статии и да ти попречи да издадеш книгата?

— По дяволите, не. Първото нещо, което ще направя в Калифорния, е да намеря адвокат, който да оправи тия глупости. След това ще намеря нов издател. Обещавам ти — нищо няма да спре издаването на „The Psychology of Self-Esteem“.

Една вечер Барбара се втурна в апартамента ми силно развълнувана.

— Говорих с Питър Кросби — каза тя. Питър и съпругата му Джен бяха наши представители в Лос Анджелис, а освен това ни бяха и лични приятели. — Ленард и другите са захапали телефоните и звънят от океан до океан, разпространяват новината, че нито един добър обективист не трябва да си има работа с когото и да е от нас. Официално сме обявени за врагове. Тъй като всички се страхуват от това какво можеш да кажеш — и нямам предвид само Айн, но и други хора — стратегията е да се разпространи информацията, че Натаниъл Брандън сам се е признал за лъжец и че не бива да му се вярва за каквото и да е.

Казах й, че не вярвам тази стратегия да проработи, освен сред непримиримите фанатици.

— Айн винаги е презирала собствените си последователи. Мисли, че ще повярват на всичко, което им каже. Аз обаче мисля, че греши.

Барбара се учуди на привидното ми спокойствие. Аз тъжно поклатих глава.

— Барбара, аз никога не бих направил това, което тези хора правят в момента, или поне така мисля, но, кажи ми, как да се ядосвам? Та нали аз съм доктор Франкенщайн, а те са собствените ми проклети чудовища.

— Но ти си ядосан! Направо си бесен! И с право! — каза Патриша, когато заговорих за това.

Знаех, че е права, и й го признах. Тя продължи:

— Ако има едно нещо на този свят, което да ненавиждам повече от всичко, това е злобата — и точно злоба виждам в момента навсякъде. Тези хора те обожаваха и така и не са ти простили факта, че не са важни за теб толкова, колкото ти си бил важен за тях. Сега виждаме завистта и омразата, които са другата страна на обожанието! Винаги съм го чувствала и затова винаги съм се отнасяла предпазливо към всякаква слава. Не само Айн си мисли, че те притежава. Всички тия хора, които сега са подивели, мислят същото.

— Патриша, сам съм си виновен.

— Не, не си. И аз бях в института. Виждах и чувах същото, което и те. Никога не съм мислила, че си длъжен пред мен да не правиш онова, което смятам за неправилно. Ти си човешко същество. Имаш право да се бориш, да се препъваш и да правиш всичко, което се налага. Но никога не съм смятала, че си божество.

Знаех, че и тя страда, след като отдавнашни приятели започнаха да я напускат. Не знаех дали има представа какво говори за нея другата страна — Джоан Мичъл Блументал например, която някога бе изповядала любовта си към нея със сълзи на очи, или Айн, която в нощта, когато токът спря, й беше заявила, че е изключително добронамерена и тъкмо заради това я обича. Мисля, че не знаеше за това, но вероятно предполагаше — не какво гласят конкретните думи, а каква е същността на нападките.

Прегърнах я, притиснах главата й към лицето си, помислих си какво ни предстои и си казах: удръж още малко. Но, подобно на усилваща се музика, чувството за свобода вече се надигаше у мен и скоро засенчи всяка болка, яд или загуба. Възвиси се над водовъртежа от лудост, за да посрещне бъдещето.

 

 

В следващия брой на „Обджективист“ щеше да се появи окончателното становище на Айн за пред последователите й и за пред света относно разрива с Натаниъл и Барбара Брандън. Беше майският брой, който всъщност излезе през октомври, защото бяхме изостанали сериозно от разписанието. Благодарение на един познат получихме екземпляр две седмици преди пускането му на пазара, направо от печатарските преси.

Текстът „До всички заинтересовани“ беше дълъг шест страници и започваше така:

С настоящото информирам читателите си и всички, интересуващи се от обективизъм, че Натаниъл Брандън и Барбара Брандън вече не са свързани с това списание, с мен или моята философия.

Прекратявам завинаги всякакви лични, професионални и бизнес отношения с тях и оттеглям позволението си да използват името ми във връзка с техните търговски, професионални, интелектуални или други дейности.

С настоящото оттеглям подкрепата си от тях и бъдещите им дейности. Отказвам им правото, напълно и завинаги, да говорят от мое име или от името на обективизма.

След този увод Айн се впускаше в дълъг списък от обвинения, основно срещу мен, но и срещу Барбара. И за двама ни беше очевидно, че статията е клеветническа.

Едно от обвиненията срещу мен беше във финансови злоупотреби — което направо смая Мартин Кобленц, който беше счетоводител и на института, и на списанието, и познаваше всяка подробност от финансите ни.

— Не мога да повярвам — каза той. — Направо не мога да повярвам, че чета това. Какво й е станало на госпожица Ранд?

Статията на Айн завършваше със следното изявление:

ОФИЦИАЛНО СТАНОВИЩЕ

Ние, долуподписаните бивши лектори в Института „Натаниъл Брандън“, желаем официално да заявим следното: тъй като Натаниъл Брандън и Барбара Брандън в поредица от действия предадоха основните принципи на обективизма, ние осъждаме и се отричаме безвъзвратно от тези две лица, и прекратяваме всичките си отношения с тях и с Института „Натаниъл Брандън“.

Алън Блументал

Алън Грийнспан

Ленард Пейкоф

Мери Ан (Рукавина) Сърз

Преценката ни, че статията на Айн е клеветническа, получи подкрепата на Джордж Бъргър, адвокат в кантората на Луис Найзър, с когото се консултирахме. Той или не беше чувал никога за Айн Ранд, или познаваше само името й, но в средата на първата страница се обърна към мен и ме попита:

— На колко години е госпожица Ранд?

В края на страницата попита:

— А на колко години сте вие?

След като преполови и втората страница, заяви:

— Отблъсната жена.

С Барбара си разменихме удивени погледи. Нима и за външен човек беше толкова очевидно?

Той ни насърчи да заведем дело.

— Обещавам ви, това ще бъде един от най-лесните ми случаи. Ще ми се да видя как госпожица Ранд оправдава в съда пред безпристрастни слушатели нещата, които казва тук. Не разбирам как адвокатите й изобщо са й позволили да ги напише.

След известен размисъл с Барбара решихме да не повдигаме искове. Мисълта да прекарам следващите две години от живота си по дела за клевета ме ужасяваше; исках да се отдам на бъдещето си в Лос Анджелис. Барбара изпитваше същото. Решихме вместо това да напишем подробен отговор на обвиненията на Айн. Аз щях да отговоря на обвиненията срещу мен, а Барбара — на тези срещу нея. Тъй като нападките на Айн бяха изключително зле замислени и необосновани, и понеже ми се струваха лесни за отхвърляне, това ми се струваше най-подходящата насока за действие. Щяхме да изпратим отговора си до всички от пощенския списък на „Обджективист“.

Изпитвах крайно отвращение при мисълта, че ще трябва да пиша за любовната си връзка с Айн, ако и да знаех, че ако не съобщях истинската й същност, хората никога нямаше да разберат причините за конфликта. Чак тогава осъзнах колко дълбоко съм вградил в себе си манията на Айн да пазим всичко в тайна. Казвах си, че не мога да се боря с нея на това ниво, пък не се и налагаше. Мисълта за срама, който щях да навлека на нея и на Франк, все още беше отблъскваща, независимо от всичко, което беше станало.

Почувствах облекчение, когато Джордж Бъргър ме посъветва да не разкривам връзката ни в текста „Отговор на Айн Ранд“, който щях да публикувам, а по-скоро да отговоря на обвиненията й точка по точка.

— Ами с това какво да правя? — попитах аз и посочих параграфа, в който Айн говореше за мое писмено „ирационално и обидно изявление“, което я принудило да прекрати отношенията ни. Айн имаше предвид писмото, в което й обяснявах, че подновяването на връзката ни е невъзможно за мен. Тя обаче не казваше и дума за неговото съдържание. Много хора коментираха след това, че подобен пропуск им се струва непонятен.

— Моят съвет — каза Бъргър — е да последвате примера на госпожица Ранд и да казвате възможно най-малко. Отговорете кратко и приведете само съдържанието на ключовия абзац, който тя е намерила за толкова „обиден“.

След дълъг размисъл реших да приема съвета му. След като отговорих на разнообразните обвинения на Айн, които включваха липса на сериозен интерес към философията, финансови злоупотреби и някакви мъгляви намеци за „нечист“ личен живот, аз завърших отговора си със следното изявление:

„Мисля, че е очевидно за всеки задълбочен читател на статията на госпожица Ранд, че независимо дали конкретните й обвинения са истинни или не, основните причини за нейното осъждане не са споменати в текста. Значителна част от историята очевидно липсва.

Тя дава само една непряка препратка, и трябва да призная, че съм учуден от решението й да я включи. Тя пише: «Преди около два месеца (в началото на юли), очевидно в опит да прекрати обсъжданията, които самият той бе повдигнал, г-н Брандън ми представи писмено изявление, което беше толкова ирационално и обидно, че бях принудена да прекратя личните си отношения с него».

С този цитат госпожица Ранд ми дава правото да назова онова, което бих предпочел на всяка цена да остане неназовано от уважение към личния й живот. Задължен съм обаче да изложа съдържанието на онова мое писмено изявление, в името на справедливостта и за да защитя името си.

Това писмено изявление беше усилие от моя страна да не прекратявам отношенията си с госпожица Ранд, а да ги спася под някаква приемлива и за двама ни форма. То представляваше измъчен, объркан, разкъсващо мъчителен опит да й обясня защо смятам, че разликата от двадесет и пет години във възрастта ни за мен е непреодолима бариера пред една романтична връзка помежду ни“.

Обвиненията срещу Барбара бяха основно във финансова експлоатация. Иронията беше, че тези обвинения напълно пренебрегваха факта, че Айн публично беше заявила намерението си да направи Барбара свой наследник, което пък беше подтикнало Барбара да й каже истината. Писменият отговор на Барбара беше сърцераздирателен с кроткото си достойнство и с фактите, които бе събрала, за да отхвърли обвиненията на Айн (пълните текстове на нашите отговори могат да се прочетат на моя уебсайт www.nathanielbranden.net).

Знаехме обаче, че за много от последователите на Айн тук не става въпрос за факти, доказателства или логика. Някой ни каза тогава: „Независимо какво говорите или пишете вие или Айн Ранд, около една трета от хората ще заемат нейната страна, още една трета ще заемат вашата, а останалите няма да заемат ничия страна“. Решихме, че вероятно е прав.

Ако някой студент не приемаше обвиненията на Айн само въз основа на писменото й изявление, пламенните последователи на Айн му заявяваха строго, че си позволява да предизвиква преценката на автора на „Атлас изправи рамене“. Когато един от клиентите на Алън Блументал изявил желание да се срещне с мен и да чуе и другата страна, Алън му заявил: „След статията на госпожица Ранд вече няма друга страна“. Започнах да чувам за клиенти, изгонени от терапията на Алън, само защото отказвали да приемат, че Айн Ранд е напълно права. Чух подобни истории и за клиенти на Харк Холзър, включително и такива, обвинени в отклонение от военна служба, чиито защитник беше той. Хората им казвали: „Значи искате да осъдя човек без никакви твърди и обективни доказателства — човек, който има огромен принос към живота ми?“ А отговорът бил: „Искаме от вас да демонстрирате лоялност към Айн Ранд и обективизма“.

Всеки, който изразеше резерви, че Айн Ранд е права в конфликта си с Натаниъл Брандън, беше обявяван за враг. Десетилетни приятелства се разпадаха по този повод, разтрогваха се бракове, разделяха се семейства. Доскорошни любовници спираха да се познават.

От различни места чувах какви ли не слухове. „След като се разделиха с Айн Ранд, Натаниъл Брандън ще потъне в забрава“. „Айн Ранд казва, че Нейтън бил жиголо“. „Брандън е крадец“. „Брандън се занимавал с обективизъм само за пари“. „Брандън е наранил Айн Ранд, и това е достатъчно, за да го осъди човек“. „Брандън ще стане просяк, свършено е с него“. „Единственото морално нещо, което може да направи Нейтън сега, е да се самоубие“.

„Никой не бива да обсъжда ситуацията с Натаниъл Брандън или Барбара Брандън“. Това беше посланието, пуснато по веригата от Айн, предадено първо на Ленард Пейкоф, на Алън и Джоан Блументал и на Ханк Холзър, сетне на студентите, читателите и на цялата все по-широка мрежа от почитатели. Някои хора се подчиниха. Други — не. Някои дойдоха при мен и аз отговарях на въпросите им според силите си. Не им казвах за връзката си с Айн. И все пак, когато им казвах онова, което щяха да прочетат в публикувания ми „Отговор на Айн Ранд“, мнозина от тях се досещаха.

Когато хората ме питаха дали имам нещо против да говорят и с другата страна, аз ги насърчавах да го направят. Подтиквах ги да говорят с Ленард Пейкоф; той защитаваше Айн и изобличаваше мен толкова истерично, че бях сигурен, че ще ми спечели привърженици. Това се повтаряше непрестанно. Хората ми казваха: „Ако бяха прави, по устата на Ленард нямаше да избива пяна“. Смеех се при тези думи и не спирах да повтарям на всеки новодошъл:

— Не слушайте само мен, поговорете и с Ленард Пейкоф.

— Тази война — казах на Патриша аз — ще разцепи обективисткото движение. Възстановяването му ще отнеме дълго време. Може да трябват и две десетилетия, може да се наложи да се появи цяло ново поколение читатели, за да се излекуват всички рани — стига тогава да има кой да ги поведе.

— Защо хората ги е грижа чак толкова? — попита тя. — От какво се вълнуват?

— Защото за тях Айн и аз бяхме доказателство, че обективистките възгледи са осъществими. Бяхме доказателството, че това не е просто мечта. А сега ще бъдат принудени или да застанат зад Айн като безкритични и конформистки настроени истински вярващи, или ще трябва сами да премислят философията, без родителски фигури, които да им помагат. Ще трябва да преценят наново доколко е валидна. За тях това също беше денят на Страшния съд.

— Според теб какво ще стане с обективисткото движение?

— В краткосрочен план вероятно ще западне донякъде. Дългосрочно обаче мисля, че ще има сериозно влияние върху културата и политиката и че ще постигне най-голям ръст след смъртта на Айн.

— „След смъртта на Айн“… Мислил ли си какво ще почувстваш тогава?

— Вече го чувствам.

Продължихме да говорим за Колектива и предсказанията ми за бъдещето. Казах й:

— За известно време всички ще се сближат, ще станат по-мили един към друг. Айн ще бъде особено любвеобилна, за да си осигури лоялността им. Някои ще се опитат да натрупат точки, като изличат всеки лош спомен за мен или Барбара и подчертават непрекъснато правотата й. Ще има безкрайни обсъждания на психология, ще се появят всевъзможни теории, основно от страна на Айн. След това, до каквато и идея да стигне, само след седмица ще я замени с друга. Накрая ще подлуди Колектива с психологизирането си. Един Господ знае какво ще напише за мен в дневника си (води си дневник от години), но съм сигурен, че то едва ли ще е мотивирано от съображения за истинност.

След години научих колко точни са били предсказанията ми. Айн беше прекарала много часове в спекулации по мой адрес пред Колектива. Чух, че е изписала доста лични страници за моята „психология“ и „психоепистемология“. Била направо вманиачена по въпроси като: бил ли е Нейтън винаги зъл, или по време на връзката ни е настъпила някаква странна трансформация? Ако винаги е бил порочен, как е могъл да заблуди всички? Как е успял да овладее обективизма толкова добре, ако всъщност не го е било грижа за идеите? Само че и дума не беше обелила пред Колектива за връзката си с мен. Тъй като я познавах добре, бях сигурен, че в личните си бележки, които не бяха предназначени за очите на Колектива, тя ще пренапише историята на нашата връзка, за да обясни и оправдае собствените си „погрешни преценки“ и да разкаже за моето „подхлъзване към злото“.

Казах на Патриша:

— Не знам колко ще трае всичко това, но Колективът няма да остане задълго заедно. Един по един ще си тръгнат или ще ги изхвърлят, по една или друга причина. Холзър няма да се задържи дълго — твърде груб е. Семейство Блументал също няма да се задържат дълго — от самото начало мястото им не е в тази среда, дори и в най-добрите им моменти. Илейн и Хари също няма да се задържат — рано или късно присъщият им здрав разум ще се разбунтува. Може би един ден отново ще бъдем приятели. Не знам дали Мери Ан Рукавина ще остане с Айн или не. Не виждам как Алън Грийнспан ще скъса с Айн, нито пък тя с него. Предполагам, че след известно време той просто ще започне да изчезва лека-полека, без да обяви официално прекратяване на връзките. Ленард Пейкоф обаче ще остане, защото няма своя самоличност, отделна от връзката му с Айн.

Споменавах тази прогноза неколкократно по време на лекциите си, защото исках да се запомни. Оказах се напълно прав.

В по-късните години Ленард щеше да бъде помазан за „интелектуален наследник“ на Айн, както и за финансов наследник, и щеше да се обгради с група от истински вярващи. Заедно щяха да се издигнат до нови висоти на истерията и жестокостта при изключването на отклонили се от правия път хора или на такива, които задават опасни въпроси. Докато осребряваше завещанието на Ранд, Ленард щеше да прояви изобретателност, която малцина предполагаха, че притежава. Така например той публикува някои дълбоко лични бележки на Айн, взети от дневниците й, които тя никога не е искала да показва пред света. Останах с впечатлението, че след години на раболепие в услуга на Айн е дошло време за разплата. Ленард чувстваше, че има право на това.

 

 

Един следобед към края на октомври, малко преди с Патриша да тръгнем за Калифорния, имах телефонно обаждане от Далас от човек, когото не познавах. Разбрах, че е доста заможен бизнесмен, който беше дълбоко убеден във важността на посланието на обективизма за цивилизацията.

— Не можете да изоставите всичко това, господин Брандън. Приятелите ми и аз сме готови да съберем колкото пари сметнете, че са необходими за основаването на нова организация, където и да е в страната, в която да се преподава обективистката философия.

Бях смаян.

— Не сте ли чули, че госпожица Ранд ми отне правото да бъда говорител на обективизма?

— Започнах да ви се възхищавам не защото госпожица Ранд ми е казала и не смятам, че ще спра по същата причина. Не бих си позволил да спекулирам какво се е случило с тази жена, ако и да имам определено мнение по въпроса, но вие бяхте най-великолепният преподавател, когото някога съм срещал, и работата, която започнахте, все още чака някой да я свърши.

Аз му благодарих и казах:

— Сега вече имам собствен живот, който отива отвъд Айн Ранд и обективизма. Съгласен съм, че някой трябва да свърши тази работа, но тя вече не е мой проблем.

— Тогава какво искате за себе си?

— Личен живот.

 

 

Не се притеснявах особено за това как ще се възстановя професионално или финансово. Щях да се свържа с хората от пощенския списък на Института (който Барбара предвидливо беше копирала), живеещи в района на Лос Анджелис, и да ги уведомя, че започвам практика като психотерапевт; знаех, че разписанието ми ще се запълни доста бързо. Всичко, което Айн или нейните поддръжници можеха да направят, вече нямаше никакво значение. Джон Хоспърс, който вече оглавяваше Философския факултет в Университета на Южна Калифорния, ми беше уредил работа като преподавател по философски основи на биологичните и психологическите науки. Умът ми беше пълен с планове за бъдещи книги.

Основното предизвикателство, което ме очакваше в Калифорния, беше не икономическо, а интелектуално и духовно. Бях изправен пред задачата да премисля философските си убеждения до самата им основа и да намеря ново определение за живота и целите си извън контекста на отношенията ми с обективизма и Айн Ранд. Знаех, че ще имам нужда от време. На тридесет и осем годишна възраст аз трябваше да изградя нова основа за съществуването си и да му намеря нова посока. Чувствах вълнение и вдъхновение пред тази перспектива.

 

 

Сутринта на 31 октомври 1968 г. с Патриша слязохме за последен път с асансьора в сградата на Тридесет и четвърта улица №120. Долу ни чакаше кола, която да ни откара на летището.

Аз застанах на улицата и погледнах нагоре. На шестия етаж беше апартаментът на Айн, на петнадесетия — този на Барбара. Помислих си за всичко, което оставям зад гърба си, и почувствах невероятната тържественост на момента. Изпитвах огромна, екстатична празнота в себе си, празнотата на неограничените възможности.

Качих се в колата и хванах Патриша за ръка. Тя се усмихваше. В пълната неподвижност на тялото й се въплъщаваха ведростта и силата на нейния дух. Помислих си какво ми е дала и изпитах благодарност и любов. Знаех, че чете по лицето ми същата мисъл, която и аз виждах в нейното: свободни сме.

Зачудих се кои ли са най-подходящите думи за случая. Махнах на шофьора да тръгва и казах:

— Благодаря, че ме изчака, Патриша.