Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Years with Ayn Rand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Натаниъл Брандън

Заглавие: Моите години с Айн Ранд

Преводач: Петьо Ангелов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Излязла от печат: декември 2010

Коректор: Людмила Петрова

ISBN: 978-954-321-783-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7196

История

  1. — Добавяне

11.

Няколко месеца преди издаването на „Атлас“ Бенет Сърф покани Айн да говори на едно обучение по продажби в „Рандъм Хаус“. Всички имаха високи очаквания към книгата и стаята жужала от вълнение. Един от търговците я попитал на шега дали може да обобщи философията си, докато стои на един крак. Айн отговаряше с възторг на подобни предизвикателства. Тя вдигнала единия си крак и отговорила:

— Метафизика — обективна реалност; епистемология — разум; етика — личен интерес; политика — капитализъм.

Гордееше се с мигновената връзка, която можеше да установява в такива моменти. Търговецът започнал да ръкопляска.

Когато Айн разказваше тази случка аз мислех, че е изключително вълнуващо нещо толкова експлозивно като „Атлас изправи рамене“ да има нещо общо с обучение по продажби или с други някакви рутинни събития от издателския бизнес. Радвах се на чувството за връзка с „обичайната реалност“.

Не ми се струваше странно, че Айн е решила да предложи на света нови философски възгледи с помощта на роман. Беше ми казала:

— Така или иначе всички световни религии си имат собствени митологии — приказки, притчи, какви ли не истории, които да драматизират и илюстрират абстрактни ценности и правила. Въпреки че не така бях замисляла романа, в крайна сметка той се превърна точно в това — в митология, която конкретизира чрез действията на образите значението на моята философия.

Казваше на двама ни с Барбара:

— Знам, че предизвиквам културна традиция на две и половина хилядолетия.

Беше го споделяла и с Колектива, и с Бенет Сърф и Доналд Клопфър. Предупреждаваше ги да не очакват, а още по-малко да разчитат на благоприятни отзиви. Не мисля, че й вярваха напълно, даже и самата тя май не си вярваше напълно.

„Ню Йорк Таймс“ възложи рецензията на Гранвил Хикс, бивш член на Комунистическата партия и бивш апологет на сталинизма. Това беше същият редактор, който преди години в „Макмилан“ се беше противопоставил на издаването на „Ние, живите“.

Статията се появи на 13 октомври в неделното издание на „Бук Ревю“. Когато видях името на Хикс, бях шокиран. Мислех си, че такъв избор е върхът на ирационалността и несправедливостта; още не знаех колко типично е това за „Таймс“. Малцина рецензенти се чувстваха морално задължени да изкажат ясно за какво става въпрос в книгата, преди да започнат да я оценяват. И това не знаех тогава.

„Тази гигантска книга — пишеше Хикс — е по-скоро демонстративна, отколкото литературна работа… По никакви литературни критерии не може да се нарече сериозна творба… Книгата е написана от чиста омраза.“ Рецензията нападаше романа на всяко мислимо равнище. Спомням си изключително ясно сащисването си и неспособността да разбера как някой, дори и това да е Гранвил Хикс, може да си позволи такова безчестие и такава липса на интелектуални скрупули.

Айн демонстрираше почти пълно безразличие към рецензията. Останах с впечатлението, че само й е хвърлила един поглед. Когато видя шока и страданието в очите на Барбара, тя каза меко:

— Скъпа, какво очакваш от един колективист? Не бива да позволяваш такива неща да те нараняват. Пък и най-лошото тепърва предстои.

Предсказанието й се оказа вярно. „Голт всъщност защитава диктатурата“ — заявяваше Робърт Кирш в „Лос Анджелис Таймс.“ „Смазването на слабите в полза на силните се посреща с пълно одобрение“ — написа Патриша Донеган в „Комънуил“. „Философията, защитавана в «Атлас изправи рамене», казваше рецензентът на друг нюйоркски вестник, «прави отравянето на водопровода да изглежда като едно наистина благо изкуство.»“ Неколцина писачи сметнаха този израз за изключително остроумен, тъй като той започна да се появява — без позоваване на автора — и в други рецензии.

Въпреки че Айн четеше съвсем малко от тези писания, аз се насилвах да прочета всяко едно. Казвах си: „Това е светът, в който живееш. Научи се да го разбираш. Изправи се срещу истинското лице на битката, която се каниш да водиш“.

„Гнусни дрънканици“, прочетох в една рецензия. „Смахнати умозаключения“, пишеше в друга. „Отвратителен стил“, гласеше трета.

— Разбира се, политическите либерали и интелектуалците левичари ще намразят книгата — често ни казваше Айн, — но само почакайте. Най-лошите нападки ще дойдат от религиозния лагер.

И отново се оказа права. Нито една враждебна рецензия не може да се сравнява с ожесточението на Уитакър Чеймбърс в консервативното списание на Уилям Бъкли „Нашънъл Ревю“.

Айн се беше запознала с Бъкли преди това и той я беше поканил на чай. Със свойствената си праволинейност тя беше попитала практикуващия католик:

— Кажете ми, как е възможно интелигентен млад мъж като вас да вярва в Бог?

По-късно, когато разказваше на мен и Барбара за срещата, тя обобщи впечатленията си от Бъкли по следния начин:

— Умен, но интелектуално лековат. Опортюнист, изключително „социален“, без истински интерес към идеите. А е и потенциално опасен, ако се добере до влияние, защото казва на хората, че капитализмът се основава на религиозната вяра, което предполага, че разумът и науката са на страната на колективистите.

Уитакър Чамбърс беше разкаял се комунистически шпионин, който беше преминал в религиозния лагер. Да очакваме от него да рецензира почтено книга, чиито ценности бяха пълна антитеза на неговите собствени във всяко едно съществено отношение, беше все едно да искаме да се откаже от душата си, все едно дяволът да рецензира Библията. Той обвиняваше романа в защита на грубия материализъм и на диктатурата и мълчаливо равняваше идеите му с нацизма. „Доларовият знак — пишеше той — не е просто провокация… Той има за цел да подчертае факта, че човечеството е готово да се подчини на силата на технократски елит. От почти всяка страница на «Атлас изправи рамене» може да бъде чут глас, който с болезнена неизбежност нарежда: «Към газовата камера, ходом — марш!»“.

Не знам дали Айн изобщо беше прочела цялата рецензия; твърдеше, че не е. Гласът й беше леден, когато каза на Колектива:

— Ако целта на Бъкли е да се представи публично за защитник на капитализма — и тогава Бог да пази тази страна, — то аз ще съм единственият човек, който той и неговата банда ще се опитат да дискредитират и унищожат.

Като цяло Айн беше безразлична към Чеймбърс; Бъкли беше онзи, когото осъждаше, защото той се проявяваше публично като защитник на капитализма и свободата. Тя знаеше, че не е такъв, и подчертаваше, че той просто говори в полза на различни правителствени мерки за контрол в сравнение с либералните си противници. Най-малкото защитаваше цензурата, за да се защитял „общественият морал“, както и наборната военна служба.

— Той защитава собствеността, но не и човешкия живот — с отвращение казваше Айн. Скоро презрението й към него стана широко известно; тя отказваше да седи в какъвто и да е президиум редом с него и отказваше да седне на каквото и да е политическо или социално събитие, на което той се изправяше да говори.

Спомням си за едно посещение у Айн година или две след рецензията на Чеймбърс, когато видях пощенска картичка, която Бъкли й беше написал от нюйоркски ресторант с въпроса защо да не са приятели. Айн предположи, че е бил пиян, когато я е писал. Присъствах при друг случай, когато той й се обади, за да я подразни за обидчивостта й и да й предложи да се помирят. Тя отново каза:

— Звучеше така, сякаш е пиян.

Имаше и много възторжени рецензии за „Атлас изправи рамене“, но повечето от тях бяха от издания извън Ню Йорк. Имаше обаче две изключения. В „Мирър“ Рут Алегзандър писа: „Айн Ранд е обречена да остане в историята като най-видният романист и задълбочен философ на двадесети век“. В „Хералд Трибюн“ Джон Чембърлейн публикува дълга и страстно положителна рецензия, в която възхваляваше „Атлас“ като шедьовър с великолепна, вдъхновяваща визия, и само в последния абзац изразяваше недоволството си от факта, че Айн е решила да „пренапише“ Нагорната проповед, тоест да предизвика християнския морал. Въпреки че оценяваше практическата стойност на рецензията му, поне що се отнася до продажбите, забележката му за Нагорната проповед разруши в очите на Айн всякакво лично значение, което похвалите му можеха да имат за нея. Тя се ядосваше и заради решението му да нарече романа алегория. „Моите образи не са символи“, заяви тогава тя. Когато по-късно разсъждавах върху романа, реакцията й ме озадачаваше, защото ако и образите наистина да не са буквално символи, те не могат да се приемат и напълно реалистично. Сега вече съм убеден, че книгата може да се оцени най-добре като смес от романтика, реализъм и алегория, и че в това отношение Чембърлейн е бил по-скоро прав.

Рецензиите, които идваха от цялата страна, често възхваляваха литературните качества на романа. Наричаха Айн велик стилист, майстор на сюжета, експерт при съгласуването на идеи, действие и напрежение. Темите в романа бяха описани като „предизвикателни“, „дръзки“, „вълнуващи“, „провокативни“, „стимулиращи“, та дори „революционни“.

Само че нападките бяха значително повече от възторжените отзвуци. Отрицателните рецензии въплъщаваха същата злобна неприязън, която виждах и в нюйоркските издания, и понякога дори използваха същия език. Сякаш имаше някаква невидима телеграфна мрежа и по всеки кабел течеше едно и също съобщение: „Спрете Айн Ранд. Направете всичко необходимо, за да я дискредитирате“.

Предчувствах, че ще има несъгласие, но не бях предвидил колко жестока ще бъде враждата, колко много бяс и истерия ще се излеят. Не бях и сънувал колко широко ще се разпространи изкривеното тълкуване на идеите на Айн. За мен опонентите й си хвърляха думите на вятъра. Сравняваха философията й с тази на Хърбърт Спенсър, Спиноза или Хобс, което само разкриваше философската им неграмотност. Онова, което не правеха обаче, беше да определят точно и след това да предизвикат идеите, зад които всъщност седеше Айн. Никой не написа: „Айн Ранд твърди, че човек трябва да избира ценностите и действията си с помощта на разума; че индивидът има право да съществува заради самия себе си, без да се жертва за другите, но и без да жертва другите за себе си; никой няма право да търси ценности от другите с физическа сила или да налага идеи на другите с физическа сила, като според нея такива идеи са погрешни, зли и социално опасни“.

Бях готов да чуя неща като „В защитата си на свободата и индивидуалните права Айн Ранд отива твърде далеч“. Нищо обаче не можеше да ме подготви за обвинението, че защитава диктатурата — нито бях виждал, нито бях чел нещо подобно, нито Айн ме беше предупреждавала, дори и в най-мрачните си предчувствия преди публикуването на книгата не бях стигал до подобна мисъл.

Сега е времето да почувстваш, казвах си аз, борейки се с чувството, че съм потънал в някакво развихрило се безумие. Сега е времето да се опиташ да разбереш.

 

 

Айн беше еднакво безразлична към похвали и критики. Веселието като цяло беше изчезнало от поведението й и тя излъчваше леденото спокойствие на затворен в крепост човек, който очаква дълга обсада.

— По-рано е, отколкото си мислите — казваше на всички ни тя. — Исторически погледнато, по-рано е, отколкото дори и аз си мислех. Не нападките са депресиращи — тях ги очаквах, — а отсъствието дори и на един първокласен ум със значителна репутация, който да се изправи и да каже на всеослушание какво всъщност е „Атлас“. Някой, достатъчно силен, за да го чуят. Все пак разчитах на някакво по-добро разбиране.

Авансовите продажби на книгата бяха високи. След това, може би в отговор на отрицателните рецензии, продажбите започнаха да спадат. Но след като все повече читатели започнаха да споделят мнението си, те отново тръгнаха нагоре и така и не спряха; романът остана на първите места в списъка с бестселърите на „Ню Йорк Таймс“ доста време. По-късно, когато стана очевидно, че книгата е на път да се превърне в класика и че нищо и никой няма да успее да я спре, Бенет Сърф отбеляза:

— През всичките тези години, откак изобщо се занимавам с книгоиздаване, не съм виждал никога подобно нещо. Да пробие при такава буря от възмущение!

Въпреки това промяната в поведението на Бенет беше явна. Очевидно беше, че самият той е бил засегнат от безбройните клевети — не само из книги и статии, но и по вечери и коктейли, в литературните кръгове, във всяко кътче на света, из който се движеше. За издаването на „Атлас“ го мъмреха дори приятели и съдружници. Той все по-рядко споменаваше колко дълбоко е бил повлиян от идеите в книгата и правеше всичко възможно да подчертава онова, с което не беше съгласен.

Не се изненадвах. Спомням си един разговор, при който той ми каза:

— Мисля, че Айн е права за много неща. Едно от тях е например уважението й към личните достижения. Другото е съпротивата й срещу социалната държава, или поне срещу повечето й елементи. Само че това не бива да се изрича. Трябва да се хвърлят социални програми на хората — също както се хвърля месо на глутница вълци, — дори и тия програми да не постигат разтръбените си цели и дори да са погрешни от морална гледна точка.

— Но защо? — попитах аз. Бенет се наведе напред и прошепна, сякаш споделяше тайна:

— Защото иначе ще те убият. Масите ще те убият. Те мразят интелигентността. Завиждат на способностите. Ядосват се на богатството. Трябва да им хвърляме по нещо, за да ни оставят да живеем.

На това аз отвърнах:

— Май ние уважаваме човешките същества повече от вас.

В този момент вече знаех, че не това е човекът, който ще се опита да удържи на бурята, която вече се надигаше.

Всички смятахме, че успехът на „Изворът“ вече е утвърдил Айн в достатъчна степен, така че „Атлас изправи рамене“ да бъде признат и оценен по-лесно въпреки неизбежните атаки.

— Грешахме — каза Айн. — Историята с „Изворът“ се повтаря. „Атлас“ също ще трябва да си пробива път от уста на уста, въпреки цялата публична опозиция. Само дето сега съм по-известна, така че може да стане по-бързо.

Днес и от двете книги са продадени милиони копия и продажбите продължават да процъфтяват — и с твърди, и с меки корици. Общите продажби на всичките й книги надвишават двадесет милиона екземпляра.

Малко след издаването на „Атлас“ Айн се появи в телевизионното шоу на Майк Уолас „Нощен ритъм“. Уолас я попита как се отнася към потопа от критики. Тя отговори с цитат от любимото си стихотворение — „Ако“ на Ръдиърд Киплинг:

— „Ако негодник истината твоя в капан превърне за глупци…“ — сетне добави: — Мога да го понеса. Не до глупците се опитвам да стигна.

Телевизионният канал получи след това куп ентусиазирани обаждания и писма, както ставаше винаги, след като Айн се появеше по телевизията.

С Майк Уолас станаха приятели. Подобно на Бенет Сърф, Уолас изглежда беше либерал. Въпреки това обаче Айн го намираше за интелигентен и смел и често споменаваше името му като чудесен пример за това, че разговорите с либералите й се удават понякога по-лесно, отколкото тези с консерваторите. „Пред Майк човек може да се аргументира“, казваше тя. Заради интереса му към нейните идеи, независимо от множеството различия помежду им, Айн на шега го наричаше „спътник на обективизма“. Харесвах Майк, също както харесвах и Бенет, но бях по-внимателен от Айн, тъй като чувствах неустоимо желание да я защитавам; знаех, че и двамата мъже не са непоклатими съюзници. „А на война, мислех си аз, това е стандартът, по който съдим за хората.“

Най-много от всичко Айн искаше да открие умове — мъже и жени от типа, за който тя пишеше. Беше си представяла, че щом разкрие „Атлас изправи рамене“ пред света, ще успее да ги открие. Тя изменяше прословутите думи на Джордж Вашингтон „нека издигнем знаме, под което да се стекат мъдрите и честните“ и казваше: „Издигнах знаме, но под него не се стекоха мъдрите и честните“. Тя оценяваше, макар и някак повърхностно, похвалите за „Атлас“, и беше доволна от ръста на продажбите, но дълбоко в себе си беше разочарована. Никак не се впечатляваше от интелектуалния калибър на онези, които пишеха благосклонно за нея. Беше очаквала да получи от някой наистина културен човек, от публична фигура с влияние, едно по-задълбочено разбиране.

Ние в Колектива бяхме всъщност нещо като „семейство“ — вътрешни хора, възпитани от самата нея. Тя копнееше за външен човек, някой, когото не беше обучавала, неин съвременник с очи, които да виждат, и глас, който да се чува. Такъв човек така и не се появи.

— Как приема Айн отзивите за „Атлас“? — питаха ме членовете на Колектива, а аз отговарях:

— Тежко. Много тежко.

Опитвах се да им обясня гледната точка на Айн.

— Не е ли щастлива заради продажбите? — казваха те, а аз отвръщах:

— Разбира се, че е щастлива, но продажбите не са всичко. Тя търси нещо по-лично.

Те говореха за разочарованието и неразбирането си само помежду си. Пред Айн се чувстваха задължени да надянат маска на спокойствие и увереност, за да не прехвърлят върху нея товара от онова, което преживяваха.

— Как приема Колективът отзивите за „Атлас“? — питаше ме Айн, а аз вдигах рамене и отговарях:

— Е, знаеш как е. Доста са стреснати, предполагам.

Тя се усмихваше тъжно и казваше:

— Не мога да им помогна. Не и този път. Не и с това. Мога ли да поверя на теб да им разкриеш правилната философска перспектива?

Уверих я, че може. В много случаи тя им четеше лекции за състоянието на културата, полагайки усилия да повдигне духа им — а несъмнено и собствения си.

Само с Барбара можех да говоря напълно открито за болката си, също както и тя можеше да сподели своята.

— Що за свят е това? — казвах аз, а тя, стиснала устни в плен на собственото си притеснение, кимаше в знак на съгласие. Понякога се прегръщахме, за да намерим подкрепа и топлота.

— Сега е наш ред — казвах аз. — Айн направи достатъчно. Има право на малко почивка. Ние трябва да продължим работата.

Стояхме в центъра на бойно поле, привързани един за друг по-здраво от всякога от обща кауза, от обща мечта — и от общо страдание. Мислех си, че с Барбара все още можем да постигнем истински брак, брак на съратници. Някои мечти умират наистина бавно.

 

 

През януари 1958 г., няколко месеца след издаването на „Атлас изправи рамене“, аз започнах да изнасям цикъл лекции, озаглавен „Основни принципи на обективизма“, който представляваше системно изложение на философията на Айн, включително и аспекти, които не беше включила в творбите си, както и материали от работата ми като психолог.

— Дано да не те наранят — каза ми Айн.

Не знаех нищо за бизнеса с лекции и бях попитал Айн дали може да ме свърже с някого, който да може да ми даде някой и друг практически съвет. Айн говори с няколко души, но щом чуеха, че млад, неизвестен психолог, който не работи в университета, предлага лекции по философия в хотелска зала, общото мнение беше, че подобно начинание е крайно непрактично и подходящи съвети няма. Скептицизмът и липсата на ентусиазъм у Айн също нарастваха, особено в мрачните й моменти, които настъпваха все по-често, въпреки растящите продажби на романа.

Не знаех дали ще успея или ще се проваля. Знаех само, че трябва да опитам — не само защото философията на Айн беше толкова важна за мен и защото исках да я разпространявам, но и защото изпитвах нуждата да направя нещо пред безкрайната враждебност, която ни заобикаляше. Лекционният курс ми даваше отдушник, така че да не се чувствам пасивен и безпомощен. Мотивът ми беше себичен — това си беше моята битка за моите идеи.

Помолих я да ми заеме всички „интелигентни“ писма от почитатели, живеещи в радиус от сто мили около Ню Йорк, за да приготвя списък с адреси. Барбара печаташе писмата на машина, а аз ги изпращах до всеки един от тези хора с покана да се запишат в курса. Той се състоеше от двадесет лекции, изнасяни веднъж седмично, на обща цена седемдесет долара. Наех една стая в хотел „Шератон-Ръсел“ на „Парк авеню“ и Тридесет и седма улица, на две пресечки от жилището си. Първоначалното ми вложение беше за канцеларски материали, марки и наем на помещението. Айн нямаше финансово участие в начинанието — нито тогава, нито по-късно; проектът си беше изцяло мой. Все пак тя се съгласи да идва за въпросите в края на всяка лекция и присъствието й се оказа изключително ползотворно.

През зимата и пролетта на 1958 г., когато курсът беше изнесен за пръв път, имах 28 слушатели. Когато го предложих отново, слушателите бяха вече 45, на третия път, през февруари 1958, броят им скочи до 65, след което продължи да расте, докато не стигна накрая до около 160 души на курс. Лекциите се изнасяха два пъти годишно и студентите се увеличаваха благодарение на ентусиазираните отзиви, както и на малките обяви, които започнах да пускам в нюйоркските вестници, предимно в „Таймс“. Последното беше идея на Барбара, която се оказа наистина блестяща.

Проектът започна под името „Лекциите на Натаниъл Брандън“, а по-късно регистрирахме и института „Натаниъл Брандън“. Причината да изберем това име, вместо, например „Институт по обективизъм“, беше желанието ни да установим определена публична дистанция между Айн и мен, да покажем, че като предприемач аз действам изцяло за своя собствена сметка, ако и да разполагам с интелектуалното одобрение на Айн.

Едно от най-вдъхновяващите неща около проекта беше големият интелектуален калибър на някои от слушателите — от шестдесетгодишен професор по физика, през двадесет и седем годишен доктор по икономика до преждевременно развито шестнадесетгодишно момиче. Студентите идваха от всякакви среди и професии: бизнесмени, домакини, адвокати, секретарки, студенти, лекари, учени, брокери, медицински сестри, учители, психиатри, инженери. Много от хората, изиграли важна роля за основаването на Либертарианската партия, която днес е третата по големина в страната, са минали един или няколко курса в Института „Натаниъл Брандън“. Студентите скоро поискаха още програми, така че аз създадох курса „Критичен анализ на съвременната психология“. Поканих и други членове на групата да изнасят лекции. Барбара подготви курс, озаглавен „Основни принципи на ефикасното мислене“. Тъкмо тя създаде понятието за психоепистемология, което по-късно използвахме в творбите и лекциите, посветени на обективизма, и този курс беше плод на нейните разсъждения по темата. Ленард четеше „Критична история на философията“, Мери Ан — „Естетиката във визуалните изкуства“, а Алън Грийнспан водеше „Икономиката на свободното общество“. През следващите години бяха включени и други курсове, включително и такива, в които представях еволюиращите си психологически теории.

В началото единствената ми цел беше да представя структурирано и научно идеите на Айн, в които бях вплел и някои от собствените си. Не знаех, че съм на път да създам философско движение.

По-късно, когато Айн ми обърна внимание какво съм постигнал, аз протестирах с думите, че нейните романи са предизвикали появата на това движение.

— Не — отговори тя. — Моите романи създадоха читатели. Институтът „Натаниъл Брандън“ създаде движението. Преди да се появи той, идеите ми нямаха свое огнище, нямаше място, където хората да могат да изучават философията ми систематично, да се срещат, да формират групи и да координират усилията си, за да разпространяват тези идеи. Всичко това започна с твоите лекции. Ти популяризира името „обективизъм“.

 

 

През есента на 1958 г. беше вече очевидно, че Айн затъва в дълбока и упорита депресия. Нито продажбите на романа, нито потопът от писма на почитатели, нито пък купищата интересни хора, с които се срещахме, успяваха да я развеселят за повече от няколко часа или да предизвикат у нея желанието да пише отново. Мисълта за друг проект, за какъвто и да е друг проект, вече я изтощаваше. Всеки ден тя седеше часове наред на бюрото си и редеше пасианси. Играта се беше превърнала в метафора за това къде вижда мястото си. Не четеше. Почти не отговаряше на писма. Тялото й се разкъсваше от куп малки болежки. Беше написала роман за човек, който спира двигателя на света; сега сякаш собственият й двигател беше спрял.

Виждаше се приклещена в блато от посредственост, злоба и страх. Беше намерила почитатели, но не и защитници. Виждаше лъжите, погрешните интерпретации, отхвърлянето, опростенчеството, които придружаваха романа, докато мислители и писатели, които тя смяташе за треторазредни, биваха хвалени като „сериозни“, „значими“ и „задълбочени“. Даваше интервюта на журналисти, които идваха с готовност, с уважение и, на пръв поглед, с добри намерения, само за да напишат след това някаква глупост, която да изкриви всяка мисъл, която се беше опитала да изрази пред тях. Чуваше тоталитарни утописти и авторитарни либерали да я наричат „фашистка“, само защото се противопоставяше яростно на колективизма. Чуваше как я хвалят ентусиасти, чието разбиране за нейните творби беше повърхностно, неточно, дори фриволно. Оплакваше се, че се чувства като възрастен, осъден да живее в свят, съставен от деца, някои от които може и да са „добри деца“, но все пак си остават деца.

В началото не разбирах колко сериозно е състоянието й. Мислех си, че преживява закъсняло спадане на напрежението след тринадесет години на силни емоции, придружавали писането на „Атлас“. Обикновеният живот не можеше да се сравнява с това. При много от нашите разговори от лятото на 1958 г. насетне, в продължение на почти две години, тя се разплакваше, щом започнеше да описва как вижда света и собственото си място в него, и ми доверяваше, че плаче почти всеки ден. Това ми се стори шокиращо нехарактерно за нея и разбрах, че съм подценявал силата на страданието й, към което изпитвах безгранично и болезнено съчувствие.

Всеки ден провеждахме дълги телефонни разговори. Посещавах я две или три вечери седмично, понякога сам, друг път с Барбара, за да можем да обсъдим как по-добре да тълкуваме събитията, които бяха толкова тежки удари за амбицията, енергията и ентусиазма на Айн. Тези срещи често траеха до пет-шест часа сутринта.

Мъката й направо ми късаше сърцето. Знаех, че в нейно присъствие трябва да излъчвам спокойствие, ведрост и увереност, че отговори има и че ще ги намерим. Понякога беше трудно да се преборя със собственото си отчаяние. Склонността ми към потискане на емоциите се засили през този период.

Колективът беше понесъл тежък удар.

— Как е възможно — питаха те в събота вечер — да ни обвиняват, че защитаваме пълната политическа противоположност на онова, което всъщност казваме?

— Това е временно отклонение, ще отмине — казвах аз, опитвайки се едновременно да вдъхна увереност на приятелите си и надежда на Айн. — Вижте само историческия и социалния контекст. Тази страна е родена като бунт срещу европейската аристокрация, така че има традиционна враждебност към всяко нещо, което дори малко намирисва на елитаризъм. И все пак самият Джеферсън говори за Америка като за дом на „естествената аристокрация“ — не аристокрация на наследените привилегии, а аристокрация на способностите — а и „Атлас“, разбира се, подкрепя тази идея. Така или иначе някои индивиди постигат повече, създават повече и допринасят повече от останалите. Всички хора са равни пред закона, или поне би трябвало да са, но в никакъв случай не са равни по интелект, талант и производителност. Само дето живеем във век, в който този факт не се признава особено широко. Потънали сме в океан от егалитаризъм и Господ да е на помощ на онзи, който дръзне да каже, че Томас Едисън превъзхожда в нещо селския кретен. „Атлас“ казва, че разликата между заслуженото и незаслуженото, между компетентния и некомпетентния трябва да се приеме, а врагът пищи: колко жестоко, колко недемократично, колко антисоциално! А и не забравяйте колко усилия е положила левицата да създаде представата, че всеки, който се противопоставя на социализма или комунизма трябва да е фашист — и либералите напълно са попили тази представа, само че са й сменили етикета и твърдят, че който се противопоставя на социалната държава, е фашист.

— Добре де — възмущаваше се някой от Колектива, — но нали Айн е най-яростният опонент на фашизма, както и на всеки друг вид етатизъм в историята. Тия хора не могат ли да четат?

— Това няма значение — намесваше се Айн. — Левицата не се интересува какво съм казала, те са съзнателно безчестни. Въпросът е — ами хората, които защитавам? Способните? Те къде са? Защо не се изправят? Защо не проговорят?

Аз вдигах рамене и млъквах, защото за тези въпроси нямах отговор.

Започнах да чувам една реплика от Айн, която тя щеше да изрича все по-често през годините:

— Ти си моята връзка с реалността. Без теб нямаше да знам как да живея в този свят.

В началото и през ум не ми минаваше, че тези думи могат да се превърнат във все по-тежък товар заради отговорността, която падаше на плещите ми. Тогава ги приемах с гордост и болка — гордост, че съм в състояние да дам толкова много на Айн, и болка при мисълта, че изобщо се налага да го правя.

Понякога й казвах:

— Всичко лошо, което казваш за света, е вярно. И все пак, честно казано, има моменти, в които си мисля: ти написа „Атлас изправи рамене“. Пред този факт как е възможно другото изобщо да има някаква важност? Как може да те застигне някаква болка? Как може нещо такова да има значение?

Айн се усмихваше тъжно и отговаряше:

— Понякога и аз си повтарям същото. Казвам си, че така трябва да се чувствам. Представям си, че Голт се чувства именно така. Ако греша, ако има нещо, което не виждам, не знам какво е то. Ето защо се побърквам, нощ след нощ, в търсене на отговори. Не съм пасивна, не се отказвам от своето като хората, които презирам. Не спирам да мисля. Мисленето е единственото, което правя в момента.

Оплакваше се, че вече е изгубила всякаква представа за кого се отнасят думите й: „Състоянието на културата е много по-лошо, отколкото си представях“. Казваше, че не може да се бори с въшки, че не може да се изправи срещу противник, към когото единственото, което изпитва, е презрение.

— Така че какъв е смисълът да продължавам да пиша? За кого?

Казваше, че не е алтруист, че не работи, за да служи на другите, и че не се интересува от паметници, издигнати в нейна чест след смъртта й.

— Искам някаква смислена награда за труда си тук и сега.

Когато я попитах дали писането само по себе си не е такава награда, тя се усмихна горчиво и отговори:

— Беше. Когато бях по-млада. Но с „Атлас изправи рамене“ казах онова, което исках и трябваше да кажа. Няма причина да правя или да казвам нещо повече. Не и ако до мен не достигне нещо, което не е излязло изпод моите ръце.

Веднъж й казах:

— Виж, аз бях влюбен в „Изворът“, но никога не ми е хрумвало, че трябва да направя нещо за теб, че имам изобщо какво да ти предложа. Точно сега има купища добри хора, които четат „Атлас“, живеят собствения си живот и не биха и помислили да се свържат с теб, хора, които смятат, че единственото, което трябва да направят, е да те четат, да те оценяват, да говорят за работата ти в собствения си кръг — а те очевидно го правят, защото страхотните продажби се дължат единствено на рекламата от уста на уста.

Айн отвърна:

— Така е. Тези хора не са проблемът. Ценя ги високо. Проблемът е, че нито един първокласен ум не се изправи да ме защити публично, да ми покаже, че там някъде все още съществува човешката раса и че борбата си струва.

В това имаше известна истина, но в никакъв случай не можех да го приема напълно. По-тъмната страна от емоционалния й живот, която в момента доминираше, се беше пробудила много преди издаването на „Атлас“. Тя винаги бе чувствала безгранична самота. Може би това е наказанието на гения, мислех си аз, припомняйки си всички велики умове в историята, които са били измъчвани от пристъпи на депресия. Може би истинският корен на притесненията й е простият факт, че човек се уморява да гледа по-далеч и по-ясно от останалите. Гениалността означава изолация, казвах си. Но ако това беше така, с какво можех да помогна тогава?

Горчивината, която винаги бе била част от нея, ставаше все по-видима. Тя беше нетърпелива, раздразнителна, ядна и бързо хвърляше осъдителни оценки — за Франк, за мен, за Барбара, за Ленард, изобщо за всекиго в Колектива, който кажеше или направеше нещо дори леко съмнително. Ако някоя от картините на Джоан й се стореше мрачна (вече не мога да кажа дали наистина бяха такива), Айн се чудеше гласно за това колко „злонамерено е усещането й за живота“. Ако Алън Блументал изкажеше удовлетворение от Бетовен или Моцарт (Айн не харесваше и двамата), тя казваше, макар и не директно на него, защото музикалните стандарти още не подлежаха на доказване:

— Ето защо помежду ни винаги ще има стена. Нашите души се различават значително.

Ако Алън Грийнспан споменеше социално събитие, на което е присъствал, Айн спекулираше относно сериозността му или нейната липса:

— Мислиш ли, че Алън може да се окаже кариерист?

Ако Ленард беше твърде дружелюбен към някой от преподавателите си или недостатъчно праволинеен в защитата на Айн, той неведнъж се изправяше пред обвиненията й в предателство:

— Ако не мога да разчитам на теб да разпознаеш врага, то на кого да разчитам изобщо?

Понякога защитавах Колектива, друг път обаче се присъединявах към нея.

Айн се люшкаше непрестанно. На една среща можеше да се покаже дистанцирана и враждебна към един или друг, а на следващата да бъде топла и мила. Аз бях затънал до шия в емоционалния й свят и често се проявявах по същия начин. Чувството ми за изолация продължаваше да се задълбочава.

Франк никога не бе изглеждал толкова безпомощен. Гледаше с нямо отчаяние, страдаше наравно с Айн, а по измършавялото му лице понякога проблясваха светкавици на гняв и възмущение. През повечето време обаче се криеше в света на рисуването, където дори Айн не можеше да го достигне. Веднъж, когато го попитах как приема отзивите за „Атлас“, той отвърна с горчивина:

— Хората са свине.

— Франк — настоятелно казах аз, — точно сега не бива да изоставяш Айн.

— Слава богу, че тя има теб — отговори той.

Обвинявах света, че е ирационален. Обвинявах себе си, че не знам как да върна Айн към живот. Обвинявах Колектива, че не подкрепя Айн с повече изобретателност и агресия. Единственият човек, когото не обвинявах, беше Айн. Ако и реакциите й да бяха прекалени на моменти, ако се случваше дори да проявява жестокост, не заслужаваше ли нашето разбиране и състрадание? Не исках да чувам, че е наранила нечии чувства. Тогава единствено нейните чувства имаха значение и всички други оставаха на втори план — включително и моите.

Изразих тази гледна точка пред приятелите ни. Аз бях защитникът на Айн. Можех да бъда също толкова суров и неумолим, колкото и тя. Винаги се бях опитвал да стана част от вътрешния й свят, да се съединя с нея интелектуално и духовно. Сега можех да бъда част от мрачната перспектива, която я поглъщаше: бях готов да я последвам навсякъде, за да съхраня връзката си с нея. И аз станах нетърпелив, раздразнителен и рязък в оценките си, изоставах все повече от човечността си, но си казвах, че това означава да изживееш идеалистическите си позиции на този свят. Барбара донякъде правеше същото. Виждах го и го одобрявах. Тя често смекчаваше строгостта си с малко топлота; парадоксално, но одобрявах и това.

Депресията на Айн не секваше.

— Срам ме е, че плача толкова много — каза ми една вечер тя. — Колективът ще се шокира, ако разбере. Не им казваш, нали?

Уверих я, че не им казвам.

— Голт щеше да се отнесе към всичко това съвсем иначе. Щеше да бъде някак си по-дистанциран, по-реалистично щеше да гледа. Не знам точно как би го приел, но щеше да ми е ужасно неприятно да ме вижда такава. Щях да се чувствам недостойна, все едно съм го предала.

Често я чувах да споменава Голт сякаш е реална личност; всички го правехме. Казах й:

— Погледни от различен ъгъл. Ако аз бях смазан от нещо, което ми се е случило, ако плачех, ако не можех да събера сили, щях да мисля така: „Я се виж. Съсипал си се. И какво от това? След известно време ще се надигнеш отново. А дотогава реалността е такава. Защо да се преструваме, че не е така?“.

Тя се засмя безрадостно.

— Продаваш на краставичаря собствената му философия. Но за пръв път май аз самата не съм в състояние да я приложа.

 

 

Междувременно популярността на лекционния курс растеше. Получавахме запитвания от цялата страна, както и от Канада, Европа, Индия и Австралия. Надигаше се вълна от интерес към курса и глад за повече информация за обективизма.

— Това е единствената светлина в живота ми — казваше Айн, — поне що се отнася до културата. Не бях и сънувала, че идеите наистина са важни за някои хора. Виждам го по твоите слушатели. От седмица на седмица те се изменят и благодарение на твоите лекции стават по-добри човешки същества.

В един момент можеше да възхвалява слушателите ми, а в следващия да проявява спрямо тях ядовито нетърпение. Във времето за въпроси след лекциите тя често се ядосваше на някой въпрос, който според нея не биваше да се задава — било защото вече е получил отговор в „Атлас изправи рамене“, било защото смяташе, че всеки честен човек сам трябва да е достигнал до отговора. Повечето ни студенти като че ли я обичаха, но понякога можеше да бъде ужасяваща.

Веднъж един мъж със силен унгарски акцент се опита да каже:

— В своята реч Голт твърди, че…

Така и не успя да продължи, защото Айн избухна:

— Голт не твърди — викна тя. — Ако си прочел „Атлас изправи рамене“, ако твърдиш, че си ми почитател, трябва да знаеш, че Голт не спори, не твърди и не поддържа мнения.

Човекът я гледаше поразен. Започна отново с умолителен тон:

— Ама госпожице Ранд, аз само…

Айн отново му се нахвърли:

— Ако ще ми говориш, първо се научи с кого и за какво говориш!

Тя беше вманиачена на тема яснота и прецизност на изказа. Като цяло споделях тази нейна страст и обучавахме Колектива да се стреми към високи стандарти в това отношение. В този случай обаче не я приех и я сметнах за напълно неадекватна. Мъжът потъна обратно в стола си, притеснен и отблъснат. Чувствах загриженост към него, страх от Айн и недоволство от самия себе си, задето не бях се обадил веднага. По-късно, когато останах насаме с Айн, аз й казах, че човекът има чужд акцент и вероятно не осъзнава нюансите в думата „твърди“.

— Не помислих за това — с учудено, детинско изражение отвърна тя. С тъга забелязах, че слушателят така и не се върна. Още виждам болката и шока по лицето му.

Имаше, разбира се, сесии с въпроси, на които Айн беше благосклонна, приятелски настроена и очарователна. Веднъж, когато един слушател се извини за наивността на въпроса си, тя му каза насърчително:

— Няма глупави въпроси, само глупави отговори.

И все пак бесът си оставаше, дремеше в тъмните кътчета на съзнанието й и можеше да се пробуди всеки миг, в който тя решеше, че някой студент е донесъл външна гледна точка в стаята, задавайки въпрос, който намеква твърде явно за чуждо влияние. Понякога след това Айн ми се извиняваше за избухванията си, но винаги добавяше:

— Не мога да обещая, че няма да се повтори.

В повечето случаи студентите я обожаваха. Изпълваше ги трепет от възможността да имат такъв пряк достъп до нея. Ако понякога изпускаше нервите си, повечето от тях вероятно си казваха: „И какво от това?“. Както каза един бивш слушател в института, когато го интервюирах двадесет години по-късно:

— Виж само колко може да ти даде! Виж колко много научаваш! Ако понякога се вбесява, голяма работа.

Студентите бяха част от невероятно интелектуално приключение. Една вечер седмично те бяха в свят на неограничени възможности и наистина осъзнаваха какво получават от нея.

Тя им предлагаше обозрим и разбираем възглед за човешкото съществуване. Предлагаше им опора, чрез която да разберат обществото около себе си. Беше не само великолепен драматург, който създаваше живи и вдъхновяващи герои и героини, но и строител на философска система — и то във век, в който строителите на системи бяха излезли от мода и бяха почти неоткриваеми. Даваше на студентите представа за това какъв е животът на тази планета. Предлагаше уникален възглед към човешката природа и човешките взаимоотношения. А днес, докато разсъждавам за тези години, ясно виждам, че не пълната непорочност на възгледите й имаше значение — знам, че бяха далеч от съвършенството, — а самото им съществуване. Те бяха богато разработени и обещаваха обозримост, разбираемост и яснота. Даваха отговор на някои от най-важните житейски въпроси. А човешките същества копнеят за това — копнеех и аз, копнееха и нашите студенти.

Имаме нужда да си мислим, че разбираме света, в който живеем. Имаме нужда да разбираме преживяванията си. Имаме нужда от убедителен портрет на себе си като човешки същества, на това какъв е животът ни и защо го живеем. Накратко казано, имаме нужда от философски поглед върху реалността. Знам, че философията на двадесети век почти напълно е изоставила отговорността да предложи такъв поглед или да обърне внимание на въпросите, с които се сблъскват хората в ежедневния си живот. Философите на двадесети век обикновено се подиграват на строителите на системи. Проблемите, които ги занимават, стават все по-дребни и по-отдалечени от човешкото съществуване. По списанията и на конгресите си те изрично заявяват, че не могат да предложат на никого практически съвет. А и през последните няколко века конвенционалната религия губи позиции в умовете и живота на хората. Значимостта й намалява. Културният й монопол е подкопан още през Ренесанса и оттогава непрекъснато запада.

И все пак нуждата от отговори не е изчезнала. Знаех, че жаждата за ценности, които да ръководят живота ни, е по-силна от всякога. Светът наоколо сякаш ставаше все по-объркващ — и заплашителен. Съществуваше отчаяна нужда да разберем и тъкмо на тази нужда отговаряше Айн.

Тя имаше невероятен възглед, сияйно рационален, както смятах тогава. Днес съм убеден, че в този възглед имаше грешки, елементи, които трябваше да бъдат променени, елиминирани, добавени или разширени, но все още вярвам, че по-голямата част от него е напълно валидна.

Не казвахме на студентите си, че умът е безпомощен. Не им казвахме, че са порочни или безсилни. Не им казвахме, че животът е безсмислен или че са осъдени на страдание. Казвахме им точно обратното. Казвахме им, че основният им проблем се състои в това, че не са се научили да осъзнават силата си, а следователно и възможностите си. Казвахме им, че умът им е и може да бъде ефикасен, че са достатъчно компетентни да разбират, че истинското познание е постижимо и че достиженията и щастието са напълно възможни. Казвахме им, че животът не се състои от ужас, поражения и притеснение, а от борба, триумф и тържество.

Това послание противоречеше на доминиращите религиозни и философски учения, на които са били изложени преди. Нещо повече, то противоречеше и на поученията на родителите им, които казваха: „Че кой е щастлив?“, „Гордостта води в Ада!“, „Приключенията са в комиксите — ти за кого се мислиш, за Бък Роджърс ли?“, „Истинският живот се състои в това да се примириш със скуката“, както и „В живота няма възторг, а дълг“.

И тогава на сцената се появяваше Айн Ранд с думите: „Тъй ли?“ — и изграждаше образи, които не живееха в Средновековието или по други планети, а бяха част от нашето ежедневие на тази земя. Образи, които работеха, бореха се, гонеха трудни цели, влюбваха се, имаха дълбоко емоционални връзки и изживяваха изпълнен с приключения живот, защото сами си го бяха направили. Образи, които се натъкваха на опозиция, преминаваха през трудности, страдаха, бореха се, упорстваха — и които в повечето случаи печелеха.

Това беше основната причина книгите й да въздействат толкова дълбоко върху младите хора. Те влияеха на онези, които още се бореха да защитят себе си и душите си срещу света на възрастните, срещу цинизма и отчаянието им, на онези, които се бореха да съхранят убеждението, че могат да се справят по-добре, могат да се качат по-високо и могат да постигнат в живота си повече, отколкото хората преди тях.

Колкото по-видимо ставаше влиянието на Айн, колкото по-често виждаше какво става по време на лекциите, толкова повече се повдигаше духът й. Ставаше бавно — през онези две години тя живееше предимно в Ада, а аз й правех компания.

 

 

Барбара си оставаше единственият човек, с когото можех да говоря открито за преживяванията си през този период.

— Гордея се с лекциите и с постиженията ни, но някаква част дълбоко в мен се чувства точно като Айн. Сякаш светът е умрял, сякаш е станал невероятно скучно място за живеене. При условие че ни се случват толкова хубави неща, че се срещаме с толкова нови хора, аз все пак се чувствам по-отчужден, отколкото бях като тийнейджър. Ако това се случва на Айн на върха на кариерата й, какъв е смисълът?

Всяка неделя сутрин изпълнявах един ритуал: насилвах се да изчитам „Ню Йорк Таймс Бук Ревю“ от кора до кора. Изданието стана символ на всичко, което мразех. Беше живо мъчение да чета какво възхваляват и взимат насериозно; чувствах заслепяващ гняв и възмущение. Мислех си за приема на „Атлас изправи рамене“, сравнявах го с книгите, които наричаха велика литература, и на моменти болката беше непоносима. Казвах си, че ще чета рецензиите всяка неделя, независимо колко време ще отнеме, докато не се науча да го правя, без да трепвам, докато „културата“ вече няма властта да ме нарани. Беше някакъв вид медитация да се изправя в лицето на социалната реалност такава, каквато я виждах тогава, и да чакам да дойде равнодушието. Беше духовен ритуал на преход, който отне почти две години. Гледах на това обучение отчасти като на подготовка за моето собствено бъдеще като писател.

От време на време Айн ми казваше:

— Понякога гледната ми точка се променя и тогава се чудя защо изпитвам такова самосъжаление. Мразя да гледам на себе си като на мъченица. А и освен това кой е чувал за мъченик в списъка с бестселърите? Може би имам нужда да се върна към работата си и да спра да мисля толкова много за културата.

Опитвах се да насърчавам това. За няколко дни духът й се повдигаше и аз си мислех, че най-лошото е отминало, но тези добри моменти не траеха дълго. Един ден се събуждаше и отчаянието се връщаше с пълна сила.

Не спирах да търся хипотези, които да обяснят депресията й. Мислех си, че през всичките години, в които е писала романа, Айн е живяла сякаш в един дом с Дагни, Риърдън, Франсиско и Голт. За нея те бяха по-реални едва ли не от всеки друг. Когато книгата беше готова, те останаха в съзнанието й като „приятели“, с които да сравнява всеки нов познат — а кое човешко същество можеше изобщо да се сравнява с тях?

— Да не ме обвиняваш чак в такава липса на реализъм? — ядно питаше Айн, когато й казах за идеята си. Но само час по-късно, след една от типичните вече промени на настроението, тя казваше:

— Мисля, че си прав.

Малко по-късно добавяше:

— Разбира се, че си прав.

Знаех, че идеята ми може да се приложи със същата сила и за мен самия и че ще продължи да ми пречи в бъдещите ми връзки. Но нито аз, нито тя се задълбочавахме в този въпрос — той си оставаше задънена улица, която не успяхме да преодолеем.

С наближаването на 1959 г. аз започнах да изследвам друга хипотеза за депресията на Айн.

— Знаеш ли в какво си мисля, че е проблемът? — казах й аз. — Мисля, че ти си от онези хора, които имат мисия в живота — и че тази мисия е била да напишеш „Атлас изправи рамене“. Мисля, че всичко, което се е случило преди това, просто те е подготвяло за тази задача. Под „мисия“ имам предвид задача, логически и психологически обусловена от най-дълбоката ти същност, от това коя си всъщност, и изпълнението на тази мисия може да те накара да мислиш: „Ето затова съм родена. Заради това живея“.

Айн кимна развълнувано и каза:

— Точно така се чувствам по повод на „Атлас“.

— Проблемът е — продължих аз — какво ще правиш сега. Мисията е изпълнена, а ти си само на петдесет и няколко и в отлично здраве. Трябва да намериш ново предизвикателство. Това може и да е трудно, независимо от посрещането на „Атлас“.

Айн изведнъж се оживи.

— Точно така — заяви тя.

— Ако е така, значи приказките за света са напълно ненужни. Безсмислени са, защото изобщо не засягаме истинския въпрос.

Айн ме прегърна силно и рече:

— Не съм се чувствала така обнадеждена от публикуването на романа насам! Това е правилният път, скъпи. Това е правилният път!

След това тя наричаше тази моя идея „теория за мисията“. Тя не прекрати депресията й, но със сигурност помогна.

Когато с Барбара я посетихме една вечер, тя каза на Барбара, все едно мен ме нямаше:

— Нейтън ми спаси живота — с разговорите помежду ни, с усета си за културата и с разбирането си как трябва да се води тази битка. Успехът на неговите лекции ми даде надежда, че има шанс. Да видя Нейтън как започва да работи на самия ръб, при условие че цялата интелектуална атмосфера е срещу него, да го видя как се изправя сам и създава институция — това беше невероятно важен, конкретен пример за това какво може да се постигне.

Когато останахме насаме, тя ми каза:

— Каквото и да съм ти дала, ти ми се отплати напълно. Считай, че сме квит.

През двете години след издаването на „Атлас изправи рамене“ с Айн правихме любов не повече от десетина пъти. Радостта и вълнението помежду ни бяха изчезнали. Посвещавахме срещите си предимно на обсъждане на събитията, които вече описах. Връзката ни умря не поради съзнателно решение, а просто като странична жертва на депресията на Айн.

— Вече нямам какво да вложа в секса — тъжно каза Айн. — Може би някой ден, когато отново се съживя… Но сега можем да бъдем единствено приятели.

Не спорих. Бях облекчен. Не исках вече да нося товара на един „романс“, към който вече не изпитвах истински ентусиазъм. Имах нужда от всичките си сили, за да продължа напред. Имах частна практика и разработвах поредица от лекции. Освен това продължавах да изучавам психология и философия, разработвах идеите си за самоуважението, социалната метафизика и мотивацията като цяло, пишех книга за безпокойството, оказвах емоционална подкрепа на Айн и мислех непрекъснато как да засиля позициите на обективизма; на всичкото отгоре се опитвах да намеря радост в брак, който ставаше все по-химеричен.

С Барбара взаимно се обвинявахме в студенина — и двамата бяхме прави. Все пак имаше моменти на топлота и привързаност. Не изпитвахме страст като съпрузи — изпитвахме я обаче като приятели.

Бях благодарен, че най-сетне сексуалният ми интерес към нея започваше да намалява. Имаше твърде много нощи, в които лежах и се борех с желанието си, твърде много откази, които се редуваха със случайни сексуални актове, които бяха механични и бездушни. Тя се превръщаше в чисто умозрителна фигура, в абстракцията, наречена „моя съпруга“, към която изпитвах някаква тъжна, дистанцирана любов. Тази любов обаче си оставаше важна. Тя беше най-близкият ми приятел. И през ум не ми минаваше да се развеждам с нея. Тя беше моя съпруга и щеше да си остане моя съпруга. Казвах си, че някой ден все ще успеем да намерим начин да бъдем щастливи заедно. Не исках — или не можех — да призная поражението си.

Барбара беше също толкова емоционално неосъществена, но и тя никога не споменаваше за развод. И тя не искаше да се проваля. Когато изобщо говореше за бъдещето ни, в думите й имаше само оптимизъм.

— През толкова много неща преминахме заедно — с нежност казваше тя. — Най-лошото е вече зад гърба ни. Ще останем заедно завинаги.

Това донякъде ме утешаваше; тя сякаш всъщност казваше: „Не всичко се разпада. Има неща, на които винаги ще можеш да разчиташ. Аз съм едно от тях“. След години щеше да ми каже, че по онова време се е чувствала непоносимо самотна, а и аз щях да споделя същото.

Никога не съм мислил да търся близостта на друга жена. Не флиртувах, не се оглеждах за привлекателни момичета, не отвръщах, когато други жени се опитваха да флиртуват с мен. Всъщност рядко забелязвах какво става, докато Барбара не ми обърнеше внимание, което се случваше от време на време.

Независимо от връзката си с Айн аз се смятах за мъж, напълно отдаден на моногамията. Айн беше неповторимо изключение и аз не гледах на връзката ни като на пример за приемливо поведение за цял живот. Барбара твърдеше, че по принцип съм пуритан. Някога го казваше с критична нотка, сетне обаче започна да го изрича с топлота.

Седях на ръба на вулкан. Всички седяхме там. Но аз обръщах най-малко внимание на това.