Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Years with Ayn Rand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Натаниъл Брандън

Заглавие: Моите години с Айн Ранд

Преводач: Петьо Ангелов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Излязла от печат: декември 2010

Коректор: Людмила Петрова

ISBN: 978-954-321-783-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7196

История

  1. — Добавяне

2.

Барбара и аз седяхме в нейната стая, изучавахме се един друг, бяхме и заинтригувани един от друг. Аз се чувствах по-възрастен и мъжествен от всякога. Говорех за причините да съм в Уинипег. Тя говореше за колежа и за желанието си да стане писателка. Спомена за любовта си към Томас Улф, когото никога не бях чел; хареса ми спокойният ентусиазъм, с който говореше за него. Разгледах книгите по лавиците и се зарадвах, като научих, че повечето са нейни. Казах й, че според мен „Жан-Кристоф“ ще й хареса. Тя пък ме попита дали харесвам Оскар Уайлд.

Нямах и най-малка представа, че животът ми е на път необратимо да се промени. Можех най-много да предположа, че ме очаква интересна романтична връзка; Барбара беше с година по-голяма от мен и това ме привличаше.

Харесвах гласа й. Топъл и музикален, той обещаваше дълбочина на чувствата, която тя може би не знаеше още как да изрази. Харесвах гъвкавото й тяло и гладките й движения; те също говореха за страст под донякъде свенливото й и официално държание.

Когато говореше за книги или идеи, го правеше така, че да изглеждат наистина значими, с детинска прямота, неловко съчетана с очевидно старание да звучи и да изглежда много по-опитна. Бях впечатлен, когато ми каза, че възнамерява да запише философия.

След това тримата отидохме на някакво следобедно събиране, което не помня добре. И Барбара, и аз напрегнато осъзнавахме присъствието на другия. Струваше ми се, че усещам някаква приглушена, далечна тъга в нея, която по никакъв начин не пречеше на надигащото се въодушевление в мен. Чувствах се жив, изправен пред предизвикателство, което не бях срещал преди.

По-късно, когато я попитах за „Изворът“, тя отбеляза само, че много харесва книгата. Разговорът ни на тази тема беше по-скоро сдържан; ентусиазмът ни се проявяваше основно в преувеличеното нехайство, с което говорехме. Може би се изпитвахме взаимно.

На следващата среща обаче сдържаността ни започна да се топи. „Какво мислиш за Доминик? Как я тълкуваш? Стивън Малъри не е ли невероятен образ? Какво казваш, когато някой реши да оспорва решението на Роурк да взриви «Кортланд»? Чудя се що за човек е Айн Ранд“.

През декември се виждахме редовно и срещите ни ставаха все по-интимни. Очевидно се движехме към връзка. Щеше да ми е за пръв път.

 

 

Тъй като собствените ми родители рядко навестяваха мислите ми, аз се изненадах, че Барбара говореше толкова често за своите. Сториха ми се съвсем прилични хора. Винаги се отнасяха благосклонно и мило към мен. За съжаление баща й почти не разбираше мечтите и амбициите й и не знаеше как да я защитава, когато тя се изправеше срещу майка си. А нейната красива, блестяща майка като че ли нямаше особено много време за нея и явно предпочиташе по-големия й брат, който беше привлекателен и много по-социален. Чудех се защо едно деветнадесетгодишно момиче все още влага толкова много енергия, за да получи одобрението на майка си и баща си — неразбиране, което несъмнено отразяваше собственото ми отчуждение от моето семейство.

Тя говореше за предишните си връзки с момчета и за желанието си да бъде с някого, който да не се опитва да я променя. Не можех да разбера защо изобщо някой би се опитвал и й го казах. Тя ми разказа, че е имала една-единствена сексуална връзка в живота си, която е приключила преди няколко месеца; сметнала, че младежът е твърде конвенционален за нея и изрази съжаление за силата на чувствата, които е изпитвала към него.

Същинската ни връзка започна една януарска вечер, когато Барбара се появи в апартамента ми, температурата навън беше под нулата, а тя донесе със себе си красива усмивка и ухание на парфюм.

Когато един мъж се люби с жена за пръв път в живота си, той се чувства изпълнен със силите на вселената по нов, непознат начин, както и с вътрешната енергия на собствената си мъжественост. Връзката изглежда космическа. Аз изпитвах задълбочаващо се чувство на вътрешна цялост и мощ. Чувствеността и духовността се сляха в преживяване с разтърсваща сила. Когато първото сексуално преживяване е щастливо — а моето беше, — то е пробуждане, просветление, ново аз. Чрез сексуалния акт аз открих собственото си тяло, сякаш тъкмо беше дошло на този свят.

Силата на чувствата ми — към Барбара, към секса, към деликатното чудо на женското тяло — бяха почти зашеметяващи, колкото неустоими, толкова и дезориентиращи. Изхвърчах като тапа от изолацията си — както и от всякакъв контрол. Няколко дни след първата ни сексуална среща, докато карах по затрупаните със сняг улици, аз заявих нехайно на Барбара:

— Искам да знаеш, че не съм влюбен в теб.

Когато споменахме тази случка пред Айн няколко години по-късно, тя поклати глава и изсумтя:

— Емоционални ограничения.

Барбара се разсмя и каза:

— Тъкмо тогава разбрах, че е влюбен в мен.

Рядко си лягах, без да се обадя на Барбара и да й пожелая лека нощ. Понякога й се обаждах силно развълнуван, за да й прочета някое стихотворение, на което бях попаднал и което ми беше харесало. Често се срещахме на обяд, и когато я виждах да идва към мен през снега, усмихната, сграбчила учебниците си, с ботуши и кожено палто, се усмихвах от почти непоносимо щастие. Не мислех за бъдещето ни. Настоящето беше великолепен подарък, цел сама по себе си, и ми се струваше, че от всички дарове на природата жената е най-великият.

Ако и понякога да имахме дребни дрязги и неразбирателства, те се разрешаваха бързо, добронамерено и без усилие, или просто ги отхвърляхме като маловажни.

— За какво се карат двойките? — зачудих се веднъж пред Барбара. — Ние се разбираме толкова лесно.

А тя ме попита:

— Не изпадаш ли в лошо настроение понякога?

— Не — казах аз. — Щастлив съм.

На няколко пъти някои малки странности в поведението й ме объркваха и притесняваха. Случваше се например да избягва погледа ми, когато ми казваше нещо важно. Случваше се да отговаря необичайно остро, когато критикувах някое нейно действие, да изпада в озадачаващи пристъпи на тъга, на странна замечтаност по някой бивш приятел, или пък да ме гледа така, сякаш очаква да я упрекна за нещо, без това изобщо да ми е минавало през ума. Когато виждах такова очакване в очите й, си казвах, че е била наранявана и че има нужда от време, за да се научи да ми вярва. След миг, час или ден тя ставаше толкова топла, любяща и радостна, че аз бях готов да повярвам, че нищо подобно не се е случвало. „Боже, животът е прекрасен“, си казвахме тогава, преди да се разтопим в прегръдките си.

Барбара твърдеше, че страстта е най-висшата й ценност. Казваше, че едно от нещата, които най-много харесва у мен, е силата, с която чувствам нещата, живота, себе си, нея. Беше много развълнувана от „Тристан и Изолда“.

— Знам, че е трагично, но кого го е грижа? Те са чувствали.

Не можех да изразя точно причината за това, но не споделях напълно гледната й точка.

Каквито и разлики да имаше помежду ни, бяхме на едно мнение за най-важното: че нищо на света не можеше да се сравнява с „Изворът“. Подобно на небостъргачите, които възхваляваше, романът се извисяваше над всичко останало.

Донесох й моите екземпляри от „Ние, живите“ и „Химн“, които тя погълна с небивал ентусиазъм. Героят в „Ние, живите“ се казва Лео. Когато Барбара ми каза: „Лео не е характерно за Айн Ранд име. Не знам защо съм толкова сигурна, но е така“, аз се съгласих с нея. След това тя продължи: „Обзалагам се, че Лео е името на човек, когото Айн Ранд в действителност е познавала и който вероятно е бил важен за нея, може би дори го е обичала“. По-късно, когато се срещнахме с Айн, тя ни каза, че Барбара е била права и изрази удивлението си пред такава прозорливост.

На осемнадесет години продължавах да мисля, че е цяло чудо да водя подобни разговори с момиче в еротичен контекст. Докато я гледах как говори, как очите й блестят с почти омагьосваща сила, колко деликатни и същевременно твърди и решителни са жестовете й, усещах колко е женствена, сексуална, интелектуална. В такива моменти леките ми съмнения и опасения изглеждаха нереални. Бях влюбен.

 

 

Една вечер се срещнахме с двама нейни приятели в един ресторант. Единият от тях, Уилфред Шуорц, с няколко години по-голям от мен, беше бивше гадже на Барбара. И той беше почитател на „Изворът“. Докато седяхме в ресторанта, аз си припомних разказа на Барбара за бурната им връзка. Тя ми беше казала, че са скъсали, защото я е карал да се чувства виновна. Беше очевидно, че каквото и да са изпитвали един към друг в миналото, то не си е отишло. Повечето от забележките на Уилфред към нея бяха леко саркастични. Барбара си остана дружелюбна, но аз усещах болката и безпомощността под маската й.

Уилфред и неговият приятел бяха любопитни кой е новият мъж в живота на Барбара. В един момент бяха възпитани и предпазливи с мен, а в следващия подхвърляха по нещо безобразно, но аз се смеех и продължавах да се държа приветливо.

Когато отново останахме насаме, аз я попитах:

— Наистина ли си такава разбивачка на сърца?

А тя ми отговори тъжно:

— В този случай май наистина стана така. Той много се беше привързал към мен.

След малко тя каза нещо, което за мен беше изключително красноречиво. Зачуди се на глас как Уилфред би обяснил нашата връзка, тъй като този път била с някого, когото трябвало да уважава. Очевидно не бе хранил уважение към другите й приятели.

Веднъж лошо се подхлъзнах. Бяхме излезли някъде и тя ми показа свой бивш приятел. Аз се гордеех със способността си да виждам много, щом погледна някого. Изразът на този стар приятел никак не ми хареса и направих грешката да й го кажа. Репликата ми не беше лишена от ревност; не можех да понеса идеята, че някой друг може да я докосва. Само че нямах мъдростта — или куража — да й го кажа направо. Много след това тя ми каза, че е била дълбоко наранена от забележките ми.

Понякога бях безчувствен и критичен, без да го съзнавам. Въпреки че не помня точните си думи, сигурно съм казал на Барбара неща, които са прозвучали злонамерено и изкривено и са отразявали собствените ми страхове за нестабилността на нашата връзка.

Една нощ, докато лежеше в ръцете ми, тя внезапно прошепна:

— Не ме съди. Просто ме обичай.

Веднага застанах нащрек; междувременно усетих как се отдръпвам емоционално и незабавно се упрекнах за това. Нима е била чак толкова наранена от отхвърлянето на майка си и от неспирното неодобрение на Уилфред? Прегръщах я силно, но се чувствах сам, безпомощен и ужасно объркан.

Но когато правехме любов, всички тези грижи изчезваха. Гладът ми за единение след толкова години на изолация можеше да помете всичко друго от съзнанието ми. Чрез сексуалния акт аз разбивах стените на невидимия си затвор. Свързвах се не само с това човешко същество, което беше толкова ценно за мен, но и с природата, със света. Не това бяха думите в ума ми; такива обаче бяха чувствата в тялото ми. Още не бях в състояние да изразявам себе си чрез работа, но когато бях с Барбара любовта, вълнението, чувството ми за мощ, жизнената ми сила имаха отдушник. Бях на осемнадесет и в егоцентричната ми радост не ми и хрумваше да се запитам какво означаваше сексът за Барбара.

Чувствах единствено, че тя е отчайващо важна за мен — и че поради причини, които не разбирах, и двамата сме в опасност.

Уилфред и аз продължавахме да изпитваме любопитство един към друг и на няколко пъти се срещахме насаме. Той изглеждаше по-интелигентен и сериозен, отколкото на първата ни среща, и аз го харесах повече. А и нямаше как да остана безразличен към страданието му по Барбара. Каквато и да е била историята им, той я бе обичал, и това някак си ни свързваше.

Един ден ме покани да обядваме с негов приятел. Вече бяха седнали и млъкнаха, когато пристигнах. След половин час неангажиращ разговор Уилфред, несъмнено подтикван от собствените си демони, нехайно ме попита:

— Казвала ли ти е някога Барбара за аферата си с… — и назова младежа, който Барбара ми беше посочила, онзи, за когото бях направил хапливи забележки. Беше ми казала, че никога не са спали заедно. А сега Уилфред разправяше… какво разправяше? Мъчех се да следвам доста разпокъсания и заобиколен разказ. Разбрах, че според Уилфред тъкмо заради това момче го е оставила — а то е било само първото от мнозина, подчертаваше той. Само че Барбара ми беше казала, че е имала само един любовник. Ако Уилфред казваше истината, защо тя не ми беше казала за това?

Отговорът й беше опустошителен.

— Знаех си, че Уилфред ще се опита да те настрои срещу мен — тъжно каза тя, вдигнала към мен изпълнения си с болка поглед. Независимо дали бях готов да го приема, тя ме кореше за моята пуританщина. Трябваше да я опозная по-добре, преди да може да говори спокойно за миналото си. По-късно разбрах, че Уилфред силно е преувеличил това минало. Най-малкото никога не беше спал с нея.

Пролетта идваше и Барбара и аз продължавахме да се разхождаме, пеш или с колата, да правим любов и да говорим за книги, за живота и за бъдещето си. Планирахме да заминем за Лос Анджелис през септември — за Калифорнийския университет. Тя искаше да учи философия, аз — психология. Помежду ни обаче нещо се беше променило, като и двамата го знаехме. Лекотата и ведростта на първите месеци си бяха отишли.

Доста рано в нашата връзка тя започна да изпуска по някоя забележка, в смисъл че понякога чувства, че нещо не е наред с нея, че умът и тялото й сякаш са разделени. В началото не я приемах насериозно, или пък си представях, че в мое присъствие проблемите ще изчезнат като по чудо. Но част от Барбара не спираше да й повтаря, че е „лошо момиче“. После ми призна, че непрекъснато очаква неодобрение. Често изпитвах нужда да я окуража, но опитах ли се да я разпитам с желание да разбера, тя деликатно заемаше отбранителна позиция, или пък изглеждаше толкова трагично, объркано и безнадеждно, че сърцето ми се разтапяше, изпълвах се с упрек към себе си или се оттеглях в обезсърчено мълчание. Днес вече знам, че подобно отношение в крайна сметка се превръща в самоосъществяващо се пророчество: когато очакваме другите да ни упрекват, често се държим така, че да предизвикаме този упрек.

Обзет от неразбиране и нетърпение, аз понякога давах храна на най-лошите й страхове. Бяхме две объркани деца, борещи се за оцеляване в мрака.

Към края на април Барбара си намираше извинения да се виждаме по-рядко. Люшкаше се между ярка демонстративност и мистериозна изолация. Наранен и неразбиращ, аз започнах да я преследвам все по-настойчиво. Карахме се все по-често — за срещи, за секс, за приятелите й. Някак — не съм сигурен точно как — ми се струваше, че нейната привързаност се превръща в нещо неназовано, но напълно чуждо за мен. Времето, прекарано заедно, ме хвърляше в отчаяние. Усещах как потъвам отново в самотата, от която мислех, че съм избягал.

И тогава, насред сблъсъците помежду ни, прихванах някаква пневмония и ме посъветваха да си взема един месец отпуск, да се върна в Торонто и да се възстановя. Прекарах по-голямата част от май в Торонто, лежах завит из къщи или в задния двор, когато времето беше достатъчно топло, поглъщах безкрайни количества от пилешката супа на майка ми, четях книги, мечтаех за бъдещето, говорех с Барбара по телефона, пишех й писма, опитвайки се да определя дали тонът на гласа й или стилът на писмата й изразяват промяна в чувствата й, без изобщо да съм сигурен. Липсваше ми толкова, че чак изпитвах физическа болка.

През юни се върнах в Уинипег. Почти веднага разбрах, че сме на ръба. Изкарахме до края на месеца, а пропастта помежду ни се задълбочаваше с всеки изминал ден. Всяка наша среща беше белязана от чувство за обреченост.

Една нощ към края на юни, докато седяхме в колата на няколко крачки от магистралата, се съгласихме, че всичко е свършило. Барбара първа заговори за раздяла. Не спорих; знаех, че е безполезно.

— Бих дал всичко, за да разбера защо — казах аз. — Само да можех да разбера защо.

Барбара не се интересуваше от подобни въпроси, не и тогава, и може би беше права. Така или иначе, дори да не беше доволна от нещо в мен, тя не ми каза какво е то.

— Винаги ще те обичам посвоему — тържествено каза тя. Донякъде й вярвах.

 

 

През юли и август, последните ми два месеца в Уинипег, се ужасявах от уикендите. От понеделник до петък се развличах с работа. Вечер можех да се насиля да си лягам рано. Но уикендите бяха изключително трудни — пред мен се простираха часове, в които нямаше измъкване от мислите и чувствата, които ме терзаеха. Самотата и копнежът ми по Барбара бяха истинско изтезание.

Оставаше един могъщ символ на рационалната вселена — Айн Ранд. Импулсивно, може би подтикнат да насоча живота си в друга посока, аз реших да й напиша писмо чрез издателя й и да я попитам за политическите й убеждения. В какво вярваше тя? „Едва ли е в капитализма“, уверено й написах аз. Не получих отговор.

Накрая, в началото на септември, престоят ми в Уинипег свърши, малко повече от два месеца след раздялата с Барбара. Нямах търпение да излетя за Калифорния и да започна следването си в Калифорнийския университет в Лос Анджелис.

Чичо Дейв ме закара до летището, пожела ми успех и се сбогува. Когато тръгнах към изхода, видях Барбара, която заминаваше със същия полет, както се бяхме разбрали. Усмихнахме се един на друг с неочаквана топлота. В този момент, без дума да си кажем, ние станахме „приятели“.

 

 

Малко след като пристигнахме в Лос Анджелис, се записахме в университета. Беше невъзможно да не изпитваме вълнение на прага на този нов за нас живот. Ярката слънчева светлина в кампуса сякаш символизираше неограничени възможности. Бях в Съединените щати. Бях студент. Чувствах се по-зрял от всякога. Кой знаеше какво предстои? С кого можех да се срещна? И какво щеше да стане с Барбара?

Въпреки че се виждахме често в училище, говорехме по телефона или понякога излизахме на кино или на разходка заедно, ние нямахме връзка и не бяхме физически интимни. Понякога тя болезнено ми липсваше.

Проблемът (и то доста сериозен) беше, че аз продължавах да се чувствам като на планета, населена с непознати, чиито език не говоря, и че Барбара сякаш е единственият човек, който говори английски. Вярно, не го говореше през цялото време — продължаваше да го смесва с непознатия език, — но все пак имаше някакъв мост, някакво сродство, от което не бях готов да се откажа напълно. Тя като че ли също го усещаше, макар и в много по-малка степен. Понякога ми се струваше, че ми се сърди заради това сродство.

През предходните месеци в Уинипег ние очевидно бяхме изградили помежду си връзка, която показваше сега забележителната си сила. Вече не бяхме любовници, не можехме да бъдем истински приятели, но и не можехме да се отделим един от друг. За мен Барбара беше битка, в която не можех да се примиря със загуба. Нещо повече, в новата ни среда нямаше никого, с когото да мога да споделя вътрешния си свят, ако и да имаше хора, които харесвах.

За Барбара моето мнение беше изключително важно, както и нейното за мен. Започнех ли да се отдръпвам, тя протягаше ръка, за да ме върне, опирайки се на това чувство на специална близост и дори намеквайки за неизказани сексуални чувства. Някаква част от мен чакаше. Не можех да реша дали тя изпитва някаква любов, която и двамата не можем да разберем. Просто чаках и се надявах.

Щом пристигнах в Лос Анджелис, аз поднових контакта си със сестра си Илейн, която работеше като медицинска сестра в хирургията на болница „Сидърс ъф Лебанон“. Беше вече на двадесет и четири. Решихме да живеем в един апартамент, за да имаме по-голямо жилище, което нито един от двама ни не можеше да си позволи сам.

Към края на 1949 г. реших да напиша на Айн Ранд още едно писмо. Първото може би не беше стигнало до нея. Писах й с въпроса дали е издавала и други произведения, освен „Ние, живите“, „Химн“ и „Изворът“, които може да съм пропуснал.

След няколко месеца получих от нея кратка бележка с думите, че това са единствените произведения, които е публикувала.

Добавяше, че не може да каже кога ще завърши следващия си роман. След това питаше дали аз съм господинът от Канада, който я е питал за политическите й убеждения. Ако съм бил аз, то тя се надявала да съм научил, че вярва в либералния, laissez-faire капитализъм.

Този отговор ме вдъхнови да напиша по-дълго писмо и да й задам куп въпроси за „Ние, живите“, за естеството на свободната воля и за капитализма. Както ми каза по-късно, въпреки че писмото я впечатлило, тя била напълно погълната от работата по „Атлас изправи рамене“ и нямала никакво време за второстепенна кореспонденция. Освен това нейните „почитатели“ я разочаровали твърде често. Съпругът й Франк бил човекът, който усетил, че има нещо различно в автора на писмото и я подтикнал да отговори. Когато писмото й пристигна — няколко плътно изписани на машина страници, — аз полудях от вълнение. Тонът му беше хладен, съдържанието — интелектуално, но беше прямо и лично и завършваше с покана за по-нататъшна кореспонденция и дори намекваше за възможността за среща.

Хукнах към Барбара, за да й покажа писмото. Внезапно всички конфликти помежду ни изчезнаха, пропастта я нямаше, и единственото важно нещо беше връзката между нас, породена от значимостта на Айн Ранд и за двама ни.

Веднага написах многословно писмо, в което споменах и телефонния си номер, и зачаках. Една вечер, към края на февруари 1950 г., бях уморен и си бях легнал рано. Телефонът иззвъня малко преди девет и ме събуди.

— Господин Нейтън Блументал? — каза женски глас със силен руски акцент. И представа си нямах кой може да бъде.

— Да?

— Здравейте. Аз съм Айн Ранд.