Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Years with Ayn Rand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Натаниъл Брандън

Заглавие: Моите години с Айн Ранд

Преводач: Петьо Ангелов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Излязла от печат: декември 2010

Коректор: Людмила Петрова

ISBN: 978-954-321-783-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7196

История

  1. — Добавяне

15.

С Патриша минавахме с колата по алеята „Хенри Хъдсън“ през зимата на 1964 г. Най-страстното ми желание беше да остана там завинаги, без минало и бъдеще, с реалност, сведена до чувството за скорост, до гледката на снега и голите дървета на фона на гранитно небе, с Патриша до себе си, с лицето й, оживено от вълнение и щастие, с краката й, изпънати удобно напред, с ръката й върху бедрото си.

— Така обичам да виждам пейзажа — каза тя — като фон за лицето ти.

— Така обичам да виждам света — отговорих аз — като фон за лицето и тялото ти.

Опитах се да си кажа, че това, което изпитвам сега с Патриша, е неморално. Само че се оказа невъзможно. Можех да произнеса думите, но не и да ги направя да звучат реално. Предавах Айн, предавах Барбара, предавах онова, на което учех студентите си — и единственото, което преживявах, беше духовно възвисяване. Как е възможно, чудех се, да съм лъжец и прелюбодеец, и в същото време да чувствам, че минавам през някакъв ритуал на очистване?

Учех се да лъжа безупречно, докато измислях причини да съм извън офиса. Ако имах само час, отивах до апартамента на Патриша, правех трескаво любов с нея, сякаш никога нямаше да я видя отново, и си тръгвах, понякога, без да разменим повече от няколко изречения. Тя беше започнала да отказва заявки, за да е на разположение, когато се обадя. Говорехме безкрайно по телефона. Имаше дни като днешния, в които можех да открадна четири-пет часа; понякога ги прекарвахме в леглото в апартамента й, друг път излизахме с колата извън града.

Аз живеех в състояние на неспирна радост и раздразнение. Ако прекарвахме времето си в секс, аз отчаяно имах нужда от разговор; ако говорехме, се сърдех, че крадем време от секса. Ако говорех твърде дълго, гласът й започваше да ми липсва, а ако тя се разприказваше, се дразнех, че има куп неизказани неща, които обаче искам да й кажа. Исках да се изправя и да я погледна отдалеч, да я съзерцавам като същество от свят, далечен от мен, и същевременно желаех между нейната и моята кожа да няма никакво разстояние.

Докато летяхме из полетата, аз си спомних за един шокиращ момент в кабинета на Айн няколко дни преди това, когато Айн ми беше показала снимка на Патриша на бюрото си. Беше ми я подала с широка усмивка. Аз се бях опитал да си придам нехаен вид и бях попитал:

— Това пък откъде го взе?

— Поисках го от нея — ведро отговори Айн, развеселена от моята реакция; винаги обичаше да шокира. — Казах ти, че харесвам физическия й тип. Изглежда много по американски. Не мога да си я представя от друга страна. Знаеш какво имам пред вид — тази весела енергия, която струи от нея.

Боже, у теб още има страни, които не разбирам, бях си помислил тогава; знаех, че живея в свят с Айн, Патриша и Барбара, който никога няма да мога да обясня на когото и да е, включително и на себе си.

Разказах й за случката и я попитах:

— Какво ли си почувствала, когато Айн ти е поискала снимката? Сигурно е било много странно за теб.

— Така е, шантаво беше.

Патриша започна да ме разпитва — деликатно и с такт — за това как се е развила връзката ми с Айн. Виждах, че част от нея разбира напълно как и защо се беше стигнало до там, докато друга част беше направо поразена от цялата ситуация. Мислех си, че дълбоко в себе си не одобрява, но тя стисна ръката ми и каза само:

— Положението в момента трябва да е трудно и за двама ви.

Никога не ме питаше за брака ми с Барбара. Чакаше сам да повдигна въпроса. Аз правех същото по отношение на Лари.

Не ме питаше и за бъдещето. Но на последната ни среща ме беше смаяла с думите:

— Надявам се да имаме поне шест месеца.

Аз бях запитал на пресекулки:

— Шест месеца ли? Как така?

А тя беше отговорила:

— На съвсем различни стадии сме в живота си. Аз съм толкова назад, толкова неща имам да уча. Ти вече си поел по пътя си, а аз дори не съм открила моя. Мислиш, че това няма значение, но със сигурност ще стане важно след време.

Шест месеца — звучеше като смъртна присъда. Сетне Патриша смени темата:

— Караш много бързо. Ако те глобят, ще трябва да обясняваш кога и защо е станало.

Аз отговорих:

— Не го мислиш наистина, нали? Това за шестте месеца.

— Не знам. В този момент ми се струва, че може да продължи вечно. Когато съм сама и се замисля за живота и работата ти, знам, че имаш други задължения, които трябва да спазваш. Мисля си къде си ти, а къде съм аз. Ох, не знам, обърквам се. Ще трябва да изчакаме и да видим какво ще стане.

Сетне поклати глава, сякаш за да прогони мислите за всичко друго, освен за настоящия момент, и се усмихна толкова лъчезарно, че всяка болка изчезна.

— А междувременно ще се наслаждаваме на онова, което имаме.

При едно от посещенията ми в апартамента й, преди още да започнем връзка, тя ме беше попитала:

— В живота ти не е имало много жени, нали?

— Само две — бях отговорил аз. — Как разбра?

— От самото начало знаех, че не си склонен към промискуитет.

— Но как?

— У теб има някаква сексуална сила, която не съществува у мъжете, които си лягат с всяка, едва ли не сексуален фанатизъм, който аз поне свързвам с чистотата.

Интуитивно осъзнавах за какво говори, но изразих удивление, че някой толкова млад може да знае такова нещо. Тя беше отговорила:

— Ако си осъзнат, има някои неща, които просто разбираш. Опитът няма почти никаква връзка с тях.

Сега, в колата, аз й припомних този разговор и я попитах какво друго знае за мен, което още не ми е казала, и тя отговори:

— Знам, че обичаш да има голямо разстояние между теб и другите хора, например студентите ти. Почти е смешно да те гледам как влизаш в залата преди лекция. Крачиш към подиума така, сякаш казваш високо и ясно: „Не ме доближавайте. Не ме заговаряйте“. Плашиш хората. Те не искат само да се учат от теб, искат да почувстват, че са важни за теб, че възхищението им е важно — само че не е така, не и по начина, по който го искат те. То стига до теб, но се плъзга по повърхността, защото всъщност си някъде другаде. Понякога си мисля, че няма да ти стане кой знае какво, ако си малко по-приятелски настроен към тях. Друга част от мен обаче харесва дистанцираността ти — мисля, че самата аз на твое място бих започнала да се раздавам — и завиждам на непукизма ти.

Казах й, че чувството за изолация от студентите ми притеснява и самия мен понякога.

— Понякога съм по-рязък, отколкото съм възнамерявал, и след това се упреквам за това. Знаеш, в света на института аз съм един вид публична фигура, и ако не се защитавам, хората просто ще ме разкъсат — нуждите им нямат край. Като че ли всеки иска нещо, много повече, отколкото мога да дам. Още не съм се научил да намирам правилния баланс.

Тя кимна в съгласие и каза:

— Това е една от ужасните страни на това да бъдеш нечия фантазия. Когато се изправиш на подиума и им заговориш, ти всъщност им даваш всичко, което имаш. Имат ли право да очакват повече?

Тогава не отговорих, но днес бих казал: „Да, имат право да очакват просто да се отнасям човешки“.

— Какво друго знаеш за мен? — попитах аз, а тя отговори:

— Знам, че когато вървим по улицата заедно, а аз имитирам походката ти — много агресивна, като марш, съчетана с мрачния поглед на професор, който е зает да мисли за нещо си, — на теб ти харесва. Разсмивам те.

Вярно беше; тя беше майстор на подражанието и наистина ме разсмиваше.

— Обичам те — казах й.

И все пак един глас в главата ми не млъкваше: това реално ли е?

 

 

В началото нямах представа в какво ще се превърне тя за мен. Мислех за нашата връзка като за невероятна любовна авантюра, неповторимо преживяване извън обичайната орбита на моето съществуване. Представях си, че по някакъв начин „нормалният“ ми живот ще продължи без особени пречки. Исках да вярвам в това. И все пак думите й, че връзката ни ще трае шест месеца, продължаваха да ме притесняват.

Ако хранех по-голямо уважение към емоциите си, достатъчно, за да ги разгледам по-отблизо, ако живеех в един не толкова абстрактен свят, щях да разбера много по-рано колко дълбоко и трайно съм затънал. Щях да осъзная, че от момента, в който Патриша беше дошла в кабинета ми, животът ми с Айн и Барбара беше приключил, и че ако исках корени, трябваше да започна да ги създавам наново.

Истинският край не дойде чак толкова бързо. Отне ни четири години и осем месеца след първия път, когато правихме любов. Като дълга, проточила се смърт, краят дойде с агония и с периоди на лъжлива надежда и привидно възстановяване.

И всичко това се случваше на фона на неспирен напредък в нашата работа. Шестдесетте години доведоха до експлозивен растеж при разпространяването на обективизма. Това само по себе си допринесе за емоционалното ми объркване. Тичах от дома, който споделях с Барбара, до апартамента на Айн, сетне до офиса на Института и „Обджективист нюзлетър“, после до апартамента на Патриша, и се наслаждавах на перфидните си умения на емоционален жонгльор. Докато личният ни живот се разпадаше неудържимо, успехът на кариерите ни продължаваше да набира сила. Печелехме все повече привърженици, разширявахме професионалните си дейности във всякакви посоки и предавахме посланието си на света с все по-силен импулс. Структурата, която исках да създам за себе си, ставаше все по-силна и непоклатима — и то точно в момента, в който исках да разкъсам веригите си.

Спомням си задоволството си, когато седях в кабинета на Барбара в института и слушах отчета й за потока от заявки за лекциите ни, които валяха от Европа, Африка, Азия и Австралия. Харесвах и случките, които тя или други членове на персонала довеждаха до знанието ми. Индийска психоложка дошла със стипендия в САЩ, за да завърши обучението си в един бостънски университет. Малко след като пристигнала един от първите въпроси за Америка, които задала на домакините си, бил: „Можете ли да ми кажете как да се свържа с Института «Натаниъл Брандън», за да слушам лекциите по философията на Айн Ранд?“. Скоро беше започнала да посещава записаните лекции в Бостън. Чувах за такива неща почти всяка седмица. Един от противниците ни, който пишеше в левичарското списание „Ню Лидър“ (в броя от 26 септември 1960 г.), предупреждаваше читателите си: „Обективизмът, за разлика от множество минали и настоящи десничарски движения през този век, има по-скоро интелектуална, отколкото емоционална привлекателност и следователно привлича все повече млади хора в редиците си“. Ликувахме при подобни коментари, ако и да не харесвахме определението „десничарски“ или какъвто и да е друг епитет, който да намеква за консерватизъм, и независимо от факта, че и остатъкът от статията беше изпълнен с неточности. В друго издание с подобна политическа ориентация, „Нова университетска мисъл“ (New University Thought, Autumn 1962), един преподавател по английски пишеше за опасността от влиянието на Айн Ранд върху студентите ни. Докато четях, нямаше как да не изпитам задоволство.

Говорих с един от преподавателите по английски в университета „Йешива“, професор Хенри Гринберг, който ми спомена за същата тенденция. В началото на семестъра дал на първокурсниците задача да напишат курсова работа за книга, която са прочели през последната година и която им е направила най-голямо впечатление или им е оказала най-голямо влияние. „Двадесет и пет процента от студентите писаха за някой от романите на Айн Ранд“, каза той.

Въпреки че обективизмът привличаше хора от всички възрасти и среди, според мен беше логично основните му последователи да са от младото поколение, и то особено студентите. Тази група беше най-възприемчива към нови идеи, имаше най-голям стремеж към рационален, разбираем възглед за живота, и хранеше най-голямо недоволство към интелектуалното и културното статукво.

Писмата, които получавахме в Института и „Обджективист нюзлетър“ ни даваха интересни сведения за това какво става из страната.

— На една вечеря чух някакви хора да спорят за „Атлас изправи рамене“. Книгата изглеждаше интересна, така че отидох и си я купих.

— Прочетох „Атлас изправи рамене“, защото хората ми казаха, че книгата е зла и никой не трябва да я чете.

— След като се карах с преподавателя си цял месец, той най-сетне ми позволи да напиша курсова работа за обективизма.

— Открих творбите на Айн Ранд, след като ни ги препоръчаха в един курс по психология.

— В края на първия час преподавателят по философия заяви, без никаква връзка или обяснение, че ако някой му предаде курсова работа за обективизма, това автоматично ще означава скъсване на изпита.

— Можете ли да ми препоръчате допълнителна литература, за да допълним посветената на обективизма дискусия на един семинар по етика?

— За пръв път чух за Айн Ранд, когато речта на Голт беше цитирана в един час по политически науки.

— Когато банката ни разпрати препечатки от речта на Франсиско дʼАнкония за „значението на парите“ от „Атлас изправи рамене“, аз отидох и си купих книгата.

— Психиатърът ми препоръча да прочета „Изворът“ и „Атлас изправи рамене“ като полезна добавка към психотерапията.

Все по-често чувахме за студенти, които са били посъветвани да минат нашите курсове от психиатри и психолози.

Из цялата страна по университетите и колежите никнеха клубове за изучаване на Айн Ранд и обективизма. Нямахме официална връзка с тях; те възникваха спонтанно, по инициатива на студенти, които не познавахме. Айн се притесняваше понякога, че тези групи говорят така, сякаш имат нейната подкрепа, и на няколко пъти се налагаше Ханк Холзър да им пише предупредителни писма. Тя се стремеше да запази чистотата на системата си от изкривяване от страна на объркани или безотговорни почитатели. Случваше се да писне, че някой „експлоатира“ работата й. Понякога с Барбара се оплаквахме пред Айн от прекалената строгост, та дори и враждебност в кореспонденцията на Холзър, и нерядко успявахме да наложим по-умерен тон. Айн настояваше такива хора да се наричат „изучаващи обективизма“, а не „обективисти“, и от централата тръгваха множество писма с такива искания.

С нарастването на работата в Института създадохме издателски отдел, който издаде един от любимите романи на Айн от началото на века, който отдавна не беше препечатван — „Калюмет К“, както и „Човекът, който се смее“ на Виктор Юго, почти непознат в Америка. Айн написа предисловия и към двете книги. В добавка към книгоразпространението, което продаваше книгите и брошурите ни на хората от бързо растящите ни пощенски списъци, направихме и отдел за репродукции, за да продаваме картините на Франк и Джоан, както и портрет на Айн от Илона Ройс Смиткин, който по-късно щеше да замести фотографиите по кориците на нейните книги.

— Боже мой — казваше Айн — ти наистина градиш империя.

„Коя е Айн Ранд?“ беше издадена с меки корици през юни 1964 г., с първоначален тираж от сто хиляди бройки, и мина през няколко подобни издания до края на десетилетието.

Година по-рано с Робърт Хансън бяхме посетили Айн с предложението да публикува в книга някои от есетата по етика, които беше написала за „Обджективист нюзлетър“. Идеята беше на Робърт, така че знаехме, че Айн ще се съпротивлява, само защото не й беше хрумнала първо на нея. Но след няколко разговора тя се съгласи и направи един сборник, озаглавен „Добродетелта на егоизма“. Първото издание беше на „Ню Американ Лайбръри“ с меки корици през 1964 г. Успехът му роди и издание с твърди корици. През 1966 г. книгата беше последвана от нов сборник, „Капитализмът: непознатият идеал“. Аз допринесох с няколко есета и за двете книги, като във втората има и текстове на Алън Грийнспан и Робърт Хесен.

Бях подтикнал Айн да работи повече върху етическите си теории в статиите си за „Обджективист нюзлетър“, вместо просто да коментира текущи събития, както често имаше склонност да прави, и със задоволство видях по-философските й текстове събрани на едно място и издадени в отделен том. Особено ми беше приятно да видя представени на една по-широка публика разширените й идеи относно индивидуалните права, които лежаха в основата на политическата й мисъл. Включи дори есето си за расизма, което бях предложил за бюлетина, въпреки първоначалното й колебание.

— Разбира се, расизмът е зло, но левичарите вече са го окупирали — протестира тогава тя.

Аз бях привел аргумента, че тъкмо заради това трябва да излезем със собствена трактовка на проблема, че не бива да оставяме тази област на опозицията, и че е важно текстът да носи именно нейното име. Накрая, след няколко месеца обсъждания, тя се съгласи и написа силна статия, която заклеймяваше расизма като биологически колективизъм, който е напълно несъвместим с индивидуалистичната философия и обясняваше защо свободният пазар обслужва еднакво добре интересите на всички раси. Непрекъснато вмъкваше твърдението, че най-малкото малцинство на света е отделният човек и че правата на малцинствата не могат да имат друга основа.

Колкото и да харесвах „Добродетелта на егоизма“ като цяло, аз не приемах съвсем първите изречения от увода:

Заглавието на тази книга може да предизвика един въпрос, който чувам от време на време: „Защо използвате думата «егоизъм», за да обозначите положителните черти на характера, при условие че тя отблъсква изключително много хора, за които не значи същото, което значи за вас?“

За хората, които задават този въпрос, моят отговор е: „Тъкмо поради онази причина, която ви кара да се страхувате от тази дума“.

Но има и други, които няма да питат, ще разберат каква морална страхливост би съдържал подобен въпрос, но все още не могат да формулират същинската причина или да разпознаят дълбоко моралните теми, които разискваме тук. Тъкмо на тях ще дам по-подробен отговор.

Това беше типичен пример за онази страна на Айн Ранд, която най-малко харесвах. Защо започваше книгата с обида? Защо предполагаше, че читателят има нечестни мотиви? Какво постигаше с грубостите още от първата страница?

Това беше смекчена версия на яда, който изливаше по време на въпросите след лекциите ми. Там също се смущавах от поведението й. Резултатът от тази политика беше, че студентите се притесняваха да й задават въпроси, защото нямаха представа какво щеше да заяви тя за психологията или морала им. Знаех, че смята позицията си за морално безкомпромисна. И аз някога я смятах за такава, но сега започвах да виждам в нея по-скоро лош характер и погрешно насочен гняв.

Въпросът, за който ставаше дума в началото на увода, не беше ирационален и не беше задължително да е плод на страха на читателя; можеше да идва просто от неразбиране. По-адекватно и убедително щеше да е да започне да му отговаря добронамерено, още повече че излагаше нещо наистина ново. Когато й го предложих, тя стана нетърпелива, изнесе ми кратка лекция, че не бива да отстъпваме и на йота пред врага и отхвърли коментара ми като дребен интелектуален недостатък, който е по-добре да бъде забравен.

Както личи по заглавието, „Капитализмът: непознатият идеал“ излага въпроси от политикономията и говори за моралната основа на свободното общество. Айн беше особено привързана към уводната статия „Що е капитализъм?“. Моите любими текстове бяха „Корените на войната“, за който още смятам, че трябва да е задължително четиво за всеки, който искрено е отдаден на мира, и един опустошителен анализ на студентското протестно движение, озаглавен „Осребряването: студентският бунт“. Критиките й към образователната система бяха изпреварили времето си. Едва през осемдесетте години много от идеите й започнаха да постигат разбиране и положителна оценка.

Покрай работата си по „За новия интелектуалец“ няколко години преди това Айн беше осъзнала колко всъщност й харесва да пише такава проза.

— Тук трябва да мисля единствено за яснота и логика. Аргументите не бива да се обвързват с емоция, история или напрежение.

Айн нямаше мотивацията да напише цяла книга от нулата, но благодарение на бюлетина и на списанието, което го наследи през 1966 г., на всеки две-три години излизаше сборник с нейни есета. Гордеех се с ролята си във всичко това.

Един ден тя се усмихна в отговор на собствената ми самодоволна усмивка:

— Ти си интелектуален предприемач и аз съм едно от средствата за производство, които организираш. Така трябва, действай, аз нямам нищо против.

Тя изрази задоволство от заплатата, която получаваше от „Обджективист нюзлетър“.

— Винаги съм искала да имам източник на доход, различен от книгите. Без бюлетина нямаше да имам такъв, а без теб нямаше да има бюлетин. Едва ли щях да го направя сама.

Ставаше ми приятно, като я слушах, и исках да вярвам, че подобен принос някак си компенсираше онова, което не можех да й дам — знаех обаче, че се залъгвам.

„Добродетелта на егоизма“ и „Капитализмът: непознатият идеал“ бяха публикувани от „Ню Американ Лайбръри“, защото Айн беше скъсала с Бенет Сърф и „Рандъм Хаус“. Беше предложила на Бенет сборник със свои есета. Първото беше озаглавено „Новите граници на фашизма“ и се основаваше на лекция, произнесена във „Форд Хол Форум“, в която прокарваше паралел между фашистката идеология и тази на речите на Джон Кенеди, като наблягаше на общото и за двете искане за лична „саможертва“ пред олтара на „общественото благо“. В началото Бенет изглеждаше ентусиазиран от подобен проект и казваше, че книжарниците с готовност ще го приемат. После обаче ентусиазмът му помръкна и започна да ни споделя, че собствените му редактори са против. Накрая, сякаш винаги е мислел точно това, той отказа да публикува книгата, ако Айн не оттегли текста за Кенеди. Разбира се, Айн нямаше и намерение да го прави. От бележките за сбогом, които си размениха, беше очевидно, че и двете страни изпитваха тъга. Айн каза мрачно, с дълбока осъзнатост, която ме развълнува: „Винаги ще съм му благодарна за начина, по който подкрепи работата ми“. Не признаваше колко дълбоко наранена всъщност е; коментарите й бяха изцяло философски.

— Когато си имаш работа с човек със смесени принципи — сковано и дистанцирано заяви тя, — стават такива неща.

Още една опора беше рухнала и тежестта на отговорността ми за щастието на Айн беше станала още по-трудна за понасяне.

Към края на 1964 г. институтът предлагаше лекции в петдесет и четири града. Имахме планове да предлагаме записани лекции в Мюнхен, на Маршаловите острови в Южния Пасифик, както и някъде под Атлантика в една подводница от клас „Поларис“ (това беше проект на Барбара и тя изключително много се гордееше с него).

Към края на 1965 г. градовете наближаваха шестдесет. Поръчаха ни да подготвим курса „Основни принципи на обективизма“ за войниците във Виетнам, а ние имахме планове и за Гренландия и Пакистан. Барбара беше окачила голяма карта на света в кабинета си, по която имаше флагчета на всички места, на които се предлагаха лекциите, и която тя гордо показваше на всеки посетител.

— Не се ли чувстваш понякога така, сякаш си яхнал експреса? — питаше ме тя, перифразирайки една реплика от „Атлас“, в редките моменти на щастлива близост, които още бяха възможни помежду ни. Аз кимах и се усмихвах.

Бяхме яхнали експреса. Само че пред нас мост нямаше.

 

 

През април 1964 г. около тридесет и четвъртия ми рожден ден Институтът организира втория си бал, който отново доведе до избухване от страна на Айн.

— Значи нямаш емоционално време за нашата връзка, а за танци имаш, така ли? — крещеше тя.

И казваше това по време, в което говорех с нея надълго и нашироко по телефона всеки ден, посещавах я два пъти седмично и прекарвах поне по един цял следобед или вечер с нея всяка седмица. Вече искаше да подновим любовната си връзка, а аз продължавах да си измислям причини да отбягвам въпроса. Айн беше на петдесет и девет.

— Че кога, ако не сега? — питаше тя.

На бала танцувах доста с нея. С Патриша танцувах малко и внимателно. И все пак да я държа в обятията си публично, дори при тези обстоятелства, беше някакво оправдание на цялото събитие. Сред всички важни хора в живота ми, това беше единствената среща, която ми се струваше желана.

— Слепотата на Айн по определени въпроси е невероятна — отбеляза Барбара и аз замръзнах, чудейки се какво има предвид.

— Всяка друга жена, веднага щом види как се държиш, ще разбере, че пламъкът е угаснал, че връзката е история, и че можете да сте само приятели. Като те гледам отстрани, това ми се струва съвсем очевидно. Как е възможно да не разбира?

Вече се бях поотпуснал и й отговорих, че все още изпитвам любов към Айн, и то много силна понякога, и че го показвам съвсем прямо. Значи, заключих аз, нося вина за това, че поддържам заблудата й.

— И да, и не — гласеше коментарът на Барбара.

В друго настроение, когато съчувстваше повече на Айн, тя казваше:

— Трябва да й помогнеш някак да разбере истината — по начин, който да не я съсипе. Не че ще си признае, че е съсипана. Горката Айн. Горкият Нейтън.

При друг случай каза:

— Винаги е имало друга жена, с която все да не мога да се сравнявам. Първо бяха героините на Айн. После и самата Айн. А сега, Боже помози, едно двадесет и четири годишно хлапе.

Това беше казано в отговор на очевидното ми възхищение от Патриша, което открито демонстрирах, въпреки че още не бях казал на Барбара за връзката ни. Мислех си, че оплакването й е напълно оправдано. Рядко я бях приемал безусловно такава, каквато е.

Продължавахме да обсъждаме брака си с Айн. Знаех, че е неправилно да искаме помощта й, без да й казваме за Уилфред и Патриша. Барбара не страдаше особено от лъжата си, и когато я попитах за това, ми каза:

— Уилфред няма нищо общо с нашите проблеми.

„Добре, помислих си аз, значи и Патриша няма“. Знаех, че тук говорят ядът и вината, а не интелектът ми.

Не споделих с Айн нарастващата си увереност, че бракът ми е към края си, защото знаех, че това само ще разпали желанието й да възкресим любовните си отношения. Исках тя сама да разбере, че времето ни като любовници е отминало, и че след толкова много години заедно можем да бъдем изключително близки приятели.

Има и други връзки, не по-слаби от романтичната любов. Аз се чувствах свързан с Айн почти в симбиоза. Душите ни бяха свързани със стоманено въже. Животът с нея вече рядко биваше щастлив, с изключение на кратки, вдъхновяващи проблясъци, но пък животът без нея продължаваше да изглежда равносилен на смърт.

Знаех, че измамата ми е в конфликт със собствените ми убеждения за човешките взаимоотношения. Аз крачех из офиса си часове наред, опитвайки се да измисля алтернатива, която да не доведе до пълно рухване на живота, който бях изградил. Не можех да я намеря. Знаех, че абсолютната честност щеше да сложи край на всичко. „Провери предпоставките си“, продължавах да си повтарям като мантра аз, но изтезанието си оставаше: кои предпоставки?

Борех се с куп въпроси: рационално ли е да се откажа от Айн и обективизма? Не. Рационално ли е да се откажа от Патриша? Не. Добре де, тогава какво е рационално?

Всички години, през които бях изопачавал, отричал и „надраствал“ емоциите си, сега си отмъщаваха. Толкова дълго си бях забранявал да чувствам, че си бях отказал достъп до голяма част от вътрешния си живот, до много от най-интимните си ценности. Бях подкопал способността си да мисля — и то точно в областта, в която имах спешна нужда от мислене. Чувствах се все по-безпомощен.

Към края на есента на 1964 г. тежестта на самообвиненията ми ставаше направо смазваща, като скала, която смазваше самоуважението в тялото ми. За пръв път в живота си преживявах криза на самоуважението — и от нея щях да науча много, но бавно и в агония.

 

 

Един ден се върнах от апартамента на Патриша и заварих у нас Алън Блументал и Ленард Пейкоф. Барбара ги беше пуснала да влязат и се беше върнала в Института.

— Нейтън вече не ни обича — заяви Алън шеговито с покрусен вид. Аз се смутих:

— Това пък какво е?

Те ми обясниха, че съм станал неоправдано мил в отношението си към тях. Бях оттеглил всичките си искания и очаквания относно обективизма. Излъчвах единствено желание да се радват на живота. Говореха така, сякаш описваха небивала трагедия. Промяната в мен, която описваха, беше настъпила почти веднага след началото на връзката ми с Патриша. Причината беше отчасти собственото ми щастие, отчасти чувството ми за вина. „Какво право имам сега да изисквам каквото и да е от някого?“ — гласеше напълно съзнателната ми мисъл. Ленард поклати глава полу на шега, полу на сериозно, и заяви:

— Изгубил си всякакво уважение към нас; няма друго възможно обяснение. Отказал си се от нас, затова си станал толкова приятен и нехаен. Тъй като вече не мислиш, че ставаме за нещо, си решил, че можеш да ни оставиш поне да бъдем щастливи.

— Не мога да изляза наглава с вас двамата — отговорих аз, чувствайки смесица от веселие и тъга. Бях убеден обаче, че казвам истината.

Един следобед около година преди това бях се отбил у Айн и Ленард беше там. Айн го консултираше по някакъв личен проблем и го помоли да повтори и пред мен онова, което тъкмо й е казал. Опитваше се да повдигне самоуважението му, макар и без особен успех, и той й беше доверил:

— Всеки път, когато започна да се чувствам по-добре, когато започна да се гордея с нещо, виждам лицето на Нейтън и си представям, че по него се чете презрение, въпреки че никога не съм виждал подобно изражение, и добрите ми чувства мигом изчезват.

Смаях се. След това Айн каза:

— Но нали Нейтън е твой защитник. Тъкмо той те пази най-често, когато съм ти ядосана.

Ленард беше отговорил смазано:

— Знам, знам.

Айн продължаваше:

— Може би се дължи на това, че съм жена, а ти искаш да те цени мъж. Нейтън е тъкмо мъжът, на когото най-много се възхищаваш, мъжът, на когото най-много искаш да приличаш.

Тогава Ленард беше казал:

— Не че наистина ме презира, но дълбоко в себе си чувствам, че би трябвало да ме презира, ако наистина ме познаваше.

— О, Ленард — беше въздъхнала Айн, докато аз стоях и ги гледах, чувствайки се точно толкова отчужден, колкото и през целия си живот.

Сега обаче Алън заявяваше с широка усмивка:

— Започнал си да омекваш и да ставаш по-мил. Възможно ли е един мил и внимателен Нейтън да си остане Нейтън?

Знаех, че зад закачката се крие любопитство какво означава всичко това.

— Хора — казах аз, просто защото нямаше какво друго да кажа, — направо ме побърквате.

 

 

След година Ленард вбеси Айн повече от всякога и беше изпратен в изгнание в университета в Денвър, където му предложиха работа като преподавател по философия. Провинението му, както винаги, се състоеше от неспособност да защити Айн или творбите й пред други хора. Присъдата му беше да изкупи вината си в очите на Айн, да докаже някак, че може да бъде добър обективист, може би като изяви равнението си в Денвър. Щеше да приеме тази присъда като всички други присъди на Айн, като нещо справедливо и разумно. Аз бях главният прокурор по делото и след това имах специално нареждане от Айн да се държа мило с него, в определени граници, разбира се, за да не го отблъсне безвъзвратно страданието му. Тревожността на целия Колектив се повиши значително след това събития. Ако това можеше да стане с Ленард, можеше да стане и с всеки друг, и тогава всички приятели в групата щяха да се изправят срещу един — също както се бяха изправили срещу Ленард.

Докато наблюдавах Колектива в нощта на временното изгонване на Ленард, си мислех, че ако кажа на Айн цялата истина и тя реагира тъкмо така, както мислех, че ще реагира, щеше ли да има и един, който да не застане зад всичко, което реши да каже за мен? В групата нямаше и един човек с интелигентност под средната, но по този въпрос интелектът им нямаше да бъде от полза.

 

 

Хората ми говореха за Патриша така, сякаш сами я бяха открили. През лятото на 1964 г. най-големият син на Флорънс, Ленард, ни дойде на гости в Ню Йорк. Тогава беше на шестнадесет, със забележителни интелектуални възможности, висок, атлетичен, интелектуално настроен и пълен с енергия за трима тийнейджъри. Бях много привързан към него.

Ленард отиде с Джоан и Патриша на Световното изложение в града. Беше се срещал с Джоан и преди това, но тогава се запозна с Патриша. По-късно ми каза:

— Патриша е невероятна. Ама че енергия има! Може да издържа на темпото ми! Забелязал ли си колко е силна? Виж я само как се движи! А и е толкова слаба! Не е ли страхотна?

Аз бях доволен от възможността да мога да поговоря за Патриша с някого и попитах племенника си какво друго харесва у нея.

— Когато ме погледне — дълбоко развълнуван отговори той, — наистина ме вижда. Възрастните не правят така с децата. Пита ме разни неща и наистина се интересува. Наистина ме слуша. Кара ме да се чувствам уважаван.

Патриша се сприятели с Едит Ефрон. Това ме заинтригува, защото Едит, която беше с няколко години по-голяма от мен, беше сред най-умозрителните членове на групата ни и обикновено презираше не-интелектуалците (както и повечето интелектуалци).

— С Патси мога да се забавлявам — радостно заявяваше тя. — С Патси мога да бъда млада.

Когато Джоан ме посети веднъж в кабинета ми, ми каза съвсем искрено:

— Още не познаваш добре Патриша, нали? Наистина трябва да й отделиш време. Не познавам друг човек като нея. Дори не знам как да го обясня — тя някак си докосва нещо в мен. Само това мога да кажа. Докосва нещо. Сякаш те гледа и вижда нещо, което никой друг не вижда.

В този момент исках да прегърна Джоан и да й кажа колко добре я разбирам. Вместо това я слушах безучастно. Казах само:

— Много харесвам Патриша, както и онова, което става с теб, когато говориш за нея.

Мислех си, че има нещо важно, което Патриша дава на хората и че искам да разбера какво е.

— Чувството ми за живот — каза тя, когато я попитах.

Не, отговорих й. Има нещо много повече.

— Е, ще ти кажа какво е — замислено каза тя. — Когато съм с някого, аз често не обръщам внимание на личността му такава, каквато я показва пред света. Винаги се опитвам да намеря най-доброто в него, дори и да е дълбоко заровено, дори и да не знае за съществуването му, и се опитвам да говоря на тази част от него, сякаш тя единствена има значение.

— Добре де, но това не е ли известно фалшифициране на реалността? Да пренебрегваш всичко останало, искам да кажа?

Тя отговори, че не пренебрегва всичко останало, че го вижда, но не иска да му се подчинява.

— Признавам, че не виждам всичко, което виждаш ти, но точно това е едно от нещата, които искам да науча от теб — как да виждам всичко, без това да убие способността ми да откликвам.

Казваше ми много пъти и по много начини: „Искам да науча онова, което знаеш ти, но не искам да изгубя онова, което представлявам самата аз“. Отне ми доста време да разбера какво точно има предвид.

Отчасти искаше да каже, ако и да не можеше да го изрази още, че иска да усвои едно по-високо равнище на линейно, аналитично и концептуално съществуване, без да отслабва силно развитите си интуитивни качества. Това обаче не беше всичко.

— Творчеството на Айн показва колко зло има по света, колко ирационалност и жестокост, и е важно да осъзнаваме това. Но за много студенти в института с това свършва всичко. Може и да говорят за добронамерено отношение към живота, но всъщност са злонамерени и винаги търсят доказателства, че светът е зло място. А когато отношението ти към живота е злонамерено, самият ти ставаш зъл и жесток, независимо какво казваш във философията си. Ще ми се Айн да пише повече статии, в които да подчертава положителното в живота, също както в най-добрите моменти от романите си. Не смея да кажа това пред никого от Колектива, защото ще кажат, че съм луда — какво ли разбира една двадесет и четири годишна манекенка? На теб обаче мога да го кажа. Понякога, когато съм с Колектива, изпитвам страх. Не само студентите в института, но и Колективът прави същото. У тях има нещо. Нещо мъртво. Не искам да сграбчи и мен.

През октомври Патриша и Лари се преместиха в нов, по-голям апартамент, на последния етаж в сграда само на една пресечка от мястото, където живеехме с Барбара. От спалнята си можех да погледна по Тридесет и четвърта улица, да видя апартамента им и да си представя, че от другата страна на прозореца Патриша гледа към мен. Почти всяка сутрин, докато Барбара още спеше, аз ставах и дълго време се взирах през прозореца.

 

 

„Възможно ли е да си влюбен в двама души едновременно?“

Това беше един от най-често задаваните въпроси след лекциите ми. В началото се изненадвах; не можех да си представя защо толкова много хора могат да се интересуват от това. Постепенно разбрах, че за мнозина това е съвсем практически въпрос. Обикновено отговарях:

— В човешките взаимоотношения можем да кажем, мисля, че всичко е възможно. Възможно е двама души да въплъщават нашите ценности, или пък просто съвсем леко различаващи се страни на тези ценности, и то толкова задълбочено, че да можем единствено да изпитваме любов и към двамата. И все пак трябва да добавя, че да се поддържа жива любовта към двама души и тя да стане част от ежедневната структура на нечий живот би трябвало да е изключително трудно. Рано или късно едната връзка ще отстъпи пред другата и съществува опасността човекът, който се намира помежду им, да обърка и двете.

Болезнено остро усещах присъствието на Айн до себе си, усещах усмивката на леко превъзходство по лицето й и знаех какво ще каже, след като приключа с отговора си.

— Това е нещо, с което могат да се справят само истински гиганти — винаги добавяше тя. — Когато обикновените хора говорят за това, те имат предвид нещо много по-обикновено от любовта, за която говорим с господин Брандън. Ако наистина имате предвид сериозна страст, ако имате предвид романтична любов, то тогава са необходими рационалност и почтеност в най-висока степен. А дори и тогава тя си остава рядко явление, което далеч не се среща всеки ден, явление, за което повечето хора нямат нужда дори да мечтаят.

Друг въпрос, който често чувахме, беше: „Могат ли наистина да съществуват герои като тези, за които пише госпожица Ранд?“. Айн винаги настояваше сама да отговори на този въпрос. Вътрешно се сгърчвах, защото знаех какво ще последва.

— Двама от тях са пред вас — казваше тя и посочваше мен и себе си. Сетне посочваше Франк и Барбара и добавяше: — Ето още двама.

С това дискусията приключваше.

Веднъж някой зададе въпрос за някаква позиция на Айн. Аз започнах да отговарям, след това спрях и се извиних, че говоря от нейно име, при условие че и тя е в залата.

— Можеш да говориш от мое име всеки път, щом решиш — извести тя, — и то по каквато и да е тема.

После се обърна към студентите и заяви:

— Няма тема, по която господин Брандън да не е квалифициран достатъчно, за да говори от мое име.

Независимо от растящото напрежение помежду ни, Айн продължаваше да ми прави безрезервни комплименти при всяко възможно публично събитие. Аз се чувствах неудобно, усещах, че звучи подправено, и й казвах:

— Айн, аз не съм Джон Голт.

— Напротив — настояваше тя, — като изключим някои дребни недостатъци.

Когато си спомням хаотичното си поведение пред нея през този период — разсеяността, опитите да се измъкна, студенината — което се редуваше с моменти на страстна отдаденост, съм склонен да мисля, че поне част от него е била мотивирана от подсъзнателното желание да бъда възприеман реалистично, да разбудя Айн от фантазиите й, да й предам послание, което не бях в състояние да изразя с думи.

Дори и на върха на арогантността си — а аз бях непоносимо арогантен от години — не можех да се взема за Джон Голт. Само че към края на 1964 г. всеки път, когато се качвах на лекционния подиум в института, аз се чувствах все по-малко като Натаниъл Брандън.

 

 

През 1960 г. се заинтересувах от хипноза. Бях открил работите на Милтън Ериксън, гений в психотерапията, най-иновативната фигура в историята на хипнозата. Заинтригувах се искрено на какво могат да ни научат хипнотичните явления за естеството на човешкия ум.

През следващите няколко години провеждах демонстрации пред Колектива, както и пред други приятели — от индуцирането на положителни и отрицателни халюцинации до изкривяване на чувството за време и постхипнотично внушение. Айн беше мнителна и донякъде враждебна.

— Това е измама — настояваше в началото тя. За нея идеята за транс изглеждаше несъвместима с вижданията й за идеално рационално съзнание. В противовес на това аз виждах изменените състояния на съзнанието като умствени възможности, които понякога могат да се окажат изключително полезни. Днес, разбира се, възможностите на хипнозата в лечебната практика се оценяват много по-високо.

Една вечер направих демонстрация с възрастова регресия. Използвах като подопитно лице една от секретарките на института, за която знаех, че отлично се поддава на хипноза. Върнах я до тринадесетгодишна възраст. Справяше се чудесно, но видях, че някои от приятелите ни, особено Айн, продължаваха да бъдат скептични. Алън Блументал, който приемаше най-добре онова, което правех, получи внезапно вдъхновение и ми подаде една химикалка, правейки ми знак да я покажа на обекта. Когато го направих, момичето се намръщи: несъмнено беше озадачена.

— Това пък какво е? — поиска да разбере тя. — Не е писалка, не е и молив. Какво е?

Айн хлъцна, щом накрая разбра: когато младата жена е била на тринадесет, още не е имало химикалки.

— Печелиш — колебливо промърмори тя на следващата среща. — Не мога да обясня как е възможно, но очевидно хипнозата е нещо реално.

След по-малко от три месеца я чух да заявява пред един преподавател, който й беше дошъл на гости:

— Хипнозата е измама.

Когато поисках обяснение, тя каза само:

— Още не съм убедена.

От този момент нататък хипнозата заемаше странно място помежду ни. Не беше нито реална, нито нереална, нито факт, нито фикция. Беше просто моя лична проява на ексцентричност, която тя ми прощаваше само заради специалния ми статут. Спомням си изтерзаното й изражение при някои от нашите разговори, когато се разкъсваше между импулса да обяви хипнозата за пълна глупост и колебанието да заяви, че „интелектуалният й наследник“ си е изгубил ума. От време на време споменаваше интересите ми като доказателство, че се отдалечаваме един от друг.

Почти всеки мой нов интерес можеше вече да доведе до неприятни разговори. Опитах се да я убедя да прочете великолепната книга на Артър Кьостлер „Духът в машината“, като й обясних, че ако и да не съм съгласен с някои от заключенията му, трактовката му на еволюцията е блестяща и важна колкото психологически, толкова и философски. Когато се опитах да й обясня не-дарвинистките теории за еволюцията, тя кимна с чисто повърхностен интерес, сетне бързо стана нетърпелива към мен и заяви:

— Значи имаш време за всичко друго, освен за мен — хипноза, Кьостлер, кое е следващото? Екстрасензорно възприятие?

Когато се опитах да споделя с нея за нови проучвания, според които някои видове депресия имат биологична основа, тя отговори ядно:

— Аз мога да ти кажа какво причинява депресията. Има рационална депресия, а има и ирационална. Втората е просто самосъжаление, като и при двата случая биологията няма място.

Попитах я как може да изказва научни твърдения с такава сигурност, при условие че никога не е изучавала тази област от науката. Тя вдигна кисело рамене и ми се сопна:

— Защото знам как да мисля!

Удивявах се колко затворена е обикновено за всяко ново знание, което изглеждаше в конфликт с познатите й модели. Извън територията, върху която чувстваше пълен интелектуален контрол, тя беше напълно лишена от откритост за новото и авантюризъм. Когато ставаше въпрос за собствената ми работа, тя ясно заявяваше, че единствената ми задача като психолог е да трупам знания, които да подкрепят нейната работа като философ. Непрекъснато нападаше всяко изследване, което дори привидно предизвикваше нейната идея за „рационално“. Представяше се като командир на непрестанно обсадена крепост.

В своята грандиозност и подозрителност поведението й понякога граничеше с параноята, въпреки че тогава не можех да си позволя такава мисъл. Най-лошото, в което можех да я обвиня, беше крайно поведение, което толкова често е характерно за гениите.

Не придавах особена важност на факта, че от около тридесетгодишна възраст тя взимаше амфетамини всеки ден, за да контролира теглото си, и то по лекарско предписание. Май тогава още не беше направено откритието, че употребата на амфетамини може да отключи параноични реакции. Не осъзнавах също така, че праволинейната й мания по собствените й опорни точки и първосигналната й подозрителност спрямо всичко чуждо са дълбоко свързани с ролята й на пионер. Подобна слепота често е от полза за творческия процес, каквато и да е цената й под формата на разбита психика. Фройд и Вилхелм Райх бяха два примера от собствената ми научна област. Милтън Ериксън, както щях да науча един ден, също беше такъв; разказваха ми, че се държал така, сякаш единствено неговата психологическа работа била достойна за изследване.

Една нейна склонност, която вече личеше, когато се запознахме, през шестдесетте ставаше все по-видима. Тя смяташе собствените си предпочитания в изкуството, литературата и музиката за близки до природните закони. Ако например за нея Рембранд беше „талантлив чертожник и нищо повече“, ако се противеше на „фатализма“ на Шекспир, ако ненавиждаше „злонамереността“ на Бетовен, то всеки, който си позволеше да изкаже възхищение от Рембранд, Шекспир или Бетовен можеше да бъде посрещнат с изказано или неизказано презрение.

— Не е моят тип човек — казваше тя. — Няма моето отношение към живота.

Ако пък някой не харесваше Виктор Юго, Достоевски или дори Мики Спилейн, той попадаше под внимателно наблюдение и у него се търсеха и други недостатъци.

През март 1966 г. тя написа една статия за „Обджективист“, озаглавена „Изкуството и отношението към живота“, която след това беше препечатана в „Романтичен манифест“ през 1969 г. Статията завършваше със следните заплашителни думи: „Когато човек се научи да превежда значението на едно произведение на изкуството на обективен език, става ясно, че няма нищо по-силно от изкуството за излагането на самата същност на човешкия характер. Художникът изразява голата си душа в работата си — и тъкмо така ти, скъпи читателю, трябва да откликваш на нея“. Думите „излага“, „гола“ и „скъпи читателю“ имаха единствената цел да плашат — да накарат публиката да се тресе от страх.

За най-фанатичните и конформистки настроени студенти обективизмът не беше само корпус от абстрактни философски твърдения и аргументи, за които пишехме и които преподавахме. Значението му се разпростираше и върху всички лични предпочитания на Айн. Те попиваха и прегръщаха с готовност скритото послание на Айн: „Обективизмът, това съм аз“. Тези студенти доказваха, че са добри обективисти, чрез уменията си да подражават на гледните точки на Айн до най-дребната подробност, един вид да я пресъздават в самите себе си. Допълнителни доказателства даваха, като се наблюдаваха един друг, подозрително и критично, и търсеха всевъзможни отклонения; ако не можеха да се сравняват с Айн по интелект, можеха поне да подражават на резките й маниери. Бичуваха се безмилостно помежду си за всякакви признаци на „социална метафизика“.

Патриша винаги говореше за Айн с голяма топлота и уважение. Но един ден я попитах какви са били първите й впечатления, когато е видяла Айн на моя лекция, и тя отговори доста колебливо:

— Бях разочарована. Не харесвах горчивината, врязана в лицето й. А и очите й, право да си призная… моля те, не се ядосвай… стори ми се, че в тях видях лудост. Невероятен гняв. Нещо от детството ми. Разбира се, по-късно разбрах, че е прекрасен човек, но тогава…

Поех си дълбоко дъх, за да си върна контрола и да си дам време да помисля. Част от мен се възмущаваше от Патриша — как изобщо може да каже такова нещо за автора на „Атлас изправи рамене“! Друга част обаче се възхищаваше на куража й, на безстрашието, с което ме гледаше, докато говореше, ако и да знаеше как ще ми се отразят думите й. Чувах как гласът на Айн реве в ума ми: „Ако си такъв, за какъвто се представяш, ще трябва да оставиш Патриша и никога да не поглеждаш назад“. Погледнах нетрепващите сини очи, които се бяха впили в мен така, сякаш четяха мислите ми. Лицето й беше обърнато нагоре към мен и беше готово да приеме всяка моя дума, каквато и да е тя. Знаех, че няма земна сила, която да ме накара да оставя тази жена.

— Патриша — казах аз, — моля те да не казваш никога повече това пред мен. Разбирам, че описваш какво си изпитала в първия момент, но не искам да чувам подобни неща за Айн Ранд.

Тя кимна тежко, без да се извинява, и отговори:

— Разбирам.

Ужасът, който лежеше в основата на резкия ми отговор, идваше от недопустимата мисъл, че съм виждал в очите на Айн точно същото, което и Патриша. Ако си позволях само да помисля, че Айн е луда в каквото и да е отношение, цялата ми вселена щеше да потъне в хаос. Ако у Айн имаше и капчица ирационалност, какво щеше да стане с живота ми? Какво щеше да означава това за самия мен?

И все пак донякъде и аз осъзнавах, че нещо у Айн не е наред — експлозивният й бяс, който не отговаряше на възвишената ми представа за нея. Исках да не участва в отговорите на въпроси след лекциите, защото се ужасявах от начина, по който третираше понякога студентите ни. Тъй като Айн и без друго не харесваше тези моменти, просто решение беше да й благодарим за помощта и да кажем, че институтът вече е достатъчно солиден, за да не е необходимо да участва всяка седмица. Когато Айн започна да идва все по-рядко, Барбара сподавено промърмори:

— И слава богу!

— С Лари много се караме — каза ми Патриша през пролетта на 1965 г. — И вината не е негова. Той иска нещо съвсем оправдано — иска жена в пълния смисъл на думата, и има право да го очаква от мен. Само дето аз не мога да му го дам.

Собственият ми брак летеше към срив. С Барбара се карахме почти непрекъснато. В един момент тя ми беше бясна, в следващия — наранена и объркана. В един миг аз излъчвах топлота и привързаност, а в следващия — ледена дистанция. Повечето ни конфликти бяха за дреболии, повърхностни проявления на по-дълбоко нещастие помежду ни. Аз я смятах за свръхчувствителна, тя мен — за истеричен. Аз често я смятах за сантиментална, тя казваше, че съм безчувствен. И двамата не се чувствахме приети такива, каквито сме. И двамата се чувствахме недоразбрани.

Към края на лятото се съгласихме на „пробна раздяла“. Така го нарекохме.

— Не мога да търпя ужасния начин, по който се чувстваме и двамата — каза тя. — Не мога да търпя да се караме през цялото време.

Не знаех какво си е мислела, но за себе си знаех, че щом веднъж изляза от апартамента с багажа си, щом вкуся живота без нея, никога няма да се върна отново. Може би и заради това се съпротивлявах в началото на ядното й, изказано през сълзи предложение да се разделим.

Взех си апартамент на третия етаж на същата сграда и казах на приятелите ни, че имам нужда от място за работа. Не исках да обявявам раздялата, преди с Барбара да решим окончателно какво искаме да правим. Открихме, че когато живеем заедно, често можем да бъдем по-мили един с друг.

— Може би още има надежда — нежно ми каза тя.

Попитах я дали е мислила да се омъжи за Уилфред, ако той напусне жена си.

— Ти не разбираш — с копнеж каза тя. — Ти си единственият съпруг, когото някога съм желала.

Когато казах на Айн за решението ни да се разделим, тя изпусна една дълго сдържана въздишка на облекчение.

— Сега, скъпи, може би ще имаме шанс отново да бъдем влюбени.