Натаниъл Брандън
Моите години с Айн Ранд (5)

3.

Вечерта на втори март 1950 г. тръгнах със стария си „Ласал“ по „Мълхоланд драйв“, през долината Сан Фернандо и Чатсуърт към адрес, който не излизаше от мислите ми вече седмица — „Тампа авеню“ 10 000. Тогава в района нямаше магистрали и супермаркети, само няколко разпръснати сгради на малко, заспало калифорнийско селце. Сякаш бях дълбоко в провинцията, далеч от Лос Анджелис, който беше само на час път с кола.

През изминалата седмица се люшках между две перспективи. От една страна тази среща изглеждаше невъзможна, някакво чудо, сън. От друга страна — и тази ми реакция беше по-силна, — срещата идваше съвсем естествено, беше нормална и логична, сякаш поне веднъж животът беше такъв, какъвто трябваше да бъде, сякаш всичко до тази нощ е било нереално.

Оказах се на черен път, ограден от дървета, и спрях, когато видях модерната къща от стъкло, стомана и алуминий. Изглеждаше ужасно неуместно сред този селски пейзаж, но подхождаше напълно на стопанина си; беше елегантно въплъщение на себеутвърждаването, така че при втория поглед тя сякаш превръщаше пейзажа в съвършен фон, на който да изпъква.

Къщата беше на шестдесетина метра от пътя и аз тръгнах по правата алея към входа. Около фасадата се виеше малък ров, а във водата плуваха цветя. Имотът всъщност беше скромно ранчо, но земята зад сградата се стопяваше във вечерната мараня. Лъчите на фаровете ми потъваха в сенките.

Ежедневната реалност сякаш беше останала някъде назад и аз влизах в измерението на най-страстния си копнеж. Знаех, че неестественият покой на тялото ми означава такова огромно вълнение, че единствено пълната неподвижност можеше да го въплъти. Излязох от колата, но не позвъних веднага, защото исках да врежа този миг в паметта си завинаги.

— Дали ще ви е удобно в осем часа? — беше ме попитала тя в онзи телефонен разговор преди седмица, а аз бях заставил гласа си да звучи спокойно, когато отговарях:

— Да, разбира се.

Протегнах ръка към звънеца; макар и без думи, знаех с абсолютна сигурност, че нищо вече няма да е същото.

След миг вратата се отвори и пред мен застана висок, слаб човек на около петдесет години. Помислих си, че изглежда точно като хората, за които пише тя. Раздалечени сиво-сини очи, високи скули, отметната назад коса с цвета на тъмен пясък, дълги крака и ненатрапчиви маниери, които някак си съчетаваха приветливост и дистанцираност. Носеше панталон и риза с разкопчана яка. Веднага го харесах.

— Господин Блументал? — каза той и протегна ръка. — Франк ОʼКонър. Влизайте.

Аз минах пред него във всекидневната.

— Айн ще слезе след минутка.

В стаята имаше една-единствена голяма картина — великолепен портрет на Франк О’Конър на фона на джунглата. В картината се четеше едва доловима мощ, която самият той не изразяваше; деликатната му увереност не отговаряше на непоклатимостта от портрета. Чудех се дали художникът не е изразил черта на съпруга на Айн Ранд, която не личи от пръв поглед.

— Това е прекрасно — казах му аз. Чух нотка на спокоен авторитет в гласа си, с лекота произнесох ценностната си оценка, и усетих колко просто е всичко, колко свободна от съмнения, колебания или усложнения е вселената, в която влизах.

Доминиращите цветове във всекидневната бяха зеленото, тюркоазеното и яркосиньото. В стаята имаше мебели с впечатляващи размери, които изглеждаха правени по поръчка, и големи растения, които хвърляха драматични сенки по стените. Франк стоеше и ме гледаше с добронамерена усмивка как изучавам стаята, сякаш знаеше какво означава за мен всичко това. Аз му се усмихнах в отговор, готов да демонстрирам прозрачност.

След това чух стъпки по стълбите и се обърнах. Тя вървеше към мен, облечена в проста права пола и блуза. Главата й беше увенчана от тъмнокестенява коса, с прическа като от двадесетте години, а в мен бяха впити най-проницателните очи, които съм виждал — големи, тъмни и блестящи. Не беше толкова слаба, колкото изглеждаше на снимката от корицата на „Изворът“, нито пък толкова елегантна — беше леко набита и изглеждаше по „руски“, отколкото си представях, — но силата й беше пред мен, както и съзнанието й, което беше като прожектор.

Сякаш бях уловен в лъча на този прожектор. Чувството ми хареса, а и знаех, че и тя усеща това. Има мигове извън времето, увиснали между секундите, в които е възможно да се осъзнаят подобни неща. Това беше първата връзка помежду ни, първият мост. По-късно тя ми каза: „През онази първа нощ ти не се боеше от това, което можех да видя. Разбрах го веднага. Не те беше страх“.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Блументал — каза тя донякъде официално, но не и без топлота. Когато си стиснахме ръцете, аз се почувствах по-уютно, отколкото с което и да е друго човешко същество. Стори ми се, че съм влязъл в света на „Изворът“.

Франк се изтегна на един стол и веднага се отпусна, а Айн се настани на огромното канапе, наведена съсредоточено напред. Аз седях срещу тях и затварях триъгълника. Погледът ми се местеше от единия към другия в опит да възприема едновременно и двамата.

През следващите няколко часа аз и тя говорехме неспирно, а Франк слушаше внимателно, но повече или по-малко мълчаливо; по едно време изчезна за малко и се върна след няколко минути с поднос с кафе и бисквити.

— Храна за тялото и ума — с усмивка каза той.

Тя започна с въпроса как съм открил „Изворът“, и когато й разказах историята как Флорънс и нейните приятелки четяха сцената, в която Доминик за пръв път говори за страстта си към Роурк, тя се разсмя весело. Започнах да й разказвам какво значи за мен „Изворът“, за любимите си сцени и за реакциите си към различните персонажи. Знаех, че Айн и Франк ме гледат под лупа и това много ми харесваше. Сякаш погледите им ме предизвикваха да се подхлъзна, но знаех, че е невъзможно, не и тази нощ.

Изпитвах едновременно възторга от това съзнанието ми да действа на изключително високи обороти и замаяността на сомнамбул. Като спортист, тренирал с години за едно-единствено събитие, знаех, че вече няма за какво да се колебая или в какво да се съмнявам.

Акцентът на Айн беше много силен и това ме разсейваше в началото; като че не пасваше на автора на толкова праволинеен, толкова американски роман като „Изворът“. По някое време тя спомена, че е на четиридесет и пет и че е дошла в Съединените щати, когато е била на двадесет и една.

— Навърших двадесет и една на път за насам, докато минавах през Берлин — отбеляза тя. Зачудих се дали едно от последствията от забележителната й независимост не е неуспехът й да овладее звуковете на американското произношение.

Айн ми зададе няколко въпроса за миналото ми — за детството, за родителите ми и за интересите ми като момче, израснало в Торонто. Поговорихме малко за „Жан-Кристоф“ и Ромен Ролан, когото тя не харесваше и като литературна фигура, и като мислител. Не одобряваше литературния му „реализъм“ и симпатиите му към социализма.

Донякъде бях изненадан от интереса й към юношеските ми години.

— Нима нямаше възрастни, на които да се възхищавате, докато растяхте? — попита в един момент тя.

Аз исках да й споделя за подкрепата, която намирах в книгите, и казах:

— Може и да ви се стори слабост, но образите на Хауърд Роурк и Жан-Кристоф ми помогнаха. Дадоха ми сила и вдъхновение, и мога да кажа, че наистина имах нужда от това.

Бях удивен от покровителствения тон на отговора й.

— Глупаво дете! Разбира се, че не е слабост! Всички имаме нужда от такова гориво. Та нали за това служи изкуството.

Такова състрадание, такова разбиране, такова съчетание на интимно — личното с философското — всичко това ми вдъхна сили и ми даде чувство за сигурност по невероятно удовлетворяващ начин. С един дъх Айн беше отговорила на толкова много различни нужди.

Тя премина към възгледа на Аристотел, че литературата е по-важна за философа от историята. Докато историческият разказ излага нещата такива, каквито са, литературата ги представя такива, каквито могат и трябва да бъдат. Това беше принципът на нейното творчество — пресъздаване на човека такъв, какъвто може и трябва да бъде. „Може“ според нея предполагаше реализъм в противовес на голата фантазия, а „трябва“ — етична преценка, морален възглед.

— Наричам този подход към литературата „романтичен реализъм“ — каза тя. — Романтичното само по себе си може да означава ценности, откъснати от реалността. Разбирате какво имам предвид — просто море от емоции, от лигав сантиментализъм. А реализмът сам по себе си може да означава натурализъм, просто описание на нещата такива, каквито са, на хорицата от нашата улица, които хич не ме интересуват. Ако съседите ме отегчават в реалния живот, защо да искам да пиша за тях? Но необичайното, изключителното, силното, героичното, онова, което показва най-доброто у човека, най-високите му възможности, наистина ме интересува и тъкмо за това съм решила да пиша — тя се разсмя и добави: — А и вие затова сте тук — защото и вие от това се интересувате.

Аз слушах, напълно опиянен.

Тя каза, че за да се развие успешно връзката ни, ще ни трябва време, за да установим „общ речник“, да научим как другият използва думите; в противен случай щели да настъпят ненужни недоразумения. Тези й думи ме шокираха и развълнуваха, защото дори не бях си позволил да мечтая за повече от една среща.

 

 

Любовните връзки могат да започват по много различни начини. Тази между Айн и мен започна с разговори за епистемология, метафизика и етика. Първите стъпки на ухажването бяха формални, интелектуални, философски. Редом с тях някъде в периферията на съзнанието ни се разиграваше друг вид драма, в която две души, поразени от срещата си, продължаваха да се изпитват взаимно.

Айн каза, че има три въпроса, които иска да ми зададе, въпроси, които засягаха самата същност на начина, по който виждах човешкото съществуване. Какво мисля за разума? Какво мисля за човека? Какво мисля за живота?

Айн Ранд се интересуваше от това какво мисля за разума, за човека и за живота.

От този миг нататък не можех да спра да говоря. Предположих, че иска да разбере каква е позицията ми по въпроса за разума срещу откровението, така че се разпрострях върху доказателствата, фактите и логиката и върху скептицизма си към всякаква форма на вяра или свръхестествени претенции за знание. В ентусиазма си скочих на крака, започнах да крача насам-натам, жестикулирах, дори, както със смях ми каза тя по-късно, едва ли не съм започнал да я поучавам.

Искаше да знае какво мисля по въпроса за „разума срещу сърцето“, мисленето срещу чувството, дали съм съгласен, че чувствата сами по себе си не са надежден ориентир за действие. Разбира се, че бях съгласен. Помислих си за Барбара, чийто живот като че ли до голяма степен се ръководеше от чувства, които тя не можеше да овладее, и в ума ми започна да се заражда идея или по-скоро надежда: изведнъж ми се прииска Барбара да бъде в стаята и да сподели това преживяване с мен.

По-голямата част от разговора ми с Айн тази вечер беше абстрактна и доста безлична. Така де, тъкмо за интелектуална дискусия бях дошъл. А и за Айн най-важното у един човек бяха неговите идеи. Но тази вечер между нас цареше недоловима, непряка близост. Всичко имаше подтекст, и едновременно с думите ни течеше един друг, мълчалив диалог. Влюбвахме се един в друг — не романтично, а интелектуално.

Айн казваше:

— Заради „Изворът“ хората смятат, че основният въпрос в моята философия е индивидуализмът срещу колективизма, или егоизмът срещу алтруизма, но това са производни въпроси, а не отправната точка. Най-важният момент, най-фундаменталният, е противопоставянето на разума срещу мистицизма — предпоставката, че познанието се основава на логика и доказателства, срещу претенциите за някакво извънсетивно, нерационално познание.

Казах й, че винаги съм смятал разума за даденост, за неоспорим принцип и че никога не ми се е случвало да го възприемам като нещо противоречиво. Още не бях овладял философската значимост на този въпрос. За мистицизма на практика не знаех нищо. За мен основният въпрос винаги бе бил противопоставянето на независимостта или автономността срещу конформизма — с други думи, на това да виждаш света през собствените си очи срещу безкритичното приемане на чуждите вярвания. Според мен нередното у хората беше, че не мислят със собствената си глава.

— Съвсем вярно — каза тя, — но не е достатъчно задълбочено. От психологическа гледна точка идеята е важна, но от философска не от там трябва да започнеш.

— Когато ме питате какво мисля за човека — казах аз, подхващайки втория й въпрос, — не съм съвсем сигурен какво имате предвид.

Тя ми обясни, че иска да знае дали смятам човека за добър или за зъл по природа. Въпросът ми се стори странен; не смятах нито едното, нито другото. Смятах, че се раждаме с потенциал за зло или за величие; не вярвах нито в първородния грях, нито в изначалната добродетел. Франк наруши мълчанието си и се разсмя при тези мои думи. Тя каза, че е съгласна с мен, но не за това ме питала. Дали понятието за човешко същество извиквало у мен положителна или отрицателна реакция?

— Погледнато от тази страна, бих казал положителна — отговорих аз. Дали виждам човека като порочен по природа? Разбира се, че не. Дали го смятам за героичен, поне потенциално?

— О, да!

Това я задоволи.

Що се отнася до живота, тя се интересуваше дали го смятам за добронамерен или злонамерен. Въпросът отново ми се стори странен и й обясних, че според мен животът е неутрален и съдържа и добронамерени, и злонамерени възможности. Но, попита Айн, нали все пак не мисля за съществуването като за неизкоренимо зло?

— Разбира се, че не — отговорих аз.

И не мисля, че вселената е такава, че човекът да е осъден на поражение и трагедия?

— Не.

Мислех ли, че животът прави успеха и щастието по принцип възможни, ако човек действа рационално и реалистично?

— Разбира се.

Тъкмо това имала предвид, обясни ми тя, с идеята за добронамерената вселена. Наричаше това „предпоставката за добронамерената вселена“.

— Ненавиждам идеята — каза тя със силния си акцент, — че същността на живота е лишението, напразното усилие и трагедията. Това е доста руско отношение. Това е и една от причините да обичам Америка. В американските възгледи за живота щастието е нещо нормално. С всичките си недостатъци и противоречия културата тук е насочена към живота. Въпреки дрънканиците за религия, вярвам също така, че в най-дълбоките си „инстинкти“ е насочена и към разума и човека.

А след това се наведе напред с успокояваща усмивка и добави:

— При теб не става дума за инстинкт. Ти съвсем съзнателно защитаваш разума, човека и живота.

Сякаш ме бяха посветили в рицарско звание. Чувствах се оценен, признат, издигнат на равнище, до което не бях стигал никога преди. Никой на моята възраст не можеше да ми даде онова, което ми даваше Айн. По-късно щях да разбера, че една от особените й дарби е способността й да извиква такива чувства за неповторимост. Наблюдавах хипнотизиращото й въздействие при много лични срещи през годините и имах множество възможности да видя как прилага това си умение.

Когато ме попита какво искам да пиша, аз отговорих:

— Романи. Може би пиеси. Със сигурност и книги по психология с развитието на познанията си. Не съм сигурен как изобщо се прави това, но за това мисля.

— Не мисли, че трябва да се ограничаваш до един вид писане — пламенно каза тя. — Не мисли, че трябва да си чак толкова праволинеен като героите ми. Самата аз се мятам между художествената литература и философията, всяка от които и сама е цяла кариера. Може би ще се научиш да съчетаваш литературата и психологията. Защо не?

Бях поразен от прямотата, с която коментираше амбициите ми; нямаше и най-малък намек, че те могат да се окажат мимолетни мечти. Вдъхваше ми чувство за неограничени възможности, въплътено в две думи: „Защо не?“.

Говорехме вече няколко часа, наближаваше полунощ, когато аз повдигнах въпроса за капитализма. Това беше една от „официалните“ причини за нашата среща — да науча какво е капитализмът и каква е връзката му с нейната индивидуалистична философия. Казах й колко съм впечатлен от книгите, които ми бе препоръчала, и колко много неща съм започнал да разбирам.

— Беше откровение — казах аз. — Наистина нямах представа какво е капитализмът — както и всички около мен. Ще ми се „Икономиката в един урок“^[1] на Хенри Хазлит да стане задължително четиво в училищата.

Разказах с ентусиазъм какво съм научил от „The God of the Machine“ на Изабел Патерсън, и двамата се съгласихме, че въпреки неубедителния опит на Патерсън да свърже капитализма с християнството, книгата е шедьовър на политикономическата мисъл. Подразбрах, че двете жени са били лични приятелки някога и са се отчуждили впоследствие, което в никакъв случай не намаляваше възхищението на Айн от книгата.

Повечето хора, обясни ми тя, смятат за капитализъм системата, която се е установила в Америка днес, но това всъщност е смесена икономика, отчасти свободна, отчасти контролирана. Номинална частна собственост с доста регулации от страна на правителството — тоест един вид фашизъм.

— Ако си готов да направиш проучване — каза Айн, — а аз мога да ти дам отлична библиография, ще откриеш, че практически всяка злина, приписвана на капитализма от типа laissez-faire, всъщност е резултат от правителствена намеса, правителствен контрол, от предателство на същинския laissez-faire. Така например упрекват капитализма за недостига, създаден от ценовия контрол на правителството. Или пък правителството, а не пазарът установява монополи, които пречат на конкурентни фирми да навлизат в определена област, и когато това доведе до високи цени, отново капитализмът им е виновен. Какъв капитализъм? Повечето хора се шокират, когато им кажа това; мислят, че няма как да е вярно. Но тогава да проверят фактите сами — в немарксистки учебници и истории. Помни: капитализъм означава laissez-faire. Не правителствен контрол в полза на бизнеса, а липса на правителствен контрол. Долу ръцете. Напълно свободен пазар.

Тя продължи да разказва, че laissez-faire във вида, който тя защитава, не е съществувал никога, но че Съединените щати през деветнадесети век са стигнали възможно най-близо до него в цялата човешка история, и то със зрелищни резултати. Американският капитализъм е преобразил света.

Доста смутено споменах за интереса си към анархизма, а тя ми каза:

— Смятал си, че анархизмът е правилната система, защото си разбрал какво зло е да се управляват хората чрез физическа сила, а си решил, че това е вътрешно присъщо за всяко правителство. Че къде да научиш за съществуването на система, която поне по принцип е разрешила този проблем? В колежа? Та нали повечето ти преподаватели са левичари. От консерваторите? Ще разбереш, че и те не знаят кой знае какво за капитализма. Те просто предпочитат контрол, различен от този на либералите, и когато ги чуеш да дърдорят за Бог и за традицията, ще се изкушиш да хукнеш към марксисткия лагер, дори и само защото е по-интелектуален. В моята философия единствената легитимна работа на правителството е да защитава индивидуалните права срещу измама или насилие, да поддържа съдилища за защита на собствеността и мирното разрешаване на спорове по договори, и армия за защита срещу външни нашественици. Величието на Бащите основатели се състои в това колко добре са разбирали този въпрос и колко близо са стигнали някои от тях до съвършеното му осъзнаване.

Докато говореше, тя размахваше цигарето си, за да подчертае едно или друго. Движенията на ръката й ме поразиха със своята женственост и грациозност, с контраста спрямо мъжката твърдост, с която понякога говореше. Пушеше през по-голямата част от вечерта, но дори когато не го правеше, цигарето оставаше в ръката й, като диригентска палка.

— Така или иначе онова, което наистина ме интересува, е да създам морално и етично основание за капитализма. Никога не сме имали такова и отчаяно се нуждаем от него. Това е една от целите ми в романа, който пиша сега. Но основното вече го има в „Изворът“. Нека ти кажа защо.

Забелязах, че ако и да беше в ролята на учител, в отношението й нямаше и оттенък на снизхождение или неуважение. Говореше от перспективата на пълното равенство на умове, които търсят истината.

Попита ме, сякаш се готвеше да представи силогизъм:

— Вярваш ли, че човекът има право да съществува?

— Да. Да, разбира се.

— Осъзнаваш ли, че това означава право да съществува заради самия себе си?

— Естествено. Ако има право да съществува само за да служи на другите или да прави каквото искат другите, това не е никакво право.

— Вече си го разбрал? Добре. Бързо схващаш. Моята философия учи, че човешкото същество е цел сама по себе си, а не средство за целите на другите. Това означава, че то има право да съществува заради самото себе си, без да се жертва за другите, но и без да жертва другите заради себе си.

Все още нямах достатъчно исторически познания, за да оценя колко радикална е тази идея, въпреки че донякъде го осъзнавах. В същото време обаче си помислих, че това би трябвало да е напълно очевидно за всеки разумен човек.

— Напълно съм съгласен — казах аз.

— Няма как да е иначе, ако наистина си разбрал „Изворът“.

Наслаждавах се на очевидния факт, че тя харесва начина, по който й говоря. От самото начало се възцари спонтанност и свобода. Бях изключително впечатлен от нея, и все пак бях напълно щастлив да бъда самия себе си. Сетне тя каза:

— Ако разбираш, че животът на човека си е негов, че той не е жертвено животно, нито пък собственост на колектива, че има права, които не могат да се жертват, значи разбираш и че нито един човек, никаква група или правителство няма правото да го насилва да действа срещу собствената си преценка.

И в този момент аз ясно видях връзката между темата на „Изворът“ и защитата на свободния пазар. Обзе ме огромно вълнение, сякаш бях открил нов континент. Някъде в периферията на съзнанието си осъзнах как тя забеляза и оцени вълнението ми, което изтълкува като знак, че съм човек, който взима идеите насериозно.

— Капитализмът е единствената морална система — казваше тя, — защото само капитализмът в своята чиста, последователна форма е единствената система, основаваща се на ненакърнимостта на индивидуалните права.

Знаех, че ще ми трябва време, за да смеля всичко, което ми говореше, да го обмисля и оценя, но в идеите й имаше яснота и вътрешна последователност, които незабавно ме привлякоха. Винаги бях търсил по-възрастен човек, когото да уважавам и от когото да мога да се уча. За мен самото учене беше много по-важно от съдържанието на наученото, бях закопнял да чуя как един рационален глас говори на разбираем език по важни въпроси.

Когато осъзнах, че наближава два часа сутринта и че Франк непрекъснато задрямва в стола си, аз се изправих с извинителен вид:

— Съжалявам, че ви задържах до толкова късно. По-добре да тръгвам.

— Няма нужда, ако не искаш — с усмивка каза Айн. — Но вероятно си уморен.

Аз се засмях скептично:

— Точно сега не знам какво е умора.

Айн разтвори сърдечно ръце.

— Тогава сядайте, господин Блументал. Мога ли да те наричам Нейтън?

— Разбира се.

— Можеш да ме наричаш Айн, ако искаш.

Продължихме да говорим — за книгите й, за живота ми в университета, за ентусиазма ми към пиесите на Ибсен, докато най-накрая не й зададох въпроса, който най-много ме интересуваше:

— Можеш ли да ми кажеш за какво става въпрос в новата ти книга?

В тъмните й очи проблесна вълнение. Лесно се виждаше, че за нея това е най-важната тема на света и че желанието й да говори за нея, макар и под пълен контрол в момента, беше също толкова силно, колкото и моето собствено желание да слушам. След като погледна въпросително към Франк, тя го попита с неочаквано момичешки тон:

— Мога ли да му кажа мъничко?

Франк се усмихна широко и кимна.

— Романът се казва „Стачката“ — бавно започна тя, — въпреки че сигурно ще сменя заглавието… Развива се в света на бизнеса, на тежката промишленост, по-конкретно на железниците и стоманата.

Бодна ме леко разочарование.

— А ще бъде ли философски? Можеш ли да направиш бизнесмените романтични и интересни? — попитах аз. Въпросът ми като че ли й достави удоволствие.

— Почакай и ще видиш.

— Хайде де — усмихнах се подкупващо аз. — Кажи ми още нещо.

— Това е мистериозен роман. Разбира се, не е криминале, но има мистерия.

— Мистерия за какво?

— За това какво се случва със света.

По лицето й се четеше потиснато вълнение, което ме възхищаваше и интригуваше; беше като дете с невероятна тайна, която гореше от желание да сподели. Тя отново се обърна към Франк:

— Не ми позволявай да кажа твърде много.

Отношението й ми се стори странно; не можех да си представя някой да спре Айн Ранд.

— Искаш ли да ти кажа името на главния герой? — предизвикателно попита тя. Аз кимнах с готовност и й направих жест да продължи.

— Джон Голт. Ще се срещнеш с него едва в третата част на книгата. О, май не трябваше да ти го казвам.

— Защо не?

— Това е част от мистерията.

— С какво се занимава той?

— Изобретател е.

Не знаех какво мога да питам, но не можах да се сдържа.

— Можеш ли да ми кажеш каква е кулминацията на книгата?

— Сцена, в която лошите измъчват героя.

Отне ми миг да обмисля отговора й, сетне попитах:

— Да не искат да го принудят да им разкрие тайната на някакво свое изобретение? — още докато говорех, предположението ми не изглеждаше правилно, не беше достатъчно оригинално, не и за автора на „Изворът“.

— Не — каза тя с преднамерено безизразно лице; можех по-скоро да усетя, а не толкова да видя смеха в погледа й. — Искат да го принудят да стане диктатор на страната.

Избухнах в смях.

— Боже! — щастливо възкликнах аз. В този момент изпитвах всичко, което някога бях искал от живота.

Лицата на Айн и Франк се озаряваха, когато ме гледаха, сякаш знаеха какво изпитвам и то се прехвърляше и върху тях. Зад всичко, което обсъждахме, като някакъв музикален фон на цялата вечер аз усещах присъствието на тази окриляваща връзка между трима ни. Не спирах да си повтарям: у дома съм, у дома съм, у дома съм.

Бях пристигнал в осем, а си тръгнах в пет и половина сутринта.

— Ще се върнеш — каза Айн на сбогуване. — Но ако имаш философски въпроси, които искаш да обсъдим междувременно, можеш да ми се обадиш.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Кога?

— Когато пожелаеш.

Не бях свенлив. Имаше моменти, в които се притеснявах пред момичетата, но нямаше и секунда на притеснение пред Айн Ранд.

— Дори и утре?

— Утре на всяка цена — каза тя.

Когато се обърнах към Франк, той пое ръката ми с две ръце и я задържа за един дълъг миг с топлота, която дълбоко ме развълнува.

Пътят към Лос Анджелис беше покрит с мъгла, докато колата ми се виеше по завоите с петнадесет мили в час, а аз се чувствах така, сякаш летя в безтегловност сред безкрайно, свободно от препятствия пространство. Представях си как излагам събитията от вечерта пред Барбара, прехвърлях наум всеки ред от диалога, не исках да ги изпускам дори за миг, исках да ги врежа в ума си до края на живота си.

На следващия ден, когато Барбара ме попита що за човек е Айн Ранд, аз се поколебах за миг, после отвърнах:

— Госпожа Логика — след което се опитах да пресъздам пред нея възможно най-пълно невероятната нощ и да опиша как виждам тази необикновена личност. — Тя е много повече от онова, което някога съм си представял.

През следващите години Айн и аз често си спомняхме тази първа нощ, цитирахме репликите си, опиянени от бързината и дълбочината на връзката, която се бе породила помежду ни.

— Когато влязох в стаята — казваше ми тя, — когато те видях за пръв път, си помислих: мой тип лице. Сетне си казах: не започвай отново. Имах пред вид да не започвам да се надявам. Срещала съм много уж почитатели, които изглеждаха интелигентни и сериозни по отношение на ценностите си, а накрая се оказаха кухи чучела. Този път обаче не се разочаровах. Този път бях права.

 

 

Когато се върнах след една седмица, взех Барбара със себе си.

Бях говорил по телефона с Айн няколко пъти тази седмица и веднъж я попитах:

— Може ли да доведа един човек? Имам близък приятел, който гледа на работата ти също като мен.

— Разбира се, доведи го — каза Айн, а аз отговорих:

— Не е „той“.

Тя се засмя:

— Добре. Доведи я.

Докато пътувахме към ранчото, Барбара беше по-нервна от всякога. Аз се чувствах героят на вечерта и се опитвах да я успокоя, а тя ме гледаше така, сякаш беше лудост да се опитвам да внушавам спокойствие в такъв момент.

По време на срещата беше видимо очарована, но относително мълчалива. Слушаше жадно, но рядко казваше нещо, освен когато отговаряше на въпросите на Айн. Но когато се изразяваше, го правеше с точност и яснота; знаеше какво означава да се говори философски.

— Как определяме онова, което легитимно можем да наречем аксиома? — искаше да знае тя. По-късно отбеляза пред Айн: — Как ми се ще преподавателите ми да обясняваха като вас.

Когато Айн започна да обсъжда идеята, че всички емоции са продукт от съзнателните или подсъзнателни предпоставки на индивида и че отразяват съзнателни или подсъзнателни ценностни оценки, забелязах, че за нея това е изключително важен принцип. В ума й той беше свързан с върховната важност на разума в човешкия живот.

— Емоциите не са инструменти на познанието — каза тя. Повтаряше го често и винаги дебело го подчертаваше. Аз нарочно я навеждах на тази тема, ако и да разбирах съвсем добре какво има предвид. Надявах се тя да постигне онова, което аз не успях — да преориентира психологията на Барбара по отношение на мисленето и чувстването. Смятах, че мога да се възползвам от такава преориентация.

Докато Айн говореше, аз наблюдавах лицето на Барбара и се наслаждавах на жадното й внимание. Сякаш всичките ми ценности се бяха събрали накуп в стаята.

— Изоставите ли разума като стандарт — каза Айн по-късно същата вечер, — вече няма да има мирен начин хората да уреждат различията си, а така ще отворите вратата пред всички злини, пред всякакви жестокости. Вижте само Хитлер с неговата омраза към „буржоазния рационализъм“ и „буржоазната наука“, или пък комунистите с претенциите им за специална „пролетарска логика“, която оправдава всякакви противоречия и ирационалност, оправдава лъжи, мъчения и убийства. И в двата случая разумът се смята за враг.

За мен това беше нова идея, която ми се стори изключително важна. Забелязах, че и за Барбара е така. Когато се погледнахме, се усмихнахме, усетили интимността от споделеното вълнение.

Айн продължаваше да говори, размахвайки цигарето си.

— А това, разбира се, се отнася и за по-лични ситуации… Помня, веднъж бях на някакво парти и говорех с човек, който ме похвали за „Изворът“. Каза ми: „На гроба ви ще пише: Айн Ранд, индивидуалист“. Аз му отговорих: „Нищо подобно. Би трябвало да пише: Айн Ранд, рационалист“. Той помръкна: „Ох, от това се опасявах“. А когато го запитах защо, той отвърна: „Защото, ако отида на лекар и той ми каже, че имам рак, ако разчитам на разума, ще трябва да го взема насериозно. Ще трябва да му повярвам. Но ако не съм обвързан от разума, мога да отрека. Мога да продължа да живея така, сякаш не е вярно“. Презирам такова отношение. В моята философия нищо не е по-важно от уважението към реалността.

С всяка дума на Айн виждах все по-голямата страст в очите на Барбара; всичките ни противоречия сякаш вече бяха изчезнали. Нима не беше очевидно, че тъкмо това е светът, в който и двамата имаме своето място, и всичко неприятно в миналото е било просто глупава грешка? Как можеше нещо или някой да се сравнява с онова, което преживявахме? Всъщност мисълта, която не смеех да допусна до съзнанието си, беше: как може нещо или някой да се сравнява с мен, причината за това събитие?

Айн и аз прескачахме от една тема към друга, жадни да обсъждаме всичко едновременно. Интересувахме се по-скоро от философия, психология и литература, отколкото от политикономия, и говорехме за политикономията като за нещо, което трябва да се изясни и разкара, за да можем да обсъждаме по-приятни теми. И все пак беше изключително стимулиращо да науча какво представлява и как функционира пазарната икономика. И Барбара, и аз по-късно признахме, че това преживяване е било основополагащо: то ни беше свързало със света.

Аз повдигнах въпроса за наборната военна служба, убеден, че Айн споделя отрицателното ми мнение за нея; така се и оказа.

— Наборът е чудесен пример за смесената ни политическа система и за това какво не е наред в нея — заяви тя. — Принудителният военен набор противоречи на основния принцип на свободното общество — правото на човека над собствения му живот. Повдига ми се, като виждам колко много консерватори одобряват наборите, а в същото време претендират да са защитници на свободата. Копелета.

После преминахме към Фройд. Айн никога не беше чела негов труд и го познаваше само от изложения втора ръка, но все пак го ненавиждаше.

— Фройд смята емоциите за основополагащи в практическия живот, за дадености, а не за резултат от предпоставки.

Говорихме и за логическия позитивизъм, който като че ли беше основното течение във философския факултет на университета. Айн ни даде интелектуално оръжие срещу тази идея:

— Нека ви покажа някои от противоречията в тази така наречена научна философия. Тя е пълна глупост, но за сметка на това е доста опорочаваща.

Говорихме и за къщата на Айн и Франк, която, както Айн ни каза, била проектирана от известния архитект модернист Рихард Нойтра. Преди това принадлежала на Джоузеф фон Стърнбърг, който живеел там с Марлене Дитрих.

— Искате ли да пообиколим? — попита ни тя.

Първо минахме през скромния кабинет, в който работеше Айн. Той гледаше към градината. Там се запознахме с Оскар и Осуълд, две плюшени лъвчета, едно от първите неща, които Франк подарил на Айн години преди това. Те очевидно бяха важни членове на семейството и присъстваха с шапките си в червено и зелено на всички празненства.

— Оскар и Осуълд са символи на благосклонната вселена — сухо отбеляза Айн. След това влязохме в дългата и тясна кухня, която вдъхнови Айн да произнесе кратък монолог за ненавистта си към готвенето; за нея готвенето изискваше съсредоточаване, което тя намираше за особено тежко. Накрая отидохме до спалнята на горния етаж, която беше интимна и еротична заради големите количества огледала и стъкло, както и заради бидето, което се намираше не в банята, а в спалнята.

— Май това е приносът на Дитрих — пошегува се Айн. — Едва ли е било в първоначалните планове на Нойтра.

Когато отново слязохме долу, някак стигнахме до това да обсъждаме религията си. Айн спомена, че е еврейка по рождение, а Франк е католик, въпреки че и двамата били атеисти и не чувствали каквато и да е връзка с религията.

— Важното е онова — отбеляза тя, — което приемаш по свой собствен избор, а не с какво си свързан случайно заради предците си.

След това ни разказа с очевидна гордост как завели Франк като малък в църквата, той изслушал как свещеникът излага доктрината, че всички човешки същества са родени в грях, идеята му се сторила смехотворна и той незабавно се отрекъл от католицизма. Франк слушаше безмълвно.

— Станах атеистка на тринадесет по две причини — каза тя. — Първо, защото нямаше рационални основания за вярата в Бога. Второ — и то беше невероятно важно за мен, — защото Бог се смята за най-великото нещо във вселената. Това прави човека по-низше същество, а аз се възмущавах от представата, че човекът може да е по-низш от каквото и да е.

Тя млъкна замислено за миг и сетне добави:

— Ако трябва да сложа заглавие на всичко, което съм написала или някога ще напиша, то ще е „В прослава на човека“.

Беше истинско удоволствие да виждам Барбара в този дом, седнала с Айн и Франк. Чувствах, че и тя най-сетне си е дошла у дома, че всичко, което се е надявала да открие като малко момиче, израснало в Уинипег, най-сетне е пред нея. Нямах нищо против мълчаливото й държание тази първа вечер. Нека го възприеме, мислех си. Нека открие, че всичко, за което сме говорили в най-щастливите си мигове, е възможно. Чувствах се горд, че мога да й предложа всичко това.

Ако страстта и ентусиазма й към света на Айн бяха по-малки (не вярвах, че тъкмо такъв свят иска тя), щеше да се наложи да я оставя. Щях да я освободя вътрешно. Нямаше да е безболезнено, но щях да го направя, щях да приема, че не съм разбрал колко дълбоки са различията ни. Ако не споделяхме любовта си към Айн Ранд, нямаше да реша, че Барбара и аз можем да бъдем сродни души. Нямах представа колко повече неща от една обща страст са необходими, за да направят двама души подходящи един за друг. Меко казано, имах доста опростенчески възглед за сексуалната психология — и за любовта като цяло.

Когато Айн разбра, че с Барбара сме се запознали заради „Изворът“, беше възхитена. „Отлична литература“ — така определи случката, имайки пред вид, че връзката между трима ни може да бъде описана в роман.

Когато се прибирахме след тази първа среща, Барбара сияеше. Сега, когато бяхме сами, от нея се лееше поток от думи. Чувстваше, че най-сетне е на прага на това да намери отговори на всичките си въпроси.

— Можеш да я питаш за всичко — възкликна тя. Тя беше замаяна от чувствителността, яснотата, ослепителния интелект и добронамереността на Айн. — Наистина ли е възможно? Това наистина ли се случва?

Тя ме тупна по ръката от вълнение.

— Наистина ли сме тук? — чудеше се тя, докато пътувахме в мрака, само няколко часа преди зазоряване. А аз отговорих:

— Тук сме.

След години, коментирайки първата им среща, Айн каза, че съчетанието от крехкост и сила у Барбара й е напомнило за Доминик.

— Ти беше съвсем тиха и личността ти не се набиваше незабавно на очи, но беше очевидно, че си високоинтелигентна.

Сравнението с Доминик ми беше хрумнало много преди Айн да го спомене. Нима Доминик не беше се изявила като героиня, въпреки конфликтите си? Виждах оправдание на борбата си за Барбара и на надеждата си за щастлива развръзка. Бях се вкопчил в мечтата за победа, която в крайна сметка щях да постигна благодарение на разума, характера и настойчивостта си, както и благодарение на собствената си представа за естествената логика на събитията. Още не знаех, че има победи, много по-ужасни от всяка загуба.