Натаниъл Брандън
Моите години с Айн Ранд (16)

14.

— Започвам да се връщам към живота — все по-често и настоятелно казваше Айн през пролетта на 1963 г.

— Можеш ли да си представиш какво щяха да са тези три години, ако те нямаше теб? — попита тя и аз изпитах познато чувство на тежест. — Обичаш ли ме още?

С почти недоловима пауза отговорих положително, осъзнавайки, че ако и това да беше истина, имах пред вид нещо по-различно от нея. Така или иначе това беше единственият отговор, който да не доведе до незабавна криза, завършила с пълно унищожаване на нашата връзка. „Отказвам да гледам на себе си като несексуално същество, беше ми казала тя, и ако не сме любовници, значи не сме нищо.“

Това да сме „нищо“ не беше възможност, която можех да приема. А и по някакъв безличен начин аз одобрявах начина, по който гледаше на себе си — като на човек, когото трябва да намирам за привлекателен. Често приемах гледната й точка — и болката й — като мои собствени. Това беше част от капана.

Тя продължи:

— Мислиш ли…?

Нямаше съмнение какво недоизказва; искаше уверението ми, че любовната връзка помежду ни може да се поднови. Аз отговорих:

— Имам нужда от време. Животът у дома става все по-тромав. Трябва да намеря начин да закърпя брака си.

Разбира се, това си беше чиста проба извинение, защото брачните ми проблеми нямаха нищо общо със сексуалната ми студенина към Айн. Тя въздъхна.

— И аз не съм напълно готова още. Просто исках да изпитам отношението ти, евентуално за в бъдеще. Мога ли да ти помогна с Барбара?

И двамата не намирахме нищо странно в подобен разговор.

 

 

Дълго преди да срещна Патриша аз бях започнал да се отдалечавам от Барбара. Помежду ни нищо не се беше променило към по-добро. Независимо от работата й в Института и в „Обджективист нюзлетър“, която ценях и на която се възхищавах, аз се чувствах все по-отчужден от нея. Знаех, че я наранявам, но нямах представа какво да правя.

Взаимно си лазехме по нервите. Сексуалните ни взаимоотношения се люшкаха от несъществуващи до неудовлетворителни и обратно. Преди, независимо от проблемите ни, имаше моменти, в които сексуалното ни общуване беше щастливо и прекрасно, ако и това да не ставаше често. Тези времена обаче бяха отминали. Сега се отнасяхме все по-критично един към друг — нетърпеливи, склонни към осъждане и наказания.

Продължавах да се дивя на заявленията й от последните две-три години, че не може да живее без мен. Чувствах, че все още я обичам донякъде, така че често думите й ме вълнуваха, и все пак това не ми помагаше да разбера отношението й към мен, също както не го разбирах и в началото на връзката ни.

А не разбирах напълно и самия себе си. Не разбирах какво още ме свързва с нея. Никога не ми е било лесно да разбера дали обичам някого; решах ли обаче, вдигнех ли вътрешната бариера, сякаш никога не можех да я спусна обратно. Така че Барбара беше част от мен, беше се сляла със собствената ми идентичност.

Бях вече на тридесет и три, а Барбара — на тридесет и четири. Не осъзнавах напълно колко нещастна е всъщност. Не знаех, че е решила за себе си, че ако не намери щастието в нашия свят докато стане на четиридесет, ще остави всичко — и мен, и Айн, ако се наложи, и ще започне живота си отначало. Каза ми го чак след години. Когато чух това, разбрах, че в това отношение е проявявала повече здрав разум от мен.

Докато тя си позволяваше да се колебае и да търси алтернативи, моят ум беше затворен за каквито и да е други възможности. Веднъж, докато се прибирахме към къщи след една танцова забава извън града, тя каза колебливо:

— Забавлявахме се добре тази вечер. Наслаждавахме се на музиката и танците. Беше забавно. За Айн нямаше да е. Нямаше да хареса нито музиката, нито каквото и да е тази вечер.

Веднага изпитах нужда да защитя Айн и отговорих:

— Така е, нямаше да е нейният тип вечер, но… — не довърших изречението, защото не знаех как. Спокойно и настоятелно Барбара каза:

— Нейтън, слушай, моля те, чуй ме. Айн би приела подобна разлика като пропаст помежду ни, между ценностите ни.

Аз не отговорих.

— Нейтън, какво значи това?

Казах нещастно:

— Не знам какво значи.

Барбара потъна обратно в седалката си и не продължи темата. Чувствах неизмеримо състрадание към нея. Чувствах, че с мълчанието си я предавам. Ако бях изказал истинските си чувства пък, щях да предам Айн. Барбара крещеше за правото си на младост, на свобода и щастие; не осъзнавах, че викът й е насочен и към мен и иска да отговоря по същия начин.

Цялата структура на живота ми изглеждаше нестабилна — единствената й основа беше една връзка, която изглеждаше нерушима в един момент и плашещо крехка в следващия. Мостът между мен и Айн не можеше да се сравнява с каквото и да е повърхностно отчуждение; мисълта да живея без нея беше непоносима. Вече не можех да кажа какви ползи извличам от приятелството си с нея. Все повече се чувствах изстискван до край. И все пак не можех да се откажа. Връзката ни беше единствената скала, върху която градях живота си. Сякаш бях дошъл при Айн от нищото — и без нея и света, който бяхме създали заедно, отново щях да потъна в него.

 

 

Когато виждах Патриша и Лари заедно, те изглеждаха в пълна хармония. Харесвах уважението, което проявяваха един към друг. С мен Патриша беше мъничко по-резервирана от преди, което ми се струваше напълно естествено. За мен новогодишното парти беше като опасен наркотик — нещо, на което да се насладя веднъж, но да не повтарям, защото е твърде опасно за така наречения „рационален“ ход на моя живот. Много далеч от собствената ми вселена беше идеята, че наркотикът се опитва всъщност да освободи разума ми, а не да го надмогне.

Когато не мислех за брака си или за бъдещето си с Айн, мислите ми се въртяха около книгата за самоуважението, която исках да напиша. Хаосът вътре в мен обаче правеше концентрацията трудна. Животът ми беше низ от прекъсвания. Ако не се карах с Барбара, ме викаше Айн. Ако случайно животът с тях беше в покой, трябваше да пътувам до някой друг град, за да чета уводната лекция от „Основни принципи на обективизма“.

Веднъж и четиримата отидохме до Сан Франсиско за откриване на курса пред няколкостотин студенти, и Айн се присъедини към мен за въпросите. Малко след това преживяхме още по-вълнуващо събитие — най-голямото откриване в историята на Института с публика от хиляда и сто души в Лос Анджелис. Тълпата слушаше лекцията във фоайето по високоговорители. Един пожарникар дойде и ми каза, че публиката нарушава по всякакъв възможен начин противопожарните правила, след което ми намигна и каза да не се притеснявам и само да накарам хората да се дръпнат малко от коридорите. Беше почитател на Айн Ранд. Казваше се Дейвид Бъргланд и един ден щеше да бъде кандидат за президент на Либертарианската партия.

Ако писането ми не се прекъсваше от проблеми, прекъсваха го триумфи — растежът на Института „Натаниъл Брандън“ и заявките за повече лични участия. Освен това трябваше да правя по една статия на месец за бюлетина. Постепенно стигнах до идеята да пиша психологически статии, които по-късно да адаптирам като глави от книгата за самоуважението. Първо приготвих едно примерно съдържание, след което започнах по него да пиша поредица от статии. После започнах да ги пускам в разбъркан ред. Това беше единственият ми шанс да завърша книгата.

За да отпразнуваме успеха на работата си и да разширим представата за обективистко общество, с Барбара решихме да организираме бал на института. Всички в Колектива бяха ентусиазирани — освен Айн.

— Не мислиш ли, че трябваше да поискаш мнението ми, преди да казваш каквото и да е на някого? — остро попита тя. Аз отговорих с удивление и леко раздразнение, че и през ум не ми е минавало, че може да има нещо против.

— Обективизмът — това съм аз — сковано заяви тя — и не се чувствам особено щастлива. Един бал ще изглежда фриволен. Институтът е образователна, а не социална институция. — Аз въздъхнах, мислейки си за онова, което Барбара се беше опитала да ми каже в нощта, когато бяхме на танци. Посочих, че за университетите е обичайна практика да организират танцови забави; тя прие колебливо. Сетне, потискайки гнева си, я попитах дали иска да отменя събитието.

— Не, не мога да искам подобно нещо, но все пак благодаря, че предложи. Това беше правилният ход.

Събитието беше изключително официално. На нашата маса седяха Майк Уолас и съпругата му и присъствието им като че ли доставяше огромно удоволствие на Айн. Тя се шегуваше с него:

— Мислите ли, че ще бъдете компрометирани публично, затова че сте тук?

Танцувах с Барбара. Танцувах с Айн. Танцувах и с Джоан. След това се почувствах свободен да танцувам с Патриша.

От момента, в който я поех в ръцете си, защитата ми рухна, както и нейната. Общувахме мълчаливо. Докато държах тялото й чувствах, че я познавам по-интимно, отколкото Барбара или Айн. За пръв път си позволих да осъзная напълно, че я желая. Когато танцувах с нея отново към края на вечерта, забелязах как Айн ни наблюдава. В очите й като че ли се четеше гняв.

Докато се приготвях да си лягам същата нощ си мислех, че над мен е била произнесена присъда без право на обжалване — да живея с това желание, никога да не се опитам да го осъществя, никога да не го признавам пред когото и да е, и същевременно да намеря начин да го понеса.

Отдалечих се още повече от приятелите и студентите си. Нямаше нищо важно, което да съм в състояние да споделя. Чувствах се скован в леден блок.

 

 

През онази пролет нито Лари, нито Патриша посещаваха лекциите на института. Дойдоха само за представянията на трите пиеси на Айн — „Нощта на шестнадесети януари“, „Идеал“ и „Помисли си пак“. След това се появиха чак на последната лекция за сезона.

— Само се отбихме да те поздравим — каза Лари. Изглеждаха ведри и щастливи, идеалният образ на младо семейство.

— Чакайте малко — казах аз. — Да пием по кафе.

Беше дошъл телевизионен екип, за да ме интервюира. Лари и Патриша стояха, гледаха ме и се усмихваха. Осъзнавах енергията на погледите им. Снимките отнеха повече време от предвиденото, те не можеха да чакат повече, махнаха за сбогом и тръгнаха.

Не я видях цели четири месеца.

 

 

През есента вече бях заключил Патриша в някакво херметично затворено отделение на мозъка си. Тя беше един от тези странни факти, които учените нито потвърждават, нито отхвърлят, защото не могат да ги вкарат в никаква позната система на познание или вярвания.

С Барбара се бяхме преместили в нова сграда на Тридесет и четвърта улица №120; имахме голям апартамент на двадесетия етаж. На втория етаж на същата сграда беше централата на Института и на „Обджективист нюзлетър“. В апартамента имах и кабинет; предпочитах да работя там, а не долу, където работеха Барбара и персоналът. Вече имахме и управител — Уилфред, старото гадже и понякога противник на Барбара от Уинипег. Беше се преместил със семейството си в Ню Йорк през май 1963 г.

Самият той беше започнал да идва в Ню Йорк около година преди това по съвсем лични причини, които нямаха нищо общо с обективизма или с Барбара. По някое време започна да ни помага като безплатен консултант. Един ден Барбара дойде и предложи да го вземем на работа. Фактът, че не можем да му плащаме толкова, колкото заслужава, не го притесняваше особено. Тя ми каза, че е изгубил ентусиазма си към бизнеса си в Уинипег и иска да се ангажира по-сериозно с обективистката кауза. Помислих малко и казах:

— Добре, да опитаме.

Тя отговори с напълно безизразно лице:

— Благодаря.

По-късно й казах:

— Знам, че с Уилфред винаги ще мислите един за друг. Това не е проблем за мен. Вярвам ти напълно.

Знаех, че прекарват доста време заедно, и то от повече от година. Като че ли се разбираха по-добре от преди, което в никакъв случай не ме притесняваше. Знаех, че Уилфред е един от най-важните хора в живота на Барбара и че винаги ще си остане такъв, и нямах нищо против.

„Барбара изстрада толкова много покрай Айн“, казвах си тогава. Исках да има нещо свое, но не и връзка. Една връзка според мен щеше да изпразни от съдържание всичко, което някога сме се опитвали да създадем. Въпреки всичко, което беше станало помежду ни, някаква част от мен все още я приемаше като „моята Барбара“. Подозирах, че се отнасям напълно неразумно, и все пак не можех да измисля начин да не го правя. Знаех, че няма да започнат връзка тайно, без аз да знам и да дам съгласието си.

В един октомврийски следобед срещнах Патриша на улицата. Носеше огромен черен куфар в едната си ръка и ръчна чанта и книга в другата. Поздравихме се сърдечно, весело и непринудено. Тя спомена, че мисли да запише някой и друг курс в „Хънтър Колидж“. Аз й казах за нов курс по психология, който приготвях. После предложих:

— Ако случайно си наоколо и ти се идва за едно кафе, смятай се за поканена.

Очите й проблеснаха с почти детинско вълнение.

— Наистина ли?

Чудех се кога най-сетне ще дойде и самата мисъл за посещението й ме правеше щастлив.

 

 

Когато влезе в кабинета ми, движенията й бяха внимателни — като в храм, помислих си тогава. Докато обикаляше стаята, оглеждаше предметите в нея и прокарваше ръка по някоя книга или ваза, в допира й имаше някаква дълбока почит. И все пак излъчваше не смирение, а увереност и някаква смъртоносно праволинейна жизнерадост.

Такава е тя, мислех си аз, докато я наблюдавах. Това е чувството й за живота — не точно радост, а по-скоро екстаз, който заливаше света от очите й.

— Можеш ли да повярваш — каза тя, когато седна на един стол до бюрото ми, — че когато за пръв път те видях в института, ми се стори много по-възрастен от мен? Тогава бях на двадесет и една, а ти — на тридесет и една. Струваше ми се ужасно много. Много повече, отколкото е разликата между Лари и мен, ако и да сте на една възраст. А пък онази юнска вечер, когато те снимаха за телевизията, за пръв път си помислих колко млад изглеждаш всъщност.

Казах й, че се чувствам особено млад, когато говоря с нея, и че нямам никаква представа защо.

И двамата говорехме с някаква мрачна откритост, в която нямаше и намек за флирт или сексуалност, сякаш случаят беше твърде тържествен, за да проявяваме лековатост. Едва след това се отпуснахме и започнахме да се усмихваме.

Седях на дивана срещу нея и й задавах въпроси за детството й. Исках да знам всичко за развитието й. Тя описваше първите си години като безумни.

— Израснах в напълно ирационална среда.

Родителите й били някакви откачени християнски мистици, които вярвали в духове и демони, във всякакви свръхестествени сили и наплашили децата си с тях. Разказа ми за някои направо ужасяващи случки от детството си.

— Въпреки ужасните неща, които ни причини — каза Патриша, — аз изпитвам симпатия към баща си. Мислех си, че майка ми се отнася ужасно към него. Мореше го от сексуален глад и се опитваше да изстиска и последната капка живот.

Попитах я:

— И какво научи от всичко това?

— Много рано научих, че хората правят повечето ужасни неща, на които са способни, от страх. Не, не от страх, а защото не признават, че ги е страх.

Възхищавах се на ведростта, с която говореше. Не й се говореше много за детството й, но все пак с готовност отговаряше на въпросите ми. Разказваше ми за ужасяващи случки без следа от горчивина или самосъжаление; не се виждаше като ничия жертва.

— Не харесвам хората, които питаят горчивина, а ти? — каза тя. — Изпитват съжаление към самите себе си.

Попита ме дали помня думите й, че вътре в нея има музика, и аз казах, че ги помня.

— Музиката ми помогна. Така де, убеждението, че е възможно да има и нещо по-добро.

Започна да говори за „Изворът“ и „Атлас изправи рамене“, за значението, което книгите са имали за нея. Тук критичната ми антена застана нащрек. Твърденията й бяха безупречни; като че ли разбираше духа на романите с цялото си същество, ако и да не схващаше напълно някои от техническите философски моменти.

— Толкова прекрасно е всичко — внезапно каза тя. — Толкова съм щастлива да бъда тук. Винаги съм искала да мога да говоря с теб така.

След това ми каза невинно, че когато понякога оставала сама в апартамента си, танцувала за мен — тоест танцувала из стаята и си представяла, че аз я гледам, а тя говори с мен не с думи, а с движенията на танца. Потърсих намек за съблазнителност в лицето й, но видях само невинност и удоволствие от спомена за това, което описваше.

— Понякога, когато нещо ме притеснява, ти ми помагаш.

— И го правиш само когато си притеснена?

— Нищо подобно — отговори тя с почти недоловима усмивка.

Към края на следобеда тя се притесни, че се е разприказвала твърде много.

— Май наистина исках да ме опознаеш — каза тя. Попитах я защо това е толкова важно за нея, а тя отговори, че вероятно има нужда от някакво одобрение.

— От твоята уста то наистина би имало значение.

Когато Барбара се прибра, аз й разказах за посещението и й преразказах голяма част от разговора. Не споменах обаче, че Патриша танцува за мен, нито пък възторгът, който ме изгаряше. Без да има представа колко силна емоция бушува в мен, Барбара се радваше за мен и излъчваше пълна и абсолютна добронамереност.

След седмица или две Патриша се върна. Този път влезе в кабинета безгрижно, като човек, който е решил да бъде дързък. Отиде до стола зад бюрото ми и седна там.

— Исках да видя стаята от твоята гледна точка — обясни тя и се изправи. — Лошо ли направих?

— Нищо подобно — чух се да казвам. — Можеш да седнеш обратно. Харесва ми да те виждам там.

Почувствах такъв прилив на сексуална възбуда, че се тръшнах обратно на дивана с надеждата, че не е забелязала.

Говорихме за философия, за мода, за Лиша, за хората, с които се беше запознала в института и за причините някои студенти да използват обективизма, за да обогатят живота си, а други просто да се превръщат в роботи. Спомена колко мили са били с нея Алън и Джоан.

— Джоан веднъж каза, че ще ме осинови — през смях каза тя. Това беше черта у Джоан, за която нямах представа, и бях заинтригуван. — Когато си насаме с Джоан и тя се отпусне, може да бъде много открита и любвеобилна.

Наистина бях заинтригуван; не се и съмнявах, че е истина.

Когато влязох в кухнята да направя кафе, Патриша дойде с мен. Не запалих лампата. Стаята беше потънала в полумрак, светлина струеше само от прозореца на дневната. Тя стоеше в средата на помещението с гръб към мен и аз се пречупих. Обгърнах я безмълвно, с такава сила, сякаш животът ми зависеше от това, сякаш се борех да изплувам от невидимо море, а нейното тяло е единствената ми опора. Тя се облегна назад, главата й се опря о бузата ми и видях, че очите й са затворени. Почувствах отчаяние.

След миг се отделих от нея и продължих да се занимавам с кафето, концентриран върху усилието да не позволя на ръцете си да треперят. Не бях готов да говоря за случилото се и видях, че тя приема решението ми. Върнахме се в кабинета и продължихме да говорим, а очите ни казваха всичко, което думите не можеха.

Видях я чак след две седмици, в началото на декември. Не е любов, настоявах пред себе си аз, а е някакъв вид невероятно очарование. Светът ми сякаш се разпадаше.

И дума не можеше да става да кажа на Барбара или Айн какво става и да ги помоля да разберат нещо, което самият аз не разбирах. От едната страна беше Барбара, моята съпруга, моят съратник, с която градях връзка от петнадесет години. От другата страна беше Айн, на която се възхищавах безмерно и която ме наричаше своя връзка със света, без която съществуването й би било непоносимо. От другата страна на везните беше една двадесет и три годишна жена на много по-ниско ниво на философско развитие, която си изкарваше хляба като манекенка — и с която изпитвах близост, оживление, пробуждане, които бяха колкото плашещо силни, толкова и неразбираеми за рационалния ми ум.

Знаех, че в основата си привличането, което изпитвах към Патриша, е духовно, и че сексуалното привличане, ако и да беше изключително важно, беше само следствие. Не можех обаче още да определя каква точно е духовната връзка; чувствах само непобедимото й присъствие.

Мислех си, че каквито и да са били грешките ми с Барбара или Айн, аз винаги съм се опитвал да се държа почтено във всяка връзка. Дали щях да подкопая почтеността си със страст, която да не мога да оправдая? Отказвах да мисля сериозно за връзка, и все пак идеята ме беше обзела напълно.

Смятах, че имам нужда единствено от време. Време, в което да анализирам чувствата си, да видя какво се случва в рационална перспектива, също както учех другите. Време да се освободя — не от Барбара или Айн, а от Патриша.

В деня на третото й посещение валеше сняг. Тя носеше кожено палто и шапка и изглеждаше непоносимо красива. Светлината в очите й помиташе всички мисли в ума ми — освен една. Привлякох я към себе си, ръцете й се обвиха жадно около врата ми и устните ни се впиха с такава сила, сякаш това беше последната ни целувка. Шапката й падна на пода.

Сетне аз отстъпих назад, помогнах й да свали палтото си и я въведох в кабинета си. Отново паднахме в обятията си. Лицето й отразяваше само чиста, лишена от всякаква вина наслада, без следа от болката, която понякога затъмнява екстаза.

Не правихме секс. И двамата не бяхме още готови за това. Още не бях се ангажирал напълно; все още можех да намеря решение, което да не доведе до катастрофа. Беше невероятно глупаво, но точно това си казвах, отказвайки да се изправя пред факта, че вече е твърде късно и че нищо вече няма да е същото.

Дълго след това, когато вече бяхме в състояние да говорим, тя прошепна:

— Обичам те. Обичам те още откак бях на дванадесет и за пръв път си помислих, че някой ден ще намеря мъж, който да вижда в моето лице същото, което и аз виждам в неговото. Вярваш ли, че душите ни си личат по лицата ни? Аз вярвам. Когато бях на дванадесет, си мислех: „Някой ден ще се освободя от всичко това, ще открия собствения си живот, собствения си свят“.

Не бях готов да й кажа, че я обичам. Бях казвал тези думи само на две жени в живота си. Не знаех какво представлява за мен Патриша, освен че беше свежа струя кислород след години, прекарани в свят без въздух. Обхванах лицето й с длани, опитвайки се да уловя дъха й.

Попитах я защо се е омъжила за Лари. Тя каза, че ме е мислела за недосегаем и че му се е възхищавала повече, отколкото на всеки друг мъж в живота си. По някакъв начин го обичаше. Споделяха толкова много ценности — света на Айн и всичко, което той означаваше и за двамата. Лари беше поискал да се оженят, а тя, ако и да знаела, че не е готова, му позволила да я убеди, защото не искала да го изгуби.

— Лари беше точно обратното на всичко, което бях виждала като дете, беше солиден и последователен. За мен това значеше много. Оженихме се, ако и да знае колко си ми скъп. Той също те харесва изключително много и това е едно от нещата, за които му се възхищавам. Не е необходимо да ми казваш, че вероятно съм направила глупава грешка. Глупаво е да се жениш, когато не си сто процента сигурен. Жестоко е и към Лари, и към самата мен.

— Така е.

И тогава, отстъпвайки пред реалността, аз казах с нещастен тон:

— И какво ще правим сега? Всичко това е изключително грешно.

— Да — тъжно каза тя.

Аз видях как ме гледа, видях доверието в очите й.

— Патриша, ще ми дадеш ли време да помисля? Има неща в живота ми, за които не знаеш. Всичко е много по-сложно, отколкото можеш да си представиш.

И през ум не можеше да й мине, че говоря за Айн. Каза, че знае колко много обичам Барбара. Това беше очевидно и тя не очакваше от мен абсолютно нищо. Връзката ни можеше да започне и да завърши в един и същи ден, но ако трябваше да продължаваме така, нямаше да лъже Лари. Щеше да му каже истината. Той имаше право да знае фактите и да реши дали иска да продължи да живее с нея, докато тя задълбочава връзката си с мен.

— Той не заслужава това — тъжно се съгласих аз с мисълта, че накъдето и да се обърна, се натъквам само на страдание. Попитах я дали би се съгласила да не му казва още известно време, докато не обмисля ситуацията, и тя прие.

Сам в апартамента си аз крачех насам-натам из дневната, разкъсван между въодушевление и мъка, борейки се с въпроса какво да правя. Веднъж вече бях поискал от Барбара да понесе връзката ми с Айн. Не можех да искам от нея да приеме още една жена в живота ми — и то жена, чието значение за мен нямаше как да приеме. Знаех, че ще бъде съсипана. Чувствах, че животът ми зависи от това, което изпитвам сега с Патриша, от чувството за свобода и жизненост, но не можех да оправдая това пред никого, не и с оглед на другите си ангажименти и ценности. Казвах си, че съм невероятен мръсник. Но ако бях мръсник, то защо се чувствах по-чист всякога и повече в мир със себе си, когато бях с Патриша? Ако признаех това пред Барбара и Айн, щях да ги нараня непоправимо, и особено Айн, която беше още далеч от възстановяването, и по този начин щях да предам всяка ценност, която уж приемах. Ако обаче не им кажех истината, щях да предам себе си. Виждах два пътя — и всеки от тях като че ли водеше към морално предателство.

 

 

По-късно същата седмица се борех да се покажа безразличен, когато Барбара ме попита дали съм съгласен да започне връзка с Уилфред. Виждаха се все по-често. Каза ми, че това няма да промени нищо в брака ни — също както Айн ми беше казала преди години. Мислех си, че ако дам съгласие, това ще бъде последният пирон в ковчега на нашия брак, окончателното приемане на смъртта на мечтата, която имах, когато бях на осемнадесет. Сякаш всичко се разпадаше: бракът ми, връзката ми с Айн, личната ми почтеност, възгледът ми за това какъв трябваше да бъде животът ми. И заради фантазията, която все още се опитвах да задържа, аз й казах, ирационално, жестоко, глупаво, че не мога да й дам онова, което иска. Всъщност не ме интересуваше дали с Уилфред спят заедно, просто не можех да приема да се съглася с това. Ако наближаваше разрив, той нямаше да е с мое съгласие.

Не исках да разбера, че водя една вече изгубена битка — битката за съхраняването на брака ни. Гледах болката по лицето й в другия край на масата и си мислех: сега вече имаш право да ме презираш, защото съм истински лицемер.

 

 

През целия декември посещавах Патриша в апартамента й, а тя идваше в кабинета ми. Страстта продължи да ескалира, докато тя не започна да ме умолява да правим любов с думите, че правилното и грешното, както и дългосрочните последствия вече нямат значение за нея. Знаех, че това не е вярно, знаех колко се гордее със собствената си честност.

Осъзнавах, че сексът с нея ще бъде най-голямата радост в живота ми, но същевременно и начало на кошмар, по-лош от всички, през които бях преминавал. Тя ме обичаше, доверяваше ми се, гледаше с надежда към мен и разчиташе да знам какво правя, а аз можех да й предложа избор между две страдания: страданието да се изгубим завинаги или да бъдем заедно в свят от лъжа. Третата възможност ми се струваше невъзможна — да се откажа от света, да се отделя от Айн (и от възхитата й), от Барбара и от Института. Обичах света, който бях създал. Гордеех се с него. Не можех да го изоставя. Обективизмът още беше център на живота ми.

Когато Патриша дойде в кабинета ми в началото на януари, аз я взех в обятията си, целунах клепачите й, прегърнах я плътно и й казах в щастлива агония:

— Обичам те. Разбира се, че те обичам.

Сякаш прегръщах собствената си душа, въплътена в жена.

— Трябва да обмислиш внимателно онова, което ще ти кажа. Ако ще имаме връзка, трябва да се съгласиш никога да не казваш на Лари или на когото и да е. Има причини за това и скоро ще ти кажа какви са, но не днес. Трябва да ми дадеш честната си дума, че докато не дойде денят, в който да те освободя от обещанието ти, каквото и да стане между нас, ще си остане тайна.

— Да не казвам на Лари ли? — неразбиращо попита тя. — Никога ли? И ти ли няма да кажеш на Барбара?

— Не. Но не Барбара е основният проблем.

Това беше още по-непонятно. Очите й изследваха лицето ми, търсеха намек за това какво може да имам предвид. Казах й, че знам за какво я моля, знам, че ще я боли.

— Не се съгласявай просто заради желанието си, защото иначе ще страдаш — казах аз. Тя ме погледна почти с презрение и отговори, че ако се съгласи, няма да е заради телесно желание, а от любов.

През втората седмица на януари 1964 г., знаейки, че не мога да й позволя да продължи нататък, без да знае всичко, аз се срещнах с нея в Сентръл Парк и й разказах цялата история на връзката си с Барбара и Айн. Любовната ми връзка с Айн не я изненада.

— Спомняш ли си — каза тя, докато седяхме на една пейка и съзерцавахме замръзналото езеро — онази вечер в Института, когато в отговор на някакъв въпрос Айн каза, че всяка напълно рационална жена, която споделя нейната философия, трябва да е влюбена в Натаниъл Брандън, дори и само абстрактно? Ти изглеждаше толкова срамежлив, беше ти толкова неудобно да стоиш там, опитвайки се да си придадеш нехаен вид. Зачудих се дали Айн не говори за самата себе си.

Когато й разказах за страданията на Айн, за борбата през целия й живот, Патриша ме слушаше със сълзи на очи.

— Не мога да й нанеса нов удар — заявих аз. Патриша кимна — не можех да кажа дали защото разбираше, или защото беше съгласна. — Наистина не мога. Не мога да понеса и да я загубя — тя е твърде важна за мен. Още от четиринадесетата ми година тази жена е център на мислите ми, на ценностите ми, на всичко, от което се възхищавам. Ти ми каза веднъж, че ми липсва кураж. Може би си права. В това отношение със сигурност не съм особено смел.

В погледа й се четеше мълчаливо съчувствие — към мен, към Айн, към всички ни. Може би и към самата нея.

— А що се отнася до Барбара — продължих аз, — още се опитвам да поправя брака ни. Лудост е, нали? Не съм готов да се откажа и да си тръгна. Но тук има и нещо друго: ако й кажа истината, ще я поставя в положение да се присъедини към лъжата ми спрямо Айн. Имам ли право на такова нещо? Измъчвам се, защото вече не знам кое е правилно. Това ме убива. Изобщо не мислех, че подобен проблем е възможен. Мислех си, че винаги ще знам какво е правилно. Толкова се гордеех с това. А има и други фактори. Познавам Айн. Ако й кажа, че чувствата ми към нея не само са изгубили романтиката й, но и че съперницата й е двадесет и три годишно момиче, независимо кое е то, това ще бъде краят не само на връзката ни, но и на института, на бюлетина и на всичко, което се опитвам да изградя, откак започнахме рамо до рамо с Айн. Не мога да се откажа. Трябва да съм честен с теб. Не мога да го оставя. Не искам. Обичам го.

— Сигурен ли си, че Айн ще реагира толкова крайно? — зачуди се Патриша.

— Ще видиш взрив, който не можеш дори да си представиш.

Попита ме защо поне да не каже на Лари за нас, и аз отговорих:

— Защото, за да можеш да му кажеш нещо смислено, ще трябва да му разкажеш за връзката ни с Айн. А тя е казвала многократно, че е абсолютно непреклонна и че никой не бива да знае. Някаква част от нея си остава викториански пуритан, или поне руският му еквивалент. Просто не мога да поема риска Лари да каже на някого, защото е бил наранен например. Предадох Айн достатъчно. Знам какъв непоносим товар слагам върху плещите ти, така че, преди да продължим, помисли дали си сигурна, Патриша. Помисли…

Тя ме гледаше така, сякаш още не можеше да възприеме какво искам от нея, след което каза в сърцераздирателен опит да звучи ясно:

— Тогава… предполагам… единственият избор е… да се откажем един от друг… или да вземем онова, което можем… докогато можем… или поне докато не намерим отговор.

Видях как най-благородната ми представа за самия мен се стопява и почувствах бесен, отчаян, разбунен гняв: срещу Айн, срещу Барбара, срещу чувството, че съм окован с невидими вериги, срещу неспособността си да измисля решение, което да отговаря на ценностите ми. Казвах си: не прехвърляй вината върху Айн или Барбара; сам си си виновен.

Учех хората, че ако по някаква причина поставят друга ценност над собственото си самоуважение, ще си платят, и цената ще е по-ужасна, отколкото могат да си представят. Мислех за това сега, докато гледах Патриша и знаех, че не съм готов да се откажа нито от нея, нито от Айн, и че цената на моята измама можеше да бъде ужасна. И си казах: добре, така да бъде.

След около седмица отново отидох в апартамента й и правихме любов за пръв път. Казах си, че каквото и да ни чака, каквато и да е цената, ще си струва. Докато я държах в обятията си, щастието, което преживявах, ме издигна над всяко предишно чувство за самоосъществяване. То беше отговор на всяка болка, на всяка мъка, на всеки миг на страдание от последните четиринадесет години.

— Патриша и Нейтън — ликуващо прошепнах аз, а тя отвърна от дълбините на собствената си музика:

— Нейтън и Патриша.

След около две седмици, в началото на февруари, аз осъзнах, че позицията ми по отношение на Уилфред е безумна и безсъвестна, така че дадох на Барбара разрешение за връзка. Чувствах се неудобно от благодарността за „щедростта“ си, тъй като знаех, че и дума не може да става за щедрост, както и че не заслужавам кой знае какви благодарности, още повече че не бях казал на Барбара за връзката си с Патриша.

Когато се замислех за лъжите, в които бях затънал, чувствах, че се мразя. Когато обаче се замислех за мъжа, който започва да се пробужда в мен, чувствах гордост. И възходът към освобождението, и пътят към ада бяха дошли заедно в живота ми.