Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (31)

30

В кабинета на Маккини в посолството се бяха събрали двайсетина военни и слушаха заповедите на полковника:

— Искам резиденцията да се охранява така, сякаш е Форт Нокс. Румънците също ще ни помогнат. Йонеску е наредил да има кордон от войници около площада. Няма да бъде допуснат никой без пропуск. Ние от своя страна също ще правим проверки на всички входове на резиденцията. Всеки, който влиза или излиза, ще минава през специален детектор. Сградата и прилежащите й площи да се обезопасят напълно. На покрива да се изпратят снайперисти. Имате ли въпроси?

— Не, сър.

— Свободни сте.

 

 

Наоколо се долавяха някаква силна възбуда и напрежение. Резиденцията бе обградена от огромни прожектори, които озаряваха небето. Отряд на американската военна полиция и представители на румънската полиция подканяха тълпата да се придвижва по-бързо. Сред множеството от хора се разхождаха цивилни агенти, които бяха нащрек за всичко подозрително. Някои от тях водеха със себе си полицейски кучета, обучени да откриват експлозиви.

Присъствието на пресата бе внушително. Имаше фотографи и репортери от около десетина страни. На влизане всички бяха претърсени щателно, а касетофоните и апаратите им бяха проверени.

— Дори и хлебарка не би могла да се промъкне — хвалеше се началникът на охраната.

 

 

В склада младши сержантът вече се отегчи да наблюдава надуването на балоните. Той извади цигара и понечи да я запали. Ейнджъл изкрещя:

— Веднага я загаси!

Ефрейторът се стресна.

— Какво има? Нали ги пълниш с хелий? Хелият не гори.

— Изгаси я, ти казвам. Полковник Маккини заповяда тук да не се пуши.

Военният измърмори:

— По дяволите! — после пусна цигарата на пода и я стъпка с подметката си.

След като се увери, че не са останали никакви искри от нея, Ейнджъл продължи да пълни балоните от различни бутилки.

Вярно е, че хелият не гори, но работата беше в това, че нито една от бутилките не бе пълна с хелий. В първата бутилка имаше пропан, във втората — фосфор, а в третата — смес от кислород и ацетилен. Предишната нощ Ейнджъл имаше грижата да остави само по толкова хелий в бутилките, колкото да могат балоните да се вдигнат във въздуха.

 

 

Ейнджъл пълнеше белите балони с пропан, червените — с кислород — ацетиленова смес, а сините — с фосфор. Когато балоните се спукат, фосфорът ще послужи за запалително вещество, като първоначално ще се съедини с кислорода, така че всички в диаметър до петдесетина метра ще останат без въздух. Фосфорът моментално ще се превърне в гореща, лепкава течност, която ще се изсипе върху главите на хората и ще ги изгори. Термичният ефект ще блокира дробовете им, а въздушната вълна от взрива ще изравни със земята пространството наоколо. Ще бъде красиво!

Ейнджъл се изправи и вдигна очи към пъстроцветните балони, които се полюшваха елегантно точно под тавана на склада.

— Свърших.

— Окей — каза сержантът. — Сега трябва само да избутаме тая феерия в залата, за да се позабавляват гостите.

После извика четирима свои подчинени:

— Помогнете ми да изкараме балоните.

Ейнджъл отвори широко вратата на залата за приеми. Вътре имаше богата украса от американски флагчета и червени, бели и сини панделки. В другия край бе платформата за оркестъра.

Вече бяха пристигнали доста гости, които се подкрепяха с това-онова от отрупаните шведски маси в двете страни на залата.

— Красива е — каза Ейнджъл. Само след един час ще се покрие с обгорели трупове.

— Може ли да я снимам?

Сержантът сви рамене:

— Защо не? Хайде на работа, момчета!

И те изоставиха Ейнджъл и започнаха да изтикват надутите балони в залата, а те се заиздигаха плавно високо над главите на гостите.

— По-внимателно, по-внимателно — предупреди Ейнджъл.

— Не се притеснявай — отговори сержантът, — няма да спукаме ценните ти балони.

Ейнджъл стоеше на прага, гледаше как ярките цветове се втурваха нагоре и сякаш образуваха дъга, и се усмихна. До тавана се сгушиха хиляда малки, красиви смъртоносни облачета. Ейнджъл извади фотоапарат от джоба си и пристъпи през прага.

— Ей! Вътре не може — извика сержантът.

— Само да направя една снимка, за да покажа на дъщеря си.

Обзалагам се, че дъщерята си я бива, ухили се ехидно сержантът.

— Е, добре, ама не се бави!

Ейнджъл погледна към входа отсреща. Тъкмо влизаше посланик Ашли с двете си деца. Ейнджъл се ухили самодоволно. Всичко е точно.

Когато сержантът се обърна към склада, Ейнджъл набързо закрепи фотоапарата под най-близката маса — нищо не се виждаше под покривката. Взривното устройство бе нагласено да взриви балоните автоматично след един час.

Ефрейторът се приближи и Ейнджъл каза:

— Готово е.

— Ще те съпроводя навън.

— Благодаря.

След пет минути Ейнджъл вече се отдалечаваше по улица „Александру Сахиа“.

 

 

Въпреки че нощта бе гореща и влажна, пространството около резиденцията на американското посолство приличаше на истинска лудница от народ. Полицията се опитваше да спре потока от стотици любопитни румънци, които продължаваха да прииждат. Всички светлини наоколо бяха включени и сградата блестеше на фона на черното небе.

 

 

Преди да започне приемът, Мери заведе децата горе и им каза:

— Искам да ви кажа нещо. — Тя чувстваше, че им дължи истината.

Те седяха и я слушаха, облещили очи, докато им обясняваше какво става и какво се очаква да се случи.

— Погрижила съм се да не ви се случи нищо лошо. Там, където ще ви отведат, ще бъдете в пълна безопасност.

— Ами ти? — попита Бет. — Нали някой се опитва да те убие? Защо не дойдеш и ти с нас?

— Не мога, скъпа. Иначе няма да могат да го хванат.

Тим едва сдържаше сълзите си.

— Откъде си сигурна, че ще го хванат?

Мери се замисли върху думите му и отговори:

— Защото Майк Слейд е сигурен. Това е, скъпи мои.

Бет и Тим се спогледаха. И двамата бяха пребледнели от ужас. Сърцето на Мери се сви. Твърде малки са за такова изпитание, помисли си. Всички сме твърде малки за такова изпитание…

 

 

Тя се облече бавно, чудейки се дали не се подготвя за смъртта си. Избра дълга официална вечерна рокля от червена коприна и червени копринени сандали с висок ток. Огледа се в огледалото. Лицето й бе бледо. Огледалце, огледалце, кажи ми — ще оживея ли довечера, или ще ме убият?

* * *

След петнадесет минути Мери, Бет и Тим влязоха в залата, приготвена за приема. Прекосиха я, поздравявайки гостите и опитвайки се да скрият безпокойството си. Когато стигнаха до другия край на залата, Мери каза доста високо на децата:

— Хайде сега, качвайте се в стаите си, за да си пишете домашните.

Проследи ги с поглед, докато излизаха. В гърлото й се бе затъкнала някаква буца. Тя си помисли: Господи, дано Майк Слейд знае какво върши.

Чу се силен трясък и Мери подскочи. Обърна се светкавично, за да види какво става, а сърцето й лудо биеше. Един от сервитьорите бе изпуснал таблата си и сега събираше счупените чинии. Мери се опитваше да успокои пулса си. Как ли бе замислил Ейнджъл да я убие? Огледа се, но в празничната зала нямаше нищо подозрително.

 

 

Веднага щом децата излязоха от залата, полковник Маккини ги взе и ги изведе през един от служебните входове.

На изхода чакаха двама военни и полковникът им нареди:

— Заведете ги в посолството и ги настанете в кабинета на посланика. Не ги изпускайте от очи.

Бет отстъпи назад.

— Мама наистина ли ще бъде в безопасност?

— Всичко ще е наред — обеща й Маккини, а наум сам се молеше да е така.

Майк Слейд проследи децата, докато излязоха, а после отиде да потърси Мери.

— Децата вече тръгнаха. Трябва да проверя някои неща. Сега се връщам.

— Не ме оставяйте. — Думите излязоха от устата й, преди да може да ги спре. — И аз ще дойда с вас.

— Защо?

Тя го погледна и си призна:

— С вас се чувствам в безопасност.

Майк се усмихна:

— А, това е нещо ново. Хайде елате.

Мери го последва. Оркестърът вече свиреше, а гостите танцуваха. Репертоарът включваше американски песни, повечето от тях от известни мюзикъли на Бродуей — „Оклахома“, „Южният Пасифик“, „Ани, взимай пушката си“ и „Моята прекрасна лейди“. Гостите се забавляваха чудесно. Тези, които не танцуваха, пиеха шампанско, поднесено на сребърни табли, или пък похапваха от деликатесите върху шведските маси.

Залата беше прекрасна. Мери погледна нагоре и видя балоните — хиляда червени, бели и сини балона, които се полюшваха под розовия таван. Обстановката бе наистина празнична. Само да не присъстваше и смъртта наоколо!, помисли си Мери.

Нервите й бяха така опънати, че й се искаше да изкрещи. Някакъв гост мина бързо покрай нея, докосвайки я, а тя настръхна при мисълта за убождане от смъртоносна инжекция. Дали пък Ейнджъл нямаше да я застреля пред очите на всички тия хора? Или може би щеше да я промуши с нож? Напрежението от тревожното очакване бе просто непоносимо. Тя се чувстваше гола и уязвима сред толкова много гости, които се смееха и бърбореха наоколо. Ейнджъл можеше да е навсякъде. Навярно дори точно сега я наблюдаваше.

— Мислите ли, че Ейнджъл е тук? — попита Мери.

— Не знам — отговори Майк. И това бе най-страшното. Видя изражението на лицето й. — Вижте, ако искате да си тръгнете…

— Не, не искам. Нали казахте, че аз съм примамката. А без примамка той няма да влезе в капана.

Той кимна и стисна ръката й:

— Точно така.

Към тях идваше полковник Маккини.

— Майк, прегледахме навсякъде. Абсолютно нищо. Не ми харесва тая работа.

— Хайде да огледаме още веднъж — каза Майк и кимна на четирима въоръжени мъже да се приближат до Мери.

— Ще се върна веднага — обърна се той към нея.

— Моля ви — преглътна тя с усилие.

Придружен от двама души от охраната с кучета, Майк и полковник Маккини прегледаха всички стаи на горния етаж на резиденцията.

— Няма нищо — каза Майк.

Разговаряха с един от постовете при задното стълбище.

— Качвал ли се е някой непознат?

— Не, сър. Всичко е както обикновено в събота вечер.

Не съвсем, помисли си Майк ядосано.

Тръгнаха към една от стаите за гости в дъното на коридора. Пред нея стоеше дежурен, който отдаде чест на полковника и се отдръпна, за да влязат. На леглото лежеше Корина Соколи и четеше някаква румънска книга. Млада, красива и талантлива — националното съкровище на Румъния. Дали пък и тя не е в играта? Възможно ли е да работи за Ейнджъл?

Корина вдигна очи от книгата.

— Съжалявам, че не мога да присъствам на приема. Сигурно увеселението е великолепно, нали? Е, нищо. Ще си лежа тук и ще чета.

— Най-добре — каза Майк. После затвори вратата. — Хайде отново да огледаме долния етаж.

Върнаха се в кухнята.

— Дали няма да се опита да сложи отрова? — зачуди се полковник Маккини. — Може ли да действа по тоя начин?

Майк поклати отрицателно глава:

— Никак не е фотогенично. На Ейнджъл му трябва шумна сензация.

— Майк, няма никакъв начин да се вкарат взривни устройства в резиденцията. Експертите ни провериха всяко местенце, кучетата минаха навсякъде — мястото е чисто. Не може да ни нападне през покрива — там имаме снайперисти. Невъзможно е.

— Има начин.

Полковникът погледна Майк въпросително:

— Как?

— Не знам. Но Ейнджъл знае…

 

 

Отново прегледаха библиотеката и кабинетите. Нищо. Минаха покрай склада, където сержантът и помощниците му избутваха последните балони, които се издигаха към тавана на залата.

— Красиво, а? — каза сержантът.

— Да.

Тъкмо отминаха, когато Майк се спря.

— Сержант, откъде пристигнаха тия балони?

— От въздушната база на Съединените щати във Франкфурт, сър.

Майк посочи бутилките с хелий:

— А тия?

— Пак от там. По ваша заповед са били конвоирани до нашия склад тук, в Букурещ, сър.

Майк се обърна към полковник Маккини:

— Хайде отново да огледаме горния етаж.

Обърнаха се и тръгнаха. Сержантът се провикна след тях:

— А, полковник, човекът, когото бяхте изпратили, забрави да си остави данните. Как ще му се заплати — с военна ведомост или…

Полковник Маккини се намръщи:

— Какъв човек?

— Дето сте наредили да надуе балоните.

Полковникът поклати глава:

— Аз не съм… Кой каза, че аз съм наредил?

— Еди Молц. Той каза, че…

Полковник Маккини възкликна:

— Еди Молц? Но аз го изпратих във Франкфурт!

Майк се обърна към сержанта, гласът му издаваше безпокойство:

— Как изглеждаше тоя мъж?

— О, не беше мъж, сър. Беше жена. Да си призная, доста особена ми се стори. Дебела и грозна. Говореше с много странен акцент. Имаше белези от шарка и лицето й бе подпухнало.

Майк се обърна развълнувано към Маккини:

— Прилича на Неуса Мунес, така както я бе описал Хари Ланц на комитета.

Изведнъж и на двамата им просветна. Майк каза бавно:

— О, Господи! Неуса Мунес е самият Ейнджъл!

Той посочи бутилките.

— От тях ли наду балоните?

— Да, сър. Много странно. Запалих цигара, а тя ми изкрещя да я изгася. Казах й: „Хелият не гори“, а тя каза…

Майк погледна нагоре.

— Балоните! Взривното вещество е в тях!

Двамата мъже се вторачиха в тавана, покрит с прекрасните червени, бели и сини балони.

— Ще използва дистанционно устройство, за да ги взриви — каза Майк и се обърна към сержанта. — Преди колко време си тръгна?

— Мисля, че преди около час.

 

 

Часовниковият механизъм, скрит под масата, отброяваше последните шест минути до взрива.

 

 

С невероятна бързина Майк оглеждаше огромната зала и си мислеше: „Може да го е сложила къде ли не. Може да избухне всеки момент. Може да не успеем да го намерим навреме“.

Мери се приближи до него. Той й извика:

— Трябва да изпразните залата. Бързо! Съобщете на всички. Най-добре е вие самата да го съобщите. Изведете всички навън.

Тя го гледаше в недоумение.

— Но… защо? Какво става?

— Открихме играчката на „нашия партньор“ — отговори й Майк мрачно и посочи нагоре. — Онези балони. Смъртоносни са.

Мери гледаше към тавана, а по лицето й се бе изписал истински ужас.

— Не може ли да ги свалим?

Майк веднага отговори:

— Сигурно са хиляда. Докато ги свалим един по един…

Гърлото й бе пресъхнало и тя едва промълви:

— Майк… знам какво ще направим.

Майк и полковник Маккини се вторачиха в нея.

— „Прищявката на посланика“! Покривът. Той се разтваря.

Майк се опитваше да се овладее.

— Как?

— Има едно копче, което…

— Не — прекъсна я Майк — нищо, свързано с електричество. Само една искрица и те всички ще гръмнат. Не може ли да се задейства ръчно?

— Да, може. Покривът е разделен на две. — Думите напираха в гърлото й и тя едва смогваше да изрече това, което искаше да обясни. — От двете страни има ръчни лостове, които…

Тя говореше на себе си, защото двамата мъже вече тичаха нагоре по стълбите с бясна скорост. Когато стигнаха най-горния етаж, видяха врата на таванско помещение и се втурнаха вътре. Дървена стълба, която очевидно се използваше, когато чистеха тавана на залата за приеми, бе подпряна до тясна пътечка. В стената имаше ръчен лост.

— Трябва да има още един от другата страна — каза Майк.

Той тръгна по пътечката, проправяйки си път между морето от фаталните балони, като се напрягаше да запази равновесие, опитвайки се да не гледа към тълпата долу. Някакво течение изтласка купчина балони срещу него и той се подхлъзна. Единият му крак увисна. Започна да се изхлузва от пътечката. Вкопчи здраво ръце в дъските и увисна. Бавно, с голямо усилие се вдигна обратно горе. Целият плуваше в пот. Останалото разстояние измина сантиметър по сантиметър. Там — в стената, бе въпросният лост.

— Готов съм — извика Майк на полковника. — Внимателно. Не дърпай рязко.

— Добре.

Майк започна бавно да върти лоста.

 

 

Под масата часовниковият механизъм сочеше още две минути до взрива.

Майк не виждаше полковник Маккини зад балоните, но чуваше как се върти другият лост. Бавно, много бавно покривът започна да се разцепва по средата. Няколко балона се понесоха нагоре под натиска на хелия и колкото повече покривът се разтваряше, толкова повече балони излитаха навън. Стотици от тях напуснаха залата и затанцуваха по осеяното със звезди небе, а гостите на резиденцията и хората по улиците ахкаха и охкаха очаровани, без да подозират нищо.

На приземния етаж циферблатът на часовниковия механизъм сочеше, че остават още четиридесет и пет секунди. Няколко балона се заклещиха в единия край на тавана, но Майк не можеше да ги достигне. Протегна се, опитвайки се да ги избута навън. Но те се поклащаха на няколко сантиметра от края на пръстите му. Той тръгна бавно по пътечката, без да има на какво да се подпира, и направи неимоверно усилие да ги освободи от клопката им. Бутай! Сега!

Майк стоеше и гледаше как и последните балони излетяха навън. Те се извисяваха все по-високо и по-високо, кадифената нощ се изпъстри с ярките им цветове и изведнъж небето избухна.

Чу се страхотен гръм и високо във въздуха като огромни езици блеснаха червени и бели пламъци. Честваше се Четвърти юли и такова празненство никой досега не бе виждал. Долу всички ръкопляскаха.

Майк гледаше, затихнал, твърде изтощен, за да се движи. Всичко свърши.

 

 

Планирано бе заключителният етап на операцията да се извърши едновременно във всички краища на света.

 

 

Държавният секретар Флойд Бейкър лежеше в леглото с любовницата си, когато вратата широко се отвори. В стаята влязоха четирима мъже.

— Какво, по дяволите, правите?

Един от четиримата извади служебна карта.

— ФБР, господин секретар. Арестуван сте.

Флойд Бейкър не вярваше на ушите си:

— Сигурно сте полудели! В какво съм обвинен?

— В държавна измяна, Тор.

 

 

Генерал Оливър Брукс — Один, закусваше в клуба си, когато до масата му се приближиха двама агенти на ФБР и го арестуваха.

 

 

Тъкмо когато на някаква официална вечеря вдигаха тост за сър Алекс Хайд-Уайт, член на парламента, Фрейър, до него се приближи управителят на клуба.

— Извинете, сър Алекс. Отвън чакат някакви господа, които искат да разговарят с вас.

 

 

В Париж в Chambre des Députés de la République Française^[1] извикаха от подиума един от депутатите — Болдър, и го арестуваха.

 

 

В Калкута говорителят на Лок Сабха — Вишну, бе изведен от сградата на парламента, набутан в една кола и откаран в затвора.

 

 

В Рим, в една турска баня, бе арестуван членът на Camera dei Deputati^[2] — Тир.

 

 

Чистката продължаваше.

Високопоставени държавни служители в Мексико, Албания и Япония бяха арестувани и пратени в затвора. Задържан беше и един член на Бундестага в Западна Германия, един народен представител в Австрия и заместник-председателят на Президиума на Съветския съюз.

Арестуван беше и президентът на една голяма корабна компания, както и някакъв влиятелен профсъюзен ръководител. Задържани бяха и един евангелист, популярен от проповедите си по телевизията, и някакъв управител на голям петролен картел.

 

 

Еди Молц бе убит при опит за бягство.

 

 

Пит Конърс се самоуби, докато агентите на ФБР се опитваха да разбият вратата на кабинета му.

* * *

Мери и Майк Слейд седяха в „чистата“ стая и приемаха съобщенията, пристигащи от цял свят.

Майк говореше по телефона:

— Врееланд. Член е на южноафриканското правителство. — Той остави слушалката и се обърна към Мери. — Хванали са всички, с изключение на Шефа и Неуса Мунес — Ейнджъл.

— Абсолютно никой ли не знаеше, че Ейнджъл е жена? — недоумяваше Мери.

— Не, никой. Тя ни изигра всички. Ланц я описа пред комитета на „Патриоти за свобода“ като дебела и грозна жена, при това доста загубена.

— Ами Шефа? — попита Мери.

— Абсолютно никой не го е виждал. Даваше заповедите си по телефона. Беше безупречен организатор. Комитетът бе разделен на малки секции, така че никоя група да не знае с какво се занимават останалите.

 

 

Ейнджъл, слабо казано, бе бясна. Всъщност тя бе като разярено животно. Сделката се провали, но бе готова да се реваншира.

Обади се на частен номер във Вашингтон и каза с монотонния си безизразен глас:

— Ейнджъл казва да ти предам да не се притисняваш. Станала е някʼва грешка, но той ше я оправи, гусʼине. Сички ше умрат следващия път и…

— Няма да има следващ път — избоботи гласът от другата страна на линията. — Ейнджъл оплеска всичко. Оказа се, че е по-некадърен дори от аматьор.

— Ейнджъл казва…

— Пет пари не давам какво казва Ейнджъл! С него приключих. И стотинка дори няма да получи. Предай на тоя кучи син да стои настрана. Ще си намеря някой друг, който си разбира от работата.

И той затръшна телефона.

Копеле такова! Никой досега не се е отнасял така с Ейнджъл. Гордостта е заложена на карта. Но ще си плати за това. И само как ще си плати!

 

 

Директният телефон в „чистата“ стая иззвъня. Мери се обади. Беше Стантън Роджърс.

— Мери! Ти си жива! Децата добре ли са?

— Всички сме добре, Стан.

— Слава богу, че всичко свърши. Разкажи ми какво точно се случи.

— Работа на Ейнджъл. Тя се опита да вдигне резиденцията във въздуха, но…

— Искаш да кажеш „той“?

— Не, не. Ейнджъл е жена. Името й е Неуса Мунес.

 

 

Последва дълга пауза, после се чу озадаченият глас на Стантън Роджърс:

— Неуса Мунес? Тая дебела, грозна смотанячка е Ейнджъл?

Ледени тръпки побиха Мери и тя отговори бавно:

— Да, точно така, Стан.

— Мога ли да направя нещо за теб, Мери?

— Не. Тъкмо съм тръгнала при децата. Ще ти се обадя по-късно — каза тя, затвори бързо телефона и застина.

Майк я погледна.

— Какво има?

Тя се обърна към него.

— Хари Ланц е казал как изглежда Неуса Мунес само на някои членове на комитета, така ли?

— Да, точно така.

— Стантън Роджърс току-що я описа.

 

 

След като самолетът на Ейнджъл се приземи на летище Дълис, тя отиде в една телефонна кабина и набра директния телефон на Шефа.

Отговори й познатият глас:

— Тук Стантън Роджърс.

 

 

След два дни в заседателната зала в посолството се бяха събрали Майк, полковник Маккини и Мери. Проверката за обезвреждане на подслушвателни устройства току-що бе приключила.

— Сега всичко си дойде на мястото — започна Майк. — Очевидно Стантън Роджърс е „Шефа“, но никой от нас не можа да се досети.

— Но защо е искал да ме убие? — попита Мери. — В началото бе против назначаването ми за посланик. Сам ми каза това.

Майк й обясни:

— Всичко се промени, когато осъзна какво символизирате вие и децата ви. След това започна да се бори за вашето назначаване. Точно това ни заблуди. През цялото време стоеше зад вас. Погрижи се да получите най-широка популярност в пресата, правеше всичко възможно да присъствате точно там, където трябва, и да се срещате точно с когото е необходимо.

Мери потрепери.

— Защо се е забъркал с…

— Стантън Роджърс не можа да прости на Пол Елисън, че той самият не стана президент. Чувстваше се измамен. Започна политическата си кариера като либерал, а после се ожени за реакционерка от дясното крило. Тайно подозирам, че жена му просто е променила и неговите възгледи.

— Откриха ли го вече?

— Не, изчезнал е. Но няма да може да се крие дълго.

 

 

Два дни по-късно главата на Стантън Роджърс бе намерена в една боклукчийска кофа във Вашингтон. Беше с избодени очи.