Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (10)

9

Покритата със сняг магистрала на Канзас бе изпъстрена с автомобили с проблясващи червени светлини, които обагряха мразовития въздух в кървавочервено. Там имаше една пожарникарска кола, линейка, кран, четири патрулни коли, там беше и колата на шерифа, а по средата, осветен от фаровете, стоеше петтонният военен камион влекач M87I. Частично затисната, изпод него се подаваше смачканата кола на д-р Едуард Ашли. Дузина полицаи и пожарникари обикаляха наоколо, размахваха ръце, потропваха с крака и се опитваха да се сгреят в мразовитата сутрин. По средата на магистралата лежеше едно тяло, покрито с брезент. Още една полицейска кола се приближи и спря. От нея изтича Мери Ашли. Тя трепереше така силно, че едва се държеше на краката си. Видя брезентовото покривало и се втурна към него.

Шерифът Мънстър я хвана за ръката.

— Не бих искал да го видя, ако бях на ваше място, госпожо Ашли.

— Пуснете ме — изкрещя тя, отскубна се от ръцете му и се втурна към брезента.

— Моля ви, госпожо Ашли. Не бихте искали да видите как изглежда.

Той я хвана в момента, в който Мери припадна.

 

 

Свести се на задната седалка на шерифската кола. Шерифът Мънстър седеше на предната седалка и я наблюдаваше. Беше включил парното и в колата беше задушно.

— Какво стана? — глупаво попита Мери.

— Припаднахте.

Тя внезапно си спомни. Не бихте искали да видите как изглежда.

Мери гледаше през прозореца към всичките тези аварийни коли с примигващи червени лампи и си мислеше: Това е някаква сцена от ада. Независимо от горещината в полицейската кола зъбите й тракаха.

— Как… — Беше й трудно да произнесе тези думи. — Как е станало?

— Вашият съпруг не е спрял на знака „Стоп“. Военният камион идвал по Седемдесет и седмо шосе, опитал се да го избегне, но съпругът ви се намерил точно пред него.

Тя затвори очи и си представи как става катастрофата. Видя как камионът се извисява над Едуард и почувства ужаса, който бе изпитал в последната си секунда.

Всичко, което тя успя да каже, бе:

— Едуард б-бе много внимателен шофьор. Той никога н-не би пропуснал да спре пред знак „Стоп“.

— Госпожо Ашли, има свидетели — каза той съчувствено. — Един свещеник и две монахини са видели как е станало, както и полковник Дженкинс от Форт Райли. Всички те твърдят едно и също нещо. Съпругът ви не е спрял на знака.

 

 

След това всичко ставаше сякаш на забавен кадър. Тя видя как вдигнаха тялото на Едуард и го сложиха в линейката. Полицаите разпитваха свещеника и двете монахини. Ще настинат, докато стоят така там на студа, помисли Мери.

— Ще откарат тялото в моргата — каза шерифът Мънстър.

Тялото.

— Благодаря ви — любезно отговори Мери.

Той я изгледа малко особено.

— По-добре да ви закарам вкъщи — каза той. — Кой е семейният ви лекар?

— Едуард Ашли. Едуард Ашли е семейният ми лекар.

По-късно тя си спомняше как се изкачиха към къщата и как шерифът Мънстър я въведе вътре. Флорънс и Дъглас Шифър я чакаха в дневната. Децата все още спяха.

Флорънс я прегърна.

— О, скъпа, толкова много съжалявам.

— Няма нищо — отвърна спокойно Мери. — Едуард е катастрофирал — тя се изкикоти.

— Нека те заведа горе — каза Дъглас, като я наблюдаваше внимателно.

— Много съм добре, благодаря. Искате ли чай?

— Хайде, ще те заведа в леглото — каза Дъглас.

— Не ми се спи. Сигурни ли сте, че нищо не искате?

Докато Дъглас я водеше нагоре по стълбите към спалнята, Мери му каза:

— Това беше катастрофа. Едуард е катастрофирал.

Дъглас Шифър я погледна в очите. Те бяха широко отворени и безизразни. Почувства, че го побиват тръпки.

Той слезе долу, за да си вземе лекарската чанта. Когато се върна, видя, че Мери не се е помръднала.

— Ще ти дам нещо, което ще те накара да заспиш. — Той й даде приспивателно, помогна й да си легне и седна до нея на леглото. Час по-късно Мери все още беше будна. Той й даде още едно хапче от приспивателното. После трето. Най-сетне тя заспа.

 

 

В Джънкшън Сити имаше точно определена процедура за разследване на случай 1048 — произшествие с пострадали хора. Областната служба за бърза помощ предоставяше линейка и изпращаха един шериф на местопроизшествието. Ако в злополуката бе въвлечен и военен служител, Отделът за разследване на криминални произшествия в армията провеждаше разследване паралелно с шерифа.

Шел Планчард, цивилен офицер от Генералния щаб на Отдела за криминални произшествия във Форт Райли, обсъждаше доклада за произшествието с шерифа и неговия заместник в кантората на шерифа на Девета улица.

— Не мога да го проумея — каза шерифът.

— Кое? — попита Планчард.

— Ами, вижте. Имаме петима свидетели на катастрофата, нали? Свещеник, две монахини, полковник Дженкинс и шофьора на камиона сержант Уилис. И всички до един казват, че колата на доктор Ашли е завила по магистралата, подминала е знака „Стоп“ и е била ударена от военния камион.

— Точно така — каза военният. — Какво ви притеснява?

Мънстър се почеса.

— Господине, виждали ли сте някога доклад за катастрофа, в който двама свидетели да твърдят едно и също? — Той удари с юмрук по документите. — Това, което ме безпокои до смърт, е, че всички тези свидетели са напълно единодушни.

— Това просто показва, че случилото се е било съвсем очевидно — сви рамене сержантът.

— Има и още нещо, което ме смущава.

— Така ли?

— Какво са търсили свещеникът, двете монахини и полковникът на Седемдесет и седма магистрала в четири часа сутринта?

— Няма нищо тайнствено в това. Свещеникът и двете сестри са били на път за Леонардвил, а полковникът се е връщал във Форт Райли.

— Проверих в регистъра за пътнотранспортни произшествия — каза шерифът. — Последната глоба, която доктор Ашли е платил, е била за неправилно паркиране преди шест години. Той никога не е участвал в пътнотранспортни произшествия.

— Шерифе, за какво намеквате? — попита Планчард, като го изучаваше с поглед.

— Нищо не намеквам — сви рамене Мънстър. — Просто всичко това ми се вижда малко странно.

— Става въпрос за катастрофа, видяна от петима свидетели. Ако мислите, че става въпрос за някакъв заговор, то вашата теория има един голям недостатък. Ако…

— Знам — въздъхна шерифът. — Ако не беше нещастен случай, военният камион просто щеше да го удари и да продължи, без да спира. Нямаше да има нужда от всички тези свидетели и брътвежи.

— Точно така. — Човекът от Военния отдел за криминални престъпления се изправи и разпери ръце. — Е, аз трябва да се връщам в базата. Що се отнася до мен, аз смятам, че шофьорът на камиона, сержант Уилис, е чист. — Той погледна към шерифа. — Имаме ли някакви разногласия?

— Не — каза шерифът Мънстър с нежелание. — Трябва да е било нещастен случай.

 

 

Мери се събуди от плача на децата. Тя лежеше неподвижно, стискаше плътно затворените си очи и мислеше: Това е само част от един кошмар. Аз спя и когато се събудя, Едуард ще е жив.

Но плачът продължи. Когато вече не можеше да издържа, тя отвори очи и остана да лежи така, вперила поглед в тавана. Най-сетне, с огромно нежелание, тя се насили да стане от леглото. Чувстваше се като пияна. Влезе в стаята на Тим. Флорънс и Бет бяха при него. И тримата плачеха. Иска ми се и аз да можех да заплача, помисли си Мери. О, искам да мога да заплача.

Бет погледна към Мери.

— Наистина ли… наистина ли татко е умрял?

Мери кимна, защото не бе в състояние да го каже.

Тя седна на края на леглото.

— Трябваше да им кажа — извини се Флорънс. — Искаха да излязат да играят с някакви приятели.

— Няма нищо — Мери погали Тим по главата. — Не плачи, скъпи. Всичко ще бъде наред.

Нищо нямаше да бъде наред вече никога.

Никога.

 

 

Командването на Криминалния отдел на американската армия във Форт Райли бе разквартирувано в блок номер 169, стара каменна постройка, заобиколена от дървета, със стълби, които водеха към площадката пред входа на зданието. Офицерът от Криминалния отдел, Шел Планчард разговаряше с полковник Дженкинс в кабинета си на първия етаж.

— Опасявам се, че трябва да ви съобщя една лоша новина, сър. Сержант Уилис, шофьорът на камиона, който прегази цивилния лекар…

— Да?

— Получил е сърдечен удар с фатален изход тази сутрин.

— Колко жалко.

— Да, сър — безизразно каза офицерът от Криминалния отдел. — Тялото му ще се кремира тази сутрин. Стана много неочаквано.

— Колко жалко. — Полковникът стана. — Прехвърлят ме отвъд океана. — Той си позволи леко да се усмихне. — Едно значително повишение.

— Честито, сър. Заслужихте си го.

По-късно Мери реши, че единственото нещо, което й попречи да полудее, бе, че изпадна в шоково състояние. Имаше чувството, че всичко, което става с нея, се случва с някой друг. Тя бе сякаш потопена под вода, движеше се бавно, а гласовете чуваше отдалече, като че имаше памук в ушите си.

Траурната церемония се състоя в погребалното бюро „Мас Хинт Александър“ на улица „Джеферсън“. Това беше синя сграда с бял портал и огромен бял часовник, окачен над входа. Ритуалната зала бе препълнена от приятели и колеги на Едуард. Имаше десетки венци и букети. На един от големите венци беше поставена визитна картичка с простите думи: „С най-дълбоки съболезнования. Пол Елисън“.

Мери, Бет и Тим седяха сами в малката стаичка за семействата на починалите, до голямата зала. Очите на децата бяха зачервени от плач и те мълчаха.

Ковчегът с тялото на Едуард беше затворен. Мери не можеше да понесе мисълта за причината за това.

Свещеникът говореше:

— Господи, ти си нашият пристан и утеха. Още от извечното начало, преди да са се издигнали планините, преди да си сътворил земята и света, от вечността и във вечността, да пребъдеш ти, Господи. Затова ние няма да се страхуваме, дори ако лицето на земята се промени и планините се сринат в дълбините на моретата…

Тя и Едуард бяха в малка платноходка на езерото Милфорд.

— Обичаш ли да се возиш на платноходка? — беше я попитал той още при първата им среща.

— Никога не съм се возила.

— В събота — беше казал той — ще те повозя.

Ожениха се седмица по-късно.

— Знаеш ли защо се ожених за теб, момиче? — шегуваше се той. — Защото мина изпита. Защото много се смя и не падна през борда.

 

 

Когато службата свърши, Мери и децата се качиха в дългата черна лимузина, която поведе траурното шествие към гробищата.

Гробището Хайленд на улица „Аш“ представляваше обширен парк, заобиколен от застлана с чакъл алея. То бе най-старото гробище в Джънкшън Сити и много от надгробните паметници бяха овехтели, повредени от атмосферните промени и годините. Беше изключително студено и затова церемонията на гроба беше много кратка.

— Аз съм възкресението и животът и онзи, който вярва в мен, дори и мъртъв ще продължава да живее, и който живее и вярва в мен, никога не ще познае смъртта. Аз съм този, който живя и умря, и възкръсна за нов живот вовеки веков.

Най-сетне церемонията свърши. Мери и децата стояха под пронизващия вятър и гледаха как спускат ковчега в замръзналата безчувствена земя.

Сбогом, моя любов.

 

 

Предполага се, че смъртта е някакъв край, но за Мери Ашли това бе началото на един непоносим ад. Те с Едуард неведнъж бяха говорили за смъртта и тя си мислеше, че е свикнала с мисълта за нея. Но внезапно от мъгляво събитие, което ще се случи в някой далечен ден, смъртта се бе превърнала в непосредствена и ужасяваща реалност. Мери не можеше да се примири с мисълта за края. Всичко в нея се бунтуваше, идеше й да изкрещи и да отрече онова, което се бе случило с Едуард. С неговата смърт бе умряло и всичко хубаво на този свят. Реалността продължаваше да я потопява в нови приливи на мъка. Тя искаше да остане сама. Сви се дълбоко в себе си и се чувстваше като малко, изплашено и изоставено дете. Откри, че се гневи на Господ. Защо не взе първо мен?, питаше тя. Сърдеше се на Едуард, че я е изоставил, сърдеше се на децата, сърдеше се на себе си.

Аз съм тридесет и пет годишна жена с две деца, а не знам коя съм. Докато бях госпожа Ашли, аз имах своя самоличност и принадлежах на някого, който също ми принадлежеше.

Времето летеше и се подиграваше с празнината в душата й. Животът й се превърна в нещо като влак, който се носеше с пълна скорост, и тя не можеше да го управлява.

Флорънс и Дъглас, както и другите им приятели, идваха при нея и се опитваха да облекчат мъката й, но тя искаше да я оставят сама. Когато Флорънс я посети един следобед, намери Мери седнала пред телевизора да гледа футболен мач от първенството на Канзас.

— Тя дори не усети, че аз бях там — каза Флорънс вечерта на съпруга си. — Така отчаяно се бе съсредоточила върху играта. — Тя потрепери. — Беше зловещо.

— Защо?

— Мери мрази футбола. Едуард беше човекът, който не изпускаше нито мач.

Мери трябваше да мобилизира цялата си воля, за да се справи с финансовите въпроси, възникнали след смъртта на Едуард. Трябваше да се заеме със завещанието, застраховките, банковите сметки, данъците, неплатените сметки и с лекарското акционерно дружество, в което Едуард имаше акции, и със заемите, и с имотите, и с дълговете. Искаше й се да изкрещи на адвокатите, на банкерите и на счетоводителите да я оставят на мира.

Не искам да се занимавам с всичко това, плачеше тя. Едуард го няма, а всички искат да говорят само за пари.

Но накрая все пак й се наложи да се заеме с уреждането на тези въпроси.

Франк Данфи, счетоводителят на Едуард, й каза:

— Опасявам се, че неплатените сметки и данъците ще погълнат голяма част от застраховката за живот, госпожо Ашли. Съпругът ви бе доста мек, що се отнася до плащанията на пациентите му. Много от тях му дължат пари. Ще уредя някоя агенция за събиране на дългове да се заеме с хората, които не са изплатили…

— Не — възрази Мери остро. — Едуард не би искал това.

Данфи не знаеше какво да прави.

— Ами тогава всичко, с което разполагате, са тридесет хиляди долара в брой и тази къща, която е ипотекирана. Ако продадете къщата…

— Едуард не би искал да я продавам.

Тя седеше пред него, скована и непреклонна, едва сдържаща мъката си, и Данфи си помисли: Господи, бих искал и моята жена да държи толкова на мен!

Но най-лошото тепърва предстоеше. Време бе да се заеме с личните вещи на Едуард. Флорънс предложи да й помогне, но Мери отказа:

— Не. Едуард би искал да го направя сама.

Имаше толкова много дребни лични вещи. Дузина лули и нов пакет с тютюн, два чифта очила за четене, нахвърляни бележки за лекция, която никога нямаше да прочете. Тя отвори дрешника на Едуард и прекара пръстите си по костюмите, които вече никога нямаше да носи. Синята връзка, с която беше в последната им вечер. Ръкавиците и шалът, които го пазеха от студените зимни ветрове. Нямаше да му трябват в студения гроб. Тя прибра внимателно самобръсначката и четките му за зъби. Движеше се като автомат.

Намери любовните писма, които си бяха разменяли, и те възкресиха спомените й: за бедните години, когато Едуард започна частната си практика; за един Ден на благодарността, отпразнуван без пуйка; за летни пикници и пързаляне с шейна през зимата; за първата й бременност и за това как те двамата четяха на Бет и й пускаха класическа музика, докато тя беше още в утробата й; за любовното писмо, което Едуард й написа при раждането на Тим; за позлатената ябълка, която Едуард й подари, когато започна да преподава, както и за стотици други прекрасни неща, които изпълниха очите й със сълзи. Смъртта му приличаше на фокус на зъл магьосник. Само допреди миг Едуард бе тук, жив — говореше, смееше се, обичаше — и в следващия момент потъна в студената земя.

Аз съм зрял човек. Трябва да приема действителността. Не съм зряла. Не мога да я приема. Не искам да живея повече.

Тя дълго лежа будна в безкрайната нощ, мислейки си колко просто би било да се присъедини към Едуард, да прекрати непоносимата агония и да намери покой. Възпитани сме да очакваме щастлив край, помисли си Мери. Но щастлив край няма. Очаква ни само смъртта. Откриваме любов и щастие, а ни ги отнемат съвсем неочаквано и безпричинно. Намираме се на безлюден космически кораб, който се рее безцелно сред звездите. Целият свят представлява един Дахау, а ние сме евреите в него.

Най-сетне тя задряма, но късно през нощта писъците й събудиха децата, които се втурнаха към леглото й, покатериха се до нея, мушнаха се под завивките и я прегърнаха.

— Мамо, нали няма и ти да умреш? — прошепна Тим.

Не мога да се самоубия, помисли си Мери. Те имат нужда от мен. Едуард не би ми простил.

 

 

Трябваше да продължи да живее. Заради тях. Трябваше да им даде любовта, с която Едуард вече не можеше да ги дари. Ние и тримата чувстваме такава празнота след смъртта на Едуард. И имаме безкрайна нужда един от друг. Не е ли вярно това, че ни е толкова трудно да понесем загубата на Едуард именно защото живяхме така прекрасно заедно. А има и още безброй много причини, поради които ни липсва, толкова спомени за неща, които никога вече няма да се случат. Къде си, Господи? Чуваш ли ме? Помогни ми. Моля те, помогни ми.

 

 

Ринг Ларднър казва: „Трима от всеки трима ще умрат, така че млъквай и започвай да се бориш“. Трябва да се боря. Бях такава егоистка. Държа се така, сякаш аз съм единственият човек на света, който страда. Господ не се опитва да ме накаже. Животът е като огромен чувал с размерите на Космоса, от който всеки си тегли късмета. В този момент някъде по света някой загубва детето си, друг се спуска със ски в планините, трети прави секс, подстригва си косата, лежи в леглото, измъчван от болка, пее на сцената, рисува, жени се, гладува в гетата. В крайна сметка не сме ли всички един и същ човек? Една вечност трае хиляди, милиони години, а преди тази вечност всеки един атом от телата ни е бил част от звезда. Чуй ме, Господи. Всички ние сме част от твоята вселена и ако някой от нас умира, част от твоята вселена умира с нас.

 

 

Едуард беше навсякъде.

Той беше в музиката, която Мери слушаше по радиото, на хълмовете, по които бяха пътували заедно с колата. Той беше до нея в леглото, когато се събуждаше на зазоряване.

Тази сутрин трябва да стана рано, скъпа. Имам да правя цезарово сечение и операция на таза.

Чуваше ясно гласа му. Започна да му говори: Безпокоя се за децата, Едуард. Те не искат да ходят на училище. Бет казва, че се страхуват, че когато се приберат, мен няма да ме има.

Мери ходеше на гробищата всеки ден и оставаше дълго край гроба на Едуард въпреки леденостуденото време, тъгувайки за онова, което бе загубила завинаги. Това обаче не й носеше утеха. Ти не си тук, мислеше си Мери. Кажи ми къде си. Моля те.

Тя си спомни за разказа на Маргьорит Юрсенар „Как бе спасен Уонт-Фо“. Това бе историята на един китайски художник, осъден на смърт от императора, защото лъжел, създавайки в картините си свят, чиято красота не отговаряла на действителността. Но художникът измамил императора, като нарисувал една лодка и отплавал с нея. Аз също искам да избягам, помисли си Мери. Не мога да издържа тук без тебе, скъпи.

Флорънс и Дъглас се опитваха да я успокояват.

— Той почива в мир — уверяваха я те. И с още стотици думи, които се използват в такива случаи. Удобните думи за утеха, само дето нямаше утеха. Не сега. Никога.

Понякога тя се събуждаше посред нощ и се втурваше в детската стая, за да се увери, че децата са добре. Децата ми ще умрат, мислеше си Мери. Всички ние ще умрем. Хората спокойно се разхождаха из улиците. Щастливи, смеещи се идиоти — и всички те ще умрат. Часовете им бяха преброени, а те ги пропиляваха в глупави игри на карти, гледаха тъпи филми и безсмислени футболни мачове. Искаше й се да извика: Събудете се! Този свят е кланицата на Бога, а ние сме неговото стадо. Нима не знаете какво ще се случи — на вас и на всички, които обичате? Тя стигна до отговора бавно и мъчително през тежките дълги дни на мъката. Разбира се, че знаеха. Техните игри бяха своеобразно предизвикателство, смехът им беше своего рода провокация — провокация, родена от съзнанието, че животът е временен, че всички ги очаква една съдба. И постепенно страхът и яростта й се смекчаваха и се превръщаха във възхищение от смелостта на близките й човешки същества. Срамувам се от себе си. Трябва да открия своя път сред хаоса на времето. В края на пътя си всеки от нас е сам, но дотогава трябва да се държим заедно, за да си вдъхваме взаимно смелост и топлота.

В Библията е казано, че смъртта не е край, а само преход. Едуард никога не би изоставил нея и децата. Той бе там, някъде там.

Тя продължаваше да разговаря с него: „Вчера посетих учителката на Тим. Подобрил е успеха си. Бет има настинка и е на легло. Спомняш ли си как винаги се разболява по това време на годината? Довечера ще вечеряме у Флорънс и Дъглас. Те са наистина чудесни, скъпи мой“.

И в тъмнината на нощта: „Деканът се отби у нас. Искаше да разбере дали възнамерявам да продължа лекциите си в университета. Казах му, че сега нямам възможност. Не искам да оставям децата сами нито за момент. Толкова много имат нужда от мен. Смяташ ли, че трябва да се върна някога в университета?“.

И няколко дена по-късно: „Дъглас получи повишение, Едуард. Назначиха го за главен лекар в болницата“.

Дали Едуард можеше да я чуе? Тя не знаеше. Имаше ли Бог, имаше ли задгробен живот? Или всичко това бе само една приказка? Т. С. Елиът е казал: „Без някакъв Бог поне човекът е просто безинтересен“.

 

 

Президентът Пол Елисън, Стантън Роджърс и Флойд Бейкър се срещнаха в Овалния кабинет.

— Господин президент, и двамата сме подложени на сериозен натиск. Не мисля, че ще можем още дълго да отлагаме назначаването на посланик в Румъния. Бих желал да прегледате списъка, който ви предложих, и да изберете… — каза държавният секретар.

— Благодаря, Флойд. Оценявам усилията ти. Но все още смятам, че Мери Ашли е идеалният човек за този пост. Нейното семейно положение се промени. Това, което е лош късмет за нея, може да се окаже добър късмет за нас. Искам отново да й предложим поста.

— Господин президент, защо да не отлетя дотам и да се опитам да я убедя? — попита Стантън Роджърс.

— Ами да опитаме.

 

 

Мери приготвяше вечерята, когато телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката и чу гласа в телефона да казва:

— Тук е Белият дом. Президентът иска да говори с госпожа Едуард Ашли.

Не сега, помисли си тя. Не искам да говоря с него, нито с който и да било друг.

Спомни си колко се беше развълнувала по-рано от същото обаждане. Сега то просто нямаше значение за нея. Тя каза:

— Тук е госпожа Ашли, но…

— Бихте ли изчакали?

Малко по-късно чу познатия глас:

— Госпожо Ашли, тук е Пол Елисън. Бих желал да ви изкажа съболезнованията си. Разбрах, че съпругът ви е бил прекрасен човек.

— Благодаря ви, господин президент. Много мило, че изпратихте цветя.

— Не бих искал да ви се натрапвам, госпожо Ашли, след скорошната загуба, но сега семейното ви положение се промени. Не бихте ли обмислили отново предложението ми за поста на посланик?

— Благодаря ви, но не мисля, че…

— Моля ви да ме изслушате. Изпращам човек, който ще долети при вас. Казва се Стантън Роджърс. Ще ви бъда признателен, ако поне се срещнете с него.

Тя не знаеше какво да каже. Как можеше да му обясни, че целият й свят се е преобърнал с главата надолу, че целият й живот се е объркал? Единственото, което сега имаше значение, бяха Бет и Тим. Тя реши, че ще бъде най-добре да види човека и да му откаже колкото се може по-учтиво.

— Ще се срещна с него, господин президент, но няма да променя решението си.

 

 

Имаше един известен бар на булевард „Бино“, който бодигардовете на Марин Гроза посещаваха, когато бяха свободни от дежурство край къщата в Ньой. Дори Лев Пастернак понякога ходеше там. Ейнджъл си избра маса в онази част на салона, откъдето можеха спокойно да се подслушват чуждите разговори. Далеч от суровата дисциплина във вилата, бодигардовете обичаха да си пийнат, а когато бяха пияни, говореха повече, отколкото трябваше. Ейнджъл слушаше, опитвайки се да узнае слабото място в охраната на къщата. Винаги имаше някое уязвимо местенце. Просто човек трябваше да бъде достатъчно съобразителен, за да го открие.

 

 

Изминаха три дни, преди Ейнджъл да чуе разговора, криещ ключа към решаването на проблема.

— Не знам какво прави Гроза с проститутките, които му докарват тук — казваше единият от бодигардовете, — но те със сигурност го съсипват от бой с камшици. Трябва само да чуете какви писъци се носят оттам. Хвърлих едно око на камшиците, които държи в шкафа си…

И на следващата вечер:

— … Проститутките, които нашият безстрашен лидер си докарва, са истински красавици. Доставят му ги от цял свят. Лев урежда това сам. Той е много умен. Никога не му праща два пъти едно и също момиче. Така никой не може да използва момичетата, за да се добере до Марин Гроза.

Това бе достатъчно за Ейнджъл.

 

 

Рано на следващата сутрин Ейнджъл взе кола под наем и потегли за Париж. Сексшопът се намираше на Монмартър, на Плас Пигал — район, населен с проститутки и сводници. Ейнджъл влезе и обиколи витрините, оглеждайки внимателно изложената за продан стока. Имаше белезници, вериги и шлемове с метални гвоздеи, кожени панталони с цепка отпред, апарати за масажиране на пениси и стимулиращи кремове, непробиваеми гумени кукли и порнографски видеокасети. Имаше душове за мъже, анален крем и плетени кожени камшици с дължина шест фута и с ремъци по края.

Ейнджъл купи един камшик, плати в брой и си тръгна.

На следващата сутрин се върна в магазина с камшика. Продавачът погледна към него и изръмжа:

— Не връщаме пари.

— Не искам да ми връщате парите — обясни Ейнджъл. — Но се чувствам неудобно да нося това със себе си. Ще ме задължите много, ако се съгласите да ми го изпратите по пощата. Естествено ще ви платя за допълнителните разходи.

По-късно същия следобед Ейнджъл се качи на самолета и отлетя за Буенос Айрес.

 

 

Грижливо опакованият камшик пристигна във вилата в Ньой на следващия ден. Прие го пазачът на портала. Той прочете етикета с името на магазина, отвори пакета и много внимателно огледа камшика. Мислех, че старецът си има вече достатъчно от тези неща.

Той го предаде нататък и един от бодигардовете го занесе в шкафа в спалнята на Марин Гроза, където стояха и другите камшици.