Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (17)

16

На поканата пишеше: „Посланикът на Социалистическа република Румъния ви кани на вечеря в посолството, 1607, 23-а улица, Северен Вашингтон, в 19:30 ч., официално облекло. Моля, потвърдете приемането на поканата на тел. 232–6593.“

Мери си спомни за посещението си в румънското посолство и за глупавото положение, в което се беше поставила. Нищо, вече няма да се повтори. Това е минало. Сега съм част от вашингтонските официални среди.

Тя облече един от новозакупените официални тоалети — черна кадифена рокля с дълги ръкави. Обу черни обувки от коприна с високи токове и си сложи перлена огърлица.

— Изглеждаш по-хубава и от Мадона — каза Бет.

— Трогната съм — каза Мери и я прегърна. — Вие двамата ще вечеряте в ресторанта долу, след което можете да се качите тук и да гледате телевизия. Ще се прибера рано. А утре всички заедно ще отидем да разгледаме къщата на президента Вашингтон на Маунт Върнън.

— Приятно прекарване, мамо.

Телефонът иззвъня. Беше момчето от рецепцията.

— Госпожо посланик, господин Стикли ви чака във фоайето.

Бих искала да отида там сама, помисли си Мери. Нямам нужда нито той, нито който и да било друг да ме наглежда.

 

 

Румънското посолство с нищо не напомняше сградата, която Мери бе видяла при предишното си посещение. То изглеждаше празнично, нещо, което изобщо не можеше да се каже за него по-рано. На вратата ги посрещна Габриел Стойка, първият заместник на посланика.

— Добър вечер, господин Стикли. Радвам се да ви видя.

— Разрешете да ви представя нашия нов посланик във вашата страна — кимна Джеймс Стикли към Мери.

Лицето на Стойка не издаде с нищо, че вече я познава.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, госпожо посланик. Бихте ли ме последвали.

Докато вървяха по коридора, Мери забеляза, че всички помещения са ярко осветени и затоплени. От горния етаж се чуваше музика — свиреше малък оркестър. Навсякъде бяха поставени вази с цветя.

Посланик Корбеску говореше с някакви хора, когато забеляза приближаването на Джеймс Стикли и Мери Ашли.

— Добър вечер, господин Стикли.

— Добър вечер, господин посланик. Разрешете ми да ви представя посланика на Съединените щати в Румъния.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Корбеску, гледайки безизразно към Мери.

Мери очакваше да съзре някакъв проблясък в очите му. Но там не се появи нищо.

 

 

На вечерята присъстваха стотина души. Мъжете бяха в смокинги, а жените бяха облечени в елегантни тоалети на Луис Естевез и Оскар дьо Рента. Голямата маса, която Мери бе видяла на горния етаж при първото си посещение, бе заобиколена от още дузина по-малки масички. Из залите сновяха прислужници в ливреи и разнасяха табли с шампанско.

— Ще пиете ли нещо? — попита Стикли.

— Не, благодаря — отговори Мери. — Не пия.

— Наистина ли? Колко жалко.

— Защо? — объркано го погледна тя.

— Защото това ще е част от работата ви. На всяка дипломатическа вечеря, която ще посещавате, ще има наздравици. И ако не пиете, ще обидите домакина. Ще трябва да отпивате по малко от време на време.

— Ще го имам предвид — каза Мери.

Тя погледна към другия край на залата и видя Майк Слейд. За момент не го позна. Той беше в смокинг и трябваше да признае, че облечен в официални дрехи, най-малкото не беше непривлекателен. Майк беше прегърнал една пищна блондинка, която носеше рокля, готова сякаш всеки момент да се свлече на земята. Евтина жена, помисли си Мери. Точно по вкуса му. Чудя се колко ли негови стари приятелки го очакват в Букурещ?

Мери си спомни думите на Майк: Вие сте аматьор, госпожо Ашли. И ако някой е искал да ви се отплати за нещо, е трябвало да ви изпрати посланик в Исландия. Какъв мръсник!

Докато Мери го наблюдаваше, полковник Маккинли, облечен в парадната си униформа, се приближи към Майк. Майк помоли блондинката за извинение и се оттегли в един ъгъл заедно с полковника. Ще трябва да не ги изпускам от погледа си, помисли си Мери.

Покрай тях мина един прислужник с табла с шампанско.

— Мисля, че искам едно питие — каза Мери.

Джеймс Стикли я наблюдаваше, докато го изпи.

— Добре, а сега да обработим залата.

— Да обработим залата ли?

— Голяма част от работата се върши именно на приемите. Затова посолствата ги дават.

 

 

Мери прекара следващия час в запознаване с посланици, сенатори, губернатори и други влиятелни политически личности във Вашингтон. Румъния се бе превърнала в гореща точка и почти всички по-важни фигури бяха успели да се сдобият с покана за приема в посолството. Майк Слейд се приближи към Джеймс Стикли и Мери, прегърнал отново блондинката.

— Добър вечер — приветливо каза Майк. — Бих искал да ви представя Деби Денисън. Това са Джеймс Стикли и Мери Ашли.

Той преднамерено пропусна титлата й.

— Посланик Ашли — студено го поправи Мери.

Майк се удари по челото.

— Извинете. Посланик Ашли. Бащата на госпожица Денисън също е посланик. И е дипломат от кариерата, разбира се. Той е служил в половин дузина страни през последните двадесет и пет години.

— Това ми осигури чудесно детство — каза Деби Денисън.

— Деби е видяла доста свят — каза Майк.

— Да — равнодушно каза Мери. — Сигурна съм.

 

 

Мери се молеше да не я сложат да седне до Майк Слейд по време на вечерята и молитвите й бяха чути. Той беше на другата маса до полуголата русокоса красавица. На масата на Мери имаше дванайсетина души. Някои от тях й бяха познати по лице от списанията и телевизията. Джеймс Стик ли седеше срещу Мери. Мъжът от лявата й страна говореше на странен език, който тя не можеше да разпознае. Вдясно от нея седеше висок, слаб рус мъж на средна възраст, с много привлекателно чувствено лице.

— Очарован съм от възможността да бъда до вас по време на вечерята — каза той на Мери. — Аз съм ваш пламенен почитател. — В говора му се долавяше слаб скандинавски акцент.

— Благодаря ви. Мой пламенен почитател, в какъв смисъл? — запита се Мери Ашли. Аз нищо не съм направила.

— Аз съм Олаф Петерсон. Културно аташе на Швеция.

— Много ми е приятно да се запознаем, господин Петерсон.

— Били ли сте някога в Швеция?

— Не. Честно да си кажа, всъщност никъде не съм била.

— Значи още много места ги очаква приятна изненада — усмихна се Олаф Петерсон.

— Може би някой ден ще посетя страната ви с децата си.

— О, вие имате деца? Колко са големи?

— Тим е на десет, а Бет е на дванайсет години. Ще ви ги покажа.

Мери отвори чантата си и извади моментни снимки на децата. Джеймс Стикли неодобрително клатеше глава от другата страна на масата.

Олаф Петерсон разгледа снимките и възкликна:

— Много красиви деца! Приличат на майка си!

— Имат очите на баща си.

Те често се караха на шега за това на кого приличат децата.

Бет ще бъде красавица като теб, казваше Едуард. Но не знам на кого прилича Тим. Сигурна ли си, че е от мен?

И закачливата им препирня обикновено завършваше с правене на любов.

Олаф Петерсон й говореше нещо.

— Извинете?

— Казах, че четох за автомобилната катастрофа, в която е загинал съпругът ви. Искрено ви съчувствам. Сигурно е много трудно за една жена да остане сама без мъж. — Гласът му бе пълен със симпатия.

Мери вдигна чашата с вино пред себе си и отпи. Беше студено и освежаващо. Тя го допи на един дъх. Келнерът с бели ръкавици, който кръжеше зад гостите, веднага я напълни.

— Кога ще заемете поста си в Румъния? — попита Петерсон.

— Вероятно ще замина след няколко седмици. — Мери вдигна чаша. — За Букурещ. — Тя отпи. Виното наистина беше хубаво, а както е добре известно, съдържа и алкохол.

Когато келнерът предложи отново да й налее, тя му кимна щастливо. Мери огледа залата, изпълнена с елегантно облечени хора, говорещи на десетки различни езици, и си помисли: В добрия стар Джънкшън Сити няма такива банкети. Не, сър, Канзас е като пресъхнал кладенец, а Вашингтон е пълноводен… Като какво е пълноводен Вашингтон? Тя сбърчи вежди, опитвайки се да мисли.

— Добре ли сте? — попита Олаф Петерсон.

— Чудесно — тя го потупа по ръката. — Чувствам се чудесно. Бих искала още една чаша вино, Олаф.

— Разбира се. — Той направи знак на келнера, който незабавно й напълни чашата.

— Никога не съм пила вино у дома — поверително му каза Мери. Вдигна чашата и я пресуши на един дъх. — Всъщност изобщо не пиех. — Езикът й започваше да се преплита. — Тʼва, разбира се, не включва водата.

Олаф Петерсон я гледаше с усмивка.

На централната маса румънският посланик Корбеску се изправи.

— Дами и господа, уважаеми гости, бих искал да ви предложа една наздравица.

Ритуалът започна. Имаше тостове за Александър Йонеску, президента на Румъния. Имаше наздравица и за госпожа Йонеску. Имаше тостове за президента на Съединените щати, и за вицепрезидента, и за румънското знаме, и за американското знаме. На Мери й се стори, че тостовете бяха стотици. Тя пи за всеки от тях. Посланик съм, припомни си тя, тʼва ми е задължение.

Но ето че в разгара на наздравиците румънският посланик каза:

— Убеден съм, че всички бихме искали да чуем няколко думи от очарователния посланик на Съединените щати в Румъния.

Мери вдигна чашата си и започна да пие за тоста, когато внезапно осъзна, че й бяха дали думата. За момент остана да седи на мястото си, след което успя да се изправи на крака. Стоеше и се подпираше на масата за равновесие. Погледна към множеството хора около масите и им помаха.

— Здравейте всички! Забавлявате ли се?

Никога не се беше чувствала толкова щастлива. Всички в залата изглеждаха толкова приятелски настроени. Всички й се усмихваха. Някои дори се смееха. Тя погледна към Джеймс Стикли и също му се усмихна.

— Това е чудесен прием — каза Мери — и аз съм много щастлива, че вие успяхте да дойдете. — Тя тежко се отпусна върху стола и се обърна към Олаф Петерсон.

— Сложили са ми нещо във виното.

— Мисля, че имате нужда от малко свеж въздух — каза той, като стисна ръката й. — Тук е много задушно.

— Да. Задушно. Да си кажа честно, чувствам се леко замаяна.

— Нека ви изведа навън.

Той помогна на Мери да се изправи и тя с учудване установи, че й е трудно да ходи. Джеймс Стикли бе погълнат от оживения разговор със съседа си и не забеляза кога Мери си тръгна. Двамата с Олаф Петерсон минаха покрай масата на Майк Слейд и той я изгледа неодобрително, свъсил вежди.

Той ревнува, помисли си Мери. Него не го помолиха да произнесе реч.

— Нали знаете какъв му е проблемът? — каза тя на Петерсон. — Той иска да стане посланик. Не може да понесе, че аз получих този пост.

— За кого говорите?

— Няма значение. Това няма значение.

Те излязоха навън на хладен въздух. Мери бе благодарна, че Петерсон я подкрепяше. Всичко й изглеждаше размазано.

— Колата ми трябва да е някъде тук — каза Мери.

— Хайде да я освободим — предложи Олаф Петерсон.

— Нека да отидем в моя апартамент да изпием по едно питие.

— Никакво вино повече.

— Не, не. Само малко бренди, за да ви се оправи стомахът.

Бренди. В книгите изтънчените хора пиеха коняк. Бренди, сода. Това беше напитка в стил Кари Грант.

— Със сода?

— Разбира се.

Олаф Петерсон помогна на Мери да се качи в таксито и даде адреса на шофьора. Те спряха пред голям жилищен блок и Мери объркано погледна към Петерсон.

— Къде сме?

— Вкъщи — отвърна шведът. Той поддържаше Мери, докато излизаше от таксито, и я улови, когато залитна да падне.

— Пияна ли съм? — попита Мери.

— Разбира се, че не — успокоително каза той.

— Чувствам се много особено.

Петерсон я въведе във фоайето на сградата и повика асансьора.

— Малко бренди ще ви ободри.

Те влязоха в асансьора и той натисна едно копче.

— Знаехте ли, че не мога да пазя равонесие? Искам да кажа, равновесие?

— Не, не знаех.

— Ами така е.

Петерсон галеше голото й рамо.

Вратата на асансьора се отвори и той й помогна да излезе.

— Казвал ли ви е някой, че има неравности по пода?

— Ще се погрижа за това — обеща Олаф.

Той я придържаше с едната ръка, докато с другата ровеше, за да намери ключа от жилището си, след което отключи вратата. Те влязоха. Апартаментът беше съвсем слабо осветен.

— Тук е тъмно — каза Мери.

— Аз обичам тъмнината, а вие? — Олаф Петерсон я прегърна.

А тя обичаше ли я? Не беше сигурна.

— Вие сте много хубава жена, знаете ли това?

— Благодаря. Вие сте красив мъж.

Той я отведе до дивана и я сложи да седне. Тя се чувстваше зашеметена. Устните му се притиснаха до нейните и Мери почувства как ръката му се плъзна по бедрото й.

— Какво правите?

— Просто се отпусни, скъпа. Ще бъде чудесно.

Наистина беше чудесно. Ръцете му бяха много нежни — като ръцете на Едуард.

— Съпругът ми беше прекрасен лекар — каза Мери.

— Убеден съм в това. — Той притисна тялото си в нейното.

— О, да. Когато някой се нуждаеше от операция, винаги искаха Едуард да я направи.

Тя лежеше по гръб на дивана, а меките му ръце повдигнаха роклята й нагоре и започнаха да я галят. Ръцете на Едуард. Мери затвори очи и почувства как устните му милват тялото й — чувствени устни и нежен език. Едуард имаше такъв нежен език. Беше прекрасно. Искаше й се никога да не свършва.

— Толкова е хубаво, скъпи — каза тя. — Вземи ме. Моля те, вземи ме.

— Да. Сега. — Гласът му се задъха. Внезапно стана рязък. И вече съвсем не приличаше на гласа на Едуард.

Мери отвори очи и се взря в лицето на непознатия. Почувства как мъжът започна да прониква в нея и извика:

— Не! Престанете!

Тя се отдръпна от него и падна на земята. Изправи се на крака.

— Но… — Олаф Петерсон я гледаше смаяно.

— Не!

Мери обезумяло оглеждаше апартамента.

— Съжалявам. Обърках се. Не бих искала да си мислите, че…

Тя се обърна и побягна към вратата.

— Почакайте! Нека поне да ви изпратя.

Но нея вече я нямаше.

 

 

Мери вървеше по безлюдните улици, борейки се с насрещния леден вятър, изпълнена с дълбоко и потискащо огорчение. Нямаше никакво обяснение за онова, което бе направила. Нямаше никакво извинение. Беше злепоставила себе си и заемания от нея пост. И то по такъв глупав начин! Беше се напила пред половината от дипломатическия корпус във Вашингтон, беше отишла в апартамента на някакъв непознат и почти се бе оставила да я съблазни. На следващата сутрин щеше да бъде главният герой на всички вестникарски клюки във Вашингтон.

 

 

Бен Кон чу за случилото се от трима души, които бяха присъствали на приема в румънското посолство. Той претърси клюкарските страници на вашингтонските и нюйоркските вестници. Нямаше нито дума за този инцидент. Някой бе задушил клюката. Трябва да беше много влиятелен човек.

Кон седеше в малката кутийка, която в редакцията на вестника наричаха кабинет, и размишляваше. Той набра номера на Иън Вилиърс.

— Здравейте. Там ли е господин Вилиърс?

— Да. Кой се обажда?

— Бен Кон.

— Един момент, моля. — Минута по-късно момичето се обади отново. — Много съжалявам. Изглежда, че господин Вилиърс е излязъл.

— Кога мога да го намеря?

— Опасявам се, че ще бъде зает през целия ден.

— Ясно.

Той затвори и набра номера на една репортерка, пишеща за светската хроника на друг вестник. Нямаше нещо, което да се случи във Вашингтон, и тя да не го знае.

— Линда — каза той, — как върви сражението?

— Plus ça change, plus cʼest la même chose.^[1]

— Има ли нещо интересно около златното езеро?

— Не, нищо, Бен. Цари мъртвешко спокойствие.

— Разбрах, че вчера е имало голям гуляй в румънското посолство — небрежно подхвърли той.

— Така ли? — каза тя с внезапна сдържаност.

— Аха. Не си ли чула нещичко за новия ни посланик в Румъния?

— Не. Сега трябва да вървя, Бен. Имам международен разговор.

Връзката прекъсна.

Той набра номера на един приятел в Държавния департамент. Когато секретарката го свърза, той каза:

— Здрасти, Алфред.

— Бенджи! Какво става?

— Отдавна не сме се виждали. Помислих си, дали не бихме могли да обядваме някъде заедно?

— Чудесно. Върху какво работиш сега?

— А защо да не ти разправя всичко, когато се видим?

— Става. Програмата ми за днес е доста свободна. Искаш ли да се срещнем в Уотъргейт?

— А защо да не е Мама Регина в Силвър Спрингс? — попита след кратко колебание Бен Кон.

— Там е малко по-спокойно, нали?

— Да — каза Бен. Последва пауза.

— Разбирам.

— В един часа?

— Чудесно.

 

 

Бен Кон седеше на една от ъгловите маси, когато гостът му, Алфред Шатълуърт, пристигна. Управителят Тони Серджо го отведе до мястото му.

— Какво ще желаете за пиене, господа?

Шатълуърт си поръча мартини.

— За мене нищо — каза Бен Кон.

Алфред Шатълуърт беше мъж на средна възраст с нездрав вид и работеше в Европейския отдел на Държавния департамент. Преди няколко години той бе направил автомобилна катастрофа при шофиране в пияно състояние, която Бен Кон трябваше да отрази в печата. Кариерата на Шатълуърт бе поставена на карта. Кон бе премълчал инцидента, а Шатълуърт му изразяваше признателността си, като от време на време му даваше информация за някои вътрешни клюки.

— Имам нужда от помощта ти, Ал.

— Кажи от какво точно и ще го имаш.

— Искам малко вътрешна информация за новия ни посланик в Румъния.

— Какво имаш предвид? — смръщи вежди Алфред Шатълуърт.

— Трима души ми се обадиха и ми казаха, че вчера тя така се е натряскала на приема в румънското посолство, че е станала за посмешище пред половината от вашингтонските политически знаменитости. Видя ли сутрешните вестници или пък ранните следобедни издания?

— Да. Споменаваше се за приема в посолството, но не и за Мери Ашли.

— Точно така. Бързо схващаш.

— Моля?

— Хайде, Шерлок Холмс. Кучето не е излаяло. Мълчало е. Също като вестниците. Защо репортерите от клюкарската хроника ще изпуснат толкова сочна история? Някой е направил така, че случката да се потули. Някой много влиятелен човек. Ако, която и да е друга видна личност се опозореше така публично, пресата щеше дълго да се наслаждава на това с най-пикантни подробности.

— Това не е задължително, Бен.

— Ал, виж само тази Пепеляшка, която идва отникъде, и докосната от магическата пръчица на нашия президент, се превръща в Грейс Кели, принцеса Ди и Жаклин Кенеди, взети заедно. Признавам, че жената е красива — но не е чак толкова красива. Тя е и умна — но не чак толкова умна. Според моето скромно мнение преподавателската практика в курс по политически науки на Канзаския университет не дава на човек достатъчно квалификация, за да стане посланик в една от най-горещите точки на света. Ще ти кажа и още нещо, което не е съвсем чисто. Отскочих до Джънкшън Сити и се срещнах с местния шериф.

Алфред Шатълуърт пресуши остатъка от мартинито си.

— Мисля, че ще искам още едно. Започваш да ме притесняваш.

— И аз съм притеснен — Бен Кон поръча мартинито.

— Продължавай — каза Шатълуърт.

— Госпожа Ашли отказала предложението на президента да стане посланик, защото съпругът й не можел да изостави медицинската си практика. Наскоро след това той загинал при една много загадъчна автомобилна катастрофа. Voila!^[2] Дамата е във Вашингтон и на път за Букурещ. Точно както някой го е планирал от самото начало.

— Някой. Кой?

— Точно това е въпросът.

— Бен, нима се опитваш да ми намекнеш…

— Нищо не ти намеквам. Но нека да ти кажа какво намекна шерифът Мънстър. Той смята, че е много странно как така половин дузина свидетели са изникнали сякаш изпод земята на местопроизшествието посред една мразовита зимна нощ. А искаш ли да чуеш и нещо още по-странно? Всички те са изчезнали. До един.

— Продължавай!

— Отидох до Форт Райли, за да говоря с шофьора на военния камион, който убил доктор Ашли.

— И какво ти каза той?

— Не много. Той е мъртъв. Инфаркт. Той е бил на двадесет и седем години.

— Предполагам, че има и още? — каза Шатълуърт, играейки със столчето на чашата си.

— О, да. Има още. Отидох и в Следствения отдел на Форт Райли, за да говоря с полковник Дженкинс, офицера, натоварен с разследването на престъпленията в армията, както и свидетел на автопроизшествието. Но полковникът не беше там. Бил е повишен и преместен. Сега е генерал-майор някъде отвъд океана. И изглежда, никой не знае точно къде.

— Бен, знам, че си страхотен журналист — поклати глава Алфред Шатълуърт, — но честно казано, ми се струва, че този път малко си попрекалил. Превръщаш няколко съвпадения в сценарий на Хичкок. Случва се човек да загине при автомобилна катастрофа. Хората получават инфаркти, а офицерите наистина ги повишават. Търсиш някакъв заговор там, където го няма.

— Ал, чувал ли си за някаква организация, на име „Патриоти за свобода“?

— Не. Това нещо като „Дъщерите на американската революция“ ли е?

— Не, изобщо не прилича на ДАР. Засега се носят само слухове, но няма нищо сериозно, до което да съм се добрал.

— Какви слухове си чул?

— Предполага се, че това е клика от най-високопоставени лица — от крайнодесни до крайно леви фанатици — от дузина западни и източноевропейски страни. Те имат диаметрално противоположни идеологически позиции, но страхът от някои тенденции в световната политика ги сближава. Комунистическите представители смятат, че планът на президента Елисън е капиталистически номер, който цели разрушаването на източноевропейския блок. Представителите на десницата пък вярват, че този план ще доведе до отварянето на вратички, през които комунистите могат да проникнат и да ни унищожат. Затова те са създали този пъклен съюз.

— Господи! Не мога да повярвам.

— Има и още нещо. Освен високопоставени личности в организацията, изглежда, са включени и някои малки групи от различните национални агенции за сигурност. Мислиш ли, че ще можеш да провериш всичко това за мен?

— Не зная. Но ще се опитам.

— Съветвам те да го направиш много внимателно. Ако тази организация наистина съществува, те няма да се зарадват, когато разберат, че някой души наоколо.

— Ще ти се обадя, Бен.

— Благодаря. Да си поръчаме обяда.

Спагетите карбонара бяха великолепни.

 

 

Алфред Шатълуърт се отнесе с недоверие към теорията на Бен. Репортерите винаги търсят някоя сензационна новина, помисли си той. Шатълуърт харесваше Бен Кон, но нямаше никаква представа как да предприеме издирването на вероятно призрачната организация. Ако наистина съществуваше, тя трябваше да бъде включена в правителствения компютър. Самият той нямаше достъп до компютърната система. Но знам един човек, който има, спомни си Алфред Шатълуърт. Ще му се обадя.

 

 

Когато Пит Конърс влезе в бара, Алфред Шатълуърт пиеше второто си мартини.

— Извинявай, че закъснях — каза Конърс. — Имах малък проблем за разрешаване.

Пит Конърс си поръча скоч без сода, а Шатълуърт — още едно мартини.

Двамата мъже се познаваха, защото приятелката на Конърс и жената на Шатълуърт работеха за една и съща компания и бяха станали приятелки. Конърс и Шатълуърт бяха напълно противоположни личности — единият беше въвлечен в рискованите шпионски игри, а другият беше прикован към бюрото си бюрократ. И именно различията обуславяха взаимния им интерес. От време на време се срещаха, за да разменят полезна информация. Когато Шатълуърт срещна за пръв път Пит Конърс, той беше весел и забавен събеседник. Но постепенно нещо бе убило неговата жизненост и той се бе превърнал в заядлив черногледец.

— Пит, имам нужда от една услуга — каза Шатълуърт и отпи глътка мартини. — Можеш ли да провериш в компютъра на ЦРУ нещо, което ме интересува? Може и нищо да няма, но обещах на един приятел да направя каквото мога.

Конърс вътрешно се усмихна. Вероятно нещастникът иска да разбере дали някой не сваля жена му.

— Разбира се. И аз ти дължа това-онова. За кого да проверя?

— Не за кого, а за какво. И много вероятно е то просто да не съществува. Става въпрос за някаква организация, наречена „Патриоти за свобода“. Чувал ли си за нея?

— Не бих казал, Ал. — Пит Конърс внимателно остави питието си на масата. — Как се казва твоят приятел?

— Бен Кон. Той е репортер на „Вашингтон пост“.

 

 

На следващата сутрин Бен Кон взе решение.

— Или съм открил най-голямата сензация за цялото столетие — каза той на Акико, — или пък няма нищо. Време е да разбера какво става.

— Слава богу! — извика Акико. — Артър ще бъде много щастлив.

Бен Кон се обади на Мери Ашли в кабинета й.

— Добро утро, госпожо посланик. Обажда се Бен Кон. Помните ли ме?

— Да, господин Кон. Написахте ли статията си?

— Точно затова ви се обаждам, посланик. Пътувах до Джънкшън Сити и открих там някои сведения, които мисля, че ще ви заинтересуват.

— Какви сведения?

— Предпочитам да не говоря за това по телефона. Не бихме ли могли да се срещнем някъде?

— Програмата ми е абсолютно запълнена. Чакайте да видя… Имам свободен половин час в петък сутринта. Удобно ли ви е?

— Предполагам, че ще може да почака. — Това беше чак след три дни.

— Искате ли да дойдете в кабинета ми?

— Долу в сградата има едно кафене. Защо да не се срещнем там.

— Добре. Ще се видим в петък.

Те си казаха довиждане и затвориха телефона. Малко по-късно по същата линия се чу още едно прищракване.

 

 

Нямаше никаква възможност да се влезе в пряка връзка с Шефа. Той бе организирал и финансирал „Патриоти за свобода“, но никога не взимаше участие в заседанията на комитета и беше напълно анонимен. Имаше само телефонен номер, който не можеше да бъде проследен (Конърс се беше опитал), и телефонен секретар, който казваше: „Имате шестдесет секунди да оставите съобщението си.“ Този телефонен номер трябваше да се използва само в много спешни случаи. Конърс отиде да се обади от една улична телефонна будка. Говори с телефонния секретар.

Съобщението бе получено в шест часа следобед.

В Буенос Айрес беше осем часът вечерта.

Шефа изслуша съобщението два пъти и избра един телефонен номер. Чака три минути, докато чу гласа на Неуса Мунес.

— Si?

— Аз съм човекът, който ви се обади вече с няколко поръчки за Ейнджъл. Имам нова задача за него — каза Шефа. — Можете ли веднага да се свържете с него?

— Не знам. — Изглежда, беше пияна.

— Кога очаквате да се чуете с него? — попита той, стараейки се да не издава нетърпението с гласа си.

— Не знам.

Проклета жена.

— Слушайте ме. — Той говореше бавно и внимателно, сякаш се обръщаше към някое малко дете. — Кажете на Ейнджъл, че искам да направи това незабавно. Искам да…

— Чакайте малко. Трябва да отида до тоалетната.

Той чу, че тя захвърли слушалката. Шефа седеше и чакаше, изпълнен с отчаяние. Три минути по-късно тя пак се обади.

— Многото бира те кара да пишкаш често — заяви тя.

— Това е много важно — каза той, стискайки зъби. Страх го беше, че няма да запомни съобщението. — Искам да си вземеш молив и да си запишеш нещо. Ще говоря много бавно.

 

 

Тази вечер Мери посети официалната вечеря, давана от канадското посолство. Когато си тръгваше от службата, за да си отиде вкъщи и да се преоблече, Джеймс Стикли каза:

— Предлагам този път да отпивате само по глътка при всяка наздравица.

Те двамата с Майк Слейд са чудесна двойка.

Сега, когато беше на вечерята, й се искаше да си бъде вкъщи с Бет и Тим. Лицата на хората на нейната маса й бяха непознати. Вдясно от нея седеше някакъв гръцки корабостроителен магнат. От лявата й страна имаше английски дипломат.

— Харесва ли ви Вашингтон, госпожо посланик? — обърна се към Мери окичена с диаманти представителка на хайлайфа от Филаделфия.

— Да, благодаря.

— Възможността да се измъкнете от Канзас сигурно ви се стори много вълнуваща?

— Да се измъкна от Канзас? — Мери я погледна неразбиращо.

— Никога не съм била в Централна Америка — продължи жената, — но предполагам, че там трябва да е ужасно. Всичките тези фермери и отегчителните безкрайни полета с жита и пшеница. Просто ми е чудно как сте успели да издържите толкова дълго.

Мери почувства как в нея се надига гняв, но овладя гласа си.

— Житата и пшеницата, за които говорите, изхранват света — каза тя много любезно.

— Колите ни се движат с бензин — снизходително каза жената, — но това не означава, че бих искала да живея сред петролни кладенци. Но ако човек предпочита цивилизацията, трябва да живее на изток, нали? Да бъдем честни — какво друго можете да правите там, в Канзас, освен да жънете по цял ден?

Всички на масата слушаха внимателно разговора.

Няма какво друго да се прави, така ли? Мери си спомни за ездата през август, за местните панаири и за вълнуващите класически драми, поставяни от университетския театър. И за неделните пикници в Милфорд Парк, и за бейзболните турнири, и за риболова в бистрото езеро, за свирещия сред природата оркестър, празненствата в кметството, общите забави, танците в хамбарите и въодушевлението по време на жътва… пързалянето с шейни през зимата и фойерверките на Четвърти юли, които обагряха приветливото канзаско небе във всички цветове на дъгата.

— Ако никога не сте били в Централна Америка — отвърна Мери на жената, — значи просто не знаете за какво говорите, нали така? Защото именно там е истинската Америка. Вашингтон и Ню Йорк не са Америка. Хилядите малки градчета, които вие никога няма да видите и за които никога не сте чували, правят тази страна велика. Правят го миньорите, фермерите и работниците. А освен това в Канзас ние си имаме и балет, и симфонични оркестри, и театри. И за ваша информация, отглеждаме и нещо много повече от жито и пшеница — отглеждаме истински човешки същества.

 

 

— Разбира се, знаете, че вчера оскърбихте сестрата на един многоуважаван сенатор — каза Джеймс Стикли на Мери на следващата сутрин.

— Не достатъчно — предизвикателно отвърна Мери, — не достатъчно.

 

 

В четвъртък сутринта Ейнджъл беше в много лошо настроение. Полетът от Буенос Айрес до Вашингтон се забави, защото се получи телефонна заплаха за поставена бомба в самолета. Светът вече изобщо не е безопасен, помисли си Ейнджъл ядосано.

Резервираната хотелска стая във Вашингтон беше твърде модерна, твърде — каква беше точната дума? Изкуствена. Това е. В Буенос Айрес всичко беше autentico^[3].

Ще свърша този договор и се връщам веднага вкъщи. Работата е съвсем проста, почти обидна за таланта ми. Но парите са повече от добри. Трябва да се чукам с някого тази нощ. Чудя се защо убийствата винаги ме възбуждат.

Ейнджъл отиде първо в магазина за електроматериали, после в магазина за бои и накрая в супермаркета, където си купи само шест електрически крушки. Останалата част от екипировката беше в хотела в две запечатани кутии с надпис „Внимание — чупливо!“. В едната имаше четири грижливо опаковани зелени гранати. В другата имаше поялник.

Ейнджъл работеше бавно и много внимателно. Първо отряза върха на първата граната, след което боядиса долната й част в същия цвят като електрическите крушки. След това трябваше да изгребе експлозива от гранатата и да го замени със сеизмичен. Когато всичко беше натъпкано добре, Ейнджъл прибави олово и един метален шрапнел. След това счупи в масата една от електрическите крушки, като запази жичките и винта на основата. За по-малко от минута успя да свърже жичките на крушката с електро чувствителен детонатор. Последният етап бе да се закрепи жичката с гел така, че да е стабилна и да се постави в боядисаната граната. Когато всичко свърши, произведението по нищо не се различаваше от обикновена електрическа крушка.

Ейнджъл се залови и с останалите електрически крушки. След което трябваше да чака само телефонното обаждане.

 

 

Телефонът иззвъня в осем часа вечерта. Ейнджъл го вдигна и заслуша, без да продума. След малко гласът каза:

— Той излезе.

Ейнджъл затвори слушалката. Много, много внимателно опакова гранатите в подплатен с талашит контейнер и ги постави в един куфар заедно с всичкия боклук и неизползваните материали.

Таксито стигна до жилищния блок за седемнадесет минути.

 

 

В сградата нямаше портиер, но дори и да имаше, Ейнджъл беше подготвен за срещата с него. Апартаментът, който търсеше, се намираше в дъното на коридора на петия етаж. Ключалката представляваше ранен модел на „Шлейдж“ и отварянето й бе детска игра. Само за секунди Ейнджъл се намери в тъмния апартамент, застана неподвижно и се ослуша. Нямаше никого.

За няколко минути Ейнджъл успя да смени шестте електрически крушки в хола. След това отпътува за летище Дълис, за да хване нощния самолет за Буенос Айрес.

 

 

Бен Кон бе имал дълъг и изморителен ден. Участва в сутрешната пресконференция на държавния секретар, присъства и на обяда в чест на оттеглянето в оставка на министъра на вътрешните работи, след което се срещна неофициално с един приятел от Министерството на отбраната. Беше се прибрал да си вземе един душ и да се преоблече, след което вечеря с главния редактор на „Пост“. Когато се прибра вкъщи, беше почти полунощ. Трябва да си подготвя бележките за срещата с посланик Ашли утре, помисли си Бен.

Акико бе извън града и щеше да се върне чак на другия ден. Апартаментът бе потънал в тъмнина. Той се протегна към ключа и го натисна. Внезапно избухна ярка светлина и стаята се взриви като атомна бомба, размазвайки късовете от тялото му по четирите стени.

 

 

На следващия ден съпругата на Алфред Шатълуърт съобщи, че мъжът й е изчезнал. Така и никога не го намериха.