Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (14)

13

При кацането на самолета на летище Дълис във Вашингтон Мери и децата бяха посрещнати от един млад мъж от Държавния департамент.

— Добре дошли във Вашингтон, госпожо Ашли. Казвам се Джон Бърнс. Господин Роджърс ме помоли да ви посрещна и да се погрижа да стигнете до хотела благополучно. Запазил съм ви стая в „Ривърдейл Тауърс“. Надявам се, че там ще се чувствате добре.

— Благодаря.

Мери го запозна с Тим и Бет.

— Бихте ли ми дали талоните си за багажа, госпожо Ашли? Аз ще се погрижа за всичко.

Двадесет минути по-късно вече седяха в автомобила и шофьорът ги караше към центъра на Вашингтон.

Тим зяпаше през прозореца и се прехласваше.

— Виж! — извика той. — Мемориалът на Линкълн!

— Паметникът на Вашингтон! — възкликна Бет, която гледаше през другия прозорец.

Мери смутено погледна към Джон Бърнс.

— Опасявам се, че децата още нямат никакъв светски опит — извини се Мери. — Разбирате ли, те никога не са напускали… — Тя погледна през прозореца и очите й се разшириха. — Господи! — извика тя. — Вижте! Белия дом!

Лимузината напредваше по булевард „Пенсилвания“, където се намираха едни от най-вълнуващите кътчета на земята. Това е градът, който управлява целия свят, възбудено си помисли Мери. Тук е властта. И по някакъв скромен начин аз също ще бъда част от нея.

— А кога ще видя господин Роджърс? — попита Мери, когато лимузината наближи хотела.

— Той ще се свърже с вас утре сутринта.

 

 

Пит Конърс, шеф на Отдела за контраразузнаване в ЦРУ, бе останал да работи до късно и краят на работния му ден още не се виждаше. Всеки ден в три часа сутринта специален екип му предаваше информацията, събирана през цялата нощ от различни информационни източници, въз основа на която изготвяха всекидневния информационен бюлетин за президента. Докладът, който носеше кодовото наименование „Пикълс“, трябваше да е готов преди шест часа сутринта, за да бъде на бюрото му преди началото на работния му ден. Бюлетинът стигаше до Белия дом по въоръжен куриер, който влизаше в сградата винаги през западния вход. Пит Конърс проявяваше интерес най-вече към информационния поток от страните зад желязната завеса, защото в повечето от съобщенията се коментираше назначението на Мери Ашли като американски посланик в Румъния.

Съветският съюз беше обезпокоен, че планът на президента Елисън е хитър тактически ход, целящ проникване в сателитните му страни, с цел да бъдат шпионирани и привличани на американска страна.

Но аз съм обезпокоен от това повече и от комунягите, помисли си мрачно Пит Конърс. Ако планът на президента успее, цялата ни страна ще се превърне в широко отворен дом за шибаните им шпиони.

Пит Конърс бе уведомен за пристигането на Мери Ашли във Вашингтон в момента на приземяването на самолета й. Той видя нейни снимки и снимки на децата. Те ще са просто съвършени, щастливо си помисли той.

 

 

Разположен само на една пресечка от големия хотелски комплекс „Уотъргейт“, „Ривърдейл Тауърс“ беше малък хотел с уютни, приятно обзаведени апартаменти.

Пиколото качи куфарите им горе и Мери тъкмо се бе заела с разопаковането на багажа, когато телефонът иззвъня.

— Ало? — отговори Мери.

— Госпожа Ашли? — каза един мъжки глас.

— Да.

— Казвам се Бен Кон. Репортер съм от вестник „Вашингтон пост“. Бихте ли могли да ми отделите няколко минути?

— Току-що се настанихме и… — поколеба се Мери.

— Ще ви отнема само пет минути. Искам просто да ви кажа добре дошли.

— Ами аз… предполагам…

— Качвам се веднага.

 

 

Бен Кон беше нисък и набит, с мускулесто тяло и деформирано лице на първокласен боксьор. Прилича на спортен журналист, помисли си Мери.

Той се отпусна в креслото срещу Мери.

— Вие сте за първи път във Вашингтон, нали, госпожо Ашли? — попита Бен Кон.

— Да — тя забеляза, че той няма нито бележник, нито касетофон.

— Няма да ви задавам стандартния тъп въпрос.

— Какво е това „тъп въпрос“? — повдигна вежди тя.

— „Харесва ли ви Вашингтон?“ Щом някоя знаменитост слезе от самолета, където и да е по света, първото нещо, което я питат, е: „Харесва ли ви тук?“

— Аз не съм знаменитост — разсмя се Мери, — но ми се струва, че Вашингтон много ще ми хареса.

— Били сте преподавател в Канзаския държавен университет?

— Да. Водех курс по темата „Източна Европа: съвременна политика“.

— Разбрах, че президентът е чул за вас за първи път, когато е прочел книгата ви за Източна Европа. И статиите ви в списанията.

— Да.

— А останалото, както се казва, е история.

— Предполагам, че това наистина е необичаен начин за…

— Не чак толкова необичаен. Джейн Къркпатрик привлече вниманието на президента Рейгън по същия начин и той я назначи за посланик в ООН. — Той й се усмихна. — Така че, както виждате, вече има подобен прецедент. Това е един от най-популярните изрази във Вашингтон. Прецедент. Баба ви и дядо ви са румънци, нали?

— Дядо ми.

Бен Кон остана още петнадесетина минути, през които продължи да разпитва Мери за миналото й.

— Кога ще излезе интервюто във вестника? — попита Мери. Искаше да бъде сигурна, че ще успее да изпрати броя на Флорънс и Дъглас и на другите си приятели.

— Засега ще изчакам — неопределено каза той и стана. Имаше нещо в този случай, което го смущаваше. Проблемът беше в това, че не можеше да разбере какво точно. — По-късно пак ще си поговорим.

След като той си тръгна, Бет и Тим дойдоха в дневната.

— Симпатичен ли беше, мамо?

— Да — тя се поколеба и каза неуверено, — мисля, че да.

 

 

Стантън Роджърс се обади на следната сутрин.

— Добро утро, госпожо Ашли. Стантън Роджърс се обажда.

Имаше чувството, че чува гласа на стар приятел. Сигурно ми се струва така, защото е единственият човек в града, когото познавам, помисли си Мери.

— Добро утро, господин Роджърс. Благодаря ви, че изпратихте господин Бърнс да ни посрещне на летището. И за резервацията на хотела.

— Надявам се, че е приличен.

— Прекрасен е.

— Помислих си, че няма да е лошо да се срещнем, за да обсъдим някои от процедурите, през които ще трябва да преминете.

— Ще ми бъде приятно.

— Защо да не обядваме заедно в „Гранд“? Това е съвсем близо до хотела ви. Какво ще кажете за един часа?

— Чудесно.

— Ще ви чакам в ресторанта на приземния етаж.

Започваше се.

 

 

Мери поръча на децата обяд в стаята и в един часа таксито я остави пред хотел „Гранд“. Мери го огледа с възхищение. Хотел „Гранд“ сам по себе си беше средище на властта. В него отсядаха държавни глави и дипломати от цял свят и не беше трудно да се разбере защо. Хотелът представляваше елегантна сграда с внушително фоайе с подова настилка от италиански мрамор и изящни колони, подредени покрай стените на кръглото помещение. Имаше и великолепна зелена градина с фонтан и открит плувен басейн. Мраморна стълба водеше надолу към ресторанта на приземния етаж, където я чакаше Стантън Роджърс.

— Добър ден, госпожо Ашли.

— Добър ден, господин Роджърс.

— Това не звучи ли много официално — разсмя се той. — Какво ще кажете за Стан и Мери?

— Чудесно — поласкана отговори тя.

Стантън Роджърс й изглеждаше някак си различен, въпреки че Мери се затрудняваше да определи в какво точно се изразяваше това. В Джънкшън Сити той бе сякаш доста хладен и едва ли не враждебно настроен към нея. Сега това отношение като че ли напълно бе изчезнало. Той беше сърдечен и приятелски настроен. Разликата се дължи на това, че вече ме е приел, щастливо си помисли Мери.

— Ще искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

Те поръчаха обяда. Предястията й се сториха доста скъпи. Тук цените не са като в Джънкшън Сити. Апартаментът в хотела й струваше 250 долара на ден. Ако продължавам по този начин, парите ми няма да стигнат за дълго, помисли си Мери.

— Стан, не искам да прозвучи нетактично, но би ли могъл да ми кажеш каква е заплатата на един посланик?

— Това е справедлив въпрос — засмя се той. — Заплатата ти ще бъде шейсет и пет хиляди долара годишно, плюс жилищните разходи.

— А откога ще започна да я получавам?

— Веднага щом положиш клетва.

— А дотогава?

— Ще ти плащаме седемдесет и пет долара на ден.

Сърцето й се сви. Това нямаше да покрие само сметката за хотела, дори ако оставеше настрана всички други разходи.

— Дълго ли ще остана във Вашингтон?

— Около месец. Ще направим всичко, каквото е по силите ни, за да ускорим назначението ти. Държавният секретар вече изпрати телеграма до румънското правителство, за да поиска одобрение за назначението ти. Между нас казано, вече проведохме неофициални разговори между двете правителства. Няма да имаме никакви проблеми с румънците, но ще трябва да минеш и през Сената.

Значи румънското правителство ще ме приеме, приятно изненадана си помисли Мери. Може би съм по-добре квалифицирана, отколкото съзнавам.

— Организирал съм ти неофициална консултация с председателя на Сенатския комитет за международни отношения. Следващият етап ще бъде срещата с целия комитет. Те ще ти задават въпроси за миналото ти, за лоялността ти към тази държава, за възгледите ти, за работата и за резултатите, които се надяваш да постигнеш чрез нея.

— А след това?

— Комитетът ще гласува и когато предаде доклада си, ще гласува и целият Сенат.

— Случвало се е обаче някои назначения да не бъдат утвърдени, нали? — бавно каза Мери.

— Но в този случай на карта е поставен авторитетът на президента. Ще имаш пълната подкрепа на Белия дом. Президентът има огромното желание да прокара назначението ти колкото се може по-бързо. Между другото хрумна ми, че ти и децата може да искате да разгледате Вашингтон през близките няколко дни, така че ви уредих кола с шофьор и индивидуална обиколка на Белия дом.

— О! Много ти благодаря!

— Удоволствието е мое! — усмихна се Стантън Роджърс.

 

 

Обиколката на Белия дом бе определена за следващата сутрин. Придружаваше ги един екскурзовод. Показаха им градината с розите на Жаклин Кенеди, Американската градина в стил шестнадесети век с езерото и дърветата с подправките, които използват в кухнята на Белия дом.

— Точно срещу нас — съобщи екскурзоводът — се намира източното крило. В него са разположени кабинетите на военните, службите за взаимодействие на президента с Конгреса, приемната за посетители и приемната на първата дама.

След това те обиколиха западното крило и разгледаха Овалния кабинет на президента.

— Колко стаи има тук? — попита Тим.

— Сто тридесет и две стаи, шейсет и девет дрешника, двадесет и девет камини и седемнадесет бани.

— Тези тук явно доста често се къпят.

— Президентът Вашингтон е контролирал лично по-голямата част от строежа на Белия дом. Той е единственият президент, който никога не е живял тук.

— Не го упреквам — промърмори Тим, — всичко това е адски огромно.

Мери се изчерви и го смушка да мълчи.

Обиколката продължи близо два часа и към края й семейство Ашли се чувстваха изтощени и силно впечатлени от видяното.

Ето тук е започнало всичко, помисли си Мери. А сега аз ще стана част от него.

— Мамо?

— Да, Бет?

— Имаш странно изражение на лицето.

 

 

На следващата сутрин позвъниха от кабинета на президента.

— Добро утро, госпожо Ашли. Президентът Елисън се интересува дали ще бъдете свободна днес следобед, за да се срещнете с него.

— Да, аз… разбира се — преглътна Мери.

— Ще ви бъде ли удобно в три часа?

— Много добре.

— Колата ще ви чака пред хотела в три без петнадесет.

 

 

Пол Елисън се изправи, когато Мери влезе в Овалния кабинет. Той се приближи, за да се ръкуват, усмихна се и каза:

— Все пак успях да ви придумам!

— Радвам се, че е така, господин президент. Това е голяма чест за мене — засмя се Мери.

— Моля, седнете, госпожо Ашли. Може ли да ви наричам Мери?

— Моля.

Те седнаха на дивана.

— Вие ще бъдете моят „doppelganger“. Знаете ли какво е това? — попита президентът Елисън.

— Това е нещо като духовно сходство между двама души.

— Точно така. И това сме ние. Не мога да ви кажа колко се развълнувах, когато прочетох последната ви статия, Мери. Сякаш четях нещо, което съм написал самият аз. Има много хора, които не вярват в нашия план за сближаване между народите, но ние с вас ще ги надхитрим.

Нашият план за сближаване между народите. Ние ще ги надхитрим. Какъв обаятелен човек, помисли Мери, а на глас каза:

— Искам да направя всичко, което е по силите ми, за да помогна, господин президент.

— Разчитам на вас. И то много. Румъния е нашето опитно поле. А след като убиха Гроза, задачата ви ще бъде още по-трудна. Ако успеем да го направим там, ще успеем да се справим и в другите комунистически страни.

Следващите тридесетина минути те обсъждаха проблеми, свързани с бъдещата й дейност, след което Пол Елисън каза:

— Стан Роджърс ще поддържа постоянна връзка с вас. Той стана голям ваш почитател. — Протегна й ръка: — Успех, мой духовни двойнико.

 

 

Следващия следобед Стантън Роджърс се обади на Мери:

— Утре в осем часа сутринта имаш среща с председателя на Сенатския комитет за международни отношения.

 

 

Седалището на Комитета за международни отношения се намираше в сградата „Ръсел“, най-старата правителствена постройка във Вашингтон. На една табела от дясната страна на вратата в коридора пишеше: КОМИТЕТ ЗА МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ СД-419.

Председателят беше пълен мъж със сива коса и проницателни зелени очи и имаше непринуденото държане на професионален политик.

Той посрещна Мери на вратата.

— Чарли Кемпбъл. Приятно ми е да се запознаем, госпожо Ашли. Доста съм чувал да се говори за вас.

Добри или лоши неща, запита се Мери.

— Искате ли кафе? — той я отведе до стола.

— Не, сенаторе, благодаря. — Беше твърде нервна, за да държи чашка в ръката си.

— Е добре, нека тогава да пристъпим направо към работата. Президентът очаква нетърпеливо назначаването ви за наш представител в Румъния. Естествено всички ние искаме да го подкрепим. Въпросът е: смятате ли, че разполагате с необходимата квалификация, за да се справите на този пост, госпожо Ашли?

— Не, сър.

— Моля? — отговорът й го свари неподготвен.

— Ако ме питате дали имам дипломатически опит от работа с други страни, тогава нямам нужната квалификация. Въпреки че, както ми казаха, една трета от посланиците на страната ни са също хора без предварителен опит в тази област. Това, което би било от полза за бъдещата ми дейност, са познанията ми за Румъния. Познавам икономическите и социалните проблеми на тази страна, както и политическата й история. Вярвам, че мога да помогна за създаването на положителен имидж на страната ни в очите на румънците.

Виж ти, помисли си с изненада Чарли Кемпбъл, а аз очаквах да е някоя празноглавка. Кемпбъл беше настроен срещу Мери Ашли още преди да я види. Бяха му заповядали от най-високо място да се погрижи тя да получи одобрението на комитета, независимо от мнението на членовете му за нея. В коридорите на властта се подмятаха иронични забележки за гафа, който президентът бе допуснал с избора на неизвестна „селянка“ от някакво място, наречено Джънкшън Сити, Канзас. Но, дявол да го вземе, помисли си Кемпбъл, струва ми се, че момчетата могат да останат доста изненадани.

— Срещата с целия комитет ще се състои в девет часа сутринта в сряда — изрече на глас той.

 

 

В нощта преди срещата Мери изпадна в паника. Любов моя, какво ще им кажа, когато ме попитат за опита ми в тази област? Че в Джънкшън Сити съм била истинска царица и че съм печелила местното първенство по пързаляне с кънки три години подред? Ужасно съм изплашена. О, колко бих искала да си сега тук с мен.

Тогава отново се сети за иронията на съдбата. Ако Едуард беше жив, тя нямаше да бъде тук. Щях да си бъда вкъщи, на сигурно и топло, заедно със съпруга и децата си, там, където ми е мястото.

Остана да лежи будна през цялата нощ.

 

 

Срещата се състоя в залата на Сенатския комитет за международни отношения и на нея присъстваха всичките петнадесет членове на комитета, седнали на столове, подредени върху подиум пред стена, на която бяха закачени четири огромни карти на света. От лявата страна в залата се намираше масата на пресата, около която се бяха събрали голямо количество журналисти, а в центъра имаше места за 200 зрители. Ъглите на стаята бяха ярко осветени заради телевизионните камери. Залата беше препълнена. Пит Конърс седеше на последния ред. Когато Мери влезе с Тим и Бет, в залата се разнесе шепот.

Мери беше облечена в тъмен, шит по поръчка костюм и бяла блуза. Бе накарала децата да си свалят джинсите и пуловерите и ги бе издокарала в най-хубавите им официални дрехи.

Бен Кон седеше на масата за журналисти и ги наблюдаваше, докато влизаха в залата. Господи, помисли си той, сякаш са облечени от Норман Рокуел.

Един от служителите отведе децата да седнат на първия ред, а Мери бе съпроводена до свидетелското кресло, точно срещу комитета. Тя седеше под горещата ярка светлина на прожекторите и се опитваше да овладее нервността си.

Интервюто започна. Чарли Кемпбъл се усмихна на Мери и каза:

— Добро утро, госпожо Ашли. Благодарим ви, че се явихте пред този комитет. Пристъпваме към въпросите.

Започнаха съвсем безобидно.

— Името ви?

— Вдовица ли сте?

— Имате ли деца?

Въпросите бяха зададени любезно и това й вдъхна кураж.

— Според биографията ви, която ни бе предоставена, госпожо Ашли, през последните няколко години вие сте преподавали политически науки в Канзаския държавен университет. Така ли е?

— Да, сър.

— Родена сте в Канзас?

— Да, сенаторе.

— Баба ви и дядо ви са румънци.

— Дядо ми. Да, сър.

— Написали сте книга и няколко статии за сближаването между Съединените щати и страните от съветския лагер?

— Да, сър.

— Последната ви статия е отпечатана в списание „Форин Афеърс“ и е привлякла вниманието на президента?

— Доколкото ми е известно, това е така.

— Госпожо Ашли, бихте ли обяснили на комисията основната теза на статията ви?

Притеснението бързо изчезваше. Сега чувстваше твърда почва под краката си, защото говореха за неща, които тя знаеше превъзходно. Почувства се така, сякаш води семинар в университета.

— Понастоящем в света съществуват няколко регионални икономически общности и тъй като те се изключват взаимно, разделят света на няколко противостоящи един на друг съперничещи помежду си блока, вместо да го обединяват. В Европа съществува Общият пазар, Източният блок е организиран в СИВ, а някои страни с икономика, основана на свободните пазарни отношения, и редица независими страни от Третия свят са обединени в Европейска организация за икономическо сътрудничество и развитие. Тезата ми е много проста: бих искала всички тези многобройни и разнородни организации да се обвържат с общи икономически връзки. Хора, обединени от взаимно изгодно сътрудничество, не се избиват помежду си. Вярвам, че този принцип може да се приложи и към държавите. Бих искала страната ни да стане инициатор на движение за образуване на общ пазар, който ще включва както днешните ни съюзници, така и днешните ни врагове. Например сега ние плащаме милиарди долари, за да поддържаме складови бази заради свръхпроизводството на зърно в районите производители, докато в десетки страни по света хората гладуват. Единният световен общ пазар ще разреши тези проблеми. Той ще отстрани неравномерното разпределение на благата и ще установи общи за всички цени. Бих искала да спомогна за осъществяването на тази идея.

Сенаторът Херолд Таркъл, старши член на Комисията за международни отношения и член на опозиционната партия, се обади:

— Бих искал да задам на кандидатката няколко въпроса.

Бен Кон се наведе напред на стола си. Започна се.

Сенаторът Таркъл беше суров и надменен мъж, прехвърлил седемдесетте, известен със заядливостта си.

— За първи път ли сте във Вашингтон, госпожо Ашли?

— Да, сър. Мисля, че това е един от най-…

— Предполагам, че много сте пътували?

— Ами не. Съпругът ми и аз планирахме да пътуваме, но…

— Били ли сте някога в Ню Йорк?

— Не, сър.

— В Калифорния?

— Не, сър.

— Били ли сте в Европа?

— Не, сър. Казах, че се канехме…

— Госпожо Ашли, вие всъщност някога напускали ли сте щата Канзас?

— Да. Изнасях лекции в Чикагския университет и серия от беседи в Денвър и Атланта.

— Вероятно това е било много вълнуващо за вас, госпожо Ашли — хладно каза Таркъл. — Не си спомням комисията да е разглеждала кандидатурата на по-малко квалифициран човек от вас за поста на посланик. Възнамерявате да представлявате Съединените американски щати в ключова страна зад желязната завеса, а ни съобщавате, че всичките ви познания за света се основават на живота ви в Джънкшън Сити, Канзас, и няколкото дни прекарани в Чикаго, Денвър и Атланта. Така ли е?

Мери съзнаваше, че всички телевизионни камери са насочени към нея и сдържа гнева си.

— Не, сър. Моите познания за света се основават на неговото изучаване. Аз съм кандидат на политическите науки и преподавам в Канзаския държавен университет от пет години, като лекциите, които водя, са предимно за страните зад желязната завеса. Запозната съм с настоящите проблеми на румънския народ, както и с това какво мнение има правителството му за Съединените щати и защо. — Гласът й стана по-силен. — Всичко, което те знаят за тази страна, е онова, което им казва тяхната пропагандна машина. Аз бих искала да отида там и да се опитам да ги убедя, че Съединените щати не са една ненаситна, алчна за война страна. Бих искала да им покажа какво представлява обикновеното американско семейство. Аз…

Тя замълча, изплашена, че е отишла твърде далеч в гнева си. И тогава, за нейна изненада, членовете на комисията започнаха да ръкопляскат. Всички, с изключение на Таркъл.

Въпросите продължиха.

— Има ли още въпроси? — попита час по-късно Чарли Кемпбъл.

— Смятам, че кандидатът чудесно изясни позициите си — обади се един от сенаторите.

— Съгласен съм. Благодаря ви, госпожо Ашли. Заседанието се закрива.

 

 

Известно време Пит Конърс внимателно изучаваше Мери, след което незабележимо се оттегли, докато представителите на пресата се скупчиха около нея.

— Изненада ли ви предложението на президента?

— Смятате ли, че ще одобрят назначението ви, госпожо Ашли?

— Смятате ли, че преподавателската работа върху проблемите на една страна действително ви осигурява необходимата квалификация, за да…

— Обърнете се насам, госпожо Ашли. Усмихнете се, моля. Още веднъж.

— Госпожо Ашли…

Бен Кон стоеше встрани от другите, гледаше и слушаше. Тя е добра, помисли си той. Знае всички правилни отговори. По дяволите, бих искал аз да знам правилните въпроси.

 

 

Когато, напълно изтощена емоционално, Мери се прибра в хотела, по телефона се обади Стантън Роджърс.

— Здравейте, госпожо посланик.

— Значи съм успяла? О, Стан! Благодаря ти безкрайно. Просто не мога да ти опиша колко съм развълнувана.

— Аз също, Мери. — Гласът му бе изпълнен с гордост. — Аз също.

 

 

Когато Мери съобщи новината на децата, те се хвърлиха да я прегръщат.

— Знаех си, че ще успееш — извика Тим.

— Мислиш ли, че и татко знае? — тихо попита Бет.

— Сигурна съм, че знае, скъпа — усмихна се Мери. — Не бих се учудила, ако малко е помогнал на комисията да реши…

 

 

Мери се обади на Флорънс и когато тя чу новината, започна да плаче.

— Това е фантастично. Почакай само да разкажа на всички тук.

— В посолството ще има стая, приготвена за теб и Дъглас — засмя се Мери.

— Кога заминавате за Румъния?

— Ами първо трябва да гласува целият Сенат, но Стан казва, че това е само формалност.

— А след това?

— Трябва да премина през няколкоседмичен курс от срещи във Вашингтон, след което заедно с децата заминаваме за Румъния.

— Нямам търпение да се обадя в „Дейли юниън“! — извика Флорънс. — Може би градът ще ти издигне паметник. Сега трябва да вървя. Твърде развълнувана съм, за да говоря. Ще ти се обадя утре.

 

 

Бен Кон чу за утвърждаването на кандидатурата на Мери Ашли, когато се прибра в кабинета си. Но все още нещо го притесняваше. Не можеше да разбере какво.