Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (24)

23

Мери не преставаше да мисли за доктор Луи Дефорж. Той бе спасил живота й, а после бе изчезнал. Тя се радваше, че го бе открила. Отиде в американския магазин, купи красива сребърна купа за лекаря и я изпрати във френското посолство. Това бе незначителен жест на благодарност за това, което той бе направил за нея.

Същия следобед Дороти Стоун й предаде:

— Някакъв доктор Дефорж е на телефона и иска да го свържа. Ще разговаряте ли с него?

Мери се усмихна.

— Да, свържете ме. — Тя вдигна слушалката: — Добър ден.

— Добър ден, госпожо посланик. — Френският акцент придаваше особен чар на речта му. — Обаждам се да ви благодаря за красивия подарък, въпреки че нямаше нужда да го правите. За мен бе удоволствие да ви помогна.

— Това беше нещо повече от обикновена помощ — каза Мери. — Иска ми се да мога по някакъв начин да ви се отплатя.

Последва кратка пауза.

— Бихте ли… — той спря.

— Да, кажете? — насърчи го Мери.

— Не, не, нищо. — Гласът му прозвуча неочаквано свенливо.

— Кажете, моля ви.

— Ами добре. — Той се засмя малко притеснено. — Чудех се дали не бихте приели поканата ми да вечеряте с мен някоя вечер, но знам, че сигурно сте много заета и…

— С удоволствие — прекъсна го Мери бързо.

— Наистина ли?

Тя усети удовлетворение в гласа му.

— Наистина.

— Знаете ли къде се намира ресторант „Тару“?

Мери бе ходила там вече два пъти.

— Не, не знам.

— А, чудесно. Ще се радвам да ви го покажа. Дали ще бъдете свободна в събота вечер?

— В шест часа трябва да отида на един коктейл, а след това съм свободна.

— Чудесно. Знам, че имате две деца. Бихте ли довели и тях?

— Благодаря ви, но те са заети в събота вечер.

Тя се учуди сама на себе си защо излъга.

* * *

Коктейлът беше в швейцарското посолство — очевидно коктейл номер едно, защото на него присъстваше президентът Александрос Йонеску.

Когато забеляза Мери, той се приближи до нея.

— Добър вечер, госпожо посланик. — Взе ръката й и я задържа повечко от необходимото. — Искам да изразя задоволството си пред вас от това, че вашата държава се съгласи да ни отпусне заема, който поискахме.

— Ние пък сме много доволни, че разрешихте на църковните представители да посетят Съединените щати, ваше превъзходителство.

Той махна небрежно с ръка:

— Румънците не са затворници. Всеки е свободен да излиза навън и да се връща, когато пожелае. Моята страна е символ на социална справедливост и демократическа свобода.

Мери си спомни и дългите опашки от хора, които чакаха да си купят нещо за ядене, и тълпата на летището, и еврейските бежанци, които отчаяно искаха да напуснат тая страна.

— Цялата власт в Румъния принадлежи на народа.

В Румъния има затвори, до които изобщо не ни допускат да припарим.

Мери каза:

— Моето уважение, господин президент, но в Румъния има стотици, навярно хиляди евреи, които се опитват да отидат зад граница. Вашето правителство няма да им даде визи, нали?

Той се намръщи.

— Това са дисиденти. Размирници. Ние правим добро на целия свят, като ги държим тук под око.

— Господин президент…

— Нашата политика по отношение на евреите е по-благосклонна, отколкото на която и да е друга страна зад желязната завеса. През 1967 година по време на арабско-израелската война Съветският съюз и всички останали страни от източния блок, с изключение на Румъния скъсаха дипломатическите си отношения с Израел.

— Запозната съм с това, господин президент, но все още има…

— Опитахте ли хайвера? Съвсем пресен е.

 

 

Доктор Дефорж предложи да я вземе с колата си, но Мери се бе разбрала с Флориан да я закара до ресторант „Тару“. Предварително телефонира на Дефорж, за да го предупреди, че ще закъснее малко. Трябваше да се върне в посолството, за да докладва за разговора си с президента Йонеску.

Дежурен бе Гъни. Той я поздрави и й отключи. Мери влезе в кабинета си и светна лампата. И изведнъж застина на прага.

С червен спрей някой бе написал на стената: „ВЪРВИ СИ У ДОМА, ИЛИ ЩЕ УМРЕШ“. Отстъпи назад и пребледняла се втурна надолу към приемната. Гъни я посрещна, застанал мирно.

— Какво се е случило, госпожо посланик?

— Гъни, кой… кой е влизал в кабинета ми? — запита Мери разтревожена.

— Никого не съм видял да влиза, госпожо. Защо?

— Дай да видя графика на посещенията. — Тя се опитваше да овладее треперещия си глас.

— Веднага, госпожо.

Гъни извади списъка с посетителите и й го подаде. Срещу всяко име бе записан часът на посещението. Тя започна от пет часа и тридесет минути — времето, в което напусна кабинета си, и проследи имената надолу. Имаше около десетина имена.

Мери вдигна поглед към дежурния:

— Всички тези хора бяха ли придружени до кабинетите, в които отиваха?

— Винаги ги придружаваме, госпожо посланик. Никой не се допуска до втория етаж без придружител. Нещо нередно ли има?

Да, имаше нещо много нередно.

Мери каза:

— Моля те, изпрати някой в кабинета ми да изчисти тази нелепост от стената.

Тя се обърна и бързо излезе навън, защото се страхуваше, че всеки момент ще повърне. Телексът можеше да изчака до следващата сутрин.

 

 

Доктор Луи Дефорж беше вече в ресторанта, когато Мери се появи. Той се изправи, щом тя се зададе.

— Съжалявам, че закъснях — Мери се опитваше да изглежда спокойна.

Той й подаде стола.

— Не се притеснявайте. Получих съобщението ви. Много мило от ваша страна, че приехте поканата ми.

В този момент обаче на нея й се искаше да не я бе приемала. Беше прекалено неспокойна и разстроена. Стисна ръцете си, за да не треперят.

Той я наблюдаваше.

— Добре ли сте, госпожо посланик?

— Да, добре съм — отговори тя. Върви си у дома, или ще умреш. Бих пийнала едно чисто уиски, ако обичате. — Мразеше уиски, но се надяваше, че то ще я отпусне.

Лекарят поръча питиетата, а после каза:

— Сигурно не е лесно да си посланик в тази страна, особено за жена. Румънците са мъжки шовинисти, знаете ли това?

Мери се усмихна насила.

— Разкажете ми нещо за себе си.

Искаше й се да слуша нещо, каквото и да е, което би отвлякло вниманието й от заплахата.

— Страхувам се, че няма много неща за разказване, които да ви бъдат интересни.

— Споменахте преди, че сте се борили под прикритие в Алжир. Това звучи доста интересно.

Той сви рамене.

— Живеем в трудни времена. Убеден съм, че всеки трябва да рискува нещо, за да не се наложи накрая да рискува всичко. Целта на терористите е буквално да ужасяват хората. Трябва да сложим край на това. — Гласът му звучеше разпалено.

Същият е като Едуард, помисли си Мери. Едуард винаги се палеше, когато ставаше въпрос за убежденията му. Доктор Дефорж не бе човек, когото можеш лесно да разубедиш. Той бе готов да жертва живота си заради идеите си.

Той продължаваше да говори:

— Ако знаех, че цената на моята борба ще бъде животът на жена ми и децата… — Той замлъкна. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от притискане към масата. — Простете. Не съм ви поканил тук, за да ви говоря за неприятностите си. Позволете ми да ви препоръчам агнешкото. Тук го приготвят много добре.

— Добре, с удоволствие — прие предложението му Мери.

Той поръча вечерята и бутилка вино и те продължиха да разговарят. Мери се поотпусна и почти забрави за смразяващото предупреждение върху стената. С учудване откри, че разговорът й с този привлекателен французин ставаше все по-непринуден. Сякаш по някакъв странен начин тя разговаряше с Едуард. Изумително беше, че тя и Луи имаха почти еднакви разбирания и мислеха по един и същи начин за толкова много неща. Луи Дефорж бе роден в малко градче във Франция, а Мери бе родена в малко градче в Канзас — на хиляди километри един от друг, и в същото време в произхода и на двамата имаше нещо много общо. Бащата на Луи бил фермер и икономисвал, за да спести пари да го изпрати да учи в медицински институт в Париж.

— Баща ми беше чудесен човек, госпожо посланик.

— „Госпожо посланик“ звучи много официално.

— Госпожа Ашли?

— Просто Мери.

— Благодаря ти, Мери.

Тя му се усмихна:

— Няма за какво, Луи.

Мери се питаше какъв ли е личният му живот. Той беше красив и интелигентен. Можеше да има всяка жена, която пожелае. Любопитно й беше дали живее с някого.

— Мислил ли си да се ожениш отново?

Тя не можеше да повярва на ушите си, че се осмели да зададе този въпрос.

Той поклати отрицателно глава.

— Не. Ако познаваше съпругата ми, щеше да ме разбереш. Беше изключителна жена. Никоя друга не би могла да я замени.

Така си мисля и аз за Едуард, каза си Мери. Никой друг не би могъл да го замени. Той беше толкова неповторим. И все пак, всеки има нужда от другар. Не става въпрос да се замени някой, когото много си обичал. Става въпрос да намериш близък приятел, с когото да споделяш проблемите си.

Луи й говореше:

— … така че, когато ми предложиха, си помислих, че ще бъде интересно да посетя Румъния. — Той сниши гласа си. — Признавам си, че усещам духа на злото да витае в тази страна.

— Така ли?

— Не у хората. Те са чудесни. Мразя тяхното правителство. Тук никой не е истински свободен. Румънците са роби в буквалния смисъл на тази дума. Те са принудени, ако искат да се хранят прилично и да се сдобият с някои елементарни удобства, да работят за Секуритате. Непрекъснато шпионират чужденците. — Той се огледа, за да се увери, че никой не го подслушва. — Много ще се радвам, когато служебният ми договор изтече и се върна отново във Франция.

Без да мисли, Мери каза:

— Някои хора смятат, че аз трябва да се върна у дома, в Щатите.

— Моля, какво каза?

И изведнъж на един дъх Мери му разказа случилото се в кабинета й, каза му и за глупостите, надраскани по стената.

— Но това е отвратително! — възкликна Луи. — Нямаш ли представа кой би могъл да го е надраскал?

— Не.

— Ще бъде ли нахално от моя страна да ти призная нещо? Откакто разбрах коя си, започнах да разпитвам за теб. Всички, които те познават, много те ценят.

Тя го слушаше с голям интерес.

— Както се вижда, ти за тях символизираш Америка — в теб се съчетават красота, интелигентност и сърдечност. Ако вярваш истински в това, което вършиш, трябва да се бориш, за да го защитиш. Трябва да останеш. Не се оставяй някой да те изплаши.

Точно така щеше да й каже и Едуард.

 

 

Мери лежеше будна. Не можеше да заспи и мислеше за това, което й бе казал Луи. Той е готов да умре в името на своите убеждения. А аз готова ли съм? Не искам да умирам, мислеше Мери. Но никой няма да успее да ме убие. И никой няма да успее да ме уплаши.

Лежеше с отворени очи в тъмнината. Страхуваше се.

 

 

На следната сутрин Майк Слейд донесе две чаши кафе. Той кимна към стената там, където бе надписът предишната вечер.

— Разбрах, че някой е драскал по стените ви.

— Откриха ли кой го е направил?

Майк отпи една глътка от кафето си.

— Не. Аз лично прегледах списъка с посетителите. Всички са „чисти“.

— Това означава, че е бил някой от посолството.

— Да, така е. Или някой, който е успял да се промъкне незабелязано покрай дежурните.

— Вярвате ли, че това е възможно?

Майк остави чашата си с кафе.

— Съвсем не!

— Нито пък аз.

— Какво точно пишеше?

— „Иди си у дома, или ще умреш.“

Той не каза нищо.

— Кой би искал да ме убие?

— Не зная.

— Господин Слейд, искам да получа прям отговор. Смятате ли, че наистина съм в опасност?

Той я погледна замислено.

— Госпожо посланик, убиха Ейбрахам Линкълн, Джон Кенеди, Робърт Кенеди, Мартин Лутър Кинг и Марин Гроза. Всички сме уязвими. Моят отговор е „да“.

Ако вярваш истински в това, което вършиш, трябва да се бориш, за да го защитиш. Трябва да останеш. Не се оставяй някой да те изплаши.