Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (23)

22

През цялата нощ бе неспокойна. Сънуваше, че се бори с мъжете, за да избяга от тях, будеше се, изпаднала в паника, пак заспиваше и отново се събуждаше. Сцената се появяваше пред очите й отново и отново: неочакваните стъпки зад гърба й; колата, която спира до нея; мъжът, който се опитва да я набута вътре. Дали знаеха коя е тя? Или просто се опитваха да ограбят една случайна туристка, облечена във вносни дрехи?

 

 

Когато Мери пристигна в кабинета си, Майк Слейд я чакаше. Донесе две чаши кафе и седна срещу бюрото й.

— Как беше представлението? — попита той.

— Добре.

Това, което се бе случило след това, не беше негова работа.

— Много ли ви удариха?

Тя го погледна изненадана.

— Какво?

Той продължи търпеливо:

— Много ли ви удариха, когато се опитваха да ви отвлекат?

— Аз… как разбрахте за това?

Гласът му прозвуча иронично:

— Госпожо посланик, Румъния е една голяма, известна тайна. Не можете дори да се изкъпете, без някой да разбере. Не е било много умно да тръгнете сама на разходка.

— Сега го осъзнавам — отвърна Мери студено. — Повече няма да се повтори.

— Добре — тонът му бе рязък. — Мъжът успя ли да ви вземе нещо?

— Не.

Той се намръщи.

— Не виждам никакъв смисъл. Ако са искали палтото или чантата ви, можеха да ви ги вземат на улицата. След като са се опитали да ви вкарат в колата, значи е било опит за отвличане.

— Кой би искал да ме отвлече?

— Малко вероятно е да са хората на Йонеску. Сега той гледа да не разклаща кораба. Сигурно е някоя дисидентска групировка.

— Или навярно мошеници, които са искали да получат откуп за мен?

— В тази страна не отвличат за откуп. Ако хванат някого за такова нещо, дори няма да го изправят пред съда. Направо ще го разстрелят. — Той отпи от кафето си.

— Мога ли да ви дам един съвет?

— Слушам ви.

— Идете си.

— Моля?

Майк Слейд остави чашата си на бюрото.

— Ще трябва само да изпратите молба за оставка, да съберете багажа си, да вземете децата и да се върнете в Канзас, където ще бъдете в безопасност.

Тя усети как кръвта нахлу в лицето й.

— Господин Слейд, сгреших. Това не е нито първата ми грешка, нито пък ще бъде последната. Но аз съм назначена на този пост от президента на Съединените щати и докато той не ме уволни, не желая вие или който и да е друг да ми казва да си отида у дома. — Тя се опитваше да говори спокойно. — Очаквам хората в това посолство да работят с мене, а не против мене. Ако това не е по силите ви, защо вие не си отидете у дома? — Тя трепереше от яд.

Майк Слейд се изправи.

— Ще се погрижа да ви донесат сутрешните доклади, госпожо посланик.

 

 

Цяла сутрин единствената тема на разговор в посолството бе опитът за нейното отвличане. Как са разбрали всички?, чудеше се Мери. И как е разбрал Майк Слейд? Искаше й се да открие името на своя спасител, за да му благодари. От мимолетната среща с него бе останала с впечатление, че той е симпатичен мъж, вероятно на около четиридесет години, с рано посивяла коса. Имаше чужд акцент, може би френски. Ако беше турист, навярно вече бе напуснал страната.

 

 

В главата й се въртеше една натрапчива мисъл и тя не можеше да се освободи от нея. Единственият човек, за когото знаеше, че иска да се отърве от нея, бе Майк Слейд. Дали не е организирал нападението той, за да я уплаши и накара да си тръгне? Беше й дал билетите за представлението. Знаеше точно къде щеше да бъде.

Не можеше да избие от ума си тази мисъл.

 

 

Мери се чудеше да каже ли на децата за опита да я отвлекат. Накрая реши да не го прави. Не искаше да ги плаши. Просто трябваше да се погрижи те никога да не остават сами.

 

 

Тази вечер Мери трябваше да отиде във френското посолство на коктейл в чест на гостуваща френска пианистка. Бе много уморена и изнервена и готова да направи всичко, за да не отиде, но съзнаваше, че дипломатическата учтивост го изисква.

 

 

Изкъпа се и си облече вечерна рокля, но когато си взе обувките, видя, че единият ток се бе счупил. Позвъни на Кармен.

— Да, госпожо посланик?

— Кармен, моля те, занеси тази обувка на обущар, ако обичаш.

— Разбира се, госпожо. Само това ли е?

— Да, благодаря.

 

 

Когато Мери пристигна във френското посолство, там вече имаше много гости. На входа я посрещна френският помощник — посланик, когото Мери познаваше от предишно посещение в посолството. Той хвана ръката й и я целуна.

— Добър вечер, госпожо посланик. Толкова мило от ваша страна, че дойдохте.

— Беше много мило от ваша страна, че ме поканихте — отговори Мери.

И двамата се усмихнаха един другиму при размяната на тези нищо незначещи фрази.

— Позволете ми да ви заведа при посланика.

Той я придружи през залата, препълнена с познати лица, които срещаше вече седмици наред. Мери поздрави френския посланик и те размениха обичайните любезности.

— Мадам Дофин ще ви хареса. Тя е изключителна пианистка.

— С нетърпение очаквам да я чуя — излъга Мери.

Един сервитьор мина покрай тях с поднос чаши с шампанско. Мери вече се бе научила как да пие на приеми сред дипломатическите среди. Тя се обърна да поздрави посланика на Австралия и в същото време забеляза непознатия, който я бе отървал от похитителите й.

Той стоеше в ъгъла и разговаряше с италианския посланик и неговия пълномощник.

— Моля да ме извините — каза Мери и тръгна към непознатия.

В това време го чу да казва:

— Разбира се, че ми липсва Париж, но се надявам, че следващата година… — Той внезапно спря, забелязвайки, че Мери се приближава към него.

— А, дамата в беда!

— Познавате ли се? — учуди се посланикът на Италия.

— Не сме се запознавали официално — отговори Мери.

— Госпожо посланик, да ви представя доктор Луи Дефорж.

Изражението върху лицето на французина се промени.

— Госпожо посланик? Извинете ме, не знаех. — Гласът му прозвуча съвсем объркано. — Трябваше да ви позная, разбира се.

— Вие свършихте по-добра работа — усмихна се Мери, — спасихте ме.

Италианецът погледна към лекаря и каза:

— А-а! Значи вие сте били този. — Той се обърна към Мери. — Чух за премеждието, което сте изживели.

— То щеше да има лош край, ако не се бе появил доктор Дефорж. Благодаря ви.

Луи Дефорж се усмихна:

— Радвам се, че съм бил там, където трябва и когато трябва.

Посланикът и неговият пълномощник забелязаха, че представител на британското посолство влезе в залата. Посланикът каза:

— Молим за извинение, но трябва да се срещнем с един човек.

Двамата бързо се отдалечиха. Мери остана сама с лекаря.

— Защо избягахте, когато дойде полицията?

Той я погледна и задържа за момент погледа си върху нея.

— Не е много разумно човек да си има работа с румънската полиция. Имат си начини да арестуват и свидетели, а след това водят разпитите така, че да получат информацията, която им трябва. Аз съм лекар към френското посолство и нямам дипломатически имунитет. Въпреки това знам доста за това, което се върши в нашето посолство, а тази информация може да бъде ценна за румънците. — Той се усмихна. — Така че, моля за извинение, ако ви се е сторило, че съм ви изоставил.

В думите му имаше прямота, която силно я привлече. По нещо, Мери не можеше да определи по какво точно, той й напомняше малко на Едуард. Може би защото Луи Дефорж бе също лекар като мъжа й. Но не, не беше само това. Той беше откровен като Едуард и имаше почти същата усмивка.

— Бихте ли ме извинили — каза доктор Дефорж, — но трябва да се срещна с някои хора. Това е целта на подобни приеми. Нали знаете?

— Харесвате ли приемите?

Той й намигна:

— Отвращавам се от тях.

— А жена ви харесва ли ги?

Той понечи да каже нещо, а после се поколеба.

— Да… харесваше ги. Много.

— Тя тук ли е тази вечер?

— Тя, както и нашите две деца, са мъртви.

Мери пребледня.

— О, Господи! Толкова съжалявам. Как…

Лицето му се скова.

— Аз съм виновен. Живеехме в Алжир. Действах под прикритие, борех се срещу терористите. — Думите му ставаха все по-бавни и насечени. — Разбраха кой съм и взривиха къщата. Не си бях у дома.

— Толкова съжалявам — повтори Мери отново. Думите й бяха съвсем излишни, защото не носеха никаква надежда.

— Благодаря. Казват, че времето лекува всичко. Вече не вярвам, че е така. — В гласа му се чувстваше дълбока болка.

Мери си помисли за Едуард и за това, че той все още много й липсва. А този човек бе живял със своята болка още по-дълго.

Той я погледна и каза:

— Извинете ме, госпожо посланик.

После се отдалечи и отиде да поздрави някакви гости, които току-що пристигаха.

Нещо в него ми напомня за теб, Едуард. Ще ти хареса. Много смел мъж е. Той изживява голяма скръб и мисля, че точно това ме привлича. Аз също живея с голяма мъка, скъпи. Ще успея ли някога да превъзмогна тъгата си по теб? Толкова съм самотна тук. Няма с кого да си поговоря. Страшно ми се иска да успея. Майк Слейд се опитва да ме убеди да се прибера у дома. Няма да го направя. Но, боже мой, колко много имам нужда от теб! Лека нощ, мили мой.

 

 

На другата сутрин Мери позвъни на Стантън Роджърс. Беше чудесно да чуе гласа му. Това е като спасително въже към къщи, помисли си тя.

— Получавам отлични доклади за тебе — каза Стантън Роджърс. — Историята с Хана Мърфи е във всички заглавия тук. Ти свърши изключително добра работа.

— Благодаря, Стан.

— Мери, разкажи ми за опита да те отвлекат.

— Разговарях с президента и с началника на Секуритате. И двамата нямат никакви предположения.

— Майк Слейд не те ли предупреди да не излизаш сама?

Майк Слейд…

— Да, Стан, той ме предупреди.

Да му кажа ли, че Майк Слейд ми каза да си вървя у дома? Не, реши тя. Ще се оправя с господин Слейд по свой собствен начин.

— Запомни — аз съм винаги на твое разположение, по всяко време.

— Знам — каза Мери и в гласа й прозвуча благодарност. — Не мога да ти кажа колко много означава това за мен.

Разговорът по телефона я накара да се почувства по-добре.

 

 

— Възникна нов проблем. От посолството изтича информация.

Мери и Майк Слейд пиеха кафето си преди всекидневната сутрешна оперативка на персонала.

— Много ли е сериозен?

— Много. Дейвид Виктор — съветникът по търговските въпроси, е имал среща с румънския министър на търговията.

— Зная това. Обсъждахме го миналата седмица.

— Точно така — каза Майк. — И когато Дейвид отишъл на втората среща, те вече имали точен отговор на всяко наше възражение. Знаели са съвсем точно докъде се простират възможностите ни.

— Има ли вероятност сами да са ги пресметнали?

— Да, има. Само че ние обсъждахме и някои нови предложения, а те и на тях са имали вече готови отговори.

Мери се замисли за момент.

— Мислите ли, че е някой от румънския персонал?

— Не просто някой. Последното заседание на изпълнителния комитет се проведе в „чистата“ стая. Нашите експерти по електронна техника проследиха възможностите за изтичане на информация дотам.

Мери го погледна учудено. Само осем човека се допускаха на заседанията в „чистата“ стая, всеки от които беше член на изпълнителния комитет на посолството.

— Който и да е, той носи със себе си електронно оборудване, най-вероятно касетофон. Предлагам ви тази сутрин да свикате заседание в „чистата“ стая и да съберете същите хора. Инструментите ни ще могат да проследят и да установят кой е виновникът.

 

 

В „чистата“ стая имаше осем човека. Еди Молц — съветник по политическите въпроси и агент на ЦРУ, Патриша Хатфийлд — съветник по икономическите въпроси, Джери Дейвис — отговарящ за връзките с обществеността, Дейвид Виктор — съветник по търговските въпроси, Лукас Янклоф — съветник по административните въпроси, и полковник Маккини. От едната страна на масата седеше Мери, а от другата — Майк Слейд.

Мери се обърна към Дейвид Виктор:

— Как вървят вашите преговори с румънския министър на търговията?

Той поклати глава:

— Да си призная, не така, както се надявах. Те сякаш знаят всичко, което искам да кажа, още преди да съм го изрекъл. Отивам там с нови предложения, а вече са подготвили своите аргументи против тях. Като че ли четат мислите ми.

— Може наистина да ги четат — обади се Майк Слейд.

— Какво искате да кажете?

— Те четат мислите на някого от тук присъстващите. — Той вдигна слушалката на един червен телефон на масата. — Изпратете човека тук.

Миг по-късно голямата врата се отвори и през нея влезе някакъв цивилен, който носеше черна кутия с индикатор върху нея.

— Един момент. Никой няма право да… — започна Еди Молц.

— Всичко е наред — каза Мери. — Имаме проблем и този човек ще го разреши. — Тя се обърна към новодошлия: — Моля, започнете, ако обичате.

— Добре. Ще ви помоля да останете по местата си.

Всички го наблюдаваха, докато той се приближи към Майк Слейд и постави кутията близо до него. Стрелката на таблото не помръдна от нулата. Мъжът отиде до Патриша Хатфийлд. Стрелката отново остана неподвижна. Еди Молц бе следващият, после Джери Дейвис и Лукас Янклоф. Стрелката стоеше като закована. Мъжът отиде до Дейвид Виктор и най-накрая до полковник Маккини, но стрелката пак не трепна. Непроверена остана единствено Мери. Когато той се приближи до нея, стрелката заигра.

Майк Слейд каза:

— Какво, по дяволите…

Той стана и отиде до Мери.

— Сигурен ли сте? — попита той цивилния.

Стрелката се клатеше бързо и рязко.

— Попитайте апарата — каза мъжът.

Мери се изправи смутена.

— Имате ли нещо против да закрием заседанието? — попита Майк.

Мери се обърна към останалите:

— Засега това е всичко, благодаря ви.

Майк Слейд каза на техника:

— Вие останете.

Когато другите излязоха, Майк го попита:

— Можете ли да установите къде точно е подслушвателят?

— Разбира се, че мога.

Мъжът бавно започна да движи черната кутия надолу, на няколко сантиметра от тялото на Мери. Когато я приближи до краката й, стрелката започна да мърда още по-бързо. Цивилният се изправи.

— В обувките ви е.

Мери се бе вторачила в него и не можеше да повярва на ушите си.

— Имате някаква грешка. Купих тези обувки във Вашингтон.

Майк й каза:

— Ако обичате, събуйте ги.

— Аз…

Всичко това бе нелепо. Апаратът трябва да се беше побъркал. Или пък някой се опитваше да й погоди номер. Навярно това бе начинът за Майк Слейд да се отърве от нея. Той щеше да съобщи във Вашингтон, че са я хванали да шпионира и да дава информация на врага. Е, нямаше да му се удаде. Тя събу обувките си, вдигна ги от земята и ги тикна в ръцете на Майк.

— Ето ги — каза тя троснато.

Той ги обърна и започна да ги разглежда.

— Това ново токче ли е?

— Не, това е… — и тогава се сети: Кармен, моля те, занеси тази обувка на обущар, ако обичаш.

Майк счупи токчето на обувката. Вътре имаше миниатюрно касетофонче.

— Открихме шпионина — каза Майк сухо. После я погледна. — Къде са ви слагали това токче?

— Аз… не знам. Помолих една от камериерките да се погрижи да го поправят.

— Чудесно! — каза той саркастично. — В бъдеще, госпожо посланик, ще се радваме много, ако за такива неща се обръщате към вашата секретарка.

 

 

Пристигна телекс за Мери.

Комитетът по външна политика към Сената съгласен да отпусне заем за Румъния по ваша молба. Официалното съобщение — утре. Поздравления.

Стантън Роджърс

Майк прочете телекса.

— Добра новина. Негулеско ще подскочи от радост.

Мери бе разбрала, че финансовият министър на Румъния, Негулеско, нямаше стабилна почва под краката си. Това щеше да направи от него и Йонеску герои.

— Ще го обявят чак утре — каза Мери. Тя се замисли дълбоко. — Искам да ми уговорите среща за днес преди обяд с Негулеско.

— Желаете ли да ви придружа?

— Не. Ще отида сама.

 

 

Два часа по-късно Мери седеше в кабинета на румънския министър на финансите. Той сияеше от радост.

— Носите ни добри новини, нали?

— За жалост не — отвърна Мери със съжаление. Тя видя как усмивката му се изпари от лицето.

— Как? Разбрах, че заемът е вече — как му казвате — „в чантата“?

Мери въздъхна.

— И аз така мислех, господин министър.

— Какво се е случило? Какво не е в ред? — Неочаквано лицето му помръкна.

Мери сви рамене:

— Не зная.

— Обещах на нашия президент… — Той спря, защото неочаквано осъзна пълния смисъл на новината. Той погледна Мери и каза с дрезгав глас:

— Това няма да се хареса на президента Йонеску. Съвсем нищо ли не можете да направите?

Мери отговори очевидно напълно откровено:

— Аз съм също толкова разочарована, колкото и вие, господин министър. Всичко вървеше добре, докато някакъв сенатор не научил, че били отказани визи на една група от представители на румънската църква, които искали да посетят щата Юта. Сенаторът е мормон и това много го разочаровало.

— Група църковни представители? — гласът на Негулеско се бе повишил с една октава. — Искате да кажете, че в Сената са гласували против това само защото някаква…

— Така си го обяснявам.

— Но, госпожо посланик, Румъния е страна, която подкрепя църквите. Тук те се ползват с голяма свобода! Ние обичаме църквите — бръщолевеше Негулеско, съвсем увлечен. После се премести на стола до Мери. — Госпожо посланик, ако успея да уредя посещението на тази група във вашата страна, смятате ли, че Комитетът по финансовите въпроси към Сената ще гласува заема?

Мери го погледна право в очите и каза:

— Министър Негулеско, гарантирам ви го. Но искам да получа отговор до днес следобед.

 

 

Мери седеше на бюрото си в очакване на телефонно обаждане. В два часа и тридесет минути позвъни Негулеско.

— Госпожо посланик, имам чудесна новина! Църковните служители могат да напуснат страната, когато пожелаят. А сега е ваш ред. Имате ли някакви добри новини за мен?

 

 

Мери изчака един час, а после му телефонира:

— Току-що получих телекс от нашия Държавен департамент. Заемът ви е отпуснат.