Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (29)

28

Церемонията по случай първата копка на новата сграда към Американската библиотека бе насрочена за четири часа следобед на голямото празно пространство в съседство с главната, вече съществуваща сграда близо до площад „Александру Сахиа“. Още в три часа там се бе събрала доста внушителна тълпа. Полковник Маккини бе предупредил капитан Аурел Истрасе — шефа на Секуритате, който го увери:

— Разбира се, гарантирам ви, че ще осигурим абсолютна безопасност за вашия посланик.

Истрасе наистина удържа на думата си. Бе наредил всички автомобили да се махнат от площада, така че да няма опасност от бомбен атентат. Цялото място се патрулираше от полиция, а на покрива на библиотеката бе поставил снайперист.

В четири часа без няколко минути всички бяха в пълна готовност. Електронните специалисти бяха претърсили цялото пространство наоколо, но не намериха никакви взривни устройства.

След като свърши и последната проверка, капитан Аурел Истрасе каза на полковник Маккини:

— Готови сме.

— Много добре. — И полковник Маккини се обърна към адютанта си: Предай на посланика, че може да идва.

 

 

Четирима войници придружиха Мери до лимузината и я прикриваха, докато тя се качи.

Флориан сияеше:

— Добър ден, госпожо посланик. Чудесна библиотека ще стане, нали?

— Да.

Докато я караше до мястото на събитието, Флориан не спря да бърбори, но Мери не го слушаше. Тя мислеше за засмените очи на Луи и за нежността, с която я бе любил. Заби нокти в дланите си, опитвайки се да заглуши душевните си терзания с физическа болка. Не трябва да плача, каза си тя. Каквото и да става, не трябва да плача. Любовта изчезна, остана само омразата. Побърка ли се този свят?

Когато стигнаха до площада, до колата се приближиха двама войници, огледаха се внимателно във всички посоки и й отвориха вратата, за да слезе.

— Добър ден, госпожо посланик.

Мери тръгна към центъра на церемонията. Двама въоръжени представители на Секуритате вървяха пред нея и двама — зад нея, като я пазеха с телата си. Снайперистът на покрива беше нащрек и следеше всичко през бинокъла.

Събралият се народ започна да ръкопляска, когато посланикът застана на малкото празно пространство, оставено за тази цел. В навалицата имаше румънци, американци и представители на други посолства в Букурещ. Познатите физиономии бяха малко. Повечето бяха непознати.

Мери погледна тълпата и си помисли: Как ще изнеса речта си сега? Полковник Маккини бе прав. Изобщо не трябваше да идвам тук. Чувствам се ужасно притеснена и изплашена.

— Дами и господа, имам честта да ви представя посланика на Съединените щати — тъкмо съобщаваше полковник Маккини.

Хората започнаха да ръкопляскат.

Мери пое дълбоко въздух и започна:

— Благодаря…

През последната седмица колелото на събитията така я бе завъртяло, че тя не бе имала време да подготви речта си. Някакво вдъхновение, което идваше дълбоко отвътре, й подсказваше думите. Тя говореше, сякаш без да мисли.

— … Това, което правим тук днес, може би ви се струва незначително, но то е от изключително значение, защото е още един мост между нашата страна и страните от Източна Европа. Новата библиотека, чиито основи сега полагаме, ще бъде пълна с информация за Съединените американски щати. Тук вие ще можете да четете наши вестници, списания, книги, да изучавате историята на нашата страна, да се запознавате с положителните и отрицателните страни на живота у нас. Ще можете да видите снимки на наши градове, заводи и ферми…

Полковник Маккини и хората му бавно сновяха сред хората. В бележката пишеше: „Наслаждавай се на последния ден от живота си“. Но кога свършваше денят за убиеца? В шест часа вечерта? В девет часа? В полунощ?

— … но вие ще намерите и нещо много по-важно от това как изглеждат Съединените американски щати. Когато тази сграда бъде завършена, вие най-после ще разберете и как диша Америка. Ние ще ви покажем духа на нашата страна.

Изневиделица покрай полицейската бариера в другия край на площада се появи кола, рязко удари спирачки и спря до бордюра. Когато към нея тръгна един полицай, стреснат от непредвидената ситуация, шофьорът изскочи от колата и започна да бяга в противоположна посока. Тичайки, той извади взривно устройство от джоба си и го задейства, натискайки някакво копче. Колата избухна и се разхвърча на парчета сред хората. Нито едно от тях не достигна до центъра, където стоеше Мери, но зрителите започнаха да се бутат насам-натам в паниката си да избягат по-далеч от мястото на произшествието. Снайперистът от покрива вдигна пушката си и изпрати един куршум право в сърцето на бягащия, преди мъжът да успее да се отдалечи. За по-сигурно той стреля още два пъти в него.

 

 

Един час бе нужен на румънската полиция, за да разпръсне тълпата от площад „Александру Сахиа“ и да прибере тялото на похитителя. Пожарната загаси пламъците на избухналата кола. А Мери бе откарана обратно в посолството.

— Сигурна ли сте, че не искате да отидете да си починете в резиденцията? — попита я полковник Маккини. — Току-що преживяхте нещо ужасно, което сигурно…

— Не — заяви троснато Мери. — Отивам в посолството.

Това бе единственото място, откъдето можеше да разговаря безопасно със Стантън Роджърс. Трябва да говоря с него колкото се може по-скоро, мислеше Мери, иначе съм загубена.

Напрежението от всичко, което й се струпа на главата, бе просто непоносимо. Тя бе взела всички мерки Майк Слейд да бъде далече от нея и въпреки това се бяха опитали да я убият. Значи той не е сам.

Мери гореше от желание да разговаря със Стантън Роджърс.

 

 

В шест часа в кабинета на Мери влезе Майк Слейд. Беше бесен.

— Настаних Корина Соколи в една от стаите горе — каза той троснато. — Защо, по дяволите, не ми казахте кого трябва да взема? Направихте голяма грешка. Трябва да я върнем. Тя е национално съкровище. Румънското правителство в никакъв случай не би й позволило да напусне страната. Ако…

В стаята влезе полковник Маккини. Както се бе забързал, той спря изненадан, когато видя Майк.

— Идентифицирали са убития. Това е въпросният Ейнджъл. Истинското му име е Х. Р. де Мендоса.

Майк го бе зяпнал от учудване.

— За какво говорите?

— Забравих — каза полковник Маккини, — че вие не присъствахте на цялата тая бъркотия. Посланикът не ви ли каза, че днес се опитаха да я убият?

— Не — отговори Майк и погледна към Мери.

— Днес тя получи предупреждение от Ейнджъл, че ще умре. Той се опита да я убие на церемонията, но един от снайперистите на Истрасе го улучи.

Майк мълчеше, вперил поглед в Мери.

Полковник Маккини продължи:

— Изглежда, много хора са имали зъб на Ейнджъл.

— Къде е тялото му? — попита Майк.

— В моргата на Главното полицейско управление.

 

 

Голото тяло лежеше върху каменна маса в моргата. Тяло на съвсем обикновен човек, среден на ръст, без особени белези, с моряшка татуировка на едната ръка, с малък, тънък нос, който бе в унисон с тънките устни, с много малки стъпала и оредяла коса. Дрехите и вещите му бяха на купчина върху една съседна маса.

— Имате ли нещо против да го огледам?

Сержантът сви рамене.

— Не, разгледайте го. Мисля, че и той няма нищо против — отговори той и сам се изхили на глупавата си шега.

Майк взе сакото и разгледа етикета му. Купено бе от някакъв магазин в Буенос Айрес. Етикетът на кожените обувки също бе аржентински. До дрехите имаше и купчина пари — малко румънски леи, няколко френски франка, няколко английски лири и поне десет хиляди долара в аржентински песос — част от тях от новата емисия банкноти от по десет песос, а останалите — от девалвиралите вече банкноти от един милион песос.

Майк се обърна към сержанта:

— Какво научихте за него?

— Пристигнал е преди два дни от Лондон с полет на авиокомпанията „Таром“. Регистрирал се е под името де Мендоса в хотел „Интерконтинентал“. Постоянната адресна регистрация в паспорта му е в Буенос Айрес, но е фалшива.

Полицаят се доближи до тялото, за да го огледа, и каза:

— Няма вид на наемен международен убиец, нали?

— Не — съгласи се Майк, — няма.

 

 

На две преки от Главното полицейско управление Ейнджъл преминаваше покрай резиденцията — доста бързо, за да не привлече вниманието на четиримата въоръжени войници от охраната пред входа, и достатъчно бавно, за да запамети всяка подробност от фасадата. Снимките, които имаше, бяха наистина превъзходни, но искаше да провери лично всеки детайл. Близо до вратата имаше и пето лице в цивилни дрехи, което държеше за каишките два доберман — пинчера.

Ейнджъл се ухили самодоволно при мисълта за клоунадата, която се разигра на градския площад. Да се наеме някакъв си наркоман срещу цената само на една доза кокаин бе просто детска играчка. Хвани ги по бели гащи. Накарай ги да се поизпотят. Главното представление тепърва предстоеше. За пет милиона долара такова шоу ще им устроя, че никога няма да го забравят. Как му викат на това телевизионните журналисти? Спектакли! Ще им устроя спектакъл на живо, в реално време.

На Четвърти юли в резиденцията ще има честване по случай Деня на независимостта, беше съобщил гласът. Ще има балони, военен оркестър, артисти. Ейнджъл се усмихна и си помисли:_ Спектакъл за пет милиона…_

 

 

Дороти Стоун се втурна в кабинета на Мери:

— Госпожо посланик, викат ви спешно в „чистата“ стая. Обажда се господин Стантън от Вашингтон.

 

 

— Мери, нищо не мога да разбера. Говори по-бавно. Поеми си въздух, успокой се и започни отначало.

Боже мой, помисли Мери. Дрънкам като истерична глупачка. Отвътре я разкъсваха противоречиви и силни чувства и тя почти не бе в състояние да говори. Бе едновременно и изплашена, и облекчена, и ядосана, и думите й излизаха на сподавени талази.

Пое дъх толкова дълбоко, че чак потръпна.

— Съжалявам, Стан… не си ли получил съобщението ми?

— Не. Току-що се връщам. Нямаше никаква телеграма от теб. Нещо май не е в ред, а?

Мери насила успя да овладее яда си. Откъде да започна? Отново си пое дълбоко дъх.

— Майк Слейд се опитва да ме убие.

Последва дълга пауза.

— Мери… чуваш ли се какво…

— Това е самата истина. Сигурна съм. Запознах се с един лекар от френското посолство — Луи Дефорж. Разболях се и той установи, че някой се е опитал да ме отрови с арсен. Това е Майк.

Този път гласът на Стантън Роджърс прозвуча по-остро от предишния:

— Какво ти дава основание да смяташ така?

— Луи — доктор Дефорж, се досети. Майк Слейд ми правеше всяка сутрин кафе и вътре е слагал арсен. Имам доказателства, че се е снабдявал с арсен. Луи бе убит, а днес следобед някой, който работи със Слейд, се опита да убие и мене.

Този път паузата беше още по-дълга.

Когато Стантън Роджърс продължи, в гласа му се усещаше силно безпокойство.

— Това, което ще те попитам, е изключително важно, Мери. Помисли внимателно. Не може ли това да е някой друг?

— Не. Той от самото начало се опитва да ме пропъди от Румъния.

Гласът на Стантън Роджърс прозвуча успокоително:

— Добре. Ще съобщя за това на президента. Ще имаме грижата за Слейд. Междувременно ще ти осигуря допълнителна охрана.

— Стан, в неделя в резиденцията ще има прием в чест на Четвърти юли. Гостите вече са поканени. Как смяташ, да го отложа ли?

Стантън Роджърс се замисли.

— Всъщност идеята е чудесна. Гледай винаги да си сред много хора. Мери, не искам да те плаша, ти и без това достатъчно си се притеснила, но те съветвам да не изпускаш децата от очи. Дори за секунда. Слейд може да се опита да те спипа чрез тях.

По тялото й полазиха тръпки.

— Какво значи всичко това? Защо го прави?

— И аз бих искал да знам. Няма никакъв смисъл. Но проклет да бъда, ако не разбера. Дотогава стой надалеч от него и се пази.

— Не се притеснявай, ще се пазя — каза Мери, но гласът й издаваше силно безпокойство и страх.

— Ще ти се обадя пак.

Когато Мери затвори телефона, сякаш от раменете й падна огромен товар. Всичко ще се оправи, каза си тя. Аз и децата ще бъдем в безопасност.

 

 

При първото позвъняване Еди Молц вдигна слушалката. Разговорът продължи десет минути.

— Ще се постарая всички да са там — обеща Еди Молц.

Ейнджъл затвори.

Еди Молц си мислеше: За какво, по дяволите, Ейнджъл иска всички тия неща? Той погледна часовника си. Още четиридесет и осем часа.

 

 

Веднага след като свърши разговора с Мери, Стантън Роджърс поръча спешен разговор с полковник Маккини.

— Бил, Стантън Роджърс се обажда.

— Да, сър. Какво желаете?

— Искам да задържите Майк Слейд. Дръжте го под строг арест, докато не ви се обадя отново.

Полковникът недоумяваше:

— Майк Слейд?

— Искам да го задържите и да го изолирате. Вероятно е въоръжен и може да бъде опасен. Не му позволявайте да говори с когото и да било.

— Да, сър.

— Обадете ми се в Белия дом веднага, щом го хванете.

— Да, сър.

 

 

Два часа по-късно телефонът на Стантън Роджърс иззвъня. Той грабна бързо слушалката.

— Ало?

— Полковник Маккини се обажда, господин Роджърс.

— Хванахте ли Слейд?

— Не, сър. Възникна един проблем.

— Какъв проблем?

— Майк Слейд е изчезнал.