Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федерални детективи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sacred Sins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 54 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Свещени грехове

Преводач: Виктория Петрова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДФ „Абагар“, Велико Търново

Отговорен редактор: Виктория Петрова

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-179-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5962

История

  1. — Добавяне

Девета глава

— Мистър Монроу, радвам се, че дойдохте да си поговорим. — Тес посрещна втория баща на Джоуи Хигинс на вратата на кабинета си. — Секретарката ми приключи работа, но ако желаете, мога да ви направя кафе.

— Не, благодаря. — Чувствайки обичайното си неудобство в нейно присъствие, той остана прав и зачака тя да направи първата крачка.

— Съзнавам, че сте имали дълъг работен ден — подхвана Тес, но не добави, че самата тя бе изкарала такъв ден.

— Нямам нищо против срещата ни, щом смятате, че ще помогне на Джоуи.

— Знам. — Усмихна се и с жест го подкани да седне на един от столовете. — Нямах много възможности да разговарям насаме с вас, мистър Монроу, но искам да ви кажа, че виждам колко усилия полагате за Джоуи.

— Не е лесно. — Сгъна палтото си в своя скут. Беше спретнат мъж, организиран. Пръстите на ръцете му имаха добре оформени маникюри, косата му беше сресана, а костюмът му беше тъмен и консервативен. Тес съзнаваше колко непонятно му се струваше момче като Джоуи.

— На Луис й е по-трудно, разбира се.

— Така ли? — Тес седна зад бюрото, съзнавайки, че разстоянието и професионалната поза ще го улеснят. — Мистър Монроу, винаги е трудно човек да влезе в семейство след развод и да се опита да се превърне в баща за един юноша. Когато момчето е объркано колкото Джоуи, трудностите се умножават многократно.

— Надявах се, че досега, ъ-ъ… — Той вдигна ръце, после отново ги сложи върху скута си. — Надявах се да вършим заедно някои неща, да играем бейзбол. Даже купих палатка, макар, да си призная, не знам абсолютно нищо за живота в палатка. Но той не се интересува от нищо.

— Не смята, че може да си позволи да бъде заинтересован — поправи го Тес. — Мистър Монроу, Джоуи е привързан към баща си прекалено много. Неудачите на баща му са и негови неудачи, проблемите на баща му са и негови проблеми.

— Това копеле дори не… — Млъкна. — Извинете.

— Не, не се извинявайте. Знам, че привидно бащата на Джоуи не го е грижа за нищо. Болестта му е виновна, но не за това исках да разговарям с вас. Мистър Монроу, знаете, че се опитах да ускоря лечението на Джоуи. Клиниката в Александрия, за която споменах, е специализирана за душевни болести на юноши.

— Луис не иска и да чуе за нея. — За Монроу това решаваше всичко. — Страхува се Джоуи да не реши, че сме го изоставили. Напълно съм съгласен с нея.

— Без съмнение преходът ще бъде труден. Всички ние трябва да покажем на Джоуи, че не е наказан или прогонен, а просто му е предложен още един шанс. Мистър Монроу, ще бъда пряма с вас. Лечението не въздейства на Джоуи.

— Да не би да пие?

— Не, не пие. — Как можеше да го убеди, че отстраняването на един признак не е никакво лечение? Семейните терапевтични сеанси й бяха показали, че Монроу е човек, който вижда резултатите далеч по-ясно от причините. — Мистър Монроу, Джоуи е алкохолик и винаги ще бъде алкохолик, независимо дали пие или не. Той е едно от двайсет и осемте милиона деца на алкохолици в тази страна. Една трета от тях стават алкохолици, какъвто е случаят с Джоуи.

— Но той вече не пие — настоя Монроу.

— Не, не пие. — Тес сключи пръстите на ръцете си, облегна ги на медицинския регистър и направи нов опит: — Той не консумира алкохол и не променя живота си с алкохол, но му остава да се справи с апатичността си и най-вече с причините за нея. Той не се напива, мистър Монроу, но алкохолът беше просто едно прикритие и резултат от други проблеми. Повече не може да контролира и да потулва тези проблеми, а сега те го надвиват. Мистър Монроу, той не показва никакъв гняв, никаква ярост и много слаба мъка, макар всичко това да е натрупано в душата му. Децата на алкохолиците често поемат отговорността за порока на родителя си.

Почувствал известно неудобство, Монроу нетърпеливо се размърда в стола си.

— И преди сте ни обяснявали това.

— Да, така е. Джоуи ненавижда баща си и до голяма степен ненавижда и майка си, защото и двамата са го разочаровали. Баща му с пиянството си, а майка му с тревогите си заради пиянството на баща му. Но тъй като обича и двамата, той е насочил тази ненавист към самия себе си.

— Луис направи всичко, което е по силите й.

— Да, сигурна съм, че е така. Тя е забележително силна жена. За съжаление Джоуи не притежава нейната сила. Депресията на Джоуи е достигнала опасен, почти критичен етап. Дори на вас не мога да кажа какво обсъждахме и какви думи си разменихме по време на последните ни срещи с него, но мога да ви уверя, че повече от всякога съм обезпокоена за емоционалното му състояние. Насъбрал е толкова много мъка. В момента трябва предимно да се опитвам да облекча мъката му, за да може да изкара седмицата, докато отново ми се удаде възможността да го успокоя. Джоуи смята, че животът му е безсмислен, че се е провалил като син, като приятел и като личност.

— Разводът…

— Разводът съсипва потърпевшите деца. Степента на объркването им зависи от психиката им в момента, от уреждането на отношенията при развода, от емоционалната сила на конкретното дете. За някои разводът може да се окаже опустошителен като смъртта. Обикновено настъпва период на тъга, на горчивина, дори на отдалечаване. Самообвиненията са нещо обичайно. Мистър Монроу, изминали са вече три години, откакто жена ви се е развела с бащата на Джоуи. Разводът и ролята му в него са се превърнали във фиксидея, в трамплин за всичките му проблеми.

Тес замълча за момент и отново сключи ръце.

— Алкохолизмът му е болезнен. Джоуи смята, че заслужава болката. Всъщност той гледа на него така, както едно малко дете схваща наказанието си за лошо поведение. Дисциплината и болката го карат да се чувства част от обществото, докато същевременно с това самият алкохолизъм го подтиква да се чувства отчужден от обществото. Свикнал е да разчита на това отчуждение, да се смята за различен. За по-лош от другите. Особено от вас.

— От мен? Не ви разбирам.

— Джоуи се уеднаквява с баща си — пияница и неудачник както в работата, така и в семейството си. Вие сте всичко, което баща му — а следователно и Джоуи — не е. Част от него иска да се откъсне от баща му и да взема пример от вас. Останалата част просто не смята, че е заслужил тази чест, и той се страхува да не се провали отново. Нещата са стигнали твърде далеч, мистър Монроу. Джоуи бързо наближава момента, в който ще е прекалено уморен, за да се тревожи за живота.

Пръстите му се свиваха и разпускаха. Изведнъж заговори неговият спокоен, делови глас.

— Не мога да ви разбера.

— Самоубийството е третата, най-често срещана причина за смърт между младежите, мистър Монроу. Джоуи проявява определена склонност към самоубийство. Вече дори си играе с тази идея, тя се върти в главата му, подхранвана от влечението му към окултното. В този момент от живота му и най-малкото нещо може да го тласне отвъд чертата — някой спор, който е предизвикал недоволството му, някой изпит в училище, който го кара да се чувства неспособен. Или двойственото поведение на баща му.

Макар гласът й да беше спокоен, той долови необходимостта от вземането на бързи мерки. Тес се наведе напред, надявайки се да го убеди.

— Мистър Монроу, не мога да изразя колко важно е Джоуи да се подложи на планирано интензивно лечение. Вие ми се доверихте достатъчно, като го доведохте тук и ми позволихте да го лекувам. Трябва да ми се доверите така отново и да повярвате, че не мога да се справя с него. При мен има информация за клиниката. — Бутна една папка към него. — Моля ви, обсъдете предложението ми със съпругата си и я помолете да дойде при мен, за да поговоря и с нея. Ако трябва, ще променя графика си, за да можем да се срещнем в удобно за нея време. Но моля ви, побързайте. Джоуи се нуждае от тази промяна веднага, преди нещо да го е тласнало към отчаяна постъпка.

Той взе папката, но не я отвори.

— Искате да изпратим Джоуи на това място, а не бяхте съгласна да го преместим в друго училище.

— Така е. — Искаше й се да свали фибите от косата си и да масажира главата си, докато напрежението в слепоочията й изчезне. — През цялото време усещах, надявах се, че ще успея да проникна до чувствата му. От септември Джоуи се отдалечава все повече и повече.

— Той погледна на смяната на училището като на още един провал, нали?

— Да. Съжалявам.

— Усещах, че е грешка. — Въздъхна дълбоко. — Джоуи ме гледаше, докато Луис уреждаше прехвърлянето му. Сякаш ми казваше: „Моля ви, дайте ми шанс“. Почти го чувах. Но все пак подкрепих решението й.

— Няма защо да се обвинявате, мистър Монроу. Двамата със съпругата си желаете да се справите с положение, в което няма лесни решения. Не съществува абсолютно добро и зло.

— Ще занеса документите вкъщи. — После бавно стана, сякаш папката в ръката му беше тежка и пълна. — Доктор Корт, Луис е бременна. Не сме съобщили на Джоуи.

— Моите поздравления. — Подаде му ръка, докато мозъкът й преценяваше евентуалното въздействие на тази новина върху пациента й. — Би било добре, ако му съобщите това заедно, превръщайки го в семеен празник. Тримата очаквате бебе. За Джоуи ще бъде много важно да се чувства приобщен, а не изместен. Очакването на бебето може да внесе много любов в семейството.

— Опасяваме се да не го намрази — да не намрази нас.

— Възможно е. — Трябва да се избере най-подходящият момент, помисли си тя — емоционалното преживяване често зависи от момента. — Колкото повече е наясно с плановете, свързани с детето, толкова по-привързан ще бъде към него. Имате ли детска стая?

— Имаме свободна стая, която смятаме да постегнем и обзаведем.

— Предполагам, че Джоуи ще се справи много добре с четката за боядисване, ако му се удаде тази възможност. Моля ви, обадете ми се, след като обсъдите въпроса за клиниката. Бих искала лично да поговоря с Джоуи за нея, а вероятно и да го заведа там, за да я разгледа.

— Добре. Благодаря ви, доктор Корт.

Тес затвори вратата след него и свали фибите от косата си. Напрежението в главата й понамаля, превръщайки се в тъпа болка. Не беше сигурна, че може да се отпусне, докато Джоуи не започне лечение в клиниката. Поне бяха тръгнали в правилна насока, утеши се тя. Монроу не прие ентусиазирано предложението й, но се надяваше той да го подкрепи по-нататък.

Тес заключи в едно чекмедже досието на Джоуи и записите на срещите й с него, като задържа по-дълго в ръката си касетата от последния им сеанс. На два пъти бе говорил за смърт, но и в двата случая гласът му бе прозвучал сериозно. Не бе използвал точно тази дума, а „измъкване“. Смъртта като избор. Тя не заключи последната касета и реши да се обади на директора на клиниката още на другата сутрин.

Когато телефонът звънна, Тес едва не изпъшка. Можеше да не го вдигне. Телефонният й секретар щеше да се включи след четвъртото позвъняване и да я свърже, ако е важно. Но изведнъж промени решението си и с касетата на Джоуи в ръка прекоси стаята и вдигна слушалката.

— Здравейте, доктор Корт.

В последвалото мълчание долови тежко дишане и шума на уличното движение. Тес механично дръпна едно кубче за писане и взе молив.

— Да, аз съм. С какво мога да ви помогна?

— Дали ще можете?

Гласът шепнеше. Противно на очакванията си, Тес не долови паника, а отчаяние.

— Мога да се опитам. А искате ли да го направя?

— Вие не бяхте там. Ако бяхте там, сега нещата можеха да изглеждат другояче.

— Сега съм тук. Искате ли да се срещнем?

— Не мога. — Дочу задавения му плач. — Вие ще ме разберете.

— Мога да дойда при вас. Защо не ми кажете името си и къде се намирате? — Чу щракането.

На по-малко от пресечка от кабинета й мъжът с тъмното палто се облегна на уличната телефонна кабинка и заплака от мъка и объркване.

— По дяволите! — Тес се загледа в записките, които бе направила по време на разговора. Ако беше неин пациент, то не бе познала гласа му. Остана още петнайсет минути с надеждата, че телефонът може да позвъни отново, почака още десет минути, след което събра нещата си и излезе от кабинета.

Франк Фулър я чакаше в коридора.

— А, ето те и теб. — Той пусна дезодоранта за уста обратно в джоба си. — Бях започнал да си мисля, че си се изнесла от тази сграда.

Тес се извърна назад и погледна вратата си. Името и професията й бяха четливо напечатани на нея.

— Не, още не съм. Не си ли окъснял днес, Франк?

— О, знаеш как е. — Всъщност през последния един час бе опитвал да си уреди среща. Но не бе успял. — Изглежда, тази консултантска работа за полицията доста те ангажира.

— Очевидно. — Даже за Тес — човек с дълбоко вкоренени добри обноски — салонният разговор след изминалия тежък ден проточваше нещата. Докато чакаше асансьора, мислите й се пренесоха обратно към телефонното обаждане.

— Знаеш ли, Тес… — Франк използва стария си номер да облегне ръката си на стената и да я притисне на нея. — Може би ще ти бъде от полза, от професионална гледна точка, да се посъветваш с колега за този случай. С удоволствие ще ти отделя време в графика си.

— Оценявам жеста ти, Франк, но знам колко си зает. — Когато вратите на асансьора се отвориха, тя пристъпи вътре. Натисна копчето за приземния етаж и прехвърли куфарчето си в другата ръка, когато Франк застана до нея.

— За теб винаги съм свободен, Тес — както професионално, така и иначе. Защо не обсъдим нещата на чашка?

— Боя се, че изобщо нямам право да ги обсъждам.

— Ще намерим за какво друго да си говорим. Имам една бутилка вино — малка кокетна бутилчица „Цифандел“, която пазя за специален случай. Защо не отидем у нас, не отворим бутилката и не си опънем краката?

За да започне отново да хапе пръстите ми, помисли си Тес и изрече наум благодарствена молитва, когато вратите отново се отвориха.

— Не, благодаря ти, Франк.

Тес се запъти към фоайето, но това не го отказа.

— Тогава нека се отбием в „Мейфлауър“ да пийнем на спокойствие по едно питие и да послушаме малко музика, без да говорим за работа?

Коктейли с шампанско в „Мейфлауър“. Бен й бе казал, че това е в неин стил. Може би беше време да докаже както на него, така и на Франк Фулър, че грешат.

— „Мейфлауър“ е малко сериозно за моя вкус, Франк. — Вдигна яката на палтото си, когато излязоха на студения тъмен паркинг. — Но така или иначе нямам време за забавления. Трябва да опиташ новия клуб зад ъгъла, „Зидо“. Доколкото знам, изключено е да не си намериш компания, ако отидеш вечер там. — Извади ключовете си и пъхна единия от тях в ключалката на вратата на колата си.

— Откъде знаеш за…

— Франк. — Изцъка с език и го потупа по бузата. — Кога ще пораснеш? — Доволна от себе си и от смаяното му изражение, тя се качи в колата. Извърна се назад и подкара на задна скорост, но изобщо не удостои с поглед мъжа, който стоеше в тъмнината в края на паркинга.

Тъкмо бе влязла в апартамента си и бе свалила палтото и обувките си, когато някой почука. Ако беше Франк, реши да престане да бъде любезна с него и да го постави на мястото му.

Сенатор Джонатан Уайтмор стоеше на прага в своя балтон от „Севил Роу“, а в ръцете си държеше червена картонена кутия с пиле и тънка книжна торбичка.

— Дядо! — По-голяма част от напрежението, което Тес не бе осъзнала, че изпитва, се изпари. Пое си дълбоко дъх и помириса подправките.

— Надявам се, не си тръгнал за някоя бурна среща.

— Тръгнал съм точно за тук. — Пусна кутията с пилето в ръцете й. — Още е вряло, момичето ми. Поисках да бъде с повече подправки.

— Моят герой. Тъкмо се канех да си направя сандвич със сирене.

— Донеси чинии и много салфетки.

Тес отиде в кухнята, като пътьом остави пилето на масата.

— Това означава ли, че утре не съм канена на вечеря?

— Това означава, че тази седмица ще си хапнеш добре два пъти. Не забравяй тирбушона. Нося и бутилка вино.

— Надявам се, не е „Цифандел“.

— Какво каза?

— Няма значение. — Тес се върна с чинии, с ленени салфетки, с две от най-хубавите си чаши за вино и с един тирбушон. Нареди масата, запали свещите, после се обърна и топло прегърна дядо си. — Толкова се радвам да те видя. Как разбра, че се нуждая от компания точно тази вечер?

— Дядовците се раждат всезнаещи. — Целуна я по бузите и намръщено я погледна. — Не си почиваш достатъчно.

— Аз съм докторът.

Подръпна ухото й.

— А сега седни, малко момиченце. — Тес му се подчини и той насочи вниманието си към бутилката с вино. Тя вдигна капака на кутията с пилето, докато той се занимаваше с тапата на бутилката. — Дай ми една от тези пилешки гърди.

Тес се засмя като момиче и сложи купешката храна в чиния от най-хубавия английски костен порцелан, някога собственост на майка й.

— Помисли си само колко шокирани ще бъдат твоите избиратели, ако те чуят да говориш за пилешки гърди. — Избра си едната кълка и с радост откри кутия с пържени картофи. — Как е работата в Сената?

— Нужна е много тор, за да пораснат цветя, Тес. — Извади тапата на бутилката. — Все още се опитвам да повлияя на законодателите за прокарването на законопроекта за Медицинската реформа. Не знам дали ще успея да привлека достатъчно подкрепа, преди да се оттеглим за празниците.

— Законопроектът е добър. Кара ме да се гордея с теб.

— Ласкателка. — Наля вино в чашите. — Къде е кетчупът? Не мога да ям пържени картофи без кетчуп. Не, не ставай. Аз ще го донеса. Кога за последен път си била в магазина? — попита той, щом отвори хладилника.

— Не започвай отново — запротестира тя и отхапа от пилето. — Освен това знаеш, че съм експерт по купуването на готова храна за вкъщи.

— Не ми харесва, че единствената ми внучка яде непрекъснато от картонени кутии. — Върна се с бутилка кетчуп, забравяйки напълно, че в момента и двамата се хранят от картонена кутия. — Ако не бях дошъл, щеше да седиш на онова бюро със сандвич от сирене и купчина папки.

— Казах ли, че се радвам да те видя? — Тес вдигна чашата си и му се усмихна.

— Претоварваш се с работа.

— Може би.

— Какво ще кажеш да купя два билета за Сент Кроа и да се качим на самолета в деня след Коледа? Да се позабавляваме една седмица на слънце.

— Знаеш, че с удоволствие бих приела, но празниците са най-трудните дни за някои от моите пациенти. Трябва да бъда тук заради тях.

— Започнах да съжалявам.

— Ти? — Подавайки му кетчупа, Тес захруска пържени картофи и се зачуди дали стомахът й може да побере още едно парче пиле. — За какво?

— Че те забърках в тези убийства. Изглеждаш изтощена.

— Това е само една от причините.

— Да не би да имаш проблеми с половия си живот?

— Привилегирована информация.

— Сериозно, Тес, говорих с кмета. Той ми каза колко си затънала в това полицейско разследване. Аз имах предвид само да направиш психологическия портрет, а и ми се искаше да се пофукам малко с умната си внучка.

— Събираш овации на чужд гръб, а?

— Овациите изглеждат съвсем иначе след четвъртото убийство, което е само на две пресечки оттук.

— Дядо, това щеше да се случи, независимо дали участвах в разследването, или не. Въпросът е, че сега аз искам да се занимавам с него. — Тес се сети за обвиненията на Бен и за презрението му. Сети се и за своя добре подреден живот и за неочакваните пристъпи на недоволство. — Може би наистина се нуждая от това разследване. Досега животът и кариерата ми бяха доста обикновени и скучни. Участието ми в този случай ми помогна да преоткрия себе си, както и системата.

Тес взе салфетката си, но само я потърка в ръцете си.

— Полицията не се интересува от мислите му и от емоционалната му мотивация, но въпреки това ще се възползват от помощта ми, за да го заловят и накажат. Аз не искам той да бъде наказан, но все пак ще използвам наученото за психиката и мотивацията му, за да се опитам да го спра и да му помогна. Кой от нас е правият, дядо? Правосъдието какво е — наказание или лечение?

— Разговаряш с адвокат от старата генерация, Тес. Всеки мъж, жена и дете в тази страна има право на адвокат и справедлив съдебен процес. Адвокатът може да не повярва на клиента си, но трябва да вярва в закона. Законът гласи, че този човек има правото да бъде съден от системата. А обикновено системата помага.

— Но дали системата и законът разбират болното съзнание? — Поклащайки глава, Тес остави отново салфетката, тъй като усети, че от нерви я търка между ръцете си. — Невинен поради невменяемост. Не трябва ли да бъде неотговорен? Дядо, той е виновен за убийството на тези жени. Но не е отговорен за смъртта им.

— Той не е твой пациент, Тес.

— Напротив. Винаги е бил мой пациент, но осъзнах това едва миналата седмица — след последното убийство. Още не ме е помолил за помощ, но скоро ще го направи. Дядо, спомняш ли си какво ми каза в деня, когато отворих кабинета си?

Сенаторът се взря в лицето й, забелязвайки, че въпреки напрегнатия и тревожен поглед, то изглеждаше красиво на светлината от свещта. Тес продължаваше да бъде неговото малко момиченце.

— Вероятно съм казал прекалено много неща. Оттогава мина доста време.

— Каза ми, че съм избрала професия, която ще ми позволява да прониквам в мислите на хората, но никога няма да мога да забравя какво се таи в душите им. Така и стана.

— През онзи ден бях много горд с теб. И продължавам да бъда.

Тес се усмихна и взе салфетката си.

— Имаш кетчуп на брадичката си, сенаторе — промълви тя и го избърса.

 

 

На три мили от тях Бен и Ед бяха пийнали по няколко чашки. В украсения с бутилки от вино клуб присъстваха повечето от редовните посетители, а един сляп пианист свиреше тъжен рок. Масата на двамата партньори беше колкото малка четвъртита рогозка и бе пъхната в редица от други подобни маси. Ед се справяше с пастата[1] си. Бен се беше спрял на биренки.

— Ядеш много от тези неща — обади се Бен и кимна към чинията на Ед. — Ще се превърнеш в сноб.

— Ще се превърна в сноб само ако пия и бяло вино.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Доверявайки се на думите му, Бен посегна и забоде на вилицата си кръгъл макарон.

— Какво ти казаха, като се обади?

Бен взе чашата си и се загледа в една жена с къса кожена пола, която мина покрай масата им.

— Бигсби е ходил в магазина, от който са закупени шалчетата. Нищо. Кой ще си спомни някакъв тип, пазарил от тях с пощенски запис преди три месеца? Няма ли да сложиш малко сол на това?

— Бъзикаш ли се? — Ед направи знак да им донесат по още едно питие. Въпреки желанието си, двамата още не бяха пияни.

— В събота ще ходиш ли на „Киникий“ да гледаш мача?

— Налага се да огледам няколко апартамента. Трябва да напусна жилището до първи декември.

— Няма смисъл да наемаш апартамент — посъветва го Бен, когато се зае с току-що сервираното му питие. — Все едно да хвърляш пари на вятъра. Трябва да се замислиш за собствено жилище, да вложиш парите си някъде.

— Да си купя жилище ли? — Ед взе лъжичката и разбърка питието си. — Искаш да кажеш къща?

— Точно така. Трябва да си луд да хвърляш пари за наем всеки месец.

— Да си купя, така ли? Ти да не би да искаш да си купиш къща?

— С моята заплата? — Бен се засмя и се облегна на стола, накланяйки го назад колкото е възможно.

— Последния път, когато погледнах фишовете ни, май вземах колкото теб.

— Ще ти кажа какво трябва да направиш, партньоре. Трябва да се ожениш. — Ед не отвърна нищо, но преполови чашата си. — Говоря сериозно. Намери си някоя жена, но гледай да има добра работа — искам да кажа, да прави кариера, за да не й се иска после да я зареже. Ще се почувстваш добре, ако намериш човек, когото няма да ти бъде неприятно да гледаш продължително време. Тогава ще си съберете заплатите, ще си купите къща и така ще престанеш да хвърляш пари за наем.

— Трябва да се оженя само защото разпродават апартаментите в сградата, в която живея, така ли?

— Системата е такава. Нека попитаме някой безпристрастен човек. — Бен се наведе към жената на съседната маса. — Извинете, но вярвате ли, че в днешния социален и икономически климат двама души могат да живеят евтино колкото сам човек? С други думи — имайки предвид покупателната способност на семейство на две заплати, че в повечето случаи двама души могат да живеят по-евтино от един?

Жената остави коктейла си и внимателно изгледа Бен.

— Това опит за сваляне ли е?

— Не, обществена анкета на случайно подбрани хора. Продават апартамента на моя партньор.

— Тия мръсни копелета сториха същото и с мен. Сега трябва да пътувам двайсет минути с метрото, за да отида на работа.

— Работите, така ли?

— Да. Ръководя отдел „По-хубави дрехи за жени“ в „Удис“.

— Ръководите?

— Точно така.

— Ето, Ед. — Бен се наведе към него. — Бъдещата ти булка.

— Пийни още едно, Бен.

— Пропиляваш една чудесна възможност. Защо не си сменим местата, за да можеш… — Млъкна, тъй като зърна мъжа, който приближаваше масата им. Инстинктивно се изпъна в стола си. — Добър вечер, монсеньор.

Ед се обърна и видя Лоугън, застанал точно зад него в сив пуловер и широки панталони.

— Радвам се да ви видя отново, монсеньор. Ще седнете ли при нас?

— Да, стига да не ви прекъсвам. — Лоугън успя да сложи стол в единия ъгъл на масата. — Обадих се в участъка и ми казаха, че сте тук. Надявам се, нямате нищо против.

Бен зашари с пръст по чашата си.

— С какво можем да ви помогнем, монсеньор?

— Можете да ме наричате Тим. — Лоугън махна на сервитьорката. — Мисля, че това ще помогне и на трима ни да се отпуснем. За мен едно „Сейнт Поли Гърл“ и донеси по още едно на компанията ми. — Лоугън изгледа пианиста, който започна да свири една от баладите на Били Джоуъл. — Няма нужда да питам дали сте имали труден ден. Поддържах връзка с доктор Корт, а преди няколко часа проведох кратък разговор с вашия капитан. Опитвате се да притиснете натясно човек на име Франсис Мур.

— „Опитваме се“ е най-точната дума. — Ед бутна настрани празната чиния, за да може сервитьорката да я прибере, когато донесе питиетата им.

— Познавах човек с това име. Преподаваше в тукашната семинария. От старата школа е. Непоклатима вяра. От свещениците, с които сте свикнали, Бен.

— Къде е той?

— О, убеден съм, че е в царството небесно. — С шепата си взе ядки. — Почина преди няколко години. Бог да те благослови, дете — каза Лоугън, когато бирата се появи пред него. — Но старият Франк не беше религиозен фанатик — той просто имаше непоклатими убеждения. Днес при нас има много млади свещеници, които търсят истината и разискват такива похотливи — извинете ме за каламбура — въпроси, като безбрачието и правото на жената да дава причастие. За Франк Мур, който виждаше всичко в бяло и черно, нещата изглеждаха по-лесни — мъжът в расо не жадува за вино, жени и копринено бельо. Наздраве! — Надигна чашата си и я изпразни до дъно. — Казвам ви всичко това, защото си помислих, че бих могъл да използвам някои свои връзки и да разговарям с хора, които си спомнят Франк, и с някои негови възпитаници. Аз също преподавах в семинарията, но това беше преди около десетина години.

— Всяка информация може да се окаже полезна.

— Добре. След като уредихме това, мисля, че мога да си поръчам още една бира. — Привлече погледа на сервитьорката, после се обърна към Бен и се усмихна. — Колко години сте прекарали в католическо училище?

Бен бръкна в джоба за цигарите си.

— Дванайсет.

— Целия училищен курс. Убеден съм, че благочестивите сестри са ви дали завидна подготовка.

— И няколко доста силни удара по кокалчетата.

— Да, Бог да ви благослови. Не всички могат да бъдат като Ингрид Бергман.

— Така е.

— Самият аз нямам много общи неща с Пат О’Брайън. — Лоугън взе втората си бира. — Освен че и двамата сме ирландци. Лехайм.

— Отец Лоугън… Тим — бързо се поправи Ед. — Мога ли да ви задам един религиозен въпрос?

— Ако е необходимо.

— Ако този тип, който и да е той, дойде при вас в изповедалнята и признае, че е убил човек, ще го предадете ли на полицията?

— Това е въпрос, на който мога да отговоря и като психиатър, и като свещеник. — За миг се загледа в бирата си. Някога висшестоящите го бяха смятали за прекалено податлив на въздействие, но вярата му в Бог и в ближния беше непоклатима. — Ако някой, който е извършил престъпление, дойде при мен в изповедалнята или потърси моята професионална помощ, ще направя всичко възможно да го убедя да се предаде сам.

— Но вие няма да натиснете копчето? — настоя Бен.

— Ако някой ме потърси като доктор или поиска опрощение на греховете от мен, ще разбера, че търси помощ. Ще се постарая да я получи. Психиатрията и религията невинаги са на едно мнение. Но в този случай са.

Ед не обичаше нищо повече от проблем с повече от две разрешения.

— Щом невинаги са на едно и също мнение, как успявате да съвместявате и двете?

— Като се опитвам да разбера душата и съзнанието — в много отношения гледам на тях като на едно и също нещо. Вижте, като свещеник бих могъл часове наред да споря с вас по въпроса за сътворението и да ви представя убедителни доводи защо историята в Битието е непоклатима. Като учен бих могъл да сторя абсолютно същото с еволюцията и да обясня защо Битието е една красива приказка. Като мъж бих могъл да седя тук и да кажа: „Какво значение има, по дяволите, нали сме живи?“.

— На кое от тях вярвате? — попита го Бен. Той предпочиташе едно решение, един отговор. Правилния отговор.

— Както се казва, мнението ми зависи от това какъв костюм нося в момента. — Отпи жадно от чашата си и осъзна, че ако си поръча трета бира, в главата му ще се появи приятно жужене. Докато се наслаждаваше на втората си бира, той започна да си мисли за трета. — В противовес на теорията, която развиваше старият Франсис Морис, нищо не може да се опише в черни и бели краски, Бен — нито в католицизма и психиатрията, нито в живота. Дали Бог ни е създал от добрина и великодушие, или може би от усет към абсурдното? Или ние създадохме Бог, защото изпитваме отчаяна, вродена нужда да вярваме в нещо по-голямо и по-силно от самите нас? Често споря със себе си. — Махна на сервитьорката да им донесе по още едно питие.

— Нито един от свещениците, които познавах, не се замисляше за причината за дадено деяние. — Бен гаврътна остатъка от водката си. — То беше или правилно, или грешно. Обикновено беше грешно и човек трябваше да си плати за това. Грехът в свето безкрайно разнообразие. Десетте Божи заповеди бяха много ясни. „Не убивай!“ И все пак човек е бил воин още преди да може да говори. Църквата не осъжда войника, който защитава страната си.

Бен се замисли за Джош. Той бе осъдил себе си.

— Да убиеш човек в честен бой е грях. А да пуснеш бомба с американското знаме на нея върху някое селце е патриотично.

— Абсурдни същества сме, нали? — спокойно заяви Лоугън. — Нека използвам по-лесен пример за интерпретация. Преди няколко години имах ученичка, млада жена, която — неудобно ми е да го призная — знаеше Библията по-добре от мен. Един ден дойде и ме попита за мастурбацията. — Извърна се леко и закачи лакътя на сервитьорката. — Извинявай, скъпа. — Обърна се отново към масата. — Беше подготвила един цитат, който със сигурност няма да мога да повторя точно, но се свеждаше до това, че е по-добре мъжът да изхвърли семето си в тялото на една курва, отколкото на земята. Човек би казал, че е доста крайно становище срещу самозадоволяването.

— Мария-Магдалена е била курва — промърмори Ед, тъй като пиячката започна да го хваща.

— Прав сте. — Лоугън го погледна, сияейки. — Моята ученичка смяташе, че жената няма семе за изхвърляне, било то на земята или където и да е другаде. Следователно би трябвало само мастурбацията на мъжа да е грях.

Бен си спомни няколко ужасяващи разговора от времето на пубертета си, от които го бе избила пот.

— Трябваше да кажа молитвите на цялата проклета броеница — измърмори той.

— На мен ми се наложи да я кажа два пъти — подметна Лоугън и за пръв път видя Бен да се отпусне и усмихне.

— Какво отвърнахте на възпитаничката си? — поинтересува се Ед.

— Обясних й, че Библията често говори с общи приказки, затова тя трябва да се обърне към съвестта си. После погледнах този цитат. — Бавно сръбна от бирата си. — Гръм да ме порази, но си помислих, че е права.

Бележки

[1] Тестени изделия, които съществуват под най-различна форма (спагети, макарони, равиоли, тортелини и др.). — Б.пр.