Нора Робъртс
Свещени грехове (11)

Единадесета глава

Събуди я ароматът на кафе. Обърна се по гръб и приятната домашна миризма я приспа наново. Кога за последен път се бе будила от аромата на сварено кафе? Преди години, когато бе живяла в къщата на дядо си с нейните високи тавани и облицовано с плочки фоайе, всяка сутрин бе слизала по извитите стълби и бе сварвала дядо си, погълнат от новия вестник, седнал зад огромна чиния с яйца и горещи палачинки и чаша с кафе.

Икономката мис Бет бе нареждала на масата всекидневната посуда, изрисувана с малки теменужки по краищата. Цветята варираха в зависимост от сезона — жълти нарциси, рози или хризантеми — но винаги красяха синята порцеланова ваза, принадлежала някога на прабаба й.

Там беше и Трупър, старото ловджийско куче на дядо й, удостоено със златен медал, което клечеше под масата с надеждата да докопа нещо и безшумно въртеше опашка.

Такива бяха утрините в момичешките й години — еднакви, сигурни и познати — когато дядо й беше централната фигура в живота й.

После бе пораснала. Беше се преместила в свой собствен апартамент и бе започнала частна практика. И кафето си вареше сама.

Тес въздъхна и се обърна лениво с надеждата, че сънят й ще продължи. Изведнъж се опомни и бързо седна в леглото. Беше сама. Отмятайки косата от очите си, тя опипа чаршафа до себе си.

Бен бе останал с нея и бе изпълнил сделката. През нощта се бяха отдали на бурна любов, докато сънят бе станал единствената алтернатива на крайното им изтощение. Никакви въпроси, никакви думи, единствено важна беше общата им нужда. Един от друг и от забрава. Той бе желал същото. Беше разбрала, че Бен се нуждае от няколко часа спокойствие, без загадки и задължения.

Утрото бе настъпило и двамата трябваше да се заемат с работата си.

Тес стана и облече кимоното, което лежеше, захвърлено на пода. Жадуваше да си вземе душ — дълъг горещ душ — но най-вече желаеше чаша кафе.

Откри Бен в малката, издадена нагоре част на трапезарията, където върху кухненската маса бе разгърнал карта на града до купчина листове и собствения й жълт бележник.

— Добро утро.

— Здрасти — разсеяно поздрави Бен, след което вдигна глава от масата и я изгледа. Усмивката му не попречи на Тес да забележи, че сериозните му и мрачни очи се опитват да прочетат изражението на лицето й. — Здрасти — повтори той. — Надявах се да поспиш по-дълго.

— Минава седем.

— Неделя е — напомни й той и се изправи, сякаш искаше да скрие това, което правеше на масата. — Гладна ли си?

— Можеш ли да готвиш?

— Капризна ли си?

— Не особено.

— В такъв случай сигурно ще можеш да изтърпиш един от моите омлети. Ще се жертваш ли?

— Да, ще се жертвам. — Влезе заедно с него в кухнята и си наля чаша кафе. По каната си личеше, че Бен бе изпил няколко. — Отдавна ли си станал?

— Не много. Колко често пазаруваш за ядене?

Тес надзърна зад гърба му в отворения хладилник.

— Когато ножът опре до кокала.

— Смятай, че е опрял. — Бен издърпа една преполовена кора с яйца и някакво невзрачно парче сирене. — Ще стигнат за омлета. На косъм.

— Имам специален тиган за омлет. На втория рафт в шкафа от дясната ти страна.

Бен й хвърли нежен съчувстващ поглед.

— Достатъчно е да имаш най-обикновен нагорещен тиган с дълга дръжка и лека ръка.

— Приемам поправката.

Тес пиеше кафето си, докато той готвеше. Справя се забележително, помисли си тя — далеч по-добре от мен дори когато пред себе си имам подробна рецепта. Заинтригувано надникна през рамото му и мълчаливо се загледа. После разчупи едно английско хлебче, пъхна го в тостера и остави останалото на него.

— Вкусно е — похвали го, когато седнаха на масата и изяде първата хапка. — Хич не обичам да готвя и не държа много храна в кухнята си, за да не се чувствам длъжна да я оползотворя.

Бен загреба от чинията си с непринудения апетит на човек, за когото храната е едно от върховните удоволствия.

— Предполага се, че самостоятелният живот учи човек на много неща.

— Но не прави чудеса. — Бен готвеше, поддържаше апартамента си в ред, беше добър в професията си и явно нямаше никакви проблеми с жените. Тес изпи до дъно кафето си и се зачуди защо се чувства по-напрегната след прекараната нощ с него.

Защото не беше така изкусна с мъжете, както той с жените. И още — защото нямаше навика да закусва най-нехайно с партньора си след една бурна любовна нощ, заключи тя. Първата й връзка с мъж беше в колежа. Пълен провал. Вече беше почти на трийсет, но внимаваше връзките й с мъжете да не напускат безопасната зона. Нередовните й срещи бяха приятни, но маловажни. Поне до този момент.

— Ти май обичаш да си угаждаш.

— Ако обичаш да си похапваш, трябва да се научиш да готвиш. — Присви рамене. — А аз обичам да си похапвам.

— Бил ли си женен?

— Какво? Не. — С мъка преглътна, после посегна към своята половинка от препеченото хлебче. — Бракът пречи на…

— На флиртовете?

— Наред с куп други неща. — Бен се засмя. — Препеченото хлебче с масло е страхотно.

— Да, така е. Сигурно другата причина да не… се задомиш, е тази, че работата е най-важното нещо в живота ти. — Тес хвърли бегъл поглед на документите, които бе избутал на края на масата. — Полицейската работа отнема много време и усилия и е опасна.

— Първите две най-вече. Отдел „Убийства“ е нещо като желан пристан за служителя. Работа на бюро, решаване на загадки.

— Служител — промърмори тя, спомняйки си ясно лекотата, с която веднъж беше посегнал към оръжието си.

— Повечето от момчетата носят костюми. — Вече беше омел омлета си и се чудеше дали би могъл да убеди Тес да му даде малко от нейния. — Обикновено се появяваме след извършването на престъплението и събираме частите на ребуса. Разговаряме с хора, обаждаме се по телефона, водим записки.

— Така ли си получил белега? — Тес му сипа омлета от чинията си. — Като водиш записки?

— Вече ти казах, че е отпреди.

Мозъкът й беше прекалено аналитичен, за да не си направи извод от казаното.

— Но си бил раняван — вероятно неведнъж?

— Понякога се натъкваш на неща, които хората не желаят да знаеш.

— И това е всекидневие?

Когато осъзна, че Тес няма да се откаже, Бен остави вилицата си.

— Тес, всекидневието ни изобщо не е като по филмите.

— Така е, но не е и като на продавач на обувки.

— Добре. Не отричам, че понякога ситуацията става доста напечена, но този род полицейска работа се върши основно на хартия. Рапорти, разпити, напрягане на мозъка. Минават седмици, месеци, дори години на невероятна черна работа, понякога и на скука, в сравнение с редките моменти на действителна физическа опасност. На един новобранец в униформа му е доста по-напечено, отколкото на мен.

— Разбирам. В такъв случай, ако съдим по обичайното естество на работата ти, няма опасност да попаднеш в ситуация, в която да ти се наложи да прибегнеш до оръжието си.

Бен замълча, тъй като не хареса обрата на разговора им.

— Накъде биеш?

— Опитвам се да те разбера. Прекарали сме две нощи заедно. Искам да знам с какъв човек спя.

Бе се стремил да предотврати този момент. Щеше да бъде по-лесно, ако сексът имаше наочници.

— Бенджамин Джеймс Матюз Парис. През август ще навърша трийсет и пет. Сто осемдесет и два сантиметра висок, тегло — осемдесет и три килограма.

Тес сложи лактите си на масата, облегна брадичката си на сключените си ръце и се вторачи в него.

— Не обичаш да говориш за работата си.

— Какво толкова има да се говори? Работа като работа.

— Не, не и за теб. Да ходиш на работа означава да започваш всеки ден в точно определен час — от понеделник до петък. И да носиш пистолета си като куфарче.

— Повечето куфарчета са незаредени.

— Налагало ти се е да го ползваш.

Бен пресуши чашата си с кафе. Вече се чувстваше ободрен.

— Съмнявам се много ченгета да са стигнали до пенсия, без да им се е наложило поне веднъж да извадят оръжие.

— Да, това ми е ясно. Но, от друга страна, като лекар ми се налага да се справям с последствията — мъката на семейството, шокът и травмата на жертвата.

— Никога не съм стрелял по жертва.

В гласа му прозвуча нервна нотка, която я заинтригува. Може би Бен обичаше да се преструва пред нея, а и пред себе си, че прибягването до сила е рядко явление, неочакван страничен ефект. Смяташе всеки тип, когото застреля, изпълнявайки служебния си дълг, за престъпник. Все пак Тес беше убедена, че част от него мисли за човека, за плътта и кръвта. Тази част от него не можеше да заспи нощем от угризения.

— Как се чувстваш, когато застреляш някого в самозащита? Като на война, където смяташ врага повече за символ, отколкото за човек? — бавно попита тя.

— Не мислиш за това.

— Не мога да повярвам.

— Повярвай ми.

— Но когато човек попадне в ситуация, която изисква именно такова крайно отбранително действие, той възнамерява да причини болка.

— Не — категорично отвърна Бен, след което стана и взе чинията си. — Чуй ме, ние наистина вадим оръжието си, но изобщо не приличаме на Самотния рейнджър. Не можеш да си позволиш сребърният ти куршум само да одраска въоръжената ръка на престъпника. От теб зависи твоят живот, животът на партньора ти или просто на някой друг човек. Черно на бяло.

Бен започна да раздига масата. Тес не попита дали е убивал човек. Вече й бе отговорил.

Погледна към нещата, с които се бе занимавал. Черно на бяло. Не би доловил сивите нюанси, очевидни за нея. Издирваният човек беше убиец. За Бен нямаха значение психическото му състояние, мислите и душата му.

— Върху какво работиш сега? Мога ли да ти помогна с нещо? — попита тя, когато Бен се върна в стаята.

— Просто малко черна работа.

— Специалистка съм по черната работа.

— Може би. Ще поговорим за това по-късно. Точно сега трябва да си размърдам задника, ако искам да хвана литургията в девет часа.

— Литургия?

Изражението й го разсмя.

— Не съм се върнал в лоното на църквата. Смятаме, че е възможно нашият човек да се появи в две църкви тази сутрин. От шест и половина държим под око литургиите и на двете места. Изкарах късмет, тъй като ми се падна да наблюдавам службите в девет, десет и единадесет и половина.

— Ще дойда с теб. Не, недей — прекъсна го Тес, когато той понечи да си отвори устата. — Наистина бих могла да помогна. Познавам признаците на лудостта.

Нямаше смисъл да й казва, че желае тя да го придружи. Но я остави да си мисли, че сама го е убедила.

— Не ме обвинявай, ако коленете ти се подгънат.

Тес го погали по лицето, но не го целуна.

— Дай ми десет минути.

* * *

В църквата миришеше на восък и парфюм. Пейките, излъскани от сядането и наместването на стотици облечени хълбоци, не бяха запълнени дори наполовина за службата от девет часа. Посетителите бяха притихнали, с изключение на глухото отекване на нечия кашлица или подсмърчане. От прозорците с цветни стъкла на източната стена струеше приятна светлина, напълно подходяща за случая. Застлан с покривка, която падаше на вълни, и опасан от свещи, олтарът се намираше в централната част на църквата. Бял — символ на непорочността. Над него висеше Божият син, разпнат на кръста.

Бен и Тес седяха в дъното на църквата и оглеждаха събралите се богомолци. Сред семействата в първите редици можеха да се забележат няколко по-възрастни жени. Млада двойка седеше на пейката от другата страна на пътеката и Бен предположи, че са избрали задната част на църквата заради бебето, което спеше у майката. Един старец, пристигнал, крепейки се на бастун, седеше на половин метър от някакво шестчленно семейство. Две момиченца, облечени в празничните си рокли, седяха заедно и шепнеха помежду си, а едно тригодишно момченце беше коленичило на тяхната пейка с гръб към олтара и безшумно плъзгаше пластмасовата си количка по дървената облегалка. Но Бен беше уверен, че в главата си то имитираше бръмченето на двигателя и свистенето на гумите.

Имаше трима самотни мъже, които отговаряха на най-общото описание на Отчето. Единият от тях бе коленичил, без да разкопчае своето тънко тъмно палто, макар в църквата да беше топло. Вторият седеше и лениво разлистваше книгата с църковните химни. Третият седеше като истукан на една от предните пейки. Бен знаеше, че Родерик наблюдава първите редове, а новобранецът Пиломенто държеше под око централната част.

Бен се стегна, тъй като долови някакво движение до Тес. Лоугън се намести безшумно на седалката до нея, потупа я по ръката и се усмихна на Бен.

— Реших да седна при вас. — В гласа му се усещаше леко хриптене. Той се прокашля в ръка, за да прочисти гърлото си.

— Радвам се да ви видя, монсеньор — прошепна Тес.

— Благодаря ви, скъпа. Напоследък бях понастинал и не бях сигурен дали ще се оправя скоро. Надявах се да бъдете тук. Имате набито око. — Погледът му се плъзна из полупразната църква. Повечето присъстващи бяха млади или възрастни. Хората на средна възраст рядко смятаха, че си заслужава да отделят един час от времето си за Господ.

След като извади требника от джоба си, Лоугън се обърна към Бен.

— Надявам се, нямате нищо против моето доброволно участие. Ако имате късмет, може и да ви бъда полезен. В края на краищата аз имам предимството да бъда своеобразен домакин.

За пръв път, откакто Бен се бе запознал с него, Лоугън носеше белия свещенически шал. След като го забеляза, Бен просто кимна.

Свещеникът влезе и богомолците станаха на крака. Службата започна.

Входната молитва. Свещеникът в зелени одежди, епитрахил^[1], стихар^[2], бяло амито под безобидно развятата мантия, и върлинестият министрант^[3], облечен в бяло и черно, бяха готови за службата.

Господи, смили се над нас!

Едно бебе на петия ред се разплака. Богомолците повториха, мърморейки в хор.

Исусе, смили се над нас!

Старецът с бастуна прехвърляше броеницата. Малките момиченца се кикотеха, като правеха безуспешни опити да застанат сериозно. Момченцето с пластмасовата количка беше сгълчано от майка си да пази тишина.

Един мъж с бяло копринено амито под дрехите си усещаше как познатото напяване на свещеника и богомолците постепенно намалява бученето в главата му. Дланите му се бяха изпотили, но той ги държеше сключени пред себе си.

Господ да бъде с вас!

И с вашия дух!

Той чуваше латинския — латинските думи от детството му и от годините му като свещеник. Те му действаха успокоително и светът оставаше непроменен.

Четивата. Богомолците си шепнеха, наместваха се и скърцаха. Бен наблюдаваше, без да чува думите на свещеника. Беше ги слушал толкова често преди. Един от най-ранните му спомени бе как седи на твърда църковна пейка, пъхнал ръце между коленете си, докато колосаната яка на празничната му риза жули врата му. Тогава беше на пет или шест години. А Джош помагаше на свещеника.

Мъжът в тънкото черно палто се беше отпуснал на мястото си, сякаш бе изтощен. Някой шумно изсекна носа си.

— Грехът се заплаща със смърт — напяваше свещеникът, — но Бог е дарил с вечен живот Исус Христос, нашия Господар.

Той усети студения шал върху сърцето си и промълви в отговор:

— Благодарим ти, Господи.

Всички се изправиха за Евангелието. Матей 7:15-21.

— Пази се от лъжливи пророци.

Не бяха ли това думите на Гласа? Те отекваха силно в главата му, но той стоеше неподвижен. Вълна на неподозирана възбуда заля умореното му тяло. Да бъде нащрек. Те нямаше да разберат, нямаше да му позволят да довърши мисията си. Доктор Корт се преструваше, че го разбира. Но тя целеше единствено да го вкара в клиника, където няма да може да продължи по-нататък.

Познаваше този род места — бели стени, много бели стени и бели медицински сестри с отегчени и предпазливи погледи. Като мястото, където бе живяла майка му през последните си ужасни години.

„Грижи се за Лора. Тя таи грях в душата си и слуша дявола. — Кожата на майка му бе пепелява, а бузите й — увиснали. Но очите й бяха толкова тъмни и бляскави! Бляскави от лудост и осведоменост. — Вие сте близнаци. Ако душата й бъде прокълната, твоята ще бъде сполетяна от същата участ. Грижи се за Лора.“

Но Лора беше вече мъртва.

Той чу края на Евангелието:

— Господи, Господи, кой ще отиде в небесното царство, ако не този, който изпълнява волята на нашия божествен Баща?

Той смирено наведе глава.

— Хвала тебе, Исусе!

Всички седнаха за проповедта.

Бен почувства ръката на Тес върху своята. Пръстите им се преплетоха — тя усещаше неудобството му. Бе се съгласил да посети отново литургия, но присъствието на свещеник през едно място от него променяше нещата. Ситуацията в момента му напомняше много за малкото пъти, когато бе посещавал църква като момче и за свое неудобство бе откривал, че сестра Мария-Анжела седи на пейката пред семейството му. Монахините не бяха търпеливи като майките, когато малките момченца играеха с пръстите си и си тананикаха по време на служба.

„Пак се бе отнесъл някъде по време на литургията, Бенджамин. — Той си спомняше навика на сестра Мария-Анжела да пъха белите си ръце в черните ръкави на дрехата си, при което заприличваше на една от онези яйцевидни играчки с дебели хълбоци, които е невъзможно да бутнеш. — Постарай се да станеш като брат си Джошуа.“

— Бен?

— Хмм?

— Виж онзи мъж. — Гласът на Тес галеше ухото му като перце. — С черното палто.

— Да, забелязах го отдавна.

— Той плаче.

Богомолците станаха за Веруюто. Мъжът с черното палто продължаваше да седи, като безмълвно плачеше над броеницата си. Преди края на молитвата той се изправи несигурно и бързо излезе от църквата.

— Остани тук — нареди й Бен и се измъкна след мъжа. Когато Тес понечи да го последва, Лоугън я хвана за ръката.

— Отпуснете се, Тес. Той си знае работата.

Бен пропусна Оферториума^[4] и миенето на ръцете. Тес седеше, сключила ръце в скута си, а гърбът й трепереше. Дълбоко в себе си вярваше, че Бен си знае работата, но той не разбираше от нейната. Ако това беше мъжът, когото търсеха, тя трябваше да бъде с него. Той навярно щеше да пожелае да изплаче болката си. Но тя остана на мястото си, признавайки за пръв път, че се страхува.

Бен се върна. Със сериозно изражение се наведе през облегалката на тяхната пейка и докосна Лоугън по рамото.

— Бихте ли излезли с мен за момент?

Лоугън тръгна с него, без да задава никакви въпроси. Тес си пое дълбоко въздух и ги последва в преддверието.

— Мъжът седи вън на стълбите. Жена му е починала миналата седмица. От левкемия. Май го преживява доста тежко. Така или иначе ще го проверя, но…

— Да, разбирам. — Лоугън погледна към затворените врати на църквата. — Ще се погрижа за него. Уведомете ме, ако възникне нещо друго. — Усмихна се на Тес и я потупа по ръката. — Чудесно е, че се срещнахме отново.

— Довиждане, монсеньор.

Изпратиха го с поглед в хладната ноемврийска утрин. Мълчаливо се върнаха в църквата. На олтара бе дошло ред на Освещаването. Очарована, Тес седна и се загледа в ритуала с хляба и виното.

Защото това е Моето тяло.

Всички седяха с наведени глави в знак на приемане на символа и дара. Тес намираше този обред за красив. Свещеникът, който изглеждаше едър в широките си дрехи, вдигна високо кръглата бяла нафора^[5]. После освети сребърния потир и също го вдигна високо, за да го принесе в дар.

Като жертвоприношение, помисли си Тес. Той бе говорил дълго за жертвоприношения. Церемонията, която й се струваше красива, дори леко помпозна, за него означаваше единствено жертвоприношение. Неговият Бог беше Богът от Стария завет — праведен, суров и жаден за кръвта на послушанието. Богът на Потопа, на Содом и Гомора. Той не би видял чудесната церемония като връзка между богомолците и един милостив и добър Бог, а като жертвоприношение за строгия повелител.

Тес потърси ръката на Бен.

— Мисля, че той се чувства… доволен тук.

— Какво?

Тес поклати глава, тъй като се чудеше как да му обясни.

От олтара се понесоха тържествените думи: „… както с радост прие жертвата на свети Авел^[6] и жертвоприношението на нашия баща Аврам^[7] и това на твоя висш жрец Малкизед^[8], свещено жертвоприношение, непорочна жертва“.

— Непорочна жертва — повтори Тес. — Бялото като символ на невинността. — Погледна Бен с едва спотаен ужас. — Не спасение. Не спасение, а жертвоприношение. Когато идва в църквата, той изопачава този ритуал в подкрепа на мисията си. Не се раздвоява психически тук, а напротив — храни се от това място по най-нездравословен начин.

Тес видя как свещеникът хапва нафора, след което се прекръсти и изпи виното. Символи, помисли си тя. Но колко далеч бе стигнал един мъж, възприемайки ги не просто като символи, а като плът и кръв?

Свещеникът вдигна нафората и заговори с ясен глас:

— Вижте агнеца Божи, вижте Христос, който поема вината за греховете на целия свят. Господи, аз не заслужавам Ти да дойдеш под моя покрив. Кажи думата, която ще излекува душата ми.

Мнозина от богомолците започнаха да се изнизват от църковните скамейки и тръгнаха по пътечката към олтара, за да получат причастие.

— Мислиш ли, че той ще вземе причастие? — шепнешком попита Бен, наблюдавайки бавната върволица от хора.

— Не знам. — Изведнъж Тес почувства студ и несигурност. — Предполагам, че ще се нуждае от причастие. То пречиства, нали?

— Да, в това е смисълът му.

Мъжът, който през цялото време бе разлиствал книгата с химните, стана и се запъти към олтара. Другият богомолец, привлякъл вниманието на Бен, беше навел глава и не мърдаше от мястото си — или се молеше, или бе задрямал.

Имаше още един мъж, който усещаше как нуждата и копнежът се надигат настойчиво в него. Ръцете му направо трепереха. Изведнъж му се стори, че църквата се изпълва с гласове.

„Роден си в грях — беше казала майка му. — Роден си грешен и невзрачен. Това е справедливо наказание. Целият ти живот ще премине в грях. Душата ти ще бъде прокълната, ако умреш в грях.“

„Трябва да изплатиш греха, преди той да бъде опростен — беше го предупредил отец Мур. — Господ иска да му се изплатиш.“

Да, да, той разбираше. Беше започнал да плаща. Бе принесъл в жертва на Господ четири души. Четири блудни души в замяна на греховната душа на Лора. Гласът искаше още две, за да я опрости напълно.

„Не искам да умра. — Бълнувайки, Лора се беше вкопчила в ръцете му. — Не искам да отида в ада. Направи нещо. Моля те, Господи, направи нещо.“

Той искаше да запуши ушите си с длани, да падне на колене пред олтара и да получи причастие. Но не го заслужаваше. Щеше да го заслужи едва когато приключеше мисията си.

— Господ да бъде с теб — отчетливо рече свещеникът.

— И с твоя дух — промълви той.

 

 

Тес остави свежия ветрец навън да играе по лицето й, за да я ободри след най-малко трите часа, които бе прекарала в църквата. Докато наблюдаваше как изостаналите назад хора от последната служба вървяха към колите си, в душата й се загнезди мъчително чувство, че през цялото време е бил някъде наблизо.

Тес хвана Бен за ръката.

— Сега какво?

— Ще отида в участъка, за да се обадя на няколко места. Ето го и Родерик.

Родерик слезе по стълбите и кимна на Тес, след което кихна три пъти в носната си кърпа.

— Извинете.

— Изглеждаш ужасно — каза Бен и запали цигара.

— Благодаря. Пиломенто проверява един автомобилен номер. Каза, че някакъв тип срещу него си мърморел под носа по време на последната литургия. — Прибра носната си кърпа и потрепери леко на вятъра. — Доктор Корт, изненадан съм да ви видя тук.

— Предположих, че мога да се окажа полезна. — Загледа се в зачервените му очи и изпита съжаление, когато чу дерящата го кашлица. — Не сте добре. Ходихте ли на лекар?

— Нямам време.

— Половината отдел е на легло от грипа — подметна Бен. — Ед заплаши, че ще сложи маска на лицето си. — Сещайки се за партньора си, той отново погледна към църквата. — Може би те ще имат повече късмет.

— Може би — съгласи се Родерик с хриптящ глас. — Връщаш ли се в участъка?

— Да, трябва да се обадя тук-там. Направи ми услуга. Върви си вкъщи и пийни нещо против тая хрема. Бюрото ти е точно срещу моето. Вятърът духа от твоето бюро към моето.

— Изготвил съм рапорт.

— Зарежи рапорта — посъветва го Бен, но се усети, че се намира на няколко метра от църквата. — Затвори микробите си вкъщи за няколко дни, Лу.

— Да, май си прав. Обади ми се, ако Ед се натъкне на нещо.

— Разбира се. Не се безпокой.

— И иди на лекар — добави Тес.

Родерик с мъка се усмихна и си тръгна.

— Струва ми се, че хремата е плъзнала към белите му дробове — промълви Тес, но когато се обърна към Бен, забеляза, че мислите му вече витаят другаде. — Виж, знам, че очакваш с нетърпение да позвъниш на няколко души. Аз ще си хвана такси и ще се прибера у дома.

— Какво?

— Казах, че ще хвана такси и ще се прибера.

— Защо? Омръзнах ли ти?

— Не. — За да го убеди, Тес го целуна леко по устните. — Знам, че имаш работа, която би искал да свършиш сега.

— Тогава ела с мен. — Още не беше готов да я пусне или да се откаже от малкото си свободно, безпроблемно време, останало от уикенда. — След като свърша работата си, можем да се върнем в твоя апартамент и… — Наведе глава и я захапа за ухото.

— Бен, не можем да правим любов непрекъснато.

Прегърнал Тес, Бен се отправи към колата.

— Разбира се, че можем. Ще ти покажа.

— Наистина е невъзможно. Има биологични причини. Повярвай ми, нали съм лекарка.

Бен спря до вратата на колата.

— Какви биологични причини?

— Умирам от глад.

— О-о! — Отвори вратата от нейната страна, след което заобиколи колата и се спря до шофьорското място. — Добре, това означава, че на път за апартамента ти ще се отбием в супермаркета. Можеш да приготвиш нещо за обяд.

— Аз?

— Аз приготвих закуската.

— А-а, да. — Тес се облегна назад, намирайки за привлекателна идеята да прекара един неделен следобед на топло вкъщи. — Добре, ще приготвя нещо. Дано харесваш сандвичи със сирене.

Бен се наведе към нея и дъхът му погали устните й.

— После ще ти покажа какво би трябвало да правят хората в неделните следобеди.

Тес притвори очи.

— И какво е то?

— Да пият бира и да гледат ръгби. — Страстно я целуна и запали колата.

Тес само се усмихна.

Той ги гледаше как стоят, сгушени в колата. Беше я видял в църквата. Неговата църква. Това естествено му подсказваше, че тя трябва да бъде принесена в жертва на неговата църква. Първоначално тази мисъл го бе разстроила, но после бе осъзнал, че някаква сила я бе тласнала да дойде тук.

Тя щеше да бъде последното изкупление. Последното преди самия него.

Проследи с поглед потеглящата кола и мерна косата й през страничния прозорец. Някаква птичка кацна на клона на оголеното дърво до него и го погледна с искрящите си черни очи — очите на майка му. Прибра се вкъщи, за да си почине.