Нора Робъртс
Свещени грехове (5)

Пета глава

Ед караше бавно по Шестнайсета улица. Обичаше да обикаля из града — е, или почти толкова — колкото обичаше да кара гумите да свистят. За един обикновен, сравнително спокоен човек лудото шофиране в разгорещено преследване беше малък порок.

Бен седеше мълчаливо до него. Обикновено той пускаше някоя остроумна шегичка относно карането на Ед, обект на подигравка от целия отдел. Фактът, че Бен мълчеше и касетата на Таня Тъкър свиреше, издаваше, че мислите му витаят някъде другаде. Нямаше нужда от методичния мозък на Ед, за да се разбере къде се е отвеял.

— Написах рапорта за случая на Борели. — Ед доволно слушаше тъжната песен на Таня Тъкър, в която се говореше за лъжи и измами.

— А? А, да, и аз написах моя.

— Май ще отнеме само няколко дни на съда следващия месец. Прокурорът ще го изобличи доста бързо.

— По-добре да се постарае. Съдрахме си задниците, за да се доберем до доказателствата.

Мълчанието се възцари бавно. Ед затананика заедно с Таня, изпя няколко реда от припева, после отново затананика.

— Чу ли за кухнята на Лоуенщайн? Съпругът й я наводнил. Изглежда, тръбата за обратната вода пак е излязла от строя.

— Такива неща се случват, когато оставиш счетоводител да борави с гаечен ключ. — Бен запали цигара и открехна леко прозореца, за да може димът да излезе навън.

— Това е петнайсетата — с лек укор рече Ед. — Няма да стигнеш доникъде, ако продължаваш да се тревожиш за пресконференцията.

— Не се тревожа за нищо. Обичам да пуша. — За доказателство дръпна дълбоко, но се въздържа да изпусне дима в посока на Ед. — Това е едно от малкото големи удоволствия на човечеството.

— Също като да се напиеш и да повърнеш върху собствените си обувки.

— Обувките ми са чисти, Джаксън. Сещам се за един тип, който се свлече като талпа, след като погълна половин галон водка със сок от моркови.

— Исках само да подремна.

— Да, и то по лице. Ако не те бях хванал — при което едва не си навлякох херния — щеше да си счупиш големия нос. По дяволите, какво се хилиш?

— Когато човек се оплаква, той не се самосъжалява. Знаеш ли, Бен, тя се държа страхотно.

— Кой твърди обратното? — Бен захапа филтъра и отново дръпна. — А между другото кой е казал, че мисля точно за нея?

— За кого?

— За Тес?

— Изобщо не съм споменавал името й. — На кръстовището светна жълто и Ед рязко даде газ, но профуча през него тъкмо когато светофарът стана червен.

— Не си играй с мен. А и светофарът беше червен.

— Жълт.

— Беше червен, проклет далтонист. Трябва да ти вземат книжката. Всеки път, когато вляза в кола с теб, рискувам живота си. Трябва да съм събрал цял куфар с оплаквания.

— Освен това изглеждаше много добре — поднови темата Ед. — Страхотни крака.

— Разгонил си се. — Бен пусна парното, тъй като въздухът, който нахлуваше през леко открехнатия прозорец, режеше като нож. — Въпреки това изглеждаше така, сякаш можеше да смрази човек от двайсет крачки.

— Дрехите издават човешкия нрав. Дали е властен, нерешителен или спокоен. Явно се стремеше да изглежда сдържана и да си придаде тежест. Стори ми се, че владее положението още преди да си отвори устата.

— Някой трябва да отмени абонамента ти за „Рийдърс Дайджест“ — измърмори Бен.

Големите стари дървета, които се виждаха тук-там по пътя, бяха изключително пъстри. Меките им листа трептяха в червени, жълти и оранжеви цветове. Само след една седмица щяха да изсъхнат и да покрият тротоарите и канавките, пращейки под стъпките на хората. Бен хвърли цигарата през прозореца, след което го затвори плътно.

— Добре, наистина беше страхотна. Проблемът е, че пресата ще дъвче тази информация дни наред. Вестникарите знаят как да привличат вниманието към лудите. — Погледна към старите тихи къщи зад старите тихи дървета. — И си дяволски прав — има страхотни крака.

— И е умна. Човек наистина може да се възхищава на мозъка на жените.

— Какво знаеш ти за ума на жените? Последната ти приятелка имаше коефициент на интелигентност на рохко яйце. И какъв е тоя боклук, който слушаме?

Ед се усмихна, доволен, че партньорът му се посъживи.

— Боже мой. — Бен се смъкна в седалката си и затвори очи.

 

 

— Струва ми се, че се чувствате много по-добре днес, мисис Холдермън.

— О, да. Права сте. — Тъмнокосата симпатична жена не легна на кушетката, нито седна на някой стол, а направо затанцува из кабинета на Тес. Метна черното си палто на страничната облегалка на един стол и се спря. — Какво ще кажете за новата ми рокля?

— Много ви отива.

— Наистина ли? — Мисис Холдермън погали тънката, обшита с коприна вълнена рокля. — Червеното хваща окото. А аз обичам да ме заглеждат.

— Отново ли сте пазарували, мисис Холдермън?

— Да. — Изведнъж озареното й кукленско лице се нацупи. — О, не се ядосвайте, доктор Корт. Знам, че ме посъветвахте да стоя далеч от магазините известно време. И аз наистина се вслушах в съвета ви. Не бях стъпвала в „Наймън“ почти цяла седмица.

— Не съм ядосана, мисис Холдермън — отвърна Тес и видя как нацупеното й лице отново се разтегли в сияеща усмивка. — Имате чудесен вкус за дрехи. — Това беше късмет, тъй като Елен Холдермън бе маниачка на тази тема. Виждаше, харесваше и купуваше, но много често захвърляше новата си дреха и забравяше за нея след първото й обличане. Но това беше малък проблем. Мисис Холдермън правеше същото и с мъжете.

— Благодаря ви, доктор Корт. — Като малко момиченце се завъртя в кръг, за да покаже клошираната рокля. — Чувствах се прекрасно, докато пазарувах. Вие щяхте да се гордеете с мен. Купих си само два тоалета. Всъщност три — поправи се през смях. — Но бельото не би трябвало да се брои, нали? После отидох да пийна едно кафе. Сигурно знаете онзи прекрасен ресторант в галерия „Мадза“, от който се виждат хората и магазините.

— Да. — Тес седеше на единия ъгъл на бюрото си. Мисис Холдермън я погледна в очите и прехапа долната си устна — не от срам или неудобство, а от сподавена радост. Тогава отиде до един стол и самодоволно седна.

— Поръчах си кафе. Първоначално имах намерението да си взема и една кифла, но ако не се грижа за фигурата си, дрехите няма да ми доставят толкова голяма радост. Някакъв мъж седеше на масата до мен. О, доктор Корт, в момента, в който го видях, сърцето ми заби лудо. — Сложи ръка на сърцето си, сякаш то продължаваше да бие в същия бърз ритъм. — Той беше толкова красив. Леко прошарен тук. — Показа с пръсти слепоочията си, а в очите й се появи мек и замечтан блясък, който не направи никакво впечатление на Тес, тъй като го познаваше много добре. — Имаше тен, явно беше ходил на ски. Сигурно в Сент Мориц, тъй като е твърде рано за Върмънт. Имаше кожено куфарче с инициалите му, изписани с малки букви. Опитвах се да отгатна как се казва. М. У. — Въздъхна и Тес разбра, че пациентката й вече сменяше монограмите на хавлиите си за баня. — Не можете да си представите за колко имена се сетих, които отговаряха на тези инициали.

— Как се оказа името му?

— Максуел Уидърспуун. Това не е ли едно чудесно име?

— Звучи много изтънчено.

— О, точно това му казах и аз.

— Значи разговаряхте с него.

— Ами дамската ми чанта падна от масата. — Докосна с пръсти устата си, сякаш искаше да прикрие усмивката си. — Всяко момиче трябва да знае един-два номера, ако иска да се запознае с истински мъж.

— Бутнали сте чантата от масата?

— Тя падна точно до крака му. Бях с хубавата си чанта от черно-бяла змийска кожа. Максуел се протегна да я вдигне. Когато ми я подаде, се усмихна. Сърцето ми направо замря. Имах чувството, че сънувам. Не чувах шума, долитащ от другите маси. Не виждах купувачите на горните етажи. Пръстите ни се докоснаха и — о-о, обещайте ми, че няма да се смеете, доктор Корт.

— Разбира се, че няма.

— Сякаш докосна душата ми.

Точно от това се боеше Тес. Стана от бюрото и седна в стола срещу пациентката си.

— Мисис Холдермън, спомняте ли си Азанти?

— Азанти ли? — Мисис Холдермън изсумтя, с което показа нежеланието си да говори за четвъртия си съпруг.

— Когато го срещнахте в художествената галерия, пред неговата картина за Венеция, смятахте, че той е докоснал душата ви.

— Онова беше различно. Азанти беше италианец. Знаете колко хитри са италианците по отношение на жените. Максуел е от Бостън.

Тес се въздържа да не въздъхне. Предстояха й много дълги петдесет минути.

* * *

Когато влезе в чакалнята пред кабинета на Тес, Бен се озова в обстановка, която напълно отговаряше на очакванията му. Беше студена и стилна като апартамента й. В тъмнорозово и опушеносиво — успокояващи цветове, които биха накарали пациентите й да се отпуснат. Папратта в саксиите до прозореца имаше влажни листа, сякаш току-що бе напръскан с вода. Свежи цветя и колекция от малки статуетки, наредени в една витрина, придаваха на стаята вид на всекидневна, а не на приемна. Съдейки по отгърнатото списание „Вог“, оставено на малка масичка за кафе, Бен предположи, че в момента пациентката на Тес е жена.

Приемната не му напомняше за другите лекарски кабинети, които имаха бели стени и миришеха на естествена кожа. Когато вратата зад него се затвори, не почувства обичайното присвиване на стомаха и по тила му не изби пот. А и не чакаше брат си тук, защото Джош вече го нямаше.

Секретарката на Тес седеше на подредено емайлирано бюро и работеше с компютър. Тя спря да пише, когато Бен и Ед влязоха, и ги погледна спокойно и непринудено, в пълна хармония със стаята.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Детектив Парис и Джаксън.

— А, да. Доктор Корт ви очаква. Ако желаете да почакате, мога да ви направя кафе.

— За мен само топла вода. — Ед извади торбичка с чай от джоба си.

Секретарката не се учуди ни най-малко.

— Разбира се.

— Винаги ме злепоставяш — промърмори Бен, когато тя изчезна в една малка странична стаичка.

— Не тъпча тялото си с кофеин само защото обществото е приело това. — Огледа стаята, а в ръката му все още висеше торбичката с билките. — Какво ще кажеш за това местенце? Шик е.

— Да. — Бен също плъзна поглед из стаята. — Отива й.

— Не знам защо това те притеснява толкова — укори го Ед и се загледа в картина на Моне, изобразяваща изгрев над вода, чиито меки, сливащи се цветове създаваха впечатление за огън. Както по-голямата част от произведенията на изкуството, той хареса и тази картина, защото някой бе имал въображението и таланта да я сътвори. Възгледите му за човешката раса се доближаваха доста до тези. — Една хубава и елегантна жена с остър ум не би трябвало да плаши мъж, който има много високо мнение за себе си.

— О, боже, ти трябва да станеш водещ рубрика.

Точно в този момент вратата на кабинета на Тес се отвори. Преметнала черното си палто през ръка, мисис Холдермън излезе оттам. Щом зърна мъжете, тя се спря, усмихна се и облиза с език горната си устна като ученичка, която вижда купичка с шоколадов сладолед.

— Здравейте.

Бен пъхна палци в джобовете на панталона си.

— Здравейте.

— Доктор Корт ли чакате?

— Да.

За миг тя остана на мястото си, после с широко отворени очи се вторачи в Ед.

— О, боже, колко сте голям!

Ед с мъка преглътна.

— Да, госпожо.

— Възхищавам се от… големи мъже. — Отиде до него и го огледа от глава до пети, след което притвори очи. — Те ме карат да се чувствам толкова безпомощна и женствена. Колко сте висок, господин…?

Без да изважда палци от джобовете си, Бен весело се отправи към вратата на Тес, оставяйки Ед на произвола на съдбата.

Тес седеше зад бюрото си със затворени очи и облегната назад глава. Косата й отново беше вдигната, но този път не й придаваше недостъпен вид. Изморена е, и то не само физически, помисли си Бен. Докато той я гледаше, тя вдигна ръка и започна да разтрива слепоочието си.

— Май един аспирин ще ти дойде добре, докторке.

Тес отвори очи. Вдигна глава, сякаш смяташе за непристойно да се отпуска пред хора. Въпреки дребния й ръст, бюрото не я смаляваше повече. Изглеждаше съвсем на място зад него и под сложената в черна рамка диплома на стената зад гърба й.

— Не обичам да пия лекарства.

— А само да ги предписваш?

Гърбът й се поизправи леко.

— Не чакахте дълго, нали? Ей сега тръгвам, само да си взема чантата.

Когато Тес понечи да се изправи, Бен пристъпи към бюрото.

— Имаме няколко минути. Тежък ден, а?

— Малко. А твоят?

— Не се наложи да застрелям никого. — Взе парчето аметист от бюрото й и започна да си играе с него. — Исках да ти кажа, че се справи много добре сутринта.

Тес взе един молив, прокара го между пръстите си, после отново го остави. Явно следващият й спор се отлагаше.

— Благодаря. Ти също.

Бен се облегна на ръба на бюрото й и си помисли, че кабинетът му действа успокоително, независимо че беше на психиатър. В него не витаеха духове и не се усещаше съжаление.

— Какво мислиш за съботните матинета?

— Приемам ги.

Бен не можа да сдържи усмивката си.

— Така и предполагах. Дават няколко класически филма на Винсънт Прайс.

— „Восъчна къща“?

— И „Мухата“. Какво ще кажеш?

— Става. — Тес се изправи. Главоболието й вече се бе превърнало в тъпо, ненатрапчиво пулсиране в едното й слепоочие. — Ако включва и пуканки.

— Включва дори и пица след това.

— Съгласна съм.

— Тес. — Бен я хвана за ръката, макар елегантният й сив костюм все още да го стряскаше. — За снощи…

— Мисля, че и двамата се извинихме за казаното.

— Да. — Вече не изглеждаше отегчена или уязвима, а спокойна и недостижима. Бен се отдръпна, без да пуска аметиста. Той отиваше на очите й. — Правила ли си любов тук?

Тес повдигна вежди. Знаеше, че Бен цели да я шокира или поне да я подразни.

— Привилегирована информация. — Рязко грабна чантата си от пода до бюрото и се запъти към вратата. — Идваш ли?

Бен се изкушаваше да пусне аметиста в джоба си. Подразнен, той го остави внимателно на бюрото и излезе след нея.

Ед стоеше до бюрото на секретарката и пиеше чай. Лицето му бе придобило червения цвят на косата му.

— Мисис Холдермън. — Кейт се обърна към Тес, поглеждайки Ед състрадателно. — Успях да я отпратя, преди да е успяла да го погълне.

— Много съжалявам, Ед. — Но очите на Тес се развеселиха. — Искаш ли да поседнеш малко?

— Не. — Той изгледа партньора си предупредително. — Само да си казал нещо, Парис.

— Не позна. — Придавайки си напълно невинен вид, Бен отиде до вратата и я отвори. Когато Ед излезе, Бен веднага го последва. — О, боже, колко сте голям?

— Продължавай в същия дух.

 

 

Монсеньор Тимъти Лоугън не отговаряше на представата на Бен за католически свещеник, насадена от детството му. Вместо расо, Лоугън носеше сако от груб вълнен плат над бледожълто поло. Имаше голямо широко лице на ирландец и тъмнорижа коса, в която се прокрадваха сиви кичури. Атмосферата в кабинета му се различаваше коренно от спокойното и тихо жилище на енорийски пастор, обзаведено с тъмни мебели и пропито от светени благоухания. В стаята се носеше миризмата на тютюн за лула и на прах — като в най-обикновен кабинет.

По стените нямаше портрети на светци или на Спасителя, нито керамични статуетки на Девата с нейното тъжно, разбиращо лице. Но имаше стотици книги, някои от които бяха теологически, други — психологически, а трети за риболова.

На една етажерка лежеше стара Библия с инкрустирана твърда корица; друга, по-нова, но по-изтъркана от употреба, беше отворена на бюрото. До нея се виждаше молитвена броеница с големи дървени зърна.

— Радвам се да се запозная с вас, монсеньор Лоугън. — Двамата с Тес се здрависаха като колеги, което накара Бен да се почувства неудобно. Независимо от облеклото му, Лоугън беше свещеник, а към свещениците трябваше да се изпитва благоговение, уважение и дори лек страх. Бен си спомни, че майка му ги наричаше наместници на Бога. Те даваха причастие, опрощаваха грехове и изповядваха умиращите.

След смъртта на Джош един свещеник бе дошъл в дома им. Той бе изказал думи на утеха, съчувствие и любезност, но не бе опростил греховете на покойника. Самоубийство. Най-смъртният от всички смъртни грехове.

— На мен също, доктор Корт. — Лоугън имаше ясен и силен глас, който с лекота можеше да озвучи цяла катедрала. Все пак в него се долавяше някакво напрежение, някаква строгост, която напомни на Бен за образа на рефер, отстранил бейзболен играч от мач. — Слушах лекцията ви за деменцията^[1]. Не успях да се добера до вас след това, за да ви кажа, че бяхте чудесна.

— Благодаря ви. Монсеньор, да ви представя детектив Парис и детектив Джаксън — те оглавяват оперативната група, която се занимава с разследването.

— Приятно ми е.

Бен стисна протегнатата му ръка, чувствайки се глупаво заради моментното си усещане, че срещу него не стои човек от плът и кръв.

— Моля, седнете. — Посочи към столовете. — На бюрото ми са психологическият портрет на убиеца и докладът, изготвени от вас, доктор Корт. — Заобиколи бюрото с лекотата и бързината на състезател по голф. — Прочетох ги тази сутрин и ги намирам за доста обезпокоителни и убедителни.

— Значи сте съгласен с написаното?

— Да, поддържам становището на доктор Корт. Религиозните мотиви са неоспорими. Също така е вярно, че религиозните алюзии и халюцинации са често срещано явление при шизофрениците.

— Жана д’Арк е чувала гласове — измърмори Бен.

Лоугън се усмихна и сключи своите големи сръчни ръце.

— Подобно на всички светци и мъченици. Някои твърдят, че след четиридесетдневни пости човек може да започне да чува гласове. Други смятат, че са богоизбрани. В конкретния случай личи, че имаме работа с душевноболен човек, а не със светец.

— В това няма спор — отбеляза Ед с бележник в ръка. Спомняше си, че след тридневни пости се бе почувствал по… одухотворен.

— Като лекар и свещеник смятам убийството за грях спрямо Бог и за проява на крайно душевно умопомрачение. Но първо трябва да се справим именно с душевното умопомрачение, за да предотвратим повторното извършване на греха.

Лоугън отвори папката на Тес и почука с пръст по нея.

— Изглежда, религиозните мотиви и халюцинациите имат своите корени в католицизма. Трябва да се съглася с мнението ви, че използването на амито като оръжие на престъпленията може да се изтълкува и като бунт срещу Всевишния, и като всеотдайност към него.

Тес се наведе напред.

— Смятате ли, че е свещеник или някога е бил такъв? Дали не е искал да стане служител на Бога?

— Мисля, че е много вероятно да е учил за такъв. — Леко се намръщи и между очите му се образува дълбока бръчка. — Други атрибути от свещеническото облекло биха свършили същата работа. Но амитото се носи около врата, затова, колкото и мрачно да звучи, е най-подходящо.

— А какво ще кажете за белия цвят?

— Символизира опрощаване на греховете, спасение. — Несъзнателно разпери ръцете си с дланите нагоре — жест, правен векове наред.

Тес кимна в знак на съгласие.

— Опрощаване на грях. Спрямо себе си ли?

— Може би. Грях, който може да е довел до смъртта или духовната загуба на жената, която продължава да спасява.

— Смятате, че се въплъщава в ролята на Христос? В ролята на спасител? — попита Бен. — И прави първите крачки.

Лоугън се облегна назад и потърка ухото си, тъй като беше човек, който не действа прибързано и премисля всяка своя дума.

— Поне засега не се смята за Христос. Вярва, че е пратеник на Бога и знае, че е простосмъртен. Взема предпазни мерки, защитава се. Сигурно съзнава, че обществото не одобрява неговата мисия, но продължава да следва заръките на висшестоящ глас.

— Отново гласове. — Бен запали цигара.

— Гласове, видения. Шизофреникът вярва, че са истински, понякога дори по-истински от реалния свят. Това не е раздвояване на личността, а болест, биологическа аномалия. Много вероятно е да е болен от години.

— Убийствата започнаха през август — уточни Бен. — Обадихме се в отделите за разследване на убийства във всички щати. Не е имало други престъпления, извършени по този начин. Започнали са тук.

Подробната полицейска работа интересуваше Лоугън, но не го притесняваше.

— Може би е вървял към подобрение, но вследствие на някакъв стрес симптомите са се появили отново и са го тласнали към насилие. В момента е разкъсван между действителността и възприятието си за нея. Страда и се моли.

— И убива — безизразно добави Бен.

— Не очаквам съчувствие — промълви Лоугън. Говореше тихо. — Двамата с доктор Корт трябва да го проявяваме, а не вие с вашата роля в този случай. Никой от нас не иска той да поднови убийствата.

— Значи не смятате, че се мисли за Христос — прекъсна го Ед, който усърдно продължаваше да си води бележки. — Само защото се пази ли? Христос е бил унищожен физически.

— Отлично попадение. — Ясният глас прозвуча по-меко. Удовлетворението му беше най-голямо, когато възпитаниците му задаваха въпроси за теориите му. Лоугън огледа последователно двамата следователи и реши, че са добър екип. — Все пак мисля, че се смята просто за оръдие. Религията със своята структура, бариери и традиции се набива на очи по-ярко от теологията. Той убива като свещеник, независимо дали е такъв, или не. Опрощава грехове като пратеник на Бога — продължи и забеляза как Бен изтръпна. — А не като Божия син. Развих интересна теория, която вие пропуснахте, доктор Корт.

Тес веднага наостри слух.

— Нима?

Лоугън се усмихна отново, тъй като позна професионалната гордост.

— Напълно разбираемо е. Вие не сте католичка, нали?

— Не.

— Оперативната група, която разследва случая, също го е пропуснала.

— Аз съм методист — подхвърли Ед, като продължаваше да пише.

— Не се опитвам да ви убеждавам да приемете друга вяра. — Взе лулата си и започна да я пълни. Пръстите му бяха къси и дебели, но ноктите им бяха добре оформени. Няколко парченца тютюн паднаха и се залепиха на жълтото му поло. — Петнадесети август, денят на първото убийство, е църковен празник.

— Успение Богородично — промълви Бен, преди да се усети.

— Да. — Лоугън продължи да пълни лулата си и се усмихна.

Бен се почувства така, сякаш бе отговорил правилно в час по вероучение.

— Някога бях католик.

— Често срещан проблем — отбеляза Лоугън и запали лулата си.

Никаква лекция, никакво епископско мръщене. Бен усети как раменете му се отпускат. Мозъкът му се раздвижи.

— Все обърквах датите на празниците. Смятате ли, че това е важно?

Лоугън старателно почисти тютюна от полото си.

— Зависи.

— Извинете, монсеньор. — Тес разпери ръце. — Трябва да обясните какво имате предвид.

— Петнадесети август е денят, в който Църквата признава приемането на Девата в небесното царство. Божията майка е простосмъртна, но все пак е износила Спасителя в утробата си. Ние благоговеем пред нея като пред най-благословената и непорочна жена.

— Непорочна — промърмори Бен.

— Отначало не обърнах особено внимание на датата — продължи Лоугън. — Все пак тя разчовърка съзнанието ми достатъчно, за да ме накара да я проверя в църковния календар. Второто убийство е извършено в деня, в който празнуваме раждането на Дева Мария.

— Нима той подбира дните, в които тя… — извинете — Дева Мария е почитана от Църквата? — Ед спря да пише само колкото да получи утвърдителен отговор.

— Третото убийство съвпада с празника Светата Богородица на броеницата. Прибавих един църковен календар към вашата папка, доктор Корт. Не мисля, че трите убийства са извършени случайно точно на тези три празника.

— Съгласна съм с вас. — Тес стана, тъй като гореше от нетърпение да го види. Взе календара и разгледа датите, които Лоугън беше заградил с кръг. Здрачаваше се. Лоугън запали лампата и светлината падна върху листа в ръцете й.

— Следващата дата, която сте отбелязали тук, е едва на осми декември.

— Неизкусобрачното зачатие. — Лоугън дръпна от лулата си.

— Това би забавило следващото убийство с осем седмици — пресметна Ед. — А той никога не е превишавал четири седмици.

— Не можем да бъдем сигурни, че психиката му ще може да издържи толкова дълго — шепнешком добави Тес. — Може и да смени интервалите. Възможно е някакво преживяване да го подтикне. Може и да подбере дата, която е важна лично за него.

— Рождената дата или датата на смъртта на някой близък нему човек. — Бен запали още една цигара.

— На някоя жена. — Тес сгъна календара.

— Съгласен съм, че напрежението у него нараства. — Лоугън остави лулата си и се наведе напред. — Потребността да се освободи от него е достатъчен мотив за следващото убийство.

— Вероятно опитва да се справи с някаква физическа болка. — Тес пъхна календара в куфарчето си. — Главоболие, гадене. Ако тя се засили прекалено много и той не може да води нормален живот…

— Точно така. — Лоугън отново сключи длани. — Бих искал да съм ви от по-голяма помощ. С удоволствие бих обсъдил отново този случай с вас, доктор Корт.

— Засега имаме интервала между убийствата. — Бен смачка фаса си и стана. — Ще насочим вниманието си върху осми декември.

 

 

— Това е само троха — заяви Бен, когато излязоха в хладния вечерен здрач. — Но съм готов да я преглътна.

— Не бях усетила, че си католик. — Тес закопча палтото си, за да се предпази от шибащия вятър. — Това може да се окаже предимство.

— Вече не съм католик. Като говорим за трохи, гладна ли си?

— Адски.

— Добре. — Прегърна я през рамо. — В такъв случай бием Ед по гласове. Нали не ти се яде кисело мляко със стръкове от люцерна?

— Ъ-ъ…

— Бен ще настоява да си купим по един мазен хамбургер. Тоя човек тъпче тялото си с ужасни неща.

— Какво ще кажете за китайска кухня? — Това беше най-добрият компромис, който можеше да предложи, помисли си Тес и се пъхна в колата. — Зад ъгъла до кабинета ми има едно чудесно местенце.

— Казах ли ти, че е изтънчена? — рече Ед, докато се наместваше в шофьорското място. Сложи предпазния колан и с търпението на мъдър и решителен човек зачака Бен да стори същото. — Китайците изпитват надлежното уважение към храносмилателната система.

— Като я тъпчат само с ориз? — Бен хвърли бегъл поглед назад и видя, че Тес вече беше отворила папката на задната седалка. — Хайде, докторке, почини си малко.

— Просто искам да проверя няколко неща.

— Някога лекувала ли си работохолик?

Тес погледна папката, после отново се обърна към него:

— В крайна сметка може да реша, че предпочитам кисело мляко.

— Таня Тъкър ми омръзна. — Бен спря касетофона, преди първият тон от песента да е прозвучал. — Слушахме я цял следобед.

— Пак ми се слуша.

— Дегенерат. Ще сложа… — а-а, мамка му, виж това. Магазинът за спиртни напитки.

Ед забави леко.

— Прилича ми на задействана кражба. Да се залавяме за работа. — Бен вече откопчаваше колана си.

— Кражба? Къде?

— Къде има „Черно и бяло“^[2]? — измърмори Бен и се протегна към радиовръзката. — По дяволите, искам само една вкусна свинска пържола с лимон.

— Свинското е отрова. — Ед разкопча и своя колан.

Бен извика в радиоприемника:

— Шест-нула. Натъкнахме се на кражба на пресечката на Трета улица и „Дъглас“. Има ли свободни патрули? Имаме цивилен в колата. А-а, мамка му, той излиза навън. Чакаме подкрепление. Крадецът тръгва на юг. Бял мъж, висок един и седемдесет и пет, около седемдесет килограма. Черно кожено яке и дънки. — Радиоприемникът изграчи нещо в отговор. — Да, тръгваме след него.

Ед натисна газта и зави покрай ъгъла. От задната седалка Тес гледаше с възхита.

Видя как едрият мъж с черното яке излезе от магазина и бавно затича по улицата. Но щом извърна глава и съзря мустанга, хукна с все сила.

— По дяволите, видя ни. — Бен извади фенер „Коджак“. — Стой мирно, докторке.

— Отправя се към алеята — обади се Ед. Спря колата, извивайки я като рибя опашка. Преди Тес да успее да си отвори устата, двамата мъже вече бяха излезли от автомобила и подгониха крадеца.

— Не мърдай от колата! — викна й Бен.

Тес го послуша само около десет секунди. После затръшна вратата след себе си и също се затича към началото на алеята.

Ед беше по-голям, но Бен го превъзхождаше по бързина. Тес забеляза, че преследваният мъж бръкна в якето си. Тя зърна пистолета и замръзна на мястото си, но само след миг Бен го хвана през коленете и го запрати в една редица от боклукчийски казани. Пронизителен изстрел заглуши дрънченето на метал. Тес вече бе стигнала до средата на алеята, когато Бен с мъка изправи крадеца на крака. Виждаше се кръв, а от металните контейнери, които се изпразваха редовно, но се чистеха рядко, се носеше вонята на гнила храна. Заловеният не се съпротивляваше, вероятно защото видя Ед и пистолета в ръката му. Той се изплю — храчката му беше примесена с кръв.

Не е като по телевизията, помисли си Тес, когато огледа мъжа, който щеше да убие Бен лице в лице, ако бе реагирал малко по-бързо. Нито пък беше като в роман. Не приличаше и на новините в единадесет часа, където всички подробности се сбиваха и предаваха със светкавична бързина. Животът беше пълен с миризливи улички и мръсотия. Обучението и работата й я бяха отвеждали в тях, но само във въображението й.

Тес си пое дълбоко дъх, доволна, че не беше уплашена, а само заинтригувана.

С две щраквания Бен сложи белезниците на ръцете на крадеца зад гърба.

— Кой ти е изпил мозъка, че стреляш по полицай?

— Имаш грес на панталона си — каза му Ед, докато прибираше пистолета си.

Бен погледна надолу и видя дългата черна ивица, която минаваше от глезена до коляното.

— По дяволите! Работя в „Убийства“, бездарнико — извика той в лицето на престъпника. — Не обичам да си цапам панталоните. Всъщност това направо ме подлудява. — Ядосан, Бен го предаде на Ед и извади значката си. — Арестуван си, кучи сине. Имаш правото да не отговаряш на никакви въпроси. Имаш… Тес, по дяволите, казах ли ти да стоиш в колата?

— Той имаше пистолет.

— Лошите момчета винаги носят пистолети. — Когато се извърна към Тес, която беше облечена в сиво-синьо кашмирено палто, долови миризмата на пот, идваща от джебчията. А тя изглеждаше така, сякаш отиваше на коктейл в „Ембъси Роу“. — Върни се в колата. Мястото ти не е тук.

Пренебрегвайки думите му, Тес огледа крадеца. Челото му беше доста ожулено от удара в цимента. Това обясняваше изцъкления му поглед. Леко сътресение на мозъка. Кожата и бялото на очите му имаха жълтеникав оттенък. Челото му лъщеше от пот, макар режещият вятър на алеята да издуваше якето му.

— Май има хепатит.

— Ще има достатъчно време да се оправи. — Бен чу сирените и погледна зад Тес. — Пристига полицията. Ще оставим униформените полицаи да му прочетат правата.

Когато Бен хвана Тес за ръката, тя поклати глава.

— Ти го гонеше, а той имаше пистолет.

— Точно така — потвърди Бен и я задърпа навън от алеята. Набързо показа значката на униформените полицаи и продължи към колата.

— Но ти не извади пистолета си. Той щеше да те убие.

— Това е в реда на нещата. Лошите момчета вършат престъплението, ние ги преследваме и те се опитват да се измъкнат безнаказано.

— Не се преструвай, че това беше само игра.

— Всичко е игра.

— Той щеше да те убие, а ти побесня само защото бе изцапал панталоните си.

Подсетен за петното, Бен отново го погледна.

— Отделът ще плати панталона. Греста изобщо не може да излезе.

— Ти си луд.

— Това професионално мнение ли е?

Тес се удиви на желанието си да се изсмее. Но реши да анализира този свой порив по-късно.

— Съставям си такова в момента.

— Не прибързвай. — Превъзбудата все още държеше Бен. Когато се приближи до колата, видя подкреплението от три патрулни коли, дошло само за един дребен хулиган, болен от хепатит. Може би всички бяха полудели. — Хайде, седни тук, докато осведомя униформените за случилото си.

— Устата ти кърви.

— Така ли? — Обърса я с опакото на ръката си и погледна петното от кръв. — Да. Май се нуждая от доктор.

Тес извади салфетка от джоба си и започна да бърше раната.

— Май наистина е така.

Зад тях се бе образувала тълпа и арестуваният мъж започна да ругае.