Нора Робъртс
Свещени грехове (10)

Десета глава

Художествената галерия „Грийнбрайър“ се състоеше от две малки претрупани помещения близо до Потомак^[1] и продължаваше да функционира само защото хората все още продължаваха да купуват произведения на абсурдното изкуство, ако цената на етикета е достатъчно висока.

Тя се ръководеше от един хитър дребен мъж, който беше наел разнебитената постройка на безценица и бе повишил ексцентричната си репутация, боядисвайки фасадата в червеникавокафяво. Той предпочиташе дълги свободни сака в ярки цветове и боти, които да им подхождат, и пушеше тънки цигари. Имаше странно лунесто лице и светли очи, които потрепваха винаги щом заговореше за свободната изява на изкуството. Печалбите си укриваше прилежно в общински бонове.

Магда П. Карлайз беше скулпторка, станала известна, когато бивша Първа дама бе купила една от творбите й за сватбен подарък на дъщерята на приятелката си. Няколко познавачи на изкуството бяха подхвърлили, че вероятно Първата дама не е харесвала много младоженците, но на кариерата на Магда вече бе даден силен тласък.

Изложбата й в галерия „Грийнбрайър“ жънеше голям успех. В залата се стичаха хора, облечени в кожи, дънки, еластични дрехи и коприни. В чаши с размер на напръстник се сервираше капучино, а сладките с крем и пикантен пълнеж от гъби имаха формата на малки квадратчета. Двуметров негър, загърнат в пурпурно яке, стоеше прехласнат пред една скулптура от ламарина и пера.

Тес също спря погледа си върху нея. Напомняше й за капака на камион, преминал през злополучно ято от гъски.

— Възхитителна комбинация на изразни средства, нали?

Тес потърка с пръст долната си устна, преди да погледне мъжа, с когото беше излязла.

— Да, наистина.

— Невероятна символика.

— Страшно — съгласи се тя и надигна чашата, за да сподави смеха си. Беше чувала за „Грийнбрайър“, разбира се, но досега не бе намерила нито време, нито сили да разгледа тази модна малка галерия. Тази вечер беше благодарна за разсейващото въздействие на стеклата се тълпа. — Знаеш ли, Дийн, наистина се радвам, че се сети за това място. Опасявам се, че бях зарязала интереса си към популярното… ъ-ъ… изкуство.

— Дядо ти ми каза, че работиш прекалено много.

— Дядо се безпокои излишно. — Тес се извърна настрани, за да разгледа една двуфутова фалическа тръба, която сочеше към тавана. — Но посещението на тази галерия наистина отвлича съзнанието от всичко останало.

— Такава емоционалност, такова прозрение! — избръщолеви мъж в жълта коприна на жена в траур. — Както виждаш, използването на счупената лампа символизира рухването на идеите в едно общество, което е тласкано към скучно уеднаквяване. — Тес се дръпна настрани, когато мъжът драматично размаха ръката, в която държеше цигарата си, после погледна скулптурата, възхвалявана от него.

На нея имаше седемдесет и пет ватова крушка с позлатени краища и назъбена дупка в средата. Крушката беше завита на обикновено табло от бял бор. Това беше всичко, с изключение на малкия син стикер, който показваше, че скулптурата е продадена. Цената възлизаше на хиляда двеста седемдесет и пет долара.

— Удивително — измърмори Тес, при което господин Жълта коприна я възнагради с лъчезарна усмивка.

— Доста новаторско е, не мислиш ли? — Дийн се усмихна на крушката така, сякаш самият той я бе създал. — И дръзко песимистична.

— Нямам думи.

— Напълно те разбирам. Първия път, когато я видях, онемях.

Тес реши да не направи очевидния коментар, затова само се усмихна и продължи по-нататък. Мога да напиша дисертация, помисли си тя, за психологическите намеци — масовата истерия — които подтикват хората да дават пари за неразбираеми боклуци. Спря се пред стъклена квадратна кутия, пълна с цветни копчета с различна големина. Квадратни, кръгли, емайлирани, облечени с плат, те бяха наблъскани едно до друго в запечатаната кутия. Творецът беше нарекъл това „Население 2010“. Тес предположи, че едно момиче от която и да е скаутска дружина може да го сглоби за около три часа и половина. На етикета беше отбелязана астрономическата цена от хиляда седемстотин и петдесет долара.

Поклащайки леко глава, Тес понечи да се обърне към своя придружител, когато зърна Бен. Пъхнал ръце в задните си джобове, той стоеше пред друг експонат, а на лицето му беше изписано изражение на неприкрита развеселеност. Якето му беше разкопчано. Под него носеше обикновена сива памучна блуза и дънки. Една жена с диаманти за пет хиляди долара внезапно застана до него и започна да разглежда същата скулптура. Тес забеляза, че той промърмори нещо под носа си, при което вдигна глава и я видя.

Двамата се вторачиха един в друг през минаващите между тях хора. Жената с диамантите им препречи пътя за момент, но когато продължи по-нататък, те не бяха мръднали от местата си. Тес почувства как нещо в нея се отпусна, а после отново се сви. Насила се усмихна и му кимна в нехаен приятелски поздрав.

— … не мислиш ли?

— Какво? — Тес рязко се извърна към Дийн. — Извинявай, бях се отнесла.

Човек, който преподаваше на стотици колежани годишно, беше свикнал да не го слушат.

— Попитах дали не си съгласна с мен, че тази особена скулптура показва истинския конфликт и вечния цикъл на отношенията между мъжа и жената?

— Хм-м. — Въпросната творба представляваше купчина от дрънчащи медни и ламаринени парчета, които не беше сигурно дали са свързани в метално съвкупление.

— Мисля да я купя за кабинета си.

— О-о! — Той беше симпатичен и напълно безвреден преподавател по английски език, чийто чичо играеше от време на време покер с дядо й. Тес се почувства задължена да го заведе далеч от тази скулптура, както една майка би отвела от щанд с малки пластмасови скъпи коли детето си, което стиска здраво в ръка паричките си. — Не смяташ ли, че е по-добре да се огледаш още малко наоколо. Може да се спреш на някое от другите… Как ги бе нарекъл той? Първокласни творби?

— Експонатите се разпродават като топъл хляб. Не искам да го изпусна. — Озърна се в залата, претъпкана като в сардела, и започна да си проправя път към собственика. Не се затрудни изобщо да открие Грийнбрайър в неговия електриковосин костюм с лента за глава в същия цвят. — Извинявай, връщам се след минутка.

— Здравей, Тес.

Внимателна и спокойна, Тес вдигна глава към Бен. Пръстите около миниатюрната дръжка на чашата й се изпотиха. Успокои се, че това е от многото хора в препълнената зала.

— Здравей, Бен. Как си?

— Страхотно. — Чувстваше се отвратително вече цяла седмица. Тя стоеше насред разкош и великолепие — така гледаше той на обстановката тук — а изглеждаше свежа и неопорочена като ваза с диви теменужки, поставена в гора от орхидеи. — Интересно събитие.

— Меко казано. — В този момент погледът й се плъзна върху жената до него.

— Доктор Корт, Трикси Лорънс.

Трикси беше амазонка в червени кожени дрехи. В ботушите си с високи токчета и с изумително червената си грива, която стърчеше около главата й на клечки, масури и чупки, тя беше с два сантиметра по-висока от Бен. Щом мръднеше, арсеналът от гривни издрънчаваше на ръката й. На лявата й гърда имаше татуировка на роза, която надничаше изпод дълбоко изрязаното остро деколте на блузата й.

— Здравейте. — Тес се усмихна и подаде ръка.

— Здрасти. Значи си докторка? — Въпреки големия й ръст, гласът на Трикси беше страшно писклив.

— Психиатър съм.

— Без майтап?

— Без майтап — потвърди Тес, а Бен нарочно се прокашля.

Трикси си взе една от квадратните сладки с крем и пълнеж от гъби и я погълна като аспирин.

— Едно време имах братовчед в лудницата. Кен Лондермън. Може би го познаваш.

— Не, струва ми се, че не.

— Да-а, сигурно срещаш много хора с изпушили бушони.

— Горе-долу — тихо отвърна Тес и отново погледна Бен. Нито следа от неудобство, помисли си тя. Смееше се като глупак. Устните й се свиха, преди да вдигне чашата си. — Изненадана съм да те видя тук.

Бен се поклати на изтърканите си маратонки.

— Внезапен порив. Запознах се с Грийнбрайър преди седем години. По повод на един дребен художнически бизнес с подправяне на чекове. Когато ми изпрати поканата, реших да се отбия да видя как я кара. — Озърна се и видя домакина да прегръща жената с диамантите. — Изглежда, справя се прекрасно.

Тес отпи от поизстиналото си капучино и се почуди дали Бен поддържаше приятелски връзки с всички хора, които арестуваше.

— Е, и какво мислиш за изложбата?

Бен погледна кутията с копчетата.

— Такава фрапираща посредственост със сигурност ще бъде възнаградена с огромна финансова печалба в общество, което организира срещи за запознанство на самотни хора в супермаркета. — Бен забеляза как очите й блеснаха и му се прииска да я докосне. Само веднъж. Само за миг.

— Именно това прави Америка велика.

— Изглеждаш страхотно, Тес. — Копнееше за нея. Стори му се, че за пръв път разбира истинското значение на тази дума.

— Благодаря ти. — С яснота и сила, каквито не бе чувствала от детството си, Тес се надяваше наистина да изглежда страхотно.

— Никога не съм ходила на среща за запознанство на неженени в супермаркети — подхвърли Трикси, поглъщайки чинията със сладките.

— Ще ти хареса. — Усмивката на Бен угасна, когато погледна зад Тес и видя мъжа, в компанията на когото я бе зърнал преди това. — Приятел ли ти е?

Тес извърна глава и изчака Дийн да си проправи път към тях през тълпата. Тънката й шия бе описана от перли, които предаваха още по-нежен вид на кожата й. Бен усещаше свежия и дискретно съблазнителен парфюм над всичко останало.

— Дийн, искам да те запозная с Бен Парис и Трикси Лорънс. Бен е детектив в местната полиция.

— А-а, един от най-добрите в града. — Дийн се ръкува сърдечно с него.

Този мъж изглеждаше като изваден от корица на „Джентълменс Куотърли“^[2] и миришеше като търговец на „Брут“^[3]. Подразнен, Бен се изкушаваше да хване ръката му в канадска борба и да му смачка фасона.

— Колега на Тес ли сте?

— Не, всъщност съм преподавател в Американския университет.

Колежански преподавател. Бен отново пъхна ръце в джобовете си и направи малка изразителна стъпка назад.

— Е, с Трикс току-що влязохме. Още не сме успели да разгледаме всичко.

— Твърде много е, за да може да се разгледа за една вечер. — Дийн хвърли собственически поглед на безформената купчина мед до себе си. — Току-що купих този експонат. Малко неприличен е за кабинета ми, но не можах да устоя.

— Наистина? — Бен го погледна и иронично отбеляза: — Сигурно сте силно развълнуван. Ще се поразходя наоколо, за да избера нещо и за моята дупка. Радвам се, че се запознахме. — Обгърна с ръка стегнатата талия на Трикси. — До скоро, докторке.

— Лека нощ, Бен.

 

 

Нямаше единадесет, когато Тес се върна сама в апартамента си. Главоболието, което бе използвала като претекст за ранното си прибиране, беше само наполовина лъжа. Обикновено редките срещи с Дийн й бяха приятни. Той беше от спокойните и предсказуеми мъже, с които нарочно се срещаше, за да държи личния си живот също така спокоен и предсказуем. Но тази вечер Тес просто нямаше сили да изтърпи една късна вечеря в неговата компания, обсъждайки литературата от деветнадесети век. Не и след посещението в художествената галерия.

Не и след като видя Бен, с неохота си призна Тес и изхлузи обувките си на метър от вратата. Бе успяла да успокои егото си и да намали напрежението в себе си след последната им среща, но тази вечер всичките й усилия се бяха разбили на пух и прах с удивителна лекота.

Ето че трябваше да започне отначало. С чаша горещ чай. Свали коженото си яке и го закачи във вградения гардероб в коридора. Щеше да прекара вечерта в леглото с Кърт Вонегът, с лайка и с музиката на Бетховен. Тази комбинация можеше да отвлече вниманието на всеки човек от проблемите.

Какви проблеми? — запита се тя, когато се спря и се заслуша в тишината на апартамента, в който се прибираше всяка вечер. Нямаше истински проблеми, защото се бе погрижила да ги премахне. Хубав апартамент в приличен квартал, сигурна кола, лек и нередовен обществен живот. Точно така бе планирала нещата.

Свали обиците си и ги пусна на масата в трапезарията. В празната стая отекна глухият звън на удара на камък с дърво. Хризантемите, които бе купила в началото на седмицата, бяха започнали да вехнат. На лакираната махагонова маса лежаха изсъхнали бронзови венчелистчета. Тес разсеяно ги събра. Ароматът им, остър и силен, се понесе заедно с нея към спалнята.

Няма да погледна папките на бюрото, помисли си тя, когато свали ципа на вълнената си рокля с цвят на слонова кост. Проблемът й беше, че не отделяше достатъчно време за себе си. Тази вечер щеше да се поглези, да забрави за пациентите, които щяха да влязат в кабинета й в понеделник сутринта, да забрави за клиниката, където трябваше да се изправи лице в лице с гнева и презрението на лекуващите се наркомани два следобеда през следващата седмица. Щеше да забрави за убийството на четири жени. Както и за Бен.

Отражението й във високото огледало на вградения гардероб срещна погледа й. Видя жена със среден ръст и слабо тяло, облечена в скъпа и консервативно изрязана вълнена рокля с цвят на слонова кост. Огърлица от три реда перли и дебели аметисти красеше шията й. Косата й беше прибрана назад от слепоочията с шноли от слонова кост, украсени с перли. Комплектът беше останал от майка й и беше дискретно елегантен като дъщерята на сенатора.

Майка й беше носила огърлицата като булка. Тес имаше снимки в подвързания с кожа албум, който държеше в най-долното чекмедже на тоалетката си. Когато сенаторът бе подарил перлите на внучката си за осемнадесетия й рожден ден, и двамата се бяха разплакали. Всеки път, когато ги слагаше, Тес чувстваше мъка и гордост. Те бяха символ на самоличността й, на произхода й и в известен смисъл — на очакванията, които трябваше да оправдае.

Но тази вечер огърлицата стягаше шията й. Разкопча студените перли и ги задържа в ръката си.

Образът й се промени съвсем леко. Огледа се внимателно и се почуди защо бе избрала толкова семпъл и подходящ тоалет. Гардеробът й беше пълен с такива. Извърна се в профил и опита да си представи как би изглеждала в нещо дръзко и екстравагантно. Като червена кожа.

Опомни се. Поклащайки глава, Тес се освободи от роклята и посегна към една обшита с плат закачалка. Ето че тя — зряла, практична, дори разумна жена, както и опитен психиатър — стоеше пред огледалото и се представяше в червена кожа. Жалка гледка. Какво би казал Франк Фулър, ако се обърнеше към него за психически анализ?

Доволна, че все още може да се надсмива над суетата си, Тес посегна към топлия, дълъг до земята плюшен пеньоар. Неочаквано го подмина и откачи едно копринено кимоно на цветя. Подарък, който носеше рядко. Тази вечер щеше да се поглези, да обвие в коприна кожата си, да послуша класическа музика и да пие в леглото си вино, а не чай.

Тес остави огърлицата на тоалетката, после свали шнолите от косата си и ги сложи до тях. Обърна се към леглото и предварително разпуха възглавниците. Импулсивно запали ароматизираната свещ. Преди да се отправи към кухнята, вдиша от миризмата на ванилия.

Телефонът я стресна. Тес му отправи недоволен поглед, но все пак отиде до бюрото си и вдигна слушалката след третото позвъняване.

— Ало.

— Не си бяхте вкъщи. Чаках толкова много, но вие не се прибрахте вкъщи.

Тес позна гласа. Беше й се обаждал в кабинета й във вторник. Мисълта за една приятна вечер у дома се изпари, щом грабна молива.

— Искахте да говорите с мен. Предния път не довършихме разговора си, нали?

— Грешно е да говоря. — Чу как мъжът с мъка си пое дъх. — Но се нуждая…

— Не е грешно да се говори — успокои го тя. — Мога да се опитам да ви помогна.

— Не бяхте там. Онази вечер изобщо не се прибрахте, не се прибрахте вкъщи. Аз чаках. Оглеждах се за вас.

Тес рязко вдигна глава и се взря в тъмния прозорец над бюрото си. Чакал я е. Потрепери, но нарочно се приближи до прозореца, за да разгледа пустата улица.

— Следили сте ме?

— Не трябва да ходя там. Не трябва. — Гласът му заглъхна, сякаш бе започнал да говори на себе си. Или на друг човек. — Но трябва. Вие би трябвало да ме разберете — с укор смотолеви той.

— Ще се опитам. Искате ли да дойдете в кабинета ми да си поговорим?

— Не там. Те ще разберат. Още не трябва да знаят нищо. Не съм свършил.

— Какво не сте свършили? — Последва мълчание. Той бавно си пое дъх, после с мъка въздъхна. — Мога да ви помогна, ако се срещнем.

— Не мога, не разбирате ли? Дори разговорът ми с вас е… О, боже! — Започна да мърмори. Тес напрегна слуха си. Стори й се, че говори на латински, затова сложи въпросителна на бележника си и я огради с кръг.

— Измъчвате се. Бих искала да ви помогна да се отърсите от мъката.

— Лора се измъчваше. Ужасна болка. Кървеше. Не успях да й помогна. Умря в грях, преди да получи опрощение.

Ръката с молива потрепери. Тес изпита нужда да седне. Когато усети, че е вторачила невиждащ поглед в прозореца, тя с мъка насочи вниманието си отново към бележките. Опитът й си каза думата и тя се стегна, задиша равномерно и продължи със спокоен глас:

— Коя е Лора?

— Красива, красивата Лора. Закъснях и не можах да я спася. Тогава нямах правото да го сторя. Сега получих това право, както и задължението да го направя. Божията воля е тежка, толкова тежка. — Почти прошепна това, но изведнъж гласът му придоби неочаквана сила. — Но справедлива. Агнетата се принасят в жертва, а чистата кръв измива греха. Господ изисква жертви. Настоява за тях.

Тес навлажни устни.

— Какви жертви?

— Живот. Той ни дари с живот и сега си го иска обратно. „Твоите синове и дъщери ядяха и пиеха вино в къщата на най-големия си брат, когато над пустинята се разбушува неочакван вятър, който помете къщата. Тя се строполи над младите хора и ги уби; само аз избягах, за да ти разкажа за това.“ Само аз — повтори той със същия зловещ и безизразен глас, с който бе изрекъл този цитат. — Но след жертвите и изпитанията Господ възнаграждава тези, които са останали невинни.

Тес се постара да води бележките си ясно и последователно, сякаш щеше да бъде оценявана по тях. В гърлото й заседна буца и сърцето й заби лудо.

— Господ казва ли ви да принасяте в жертва жените?

— Да спасявам и опрощавам грехове. Вече имам това право. След Лора изгубих вярата си и обърнах гръб на Господ. Това беше сляпо и ужасно време на егоизъм и невежество. Но тогава Той ми показа, че ако съм силен и самопожертвователен, всички ще бъдем спасени. Душата ми е свързана с нейната — промълви той. — Ние сме неразривно свързани. Вие не се прибрахте вкъщи онази вечер. — Мислите му блуждаеха безразборно. Тес усещаше това както в променливия му глас, така и в смисъла на самите думи. — Чаках. Исках да разговарям с вас, да обясня, но вие прекарахте нощта в грях.

— Разкажете ми за онази нощ. За нощта, когато сте ме чакали.

— Чаках и гледах кога прозорецът ви ще светне. Но това не се случи. Разхождах се. Не знам къде и колко дълго. Помислих си, че вие или Лора се приближавате към мен. Не, помислих, че сте вие, но грешах. Тогава разбрах, че тя трябва да е избраницата… Завлякох я в страничната уличка, далеч от вятъра. Студено. Беше толкова студено. Скрих я — ужасяващо просъска той. — Скрих я, преди те да дойдат и да ме отведат. Те са невежи и не зачитат Божията воля. — Дишането му стана разкъсано и задъхано. — Болка. Гадене. Главата ми. Каква огромна болка.

— Мога да успокоя болката ви. Кажете ми къде сте и аз ще дойда при вас.

— Можете ли? — Едно уплашено дете, на което е предложена светлина в бурна нощ. — Не! — Изведнъж гласът му гръмна силно. — Смятате ли, че можете да ме съблазните да се усъмня в Божията воля? Аз съм неговото оръжие. Душата на Лора очаква останалите жертви. Още само две. Тогава всички ще бъдем свободни, доктор Корт. Не трябва да се боим от смъртта, а от проклятието. Ще се грижа за вас — обеща той почти скромно. — Ще се моля за вас.

Тес не помръдна, когато телефонът изпращя в ухото й, а остана напълно неподвижна. Навън звездите бяха ясни — близки и ярки. По улицата бавно преминаваха коли. Уличните лампи образуваха кръгли светли петна по тротоарите. Не виждаше никого, но се зачуди дали я бе зърнал през прозореца.

На челото й изби пот, студена и лепкава. Издърпа една книжна салфетка от края на бюрото и внимателно я избърса.

Предупреждаваше я. Не беше сигурна дали той го съзнаваше напълно, но се бе обадил не само за да я предупреди, но и да я помоли за помощ. Беше дошъл нейният ред. С треперещи пръсти посегна към мястото, където бе лежала перлената огърлица. Не можеше да преглътне.

Бавно и изключително внимателно дръпна стола назад и стана, отдръпвайки се от прозореца. Тъкмо хвана пердето, за да го дръпне, когато почукването на вратата я накара да се хвърли към стената в животински страх, какъвто никога досега не бе изпитвала. Обзе я ужас. Огледа се из стаята за предмет, с който да се защити, за някое скривалище или начин да избяга. Опита се да овладее паниката си и посегна към телефона — номер деветстотин и единадесет. Трябваше само да го набере, да даде името и адреса си.

Но когато отново се почука, тя погледна вратата и видя, че е забравила да сложи синджира.

За секунди прекоси стаята, хвърли се с все сила срещу вратата и се зае с веригата, която изведнъж й се стори прекалено голяма и неподчиняваща се на отвора. Надавайки болезнен стон, Тес я пъхна на мястото й.

— Тес? — Чукането се повтори, този път по-силно и настойчиво. — Тес, какво става?

— Бен. Бен, о, боже! — Пръстите й действаха още по-непохватно, докато се опитваше да освободи веригата. Ръката й се обви около кръглата дръжка, отвори рязко вратата и Тес се хвърли в обятията на Бен.

— Какво има? — Усети как пръстите й се вкопчиха в якето му, когато той понечи да я дръпне назад. — Сама ли си? — Инстинктивно посегна към оръжието си, обви ръка около него и се огледа за евентуалната причина за уплахата й. — Какво се е случило?

— Затвори вратата, моля те.

Без да я пуска, той затвори вратата и сложи синджира.

— Заключена е. А сега по-добре седни, трепериш. Чакай да ти донеса нещо за пиене.

— Не. Просто ме прегърни за малко. Когато почука, си помислих, че…

— Чакай, имаш нужда от малко бренди. Леденостудена си. — Като я галеше успокоително, Бен я поведе към канапето.

— Той ми се обади.

Пръстите върху ръката й се стегнаха и Бен се извърна, за да срещне погледа й. Бузите й бяха бледи, а очите — огромни. Дясната й ръка продължаваше да стиска якето му. Нямаше нужда да пита кой се бе обадил.

— Кога?

— Точно преди да влезеш. Преди това се обади в кабинета ми, но тогава не осъзнах, че е той. Не и онзи път. Бил е навън. Видях го една нощ на ъгъла, просто си стоеше. Помислих си, че страдам от параноя. Всеки добър психиатър би трябвало да познава симптомите. — Изсмя се, после зарови лице в дланите си. — О, боже, трябва да спра това.

— Седни, Тес. — Отхлаби пръстите, с които стискаше ръката й, и продължи със същия спокоен тон, който би използвал, за да разпита разтреперан свидетел. — Имаш ли коняк вкъщи?

— Какво? О, в бюфета ей там е. Дясната врата.

Когато Тес седна, Бен отиде до бюфета, който майка му би нарекла долап, и намери бутилка „Реми Мартин“. Наля едно двойно във висока чаша и й го подаде.

— Пийни малко от това, преди да започнеш да говориш.

— Добре. — Вече беше започнала да се съвзема, но пийна, за да ускори процеса. Конякът се вля в тялото й и притъпи остатъците от страх. В живота ми няма място за страх, напомни си Тес. А само за ясни мисли и внимателни анализи. Когато проговори отново, гласът й звучеше спокойно, без никаква следа от истерично бръщолевене. За миг се засрами от поведението си.

— Четвъртък вечерта имах късен час с пациент в кабинета си. Когато приключих и започнах да си събирам нещата, телефонът звънна. Мъжът звучеше силно объркан и макар да реших, че не е мой пациент, опитах се да изкопча нещо от него. Но не успях, защото той просто затвори. — Конякът се плискаше леко, докато Тес клатеше чашата си. — Изчаках няколко минути, но не ми се обади отново, затова прибрах папките си и си отидох вкъщи. Тази вечер ми позвъни отново.

— Сигурна ли си, че е същият мъж?

— Да, сигурна съм. Мъжът, който ми се обади предния път. Мъжът, когото търсиш от август. — Отново отпи от брендито, след което остави чашата на масата. — Той рухва все по-бързо.

— Какво ти каза, Тес? Кажи ми всичко, което си спомняш.

— Записах го.

— Ти… — Замълча и поклати глава. — Разбира се, нали си психиатър. Дай да го погледнем.

Тес се изправи, вече поуспокоена, и отиде до бюрото си. Взе жълтия бележник и го подаде на Бен. В цялата тази история имаше нещо положително, нещо конструктивно. Ако гледаше на нея като на възложен случай, психиката й нямаше да се разстрои.

— Може да съм пропуснала няколко думи, когато говореше по-бързо, но успях да запиша повечето неща.

— Стенографирано е.

— Да. О, дай да ти го разчета. — Започна от началото, като се стараеше да прикрие вълнението си. Прочете думи, които можеха да дадат на един психиатър ключ към съзнанието на убиеца. Трудно й беше да се пребори с ужаса си от факта, че се отнасят за нея. След библейския цитат Тес спря. — Звучи като откъс от Стария завет. Предполагам, монсеньор Лоугън ще знае откъде е.

— От Йов.

— Какво?

— От Йов е. — Бен заби поглед в отсрещната стена, докато запали цигарата си. След заболяването на Джош бе прочел Библията два пъти. Беше търсил отговори на незададени въпроси, спомни си сега. — Човекът, който получавал всичко.

— И тогава Господ го подложил на изпитание?

— Да. — Помисли си отново за Джош и поклати глава. Преди Виетнам Джош също бе получавал всичко. — Твърде щастлив бил Йов! Дали не е имал слаби места?

— Разбирам. — Макар да бе очевидно, че не познава Библията добре колкото Бен, Тес схвана сравнението. — Да, в това има смисъл. Животът му е бил добре подреден. Бил е доволен човек, а най-вероятно — и добър католик.

— Никога не е поставял на изпитание вярата си — промърмори Бен.

— Да, но неочаквано е бил подложен на изпитание и се провалил.

— Вероятно Лора е била сполетяна от същата участ. — Отново се загледа в бележките, подразнен, че не може сам да ги разчете. — Нека видим останалото.

Докато слушаше гласа на Тес, Бен се помъчи да мисли като полицай, а не като мъж, разкъсван от силно увлечение, прерастващо дори в нещо по-дълбоко. Следеше я убиец. Стомахът на Бен се сви в лабиринт от малки възли. Този убиец я бе чакал в нощта на убийството на Ан Ризънър — нощта, която Тес бе прекарала в леглото му. Детективът долови предупреждението също толкова бързо, колкото бе успяла и психиатърката.

— Спрял се е на теб.

— Да, това е положението. — Чувствайки внезапен студ, Тес подгъна крака под себе си, преди да остави настрани жълтия бележник. Този случай беше труден. Съзнаваше, че е жизненоважно да мисли за него, да го анализира като случай. — Спрял се е на мен, защото знае, че съм психиатър, а част от него съзнава колко отчаяно се нуждае от помощ. А навярно и защото отговарям на физическото описание на Лора.

Тес се сети за ужасяващия му глас. Начинът, по който го бе променял от жалък на гневен. Сключи ръце.

— Бен, искам да ме разбереш — сякаш говорех с двама души. Единият от тях плачеше отчаяно, почти умоляващо. Другият — другият беше надменен, фанатичен и категоричен.

— Когато удушва жените, е само един човек. — Бен стана и отиде до телефона. — Ще се обадя в участъка. Ще сложим микрофон на телефона ти — тук и в кабинета ти.

— В кабинета ми? Бен, често разговарям с пациентите си по телефона. Не мога да потъпча правото им на дискретност.

— Не се опитвай да ме умилостивяваш, Тес.

— Трябва да разбереш…

— Не! — Рязко се извъртя към нея. — Ти трябва да ме разбереш. Навън броди някакъв психопат, убиец на жени, който е решил да ти се обади. Телефоните ти ще бъдат подслушвани, независимо дали това ще стане с твое съгласие, или със съдебно нареждане. Четири жени нямаха тази възможност. Капитане? Парис е. Направихме пробив.

* * *

Отне им по-малко от час. Две ченгета с костюми и вратовръзки направиха някои леки промени в настройката на телефона и любезно отказаха поканата за кафе. Единият вдигна слушалката, набра няколко числа и изпробва сигнала. Взеха резервните ключове на Тес за кабинета й и отново излязоха.

— Това ли е всичко? — попита тя, когато остана насаме с Бен.

— Живеем във времето на микрочиповете. Ще пийна от онова кафе.

— Да, разбира се. — Поглеждайки за последно телефона, Тес влезе в кухнята. — Чувствам се разголена, като знам, че при всяко звънене на телефона някой подслушва разговора ми.

— Би трябвало да се чувстваш защитена.

Когато Тес се върна с кафето, Бен стоеше до прозореца и гледаше навън. Видя го как предпазливо дръпна пердето, щом чу стъпките й зад себе си.

— Не съм сигурна, че ще се обади отново. Изплаших се. Убедена съм, че го усети. По дяволите, не се справих добре.

— Май губиш реномето си на суперпсихотерапевт. — Взе кафето и улови ръката й. — Няма ли да пийнеш и ти малко?

— Не. И бездруго вече съм прекалено напрегната.

— Уморена си. — С палец разтърка кокалчетата на ръката й. Изведнъж му се стори толкова крехка, толкова бледа и красива. — Виж, защо не отидеш в спалнята да си починеш? Аз ще се настаня на канапето.

— Полицейска охрана?

— Само част от програмата ни за подобряване на връзките между хората.

— Радвам се, че си тук.

— Аз също. — Пусна ръката й, за да погали с пръст деколтето на коприненото й кимоно. — Хубаво е.

— Липсваше ми.

Движението на пръста му спря. Вторачи поглед в нея и си спомни, че по-рано същата вечер бе носила обици и скъпоценен камък на шията си, които отиваха на очите й. Тогава тъй силно бе поискал да я докосне, че бе изпитал болка чак в костите си. Но сега, както и преди, Бен се отдръпна.

— Имаш ли одеяло за гости?

Отдръпването му й подейства като шамар по лицето. Тя също отстъпи назад.

— Да, сега ще ти го донеса.

Когато Тес излезе, Бен се наруга мислено и започна да се бори със собствените си противоречия. Желаеше я. Не искаше да се впуска във връзка с жена като нея. Тя го привличаше. А той се дърпаше. Тес беше свежа и прекрасна, подобно на розово-бели сладки от витрините на сладкарниците. Вече беше вкусил от нея и знаеше, че някои вкуснотии може да се превърнат в навик. Дори в живота му да имаше място за Тес, каквото нямаше, двамата с нея никога нямаше да си паснат. Ненадейно си спомни усмивката, с която го бе гледала веднъж, облегната на прозореца.

Тес се върна с одеяло и възглавница и започна да оправя канапето.

— Не се държиш така, сякаш искаш извинение.

— За какво?

— За миналата седмица.

Макар да бе решила да не споменава за кавгата им, Тес се бе чудила дали той ще повдигне този въпрос.

— За какво трябва да искам извинение?

Бен видя колко внимателно пъхна краищата на одеялото под възглавницата.

— Имахме доста ожесточен спор. Повечето жени, с които… повечето жени, които познавам, биха пожелали да чуят: „Извинявай, държах се като глупак“.

— Такъв ли беше?

— Какъв?

— Глупак.

Трябваше да признае, че го бе изработила много фино.

— Не.

— Тогава би било глупаво да се извиняваш само за да спазиш традицията. Ето, така мисля, че е добре — добави тя и за последен път потупа възглавницата.

— Добре, дяволите да го вземат, чувствам се като истински идиот заради поведението си последния път.

— Ти се държа като идиот. — Тес се извърна от канапето и му се усмихна. — Но това няма значение.

— Казах каквото мислех.

— Знам. Аз също.

Винаги на противоположни страни, помисли си Бен. И противоположни мнения.

— И така, какво следва от това?

Дори и да знаеше, не беше сигурна, че би могла да му каже. Вместо това, продължи с все същия приятелски тон:

— Защо просто не приключим този въпрос с думите, че се радвам да те видя тук при цялата тази… — Погледът й се спря на телефона.

— Не мисли за това сега. Ще го махна оттук.

— Прав си. — Сключи ръце, но бързо ги раздели. — Ако човек мисли прекалено много за тези неща, ще се…

— Побърка? — подсказа й той.

— Използваш широк и неточен термин. — Тес се отдръпна и започна да разтребва бюрото, само и само да държи ръцете си заети. — Изненадах се, когато те видях тази вечер в галерията. Знам, че градът е малък, но… — Изведнъж я осени една мисъл, засенчена от объркването и паниката й. — Какво правиш тук тази вечер? Мислех, че имаш среща.

— Така е. Казах й, че ме викат по спешност. Не бях далеч. Ами твоята?

— Какво моята?

— Твоята среща?

— А-а, Дийн. Ами извиних му се, че ме боли глава. Беше почти истина. Но ти не ми обясни защо се отби при мен.

Бен присви рамене и взе преспапието — кристална пирамида, чиито цветове се преливаха, щом се завъртеше.

— Приличаше на истински виден гражданин. Колежански преподавател, а?

— Да. — Тес изпита някакво неопределено чувство. Само след миг осъзна, че е удоволствие. — Твоята Трикси. Името й беше Трикси, нали?

— Точно така.

— Изглеждаше очарователно. Харесах татуировката й.

— Коя точно?

Тес учудено повдигна вежди.

— Хареса ли ти изложбата?

— Превзетите лайна ми се нравят. Явно и твоят преподавател ги харесва. Страхотен костюм. А и онази шикозна игла за вратовръзка с малка златна верижка беше много изискана. — Тъй рязко остави преспапието, че моливите подскочиха. — Изкушавах се да му смачкам фасона.

Тес се подсмихна.

— Благодаря.

— Няма защо. — Отпи малко кафе и остави чашата на бюрото. Щеше да се отбележи кръгло петно, но тя не каза нищо. — Вече няколко дни не мога да се отърся от мисълта за теб. Имаш ли определение за това?

Тес отвърна на ядосания му поглед с усмивка.

— „Мания“ ми харесва. Звучи толкова добре. — Приближи се до него. Вече нямаше нужда от нерви или преструвки. Когато Бен вдигна ръце и я хвана за раменете, усмивката не изчезна от лицето й.

— Това навярно ти се струва дяволски смешно.

— Може би. Но мисля, че бих могла да поема един добре премерен риск и да призная, че ти също ми липсваше. Страшно много ми липсваше. А сега би ли ми казал защо си ядосан?

— Не. — Придърпа я към себе си. Усети как устните й се извиват и омекват, подчинявайки се на неговите. Когато я прегърна, коприненото й кимоно прошумоля от допира на ръцете му. Ако можеше да си тръгне, би го направил, без да се обърне назад. Но още с появата си на вратата й бе осъзнал, че вече е прекалено късно.

— Не искам да спя на това проклето канапе. А и няма да те оставя сама.

Тес понечи да отвори очите си, но за пръв път, откакто се помнеше, пожела да се отнесе някъде надалеч.

— Ще споделя леглото си с теб при едно условие.

— Което е?

— Да се любим.

Бен я притисна силно в обятията си, за да вдиша от аромата на косата й, която приятно галеше кожата му.

— Сключваш трудна сделка, докторке.