Серия
Федерални детективи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sacred Sins, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 36 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Първа глава

Петнадесети август. Още един горещ ден с небе, скрито зад пелерината от мараня. Нямаше нито пухкави бели облаци, нито приятен ветрец, а само плътен влажен слой, в който човек можеше да се изгуби.

Прогнозите за времето от новините в шест и в единадесет часа мрачно обещаваха още горещи дни. В дългите лениви последни дни на лятото във Вашингтон се говореше предимно за жегата, която властваше безмилостно вече втора седмица.

Сенатът беше във ваканция до септември и животът на Капитол Хил[1] течеше вяло. Президентът се разхлаждаше в Кемп Дейвид, за да събере сили за предстоящата си обиколка из Европа. Без ежедневното стълпотворение от политици Вашингтон се бе превърнал в град на туристи и амбулантни търговци. Пред Смитсънския университет играеха някаква пантомима и там се бе струпала тълпа от потни хора. Те се бяха събрали не толкова от любов към изкуството, колкото за малко отдих. Мержелееха се красиви летни рокли, а деца хленчеха за сладолед.

Млади и стари се стичаха към парка „Рок Рийк“ и използваха сянката и водата за спасение от жегата. Безалкохолните напитки се консумираха с литри. Макар и по-незабележимо, бирата и виното се поглъщаха в същото количество. Щом охраната на парка се появеше, бутилките изчезваха на мига. По време на пикниците и излетите хората бършеха потта си, поглъщаха сандвичи и наблюдаваха малчуганите с памперси, които щапукаха по тревата. Майките викаха на децата да стоят далеч от водата, да не се приближават до пътя и да не вземат клечки и камъни от земята. Както винаги, музиката от портативните радиоприемници беше предизвикателно силна — диджеите ги наричаха „горещи линии“ и съобщаваха за високи температури.

Малки групички от ученици се събираха в парка — едни седяха на скалите над потока и обсъждаха съдбините на света, а други се бяха излегнали на тревата, тъй като се интересуваха повече от тена си. Онези, които можеха да отделят известно време и бензин, бяха избягали на плажа или в планината. Няколко колежани намираха сили да хвърлят фризби, бяха само по къси гащета и показваха еднакво загорелите си тела.

Симпатична млада художничка седеше под едно дърво и небрежно рисуваше. След няколко безуспешни опита да привлече вниманието й към бицепсите си, над които бе работил половин година, единият от играчите реши да действа по-явно. Фризбито тупна върху скицника й. Когато момичето раздразнено вдигна глава, той вече тичаше към нея. Усмихваше се виновно с надеждата да я умилостиви.

— Извинете. Изплъзна ми се.

След като отметна своята дълга тъмна коса назад, художничката му върна фризбито.

— Няма нищо. — Тя се зае отново със своето занимание и повече не го удостои с поглед.

Но младежът не се отказваше. Застана от едната й страна и се загледа в рисунката й. Познанията му за изкуството бяха изключително слаби, но той реши да й направи комплимент.

— Хей, това е страхотно. Къде учите?

Схващайки намеренията му, момичето му направи знак да се махне от главата й, но после го погледна и долови усмивката му. Въпреки нахалството си, той й се стори симпатичен.

— В Джорджтаун.

— Сериозно? Аз също. Право.

Нетърпеливият му партньор извика от другия край на поляната.

— Род? Ще пийнем ли по една бира, или не?

— Често ли идвате тук? — попита Род, без да обръща внимание на приятеля си. Художничката имаше най-големите кафяви очи, които някога бе виждал.

— От време на време.

— Защо не сме…

— Род, ела. Хайде да вървим за бира.

Род погледна своя изпотен възпълен приятел, след което отново се вторачи в нетрепващите кафяви очи на художничката. Нито следа от дяволитост.

— Ще дойда след малко, Пийт — извика той в отговор и небрежно хвърли фризбито, което полетя нависоко.

— Свършихте ли с играта? — попита художничката, наблюдавайки полета на фризбито.

Той се засмя и я погали по косата.

— Зависи.

Пийт изруга и хукна след диска. Току-що бе платил шест долара за него. След като едва не се спъна в едно куче, той затича надолу по хълма с надеждата, че фризбито няма да падне в потока. Кожените му сандали бяха доста скъпи. Ядосано изруга, тъй като дискът закръжи над водата, удари се в едно дърво и се заби в близките храсти. Плувнал в пот, Пийт мислеше за бирата, която го очакваше, и разтвори клоните, за да си проправи път.

Сърцето му спря, а кръвта забуча в главата му. Преди да успее да си поеме дъх, за да извика, обядът от пържени картофи и два сандвича излезе през устата му.

Фризбито бе паднало на половин метър от края на потока. Новият червен диск лежеше доволно върху една безжизнена бяла ръка, която сякаш му го подаваше.

Това беше трупът на Карла Джонсън — двадесет и три годишна студентка по актьорско майсторство и сервитьорка на почасова работа. Преди около дванадесет или петнадесет часа е била удушена със свещеническо амито[2]. Бяло и поръбено със златен ширит.

 

 

Детектив Бен Парис се облегна на бюрото си, след като приключи с писмения рапорт за убийството на Джонсън. Бе напечатал сведенията на пишеща машина, използвайки двупръстната система със светкавична бързина. Но фактите продължаваха да го тормозят. Никакви следи от сексуално насилие или явен обир. Портмонето й, съдържащо двадесет долара и седемдесет и шест цента и кредитна карта, лежеше под нея. Един пръстен с камък от опал, който би струвал около петдесет долара, все още беше на пръста й. Никакъв мотив, никакви заподозрени. Нищо.

Бен и неговият партньор бяха прекарали следобеда в разговор със семейството на жертвата. Неприятна работа, мислеше си той. Необходима, но неприятна. А и получаваха все едни и същи отговори. Карла желаела да стане актриса. Учението изпълвало целия й живот. Срещала се с момчета, но нямала сериозен приятел — била е прекалено отдадена на една амбиция, която никога нямаше да постигне.

Бен отново прегледа рапорта си и се вторачи в оръжието на убийството. Свещеническото шалче. До него бяха намерили закарфичена бележка. Самият той бе коленичил до жертвата преди няколко часа, за да я разчете.

Греховете й са опростени.

„Амин“ — промърмори Бен и въздъхна дълбоко.

 

 

Беше минало един часа през нощта в началото на втората седмица на септември, когато Барбара Клейтън прекоси моравата пред катедралата във Вашингтон. Въздухът беше топъл, звездите светеха ярко, но тя нямаше настроение да им се наслаждава. Барбара вървеше и недоволно мърмореше. Сутринта щеше да нареди добре оня автомонтьор с физиономия на пор. Нагласил бил предавката на колата като нова! Какъв мошеник! Добре че живееше само на няколко пресечки оттук. Щеше да й се наложи да хване автобуса, за да отиде на работа. Оня противен и оплескан с грес кучи син щеше да си плати. Един метеор се пръсна и започна да се спуска, описвайки ярка дъга на небето. Но Барбара дори не забеляза това.

Не го забеляза и мъжът, който я наблюдаваше. Той знаеше, че тя ще се появи. Нали му бе наредено да я чака? Дори сега главата му щеше да се пръсне от силния натиск на Гласа. Бе избран да носи бремето и славата.

„Господ да бъде с теб!“ — прошепна той, след което силно стисна гладкия шал в ръцете си.

Когато изпълни задачата си, той почувства изгарящия го прилив на сила. Слабините му щяха да се пръснат. Кръвта му пееше. Беше пречистен. Както и тя. Бавно и нежно докосна той с палец челото, устните и гръдта й, правейки кръст. Доста бързо беше опростил греховете й. Гласът го бе предупредил, че много хора няма да разберат святото му дело.

След като остави трупа й в тъмнината, той се отдалечи, а очите му блестяха от сълзи на радост и лудост.

 

 

— Журналистите не ни оставят на мира за това убийство. — Капитан Харис стовари юмрука си върху вестника, разтворен на бюрото му. — Целият проклет град се е паникьосал. Само да разбера кой е информирал пресата за тая свещеническа мръсотия…

Той млъкна и се сви. Рядко му се случваше да загуби самообладание. Независимо че седеше зад бюро, беше доста добро ченге, помисли си той. Но един добър полицай никога не избухваше. За да спечели време, капитанът сгъна вестника, като междувременно оглеждаше полицаите в стаята. Дяволски кадърни са, призна си Харис. Иначе нямаше да ги търпи.

Бен Парис седеше от едната страна на бюрото и си играеше с пластмасовото преспапие. Харис го познаваше много добре и знаеше, че Бен обича да прави нещо с ръцете си, когато размишлява. Беше млад, но закален с десет години работа в полицията. Кораво ченге, макар и не много изпълнителен. Напълно беше заслужил двете си почетни грамоти за проявена храброст. Когато положението не беше много напечено, Харис дори се забавляваше от мисълта, че Бен прилича на цивилен детектив, създаден от холивудските сценаристи — със слабо лице, як, тъмен и жилав. Имаше гъста и нетрадиционно дълга коса, която все пак беше подстригана в един от онези малки луксозни фризьорски салони в Джорджтаун. От светлозелените му очи не убягваше нищо важно.

Пред него седеше партньорът на Бен — Ед Джаксън, който беше опънал краката си напред. Със своите два метра и сто и петнайсет килограма той обикновено всяваше страх у заподозрените. Дали заради каприз или нарочно, Ед беше пуснал брада, която беше рижа като къдрокосата грива на главата му. Сините му очи излъчваха топлина. От петдесет метра със своя служебен пистолет можеше да направи дупка в орела на монетата от двадесет и пет цента.

Харис бутна вестника настрана, но не седна.

— Какво знаем?

Бен прехвърли преспапието от едната си ръка в другата и го остави на масата.

— Двете жертви си приличат само във фигурите и косите. Не са приятелки и не се движат в едни и същи компании. Имаш подробно досие на Карла Джонсън. Барбара Клейтън е работила в магазин за дрехи, разведена е, няма деца. Семейството й живее в Мериленд, работници са. Допреди три месеца е имала доста сериозен приятел. Скъсали са, тъй като той се преместил в Лос Анджелис. Проучваме го, но изглежда чист.

Бен бръкна в джоба си за цигара и погледна партньора си.

— Това е шестата — весело подхвърли Ед. — Бен се опитва да ги намали под кутия на ден — обясни и сам взе рапорта.

— Клейтън е прекарала вечерта в един бар в Уисконсин. Излязла е с приятел от работата си. Приятелят й твърди, че Клейтън си е тръгнала към един часа през нощта. Открихме колата й на няколко пресечки от мястото на убийството. Беше развалена — изглежда, имала е проблеми с предавката. Очевидно е решила да се прибере пеша у дома. Апартаментът й се намира само на половин миля оттам.

— Единственото общо нещо между жертвите е, че и двете са руси бели жени. — Бен дръпна яко от цигарата, изчака дима да достигне до дробовете му, след което бавно го изпусна. — Сега и двете са мъртви.

Приема го тежко, защото е в неговия район, помисли си Харис.

— Какво ще кажете за свещеническото шалче — оръжието, с което е извършено престъплението?

— Амитото — уточни Бен. — Не беше трудно да го разберем. Нашият човек използва най-доброто — коприна.

— Не го е взел от града — продължи Ед. — Поне не и през изминалата година. Проверихме във всеки църковен магазин, във всяка църква. Натъкнахме се на три магазина в Ню Ингланд, които продават такива.

— Бележките са написани на хартия, която може да се купи от всеки евтин универсален магазин — добави Бен. — Не можем да разберем нищо от тях.

— С други думи не разполагате с нищо.

— Както и да го завъртим — Бен отново дръпна от цигарата, — все не разполагаме с нищо.

Харис изгледа мълчаливо мъжете. Искаше му се Бен да беше сложил вратовръзка, а Ед да си бе подстригал малко брадата, но това си беше тяхна работа. Бяха най-добрите му служители. Със своя естествен чар и с безгрижността си Бен беше хитър като лисица, а мозъкът му — остър като бръснач. Джаксън беше педантичен и изпълнителен като стара мома. За него всеки случай приличаше на картинна мозайка и той никога не се изморяваше да нарежда отделните парчета.

Харис подуши дима от цигарата на Бен и си припомни, че е оставил пушенето за свое добро.

— Върнете се и разговаряйте отново с всички. Искам информация за бившето гадже на Клейтън и списъка на купувачите от църковните магазини. — Отново погледна към вестника. — Искам да заловим този престъпник.

— Отчето — измърмори Бен, докато разчиташе заглавието. — Пресата обича да дава имена на психопатите.

— И много място — добави Харис. — Хайде да го свалим от заглавията и да го пъхнем зад решетките.

 

 

Замаяна след дългата нощ, прекарана в ровене из книгите, доктор Тереза Корт пиеше кафе и преглеждаше „Вашингтон Поуст“. Бе изминала цяла седмица от второто убийство, но Отчето, както го наричаше пресата, все още беше център на внимание. Тя не смяташе, че написаното за него е най-доброто начало на деня й, но той я интересуваше от професионална гледна точка. Не беше застрахована срещу смъртта на двете жени, но бе свикнала да се запознава с факти и диагнози. Животът й беше посветен на това.

В професионален аспект животът й бе окупиран от проблеми, болки и недоволства. За да компенсира това, тя поддържаше личния си живот организиран и обикновен. Израснала сред разкош и получила добро образование, Тереза приемаше графиката от Матис[3], окачена на стената, и бакаровия кристал за даденост. Предпочиташе изчистените линии и пастелните цветове, но от време на време се улавяше, че харесва и по-екстравагантни неща, като абстрактната живопис и арогантните цветове на масата. Осъзнаваше нуждата си както от грубото, така и от нежното, и беше доволна. Едно от най-хубавите й качества бе, че никога не се оплакваше.

Кафето вече беше изстинало, затова тя го побутна настрани. След малко остави и вестника. Искаше й се да знае повече неща за убиеца и жертвите и да разполага с всички подробности. Тогава си спомни онази стара поговорка, в която се казваше, че човек трябва да внимава какво си пожелава, защото може да го получи. Погледна часовника си и стана от масата. Нямаше време да размишлява за някаква си статия от вестника. Очакваха я пациенти.

 

 

Градовете в източните щати са най-красиви през есента. Лятото е горещо, зимата ги прави застинали и мрачни, докато есента им придава пъстрота и достойнство.

В два часа през една хладна октомврийска нощ Бен Парис се оказа изведнъж напълно разсънен. Нямаше смисъл да се чуди какво е прекъснало интересния му сън за три блондинки и го бе разбудило. Стана от леглото, отиде гол до шкафа и извади цигарите си. Двадесет и втора, наум преброи Бен.

Запали и изчака познатият горчив вкус да изпълни устата му, преди да отиде в кухнята, за да си направи кафе. Включи флуоресцентната лампа на печката и внимателно се огледа за хлебарки. Нищо не притичваше покрай ъглите и фугите. Запали газта под кафеварката и си помисли, че отровата за хлебарки продължава да действа. Посегна да вземе една чаша, като междувременно избута настрана пощата от последните два дни, която все още не беше отворил.

На фона на ярката кухненска светлина лицето му изглеждаше сурово, дори страшно. Но това се дължеше на убийството, за което мислеше в момента. Беше отпуснал стройното си тяло, което щеше да изглежда прекалено слабо, ако не бяха леко издутите мускули.

Кафето не му действаше. Когато мозъкът му се събудеше, тялото следваше примера му. Беше се тренирал при безконечните полицейски патрули.

Една мършава пепелявокафява котка скочи на масата и се загледа в Бен, докато той отпиваше от кафето и пушеше. Забелязвайки, че е разсеян, тя се отказа от надеждата да получи чинийка с мляко посред нощ, излегна се и започна да се мие.

Не бяха напреднали в издирването на убиеца от деня, в който откриха първия труп. Щом попаднеха на следа, която им се струваше свързана със случая, тя се оказваше погрешна още след първите навъртени километри за проверката й. Задънена улица, помисли си Бен. Кръгла нула.

Разбира се, само за един месец имаше пет самопризнания. Всички бяха от умопомрачени типове, които жадуваха за слава. Двадесет и шест дни след второто убийство и още не бяха стигнали доникъде. Бен съзнаваше, че с всеки изминал ден следата става все по-неуловима. С отслабването на интереса на пресата към този случай хората започнаха да се отпускат. Това не му харесваше. Като запали от фаса си още една цигара, Бен се замисли за затишието, което обикновено предшестваше буря. Загледа се навън в хладната нощ, осветена от полумесеца, и се замисли.

 

 

Заведението на Дъг се намираше само на пет мили от апартамента на Бен. В малкия клуб вече беше тъмно. Музикантите си бяха отишли и разлятото питие се забърсваше. Франси Бауърс излезе през задния вход и облече пуловера си. Краката я боляха. След шест часа на десетсантиметрови токчета пръстите в маратонките й бяха изтръпнали. Все пак бакшишите си заслужаваха мъките. Работата на сервитьорка в бар изискваше от една жена да стои цял ден на крак, но ако краката й бяха хубави — каквито бяха нейните — бакшишите се сипеха непрекъснато.

Още няколко вечери като тази, помисли си тя, и можеше да плати в брой за онзи малък фолксваген. Повече никакво тъпкане в автобуса. Така си представяше рая.

Изведнъж сладка болка проряза извивката на стъпалото й. Изтръпвайки, Франси погледна към малката уличка. Тя щеше да й спести четвърт миля. Но беше тъмна, Франси направи още две крачки по осветената улица и се отказа. Тъмно или не, тя нямаше намерение да извърви и крачка повече, отколкото трябваше.

Той беше чакал дълго време. Но беше сигурен. Гласът го бе предупредил, че една от заблудените души приближава. Тя вървеше бързо към него, сякаш беше нетърпелива да получи опрощение. Дни наред се бе молил за нея, за прочистването на душата й. Сега моментът на опрощение бе настъпил. Той беше просто изпълнителят.

Бученето в главата му започна и спираловидно заслиза надолу по тялото му. Усети прилив на сила. Той се молеше в сянката, докато тя мина покрай него.

Действаше бързо, защото беше милостив. Когато шалчето се омота около врата й, тя успя само да ахне, преди то да се стегне. Франси се задуши и издаде кратък гърлен вик. Обзета от внезапен ужас, тя изпусна платнената си чанта и с две ръце се вкопчи в шалчето.

Понякога, когато се чувстваше много силен, той ги оставяше да си отидат бързо. Но злото в нея беше голямо и го предизвикваше. Пръстите й дръпнаха коприната, после се вкопчиха силно в ръкавиците му. Когато Франси го ритна, той я вдигна от земята, но тя продължаваше да се съпротивлява. Единият й крак се удари в една консервена кутия, която издрънча. Шумът отекна в главата му и той едва се сдържа да не изкрещи.

В този момент младата жена се отпусна безжизнено и сълзите по лицето му изсъхнаха от есенния повей. Внимателно я постави на тротоара и опрости греховете й на древния език. След като закарфичи бележката на пуловера й, той я благослови.

Тя почиваше в мир. Също като него — поне засега.

 

 

— Няма смисъл да ни убиваш, за да стигнем там. — Гласът на Ед прозвуча спокойно, когато мустангът на Бен зави със сто мили в час. — Вече е мъртва.

Бен смени на по-ниска скорост и взе следващия десен завой.

— Точно ти разби последната ми кола. Моята последна кола — добави без много злоба. — Беше само на сто и петдесет хиляди километра.

— Бясно преследване — измърмори Ед.

Мустангът подскочи от една дупка, с което напомни на Бен да прегледа амортисьорите.

— Но не те убих.

— Натъртвания и наранявания. — Преминавайки на жълто, Бен превключи на трета. — Много натъртвания и наранявания.

Ед си спомни и се усмихна.

— Но ги пипнахме, нали?

— Бяха в безсъзнание. — Гумите изсвириха, когато Бен спря колата на тротоара и пъхна ключовете в джоба си. — И се наложи да ми направят пет шева на ръката.

— Мамка му! — Прозявайки се, Ед се измъкна от колата и застана на тротоара.

Зората току-що бе пукнала и утрото беше доста хладно, но наоколо вече се стичаха хора. Сгушен в сакото си и жаден за кафе, Бен разбута любопитната тълпа, за да си проправи път към заградената с въже уличка.

— Здравей, Слай! — след като поздрави полицейския фотограф, Бен погледна третата жертва.

Според него тя беше между двадесет и шест и двадесет и осем години. Пуловерът й беше от евтина полиестерна прежда, а маратонките й бяха износени и почти изцяло изтъркани. Носеше висящи позлатени обици. На лицето й имаше силен грим, който не подхождаше на евтиния пуловер и джинсите й.

След като запали втората си цигара за деня, Бен изслуша показанията на униформения полицай до него.

— Някакъв бездомник я е открил. Качихме го в една патрулна кола, за да изтрезнее. Изглежда, тършувал е из боклука, когато е попаднал на нея. От страх хукнал да бяга и без малко да го блъсна с колата си.

Бен кимна и се загледа в красиво написаната бележка, закарфичена на пуловера й. Изведнъж изпита силно раздразнение и гняв, но те бързо отстъпиха място на примирението му. Ед се наведе и вдигна голямата платнена чанта, която беше паднала на земята. Няколко автобусни билета се разпиляха от нея.

Предстоеше им дълъг ден.

 

 

Шест часа по-късно влязоха в районния полицейски участък. Отдел „Убийства“ не беше мръсен и запуснат като отдела за борба с организираната престъпност, но съвсем не бе чист и подреден като участъците в предградията. Преди две години стените бяха боядисани в бежово — характерен цвят за жилищните кооперации, както смяташе Бен. Плочите на пода запарваха през лятото и държаха студено през зимата. Въпреки усърдието на чистачите, които търкаха с боров разтвор и бърсалки за прах, стаите винаги миришеха на застоял цигарен дим, на утайка от смляно кафе и на остра пот. Все пак през пролетта бяха възложили на един от следователите да купи няколко саксии с цветя, за да украсят с тях первазите на прозорците. Цветята не бяха изсъхнали, но не бяха и цъфнали.

Бен мина покрай едно бюро и кимна на детектив Лу Родерик, който печаташе някакъв рапорт. Той работеше по възложените му случаи с методичност, присъща на общински данъчен инспектор.

— Харис иска да те види — каза му Лу и без да вдигне глава, успя да му предаде съчувствието си. — Току-що се върна от среща с кмета. Освен това мисля, че и Лоуенщайн получи съобщение за теб.

— Благодаря. — Бен погледна сникърса на бюрото на Родерик. — Хей, Лу…

— Откажи се. — Родерик продължи да печата рапорта, без да наруши ритъма си.

— Край с колегиалното отношение — измърмори Бен и се запъти към Лоуенщайн.

Тя изобщо не прилича на Родерик, помисли си Бен. Работеше на приливи и отливи и се чувстваше по-удобно на улицата, отколкото пред пишещата машина. Бен уважаваше прецизността на Лу, но за помощник би предпочел Лоуенщайн, чиито строги костюми и елегантни рокли не можеха да скрият факта, че тя има най-хубавите крака в отдела. Бен им хвърли бегъл поглед и седна на единия край на бюрото й. Много жалко, че е омъжена, помисли си той.

Прелиствайки разсеяно листовете й, Бен я изчака да свърши с телефонния разговор.

— Как е, Лоуенщайн?

— Устройството за изхвърляне на боклука е повредено и водопроводчикът иска триста долара, но това няма значение, тъй като съпругът ми ще го оправи. — Сложи нов лист в машината си. — Така ще ни струва само два пъти повече. Ами при теб как е? — Перна ръката му, за да не вземе пепсито й на бюрото. — Попадна ли на нещо ново за нашия свещеник?

— Само на един труп. — Дори и да изпитваше горчивина, гласът му не я издаде. — Ходила ли си в бара на Дъг, долу, до канала?

— Не съм свободна като теб, Парис.

Той изсумтя леко и взе дебелата чаша, в която Лоуенщайн държеше моливите си.

— Работила е като сервитьорка там. На двадесет и седем години е.

— Няма смисъл да го вземаш толкова присърце — промърмори тя и му подаде пепсито, тъй като забеляза изражението на лицето му. Всеки би взел такова нещо присърце. — Харис иска да ви види двамата с Ед.

— Да, знам. — Отпи голяма глътка от кутията, оставяйки захарта и кофеина да нахлуят в храносмилателната му система. — Някакво съобщение за мен?

— А, да. — Подсмихвайки се дяволито, тя затършува из листовете на бюрото, докато най-накрая намери бележката. — Бъни се обади. — Когато високият дълбок глас не предизвика бурна реакция от негова страна, тя го изгледа лукаво и му подаде листчето със съобщението. — Интересува се по кое време ще я вземеш. Има страхотен глас, Парис.

Бен пъхна бележката в джоба си и се засмя.

— Наистина е страхотна, Лоуенщайн, но бих я зарязал на минутата, ако пожелаеш да изневериш на съпруга си.

Когато той тръгна, без да й върне пепсито, тя се засмя и отново започна да пише на машината.

 

 

— Ще продават апартамента, в който живея. — Ед остави слушалката на телефона и тръгна с Бен към офиса на Харис. — Петдесет хиляди. Исусе.

— Водопроводната му инсталация не я бива. — Бен изпи останалото пепси и хвърли кутията в най-близкото кошче.

— Така е. При теб има ли свободни апартаменти?

— При нас никой не напуска жилището си, освен ако не умре.

През широкия стъклен прозорец на офиса на Харис те видяха, че капитанът стои до бюрото си и разговаря по телефона. За петдесет и седем годишен мъж, прекарал последните десет години зад бюро, той се поддържаше в добра форма. Имаше прекалено силна воля, за да напълнее. Първият му брак се бе провалил заради работата му, а вторият — заради пиенето. Харис се беше отказал от алкохола и брака и сега работата заместваше и двете. Някои от подчинените му не го харесваха, но всички го уважаваха. Харис предпочиташе тези отношения. Когато спря погледа си на двамата партньори, той им даде знак да влязат при него.

— Искам лабораторните изследвания преди пет часа. Ако на пуловера й има дори прашинка, държа да знам откъде е дошла. Свършете си работата. Дайте ми информация, за да мога да свърша и аз своята работа. — След като затвори телефона, той отиде до котлончето и си наля кафе. След пет години въздържание все още би предпочел да си пийне уиски. — Разкажете ми за Франси Бауърс.

— Работила е като сервитьорка при Дъг почти цяла година. Миналия ноември се е преместила от Вирджиния във Вашингтон. Живяла е сама в един апартамент в Северозападния район. — Ед намести едрото си тяло и погледна в бележника си. — Омъжвала се е два пъти, но и двата й брака не са траели повече от година. Проверяваме и двамата й бивши съпрузи. Работела е нощем и е спяла през деня, затова съседите й не я познават добре. Приключила е работа в един след полунощ. Изглежда, минала е напряко през малката уличка, за да стигне до автобусната спирка. Няма собствена кола.

— Никой не е чул нищо — добави Ед. — Нито е видял нещо.

— Разпитайте отново — лаконично отбеляза Харис. — И намерете някой свидетел. Нещо ново за жертва номер едно?

Бен не обичаше жертвите да бъдат номерирани и пъхна ръце в джобовете си.

— Приятелят на Карла Джонсън е в Лос Анджелис, получил е малка роля в някакъв телевизионен сериал. Чист е. Изглежда, скарала се е с друг студент в деня преди убийството. Свидетели твърдят, че кавгата е била голяма.

— Той си призна — продължи Ед. — Вероятно са излизали няколко пъти, но тя не е искала да продължат връзката си.

— Алиби?

— Твърди, че се е напил и е хванал някаква първокурсничка. — Бен сви рамене и седна на страничната облегалка на стола. — Те са сгодени. Можем да го призовем на разпит отново, но и двамата се съмняваме той да има нещо общо с убийството. Няма никаква връзка с Клейтън или Бауърс. При проверката разбрахме, че е типично американско момче от едрата буржоазия. Получил е добро възпитание. По-вероятно е Ед да е психопат, отколкото това колежанче.

— Благодаря, партньоре.

— Добре, но все пак го проверете отново. Как се казва?

— Робърт Лорънс Дорс. Кара „Хонда Сивик“ и носи ризи с висока яка. — Бен извади цигара. — И бели мокасини без чорапи.

— Родерик ще го доведе.

— Почакай малко…

— Назначавам специална група за разследването на този случай — обясни Харис, прекъсвайки Бен. Наля си втора чаша кафе. — Родерик, Лоуенщайн и Бигсби ще работят с вас. Искам този престъпник, преди да е убил следващата жена, която се разхожда сама. — Гласът му беше все така мек, делови и категоричен. — Има ли нещо неясно?

Бен отиде до прозореца и се загледа навън. Тормозеше го нещо лично, затова сметна за по-добре да го премълчи.

— Не, всички желаем до го пипнем.

— В това число и кметът — добави Харис с едва доловима горчивина. — Иска да даде на пресата положителни резултати до края на седмицата. Обърнахме се към психиатър, за да анализира поведението на убиеца.

— Психиатър? — Изсмивайки се ехидно, Бен се обърна. — Не говорите сериозно, капитане.

Това също не допадаше на Харис и той хладно отвърна:

— Доктор Корт се съгласи да ни сътрудничи по настояване на кмета. Не знаем как изглежда, но може би е време да разберем какво мисли. В този момент — добави той, поглеждайки спокойно двамата мъже — съм готов да погледна в кристално магическо кълбо, ако това ще ми помогне да разбера нещо за убиеца. Очаквам ви в четири часа.

Бен понечи да каже нещо, но забеляза предупредителния поглед на Ед. Безмълвно излязоха от стаята.

— Може би трябва да извикаме някой медиум — измърмори Бен.

— Отгатна мислите ми.

— Реалист съм.

— Човешката психика е една очарователна загадка.

— Пак си чел някоя глупост.

— И тези, които знаят как да я разбулят, могат да отворят врати, заключени за профаните.

Бен въздъхна и когато излязоха на паркинга, изтърси пепелта от цигарата си.

— По дяволите!

* * *

— По дяволите! — промърмори Тес, когато погледна навън от прозореца на кабинета си. В този момент имаше две неща, които не искаше да прави. Първо, нямаше желание да се бори с уличното движение в студения противен дъжд, който бе завалял. Второ, не й се искаше да се забърква с убийствата, тормозещи града. Налагаше й се да направи първото, тъй като кметът и дядо й я бяха придумали да стори второто.

Случаите й вече бяха станали прекалено много. Можеше да откаже на кмета най-любезно, дори да се извини. Но с дядо й беше различно. Никога не се чувстваше като доктор Тереза Корт в негово присъствие. Само след пет минути, прекарани в разговор с него, тя забравяше, че е жена, която има зад гърба си докторска диплома. Превръщаше се отново в слабичко дванадесетгодишно момиче, победено от личността на най-скъпия човек в живота й.

Та нали точно той се бе погрижил да получи тази диплома, висяща в черна рамка? С доверието, с подкрепата и с инстинктивната му вяра в нея, помисли си тя. Как можеше да му откаже, когато той я молеше да използва уменията си? Но напоследък работа й отнемаше десет часа на ден. Май беше дошъл моментът да престане да се инати и да си намери партньор.

Тес огледа кабинета си, боядисан в бежово, украсен с внимателно подбрани антики и акварели. Нейни собствени, помисли си тя. Всяка една от тях. Спря погледа си на високия дъбов шкаф за картотека от 1920 година. Беше отрупан с папки с отделни случаи. И те бяха нейни. Не, нямаше да си вземе партньор. След година щеше да стане на трийсет. Вече имаше собствена практика, собствен кабинет, собствени проблеми. Искаше й се всичко да остане непроменено.

Извади от вградения гардероб шлифера си, обшит по края с кожа от норка, и с неохота се напъха в него. Може би наистина щеше да помогне на полицията да открие убиеца, за когото се пишеше ежедневно по вестниците. Беше по силите й да им помогне да го намерят, да го спрат, за да му окажат помощта, от която се нуждае.

Взе дамската си чанта и куфарчето си, пълно с папки, които трябваше да прегледа вечерта.

— Кейт. — Като излезе в приемната пред кабинета си, Тес вдигна яката на шлифера. — Отивам в офиса на капитан Харис. Не ме свързвай с никого, освен ако не е спешно.

— Добре е да си сложите шапка — отбеляза секретарката.

— Имам една в колата. До утре.

— Карайте внимателно.

Замисляйки се за предстоящата й среща, Тес излезе и затършува за ключовете си. Смяташе на път за вкъщи да си купи ядене от някой китайски ресторант и да вечеря на спокойствие преди…

— Тес!

Още една стъпка и щеше да бъде в асансьора. Изругавайки под нос, Тес се обърна и насила се усмихна.

— Франк. — А беше успяла да го избягва в продължение на десетина дни.

— Човек изобщо не може да те открие.

Франк се приближи до нея. Безукорен. Тази дума изскачаше в съзнанието на Тес винаги когато срещнеше доктор Ф. Р. Фулър. Почти отегчителен. Перленосивият му костюм бе закупен от „Брукс Брадърс“, а вратовръзката му беше на райета, в подобен цвят с бебешкорозовото на ризата му от „Ероу“. Косата му беше безупречно и консервативно подстригана. Тес с мъка успяваше да задържи усмивката на лицето си. Франк не беше виновен, че безупречността не й се нравеше.

— Бях заета.

— Знаеш приказката за безконечната работа, Тес.

Тя стисна зъби, за да не го попита: „Е, и какво гласи тя?“. Но той просто щеше да се засмее и да довърши клишето.

— Налага се да рискувам. — Натисна бутона за слизане, с надеждата да докарат колата й бързо.

— Днес си тръгваш рано.

— Странични ангажименти. — Нарочно погледна часовника си. Имаше още малко време. — Закъснявам малко — излъга без никакви угризения.

— Опитвах се да се свържа с теб. — Облягайки ръка на стената, той се наведе над нея. Още един негов навик, който Тес не можеше да понася. — Това не би трябвало да е проблем, след като кабинетите ни са един до друг.

Къде, по дяволите, беше асансьорът, когато й трябваше?

— Знаеш колко претоварени са програмите ни, Франк.

— Да, знам. — Франк се усмихна, показвайки белите си зъби, и Тес се зачуди дали той смяташе, че парфюмът му я възбужда. — Но всички се нуждаем от почивка от време на време, нали, докторе?

— Всеки посвоему.

— Имам билети за пиесата на Ноъл Кауърд, която ще се играе в Кенеди Сентър утре вечер. Защо не си починем заедно?

Последният и единствен път, когато се бе съгласила да се отмори заедно с него, едва бе успяла да се измъкне с дрехите на гърба си. Дори още по-лошо — преди да се сборичкат, той я бе отегчавал в продължение на три часа.

— Много мило, че си се сетил за мен, Франк. — Отново излъга, без изобщо да й мигне окото. — Боя се, че вече съм ангажирана за утре.

— Защо не…

Вратите на асансьора се отвориха.

— О-о, закъснявам. — Усмихна му се окуражително и влезе вътре. — Не се преуморявай, Франк. Знаеш поговорката.

Шофирането в проливния дъжд и претовареното движение й отнеха свободното време до срещата й в полицейския участък. За нейна най-голяма изненада половинчасовото кормуване я развесели. Вероятно защото беше успяла да се измъкне толкова лесно от Франк, помисли си тя. Ако беше достатъчно смела — а тя не беше такава — щеше просто да му каже, че е мухльо и с това щеше да сложи край на всичко. Но засега смяташе най-тактично да се измъква от него, докато най-накрая не й писнеше да бъде притисната до стената.

Посегна към седалката до себе си, взе една мека шапка и напъха косата си в нея. Погледна се в страничното огледало и сбърчи нос. Нямаше смисъл да се оправя повече. Дъждът щеше да развали всичко. Все пак в участъка сигурно имаше дамска тоалетна, където можеше да отвори торбата с магиите, след което да се появи с гордо вдигната глава и вид на професионалистка. Дотогава просто щеше да изглежда мокра.

Отваряйки със замах вратата на колата, Тес хвана шапката си с една ръка и се запъти към сградата.

— Я виж това. — Бен спря партньора си на стълбите, които отвеждаха към дирекцията. Без да обръщат внимание на дъжда, те гледаха как Тес прескача локвите.

— Хубави крака — отбеляза Ед.

— По дяволите! По-хубави са от тези на Лоуенщайн.

— Може би. — Ед се замисли малко. — Трудно е да се каже в дъжда.

Без да откъсне поглед от земята, Тес се затича нагоре по стълбите и се сблъска с Бен. Той чу как тя изруга, преди да я хване за раменете и да я дръпне назад достатъчно, за да разгледа лицето й.

Заслужаваше си да се намокри за нея.

Елегантна. Въпреки силния дъжд, Бен си мислеше за елегантността й. Имаше силно изразени високи скули, които му напомняха за викингски девойки. Устните й бяха меки и влажни и гъделичкаха въображението му. Кожата й беше бледа, но леко порозовяла. Най-вече очите й го накараха да забрави за остроумната бележка, която смяташе да направи. Те бяха големи, студени и леко недоволни. И виолетови. До този момент беше смятал, че този цвят може да се срещне само у Елизабет Тейлър и дивите цветя.

— Извинете — промълви Тес, след като се отърси от стъписването си. — Не ви видях.

— Така е. — Не му се искаше да откъсне поглед от нея, но все пак успя да се окопити. Успехът му сред жените беше пословичен. Често преувеличен, но с голяма доза истина. — Това никак не ме изненадва, като гледам как летите напред. — Беше му приятно да я държи, да гледа дъждовните капки по миглите й. — Мога да ви арестувам за нападение над офицер.

— Дамата ще стане вир-вода — промърмори Ед.

До този момент Тес беше забелязала само мъжа, който я държеше и я гледаше така, сякаш се бе появила от облак дим. Едва сега успя да откъсне поглед от него. До себе си видя един мокър гигант със засмени сини очи и буйна рижа коса, от която се стичаше вода. Това полицейски участък ли е, или вълшебна приказка? — почуди се тя.

Бен продължаваше да я държи за едната ръка, докато отваряше вратата. Възнамеряваше да я пусне вътре, но не смяташе да я остави да избяга. Не още.

Когато се озова на закрито, Тес изгледа Ед още веднъж и след като реши, че не е дух, се обърна към Бен. Той също не беше плод на въображението й. И все още държеше ръката й. Развеселено повдигна веждите си.

— Господин офицер, предупреждавам ви, че ако ме арестувате за похищение над вас, ще повдигна обвинение за полицейска бруталност. — Бен се усмихна и Тес усети някакво трепване. Значи не е толкова безопасен, помисли си тя. — А сега, ако ме извините…

— Забравете за обвиненията. — Бен продължаваше да я държи за ръката. — Ако сте тук, за да платите глобата за неправилно паркиране…

— Сержант…

— Детектив — поправи я той. — Бен.

— Детектив, мога да се възползвам от предложението ви друг път, но сега закъснявам. Ако искате да ми помогнете…

— Аз съм обществен служител.

— В такъв случай може да ме пуснете и да ми кажете къде да намеря капитан Харис.

— Капитан Харис? Отдел „Убийства“?

Тес долови изненадата и недоверието му и усети, че ръката й е свободна. Заинтригувано отметна глава назад и свали шапката си. Светлорусата коса се разпиля по раменете й.

— Точно така.

Погледът на Бен се плъзна по пуснатата й коса, след което отново се спря на лицето й. Двете неща не се съвместяваха, а той се отнасяше с подозрение към несъвместимите неща.

— Доктор Корт?

На Тес винаги й беше трудно да посрещне спокойно грубостта и цинизма. Затова не си направи труда да бъде любезна.

— Точно така… детектив.

— Вие сте психиатър?

Тя го гледаше в очите.

— А вие сте ченге?

Двамата сигурно щяха да си разменят още някоя обидна дума, ако Ед не се бе разсмял.

— Рунд първи свърши — развеселено каза той. — Кабинетът на Харис е неутрална зона. — Сам хвана Тес за ръката и я поведе напред.

Бележки

[1] Зданието на Конгреса в САЩ. — Б.пр.

[2] Шалче от бял копринен или ленен плат, което свещениците носят около врата и раменете си по време на литургия. — Б.пр.

[3] Анри Матис (1869–1954) — френски художник. — Б.пр.