Нора Робъртс
Свещени грехове (15)

Петнадесета глава

— Тес, не знам. Не се чувствам удобно в компанията на сенатори. — Бен се озъби на Лоуенщайн, която се подсмихна, после се обърна с гръб към нея, придържайки телефона между рамото и брадичката си.

— Той е мой дядо, Бен, и наистина е много сладък.

— Не съм чувал никой да нарича сенатор Джонатан Уайтмор сладък.

Пиломенто го извика от другия край на стаята. Бен кимна и му даде знак да почака.

— Това е така, защото не аз оформям досието му. Все пак тогава е Денят на благодарността и аз не искам да го разочаровам. А и ти ми каза, че родителите ти живеят във Флорида.

— Прехвърлили са шейсет и пет години. Всички родители се преместват във Флорида, когато навършат тази възраст.

— Следователно няма да можеш да прекараш Деня на благодарността със семейството си. Уверена съм, че дядо ще се радва да се запознае с теб.

— Да. — Дръпна яката на пуловера си. — Виж, имам специална политика, що се отнася до запознанствата ми със семействата на приятелките ми.

— Която е?

— Не го правя.

— О-о? И защо?

— Въпроси — промърмори той под носа си. — Когато бях по-млад, майка ми винаги настояваше да доведа вкъщи момичето, с което излизах. След това майка ми и момичето започваха да си въобразяват разни неща.

— Разбирам. — Усещаше насмешката в гласа й.

— Както и да е, оттогава си изградих тактика — не запознавам приятелките си с майка ми, нито ходя на гости на техните родители. По този начин никой не започва да избира модели за булчински рокли.

— Сигурна съм, че си прав посвоему. Обещавам двамата с дядо ми да не обсъждаме булчински рокли, ако вечеряш с нас на празника. Мис Бет прави страхотен пай с тиква.

— Пресен?

— Абсолютно. — Една умна жена знаеше кога да бие отбой. — Имаш малко време да си помислиш по въпроса. Нямаше да те притеснявам сега с това, но с всичките ни проблеми съвсем бях забравила за вечерята, докато дядо ми се обади преди няколко минути.

— Добре, ще си помисля.

— И не се безпокой. Дори и да откажеш, пак ще ти донеса парче от сладкиша. Чака ме един пациент.

— Тес…

— Да?

— Нищо. Нищо — повтори. — До довечера.

— Парис.

— Извинявай. — Затвори телефона и се обърна. — Какво има?

Пиломенто му подаде един лист.

— Най-сетне успяхме да открием човека, чието име ни даде съседката.

— Момчето, което се е навъртало около дъщерята на Лиъри?

— Да. Еймъс Рийдър. Нямаме подробно описание, тъй като съседката го е видяла само веднъж. Заключението беше, че имал страшен вид, но тя призна, че го е видяла да ходи у Лиъри само веднъж и тогава не е имало никакви проблеми.

Бен вече вземаше якето си.

— Винаги проверяваме страшните типове.

— Имам адреса и полицейското му досие.

Преди да пъхне пакета с цигарите в джоба си, Бен забеляза, че му бяха останали само две.

— За какво е лежал?

— На седемнайсет години наръгал друго хлапе за джобни пари. У Рийдър намерили плик с марихуана, а на ръката му имало белези от боцкания. Другото хлапе се отървало, но Рийдър бил съден като малолетен и бил подложен на лечение за отказване от наркотиците. Харис поръча двамата с Ед да си поговорите с него.

— Благодаря. — Грабна документите и тръгна към заседателната зала, където Ед и Бигсби си блъскаха мозъците върху убийствата на Отчето. — Оседлавай коня — изломоти Бен и се запъти към вратата.

Ед го настигна, навличайки палтото си.

— Какво има?

— Попаднахме на следа за случая Лиъри. Младо копеле, което си пада по ножове, се навъртало около момичето. Помислих си, че бихме могли да си побъбрим малко с него.

— Звучи добре. — Ед се намести удобно в колата. — Какво ще кажеш за Тами Винет?

— Да имаш да вземаш. — Бен пъхна касета със „Супа от кози глави“. — Тес се обади преди няколко минути.

Ед отвори едното си око. Реши, че е по-добре да слуша „Ролинг Стоунс“ със затворени очи.

— Проблем ли има?

— Не. Всъщност май има. Иска в Деня на благодарността да отидем на вечеря у дядо й.

— О-хо, на пуйка със сенатор Уайтмор. Мислиш ли, че се нуждае от политическа фракция, за да реши дали да я напълни със стриди или с кестени?

— Знаех си, че ще ми завидиш за поканата. — Повече напук, отколкото с желание, Бен дръпна от цигарата си.

— Няма нищо, излекувах се от това чувство. Значи в Деня на благодарността ще вечеряш с Тес и деденцето й? Какъв е проблемът?

— Първо на първо, това е семеен празник и преди да се усетиш, ще останеш за късна закуска. Тогава леля Мейбъл ще намине, за да те огледа.

Ед затършува в джоба си, но реши да запази стафидите със сметанова глазура за по-късно и се спря на дъвката без захар.

— Тес има ли леля Мейбъл?

— Опитай се да погледнеш в бъдещето, Ед. — Намали скоростта и спря колата пред знак за стоп. — Преди да се обърнеш, ще бъдеш поканен на сватбата на братовчедка й Лори, а чичо й Джо ще те сръга в ребрата с лакът и ще те попита кога и ти ще си сложиш главата в торбата.

— И всичко това заради картофено пюре и сос от месо. — Ед поклати глава. — Изумително.

— Бил съм свидетел на такива неща. Повярвай ми, уплаши ми се окото.

— Бен, трябва да се притесняваш за по-важни неща от това дали Тес има леля Мейбъл. За по-страшни неща.

— О-о, така ли? Какви например?

— Знаеш ли колко необработено от храносмилателната система червено месо задръства червата ти?

— Господи, това е отвратително.

— Ти го казваш. Бен, трябва да се безпокоиш за загубата на атомна енергия, за киселинния дъжд и за количеството холестерол, което поглъщаш. Мисли за тези неща и иди на вечеря у сенатора. Ако усетиш, че се гласи да те покани с добре дошъл в семейството, направи нещо, за да го откажеш от намерението му.

— Например?

— Яж соса от червени боровинки с пръсти. Стигнахме.

Бен паркира до тротоара и захвърли цигарата си през открехнатия прозорец.

— Помогна ми много, Ед. Благодаря ти.

— На твое разположение съм. Как смяташ да го направим?

Бен разгледа сградата от колата. Беше видяла и по-добри дни. Далеч по-добри дни. Имаше няколко счупени прозореца, чийто дупки бяха запушени с вестници. Източната стена беше нашарена с цветисти надписи. Тенекиените кутии и счупените бутилки бяха в далеч по-голямо изобилие от тревата.

— Живее в триста и трети. Аварийното стълбище е на третия етаж. Може да хукне да бяга, а не ми се ще да го гоним из неговата територия.

Ед извади десетачка от джоба си.

— Ще хвърлим ези-тура, за да видим кой ще се качи и кой ще покрива задния вход.

— Чудесно. Ако е ези, аз ще се кача, ако се падне тура, аз ще тръгна по аварийното стълбище, за да покрия прозореца. О, не, не вътре. — Бен хвана ръката на партньора си, преди той да успее да подхвърли монетата. — Последния път, когато я подхвърли в колата, ми се наложи да ям зелен фасул за обяд. Ще го направим вън, където има достатъчно място.

Съгласни с това предложение, двамата слязоха и застанаха на тротоара. Ед свали ръкавиците си и ги пъхна в джоба си, преди да подхвърли монетата.

— Ези — заяви той, показвайки монетата. — Дай ми малко време да заема позиция.

— Хайде да тръгваме. — Бен подритна стъкленото гърло на бутилка от бира, за да я махне от пътя си, и се запъти към сградата. Вътре миришеше на детско повръщано и старо уиски. Бен разкопча якето си, докато се качваше на третия етаж. Преди да почука на триста и трети апартамент, внимателно огледа коридора и в двете посоки.

Един младеж със сплъстена коса и избит преден зъб открехна вратата. Преди за пръв път да долови миризмата на марихуана, Бен позна по очите му, че е „друсан“.

— Еймъс Рийдър?

— Кой го търси?

Бен показа значката си.

— Няма го. Излезе да си търси работа.

— Добре. Тогава ще говоря с вас.

— Човече, а имаш ли заповед или нещо подобно?

— Можем да разговаряме в коридора, в апартамента или долу в града. Имаш ли име?

— Не съм длъжен да ти давам каквито и да било обяснения. Аз съм си вкъщи и си гледам работата.

— Да-а, но от тази врата намирисвам достатъчно „трева“, за да намеря причина. Искаш ли да вляза вътре и да поогледам? Отделът за борба с наркотиците дава специална премия тази седмица. За всяка намерена и предадена унция марихуана ще получа безплатна тенис фланелка.

— Кевин Данвил. — Бен забеляза потта, която беше започнала да избива по челото на хлапето. — Виж, аз имам права. Не съм длъжен да разговарям с някакви си ченгета.

— Изглеждаш ми нервен, Кевин. — Бен натисна вратата с ръка, за да му попречи да я затвори. — На колко си години?

— На осемнайсет, но това не е твоя работа, по дяволите.

— На осемнайсет? Повече ми приличаш на шестнайсет, а не си на училище. Може да се наложи да те отведа в отдела за малолетни. Защо не ми разкажеш какво знаеш за едно малко момиченце, чийто баща има колекция от монети?

Погледът на Кевин се стрелна настрани и това спаси живота на Бен. Той забеляза промяната в изражението му и инстинктивно се извъртя. Ножът се заби в него, но вместо да прекъсне вратните му жили, наръга ръката му. Бен залитна към вратата и се строполи в апартамента.

— За бога, Еймъс, той е ченге. Не можеш да убиеш ченге. — Кевин, който подскочи назад, за да не пречи, се блъсна в някаква маса, при което една лампа падна на пода и се пръсна на парченца.

Замаян от фенициклидина, който току-що си беше инжектирал, Рийдър само се ухили.

— Ще изтръгна сърцето на това копеле.

Преди нападателят му да замахне отново с ножа към него, Бен забеляза, че той надали беше завършил училище. Бен избегна удара, мъчейки се да извади оръжието си с лявата ръка, докато дясната му кървеше. Кевин се свлече на пода и захленчи. Зад тях прозорецът изтрещя.

— Полиция. — Ед застана от външната страна на прозореца с разкрачени крака и насочен пистолет. — Пусни ножа или ще стрелям.

От устата на Еймъс потекоха лиги, докато съсредоточено гледаше Бен. За всеобща изненада той се засмя.

— Ще те наръгам. Ще те насека на малки парченца, човече. — Замахвайки с ножа над главата си, той подскочи напред. Трийсет и осем калибровият пистолет със заглушител го улучи в гърдите и отхвърли тялото му назад. За момент Еймъс се задържа на крака, изцъклил очи, и кръвта шурна от раната в гърдите му. Ед държеше пръста си на предпазителя. Рийдър се строполи на пода, повличайки със себе си една сгъваема масичка. Ножът се изхлузи от ръката му и падна на пода, издавайки приглушен звън. Умря, без да гъкне.

Бен се олюля и падна на колене. Когато Ед прескочи счупения прозорец, той вече беше успял да извади пистолета си.

— Едно трепване — процеди Бен през зъби и насочи пистолета си към Кевин. — Само едно трепване се смята за съпротива при арест.

— Еймъс го направи. Еймъс ги уби — избръщолеви Кевин и зациври. — Аз само гледах. Кълна се, че само гледах. Истината ви казвам.

— Само шавни веднъж, копелдак такъв, и ще ти пръсна топките, преди да си се научил как да ги използваш.

Ед направи рутинната и ненужна проверка на Еймъс, след което коленичи до Бен.

— Как е ръката ти?

Болката беше невероятно пареща и вече беше достигнала до стомаха му, предизвиквайки гадене.

— Трябваше да избера ези. Следващия път аз ще хвърлям.

— Става. Дай да погледна.

— Просто извикай някой да разчисти тая бъркотия и ме закарай в болницата.

— Не е засегнал артерия, защото иначе щеше да бълваш А-положителна.

— О-о, в такъв случай всичко е наред. — Затаи дъх, когато Ед откри раната. — Какво ще кажеш за една игра на голф?

— Просто дръж това върху нея и не натискай много.

Ед взе пистолета на партньора си, после постави ръката му върху превръзката, която беше сложил на раната. Бен долови миризмата на собствената си кръв. Седеше само на сантиметри от краката на Еймъс.

— Благодаря ти.

— Няма защо, превръзката е стара.

— Ед. — Бен хвърли поглед към Кевин, който се беше свил като ембрион, затиснал с длани ушите си. — Над леглото му има снимка на Чарлз Менсъм.

— Видях я.

 

 

Ед седеше на ръба на масата в отделението за спешни случаи и броеше медицинските сестри, за да не мисли за иглата, която шиеше месото на партньора му. Докторът, който го кърпеше, бъбреше приятелски за шансовете на „Червенокожите“ срещу „Каубоите“ в съботния мач. В отделеното със завеса до него легло един лекар и две сестри работеха върху деветнайсетгодишно момиче, борейки се със свръхдоза наркотик. Бен чуваше хленченето й и му се прииска да си запали цигара.

— Мразя болниците — промърмори той.

— Повечето хора ги мразят. — Докторът шиеше добре като девствена леля. — Защитната им линия е като тухлена стена. Ако успеем да я задържим на земята, привържениците на Далас ще стоят на стадиона, смучейки палците си в третата четвъртина.

— Неприятна картина. — Съсредоточеността на Бен се разсея достатъчно, за да почувства иглата в месото си. Заслуша се в звуците зад завесата. Хлапето беше подложено на хипервентилация^[1]. Рязък и авторитетен глас й нареждаше да диша в книжна торбичка. — Много като нея ли постъпват тук?

— С всеки изминат ден броят им нараства. — Лекарят завърза още един шев. — Ако имат късмет, изправяме ги отново на крака, за да отидат да си купят още една доза от първия ъгъл на улицата. Готово, бих казал, че това е много добър шев. Какво мислите вие?

— Ще ви повярвам.

Тес влетя през остъклената автоматична врата на отделението. Огледа набързо чакалнята и се запъти към кабинетите за прегледи. Застина на място, когато видя как един санитар тикаше количка с покрито тяло върху нея. Една сестра излезе иззад мястото, отделено със завеса, и я хвана за ръката.

— Съжалявам, госпожице, но мястото ви не е тук.

— Детектив Парис. Рана от нож.

— В момента шият ръката му отзад. — Сестрата продължаваше да я държи здраво. — А сега защо не се върнете в чакалнята и…

— Аз съм личният му лекар — смотолеви Тес и се отскубна от нея. Но не побягна. Запази достатъчно самообладание, за да мине спокойно покрай един пациент със счупена ръка, покрай друг с изгаряне втора степен и покрай трети с леко сътресение на мозъка. Възрастна жена лежеше на количка в коридора, опитвайки се напразно да заспи. Тес стигна до последната маса, закрита със завеса, и го откри там.

— О-о, Тес. — Лекарят я изгледа със задоволство и изненада. — Какво правиш тук?

— Здравей, Джон.

— Здрасти. Не се случва често красиви жени да ме посещават в кабинета — подхвана той, но забеляза начина, по който тя гледаше пациента му. — А-а, ясно. — Сравнително високото му самочувствие беше съвсем леко наранено. — Доколкото разбирам, двамата май се познавате.

Бен се разшава върху масата и щеше да стане, ако докторът не го беше задържал.

— Какво правиш тук?

— Ед ми се обади в клиниката.

— Не е трябвало.

Сега, след като опасенията й, че ще го намери пребит до смърт и окървавен, изчезнаха, краката й се подкосиха.

— Предположил е, че може да се притесня, а не е искал да чуя за случилото се от новините. Джон, много ли е зле?

— Не е страшно — отвърна Бен.

— Десет шева — добави лекарят, докато закрепяше превръзката. — Няма видимо засягане на мускул, има само лека загуба на кръв, но нищо опасно. Ще цитирам Дукът, като кажа, че е просто една драскотина.

— Онова хлапе държеше проклет касапски нож — промърмори Бен, подразнен, че някой омаловажава раната му.

— За щастие — продължи Джон, като се обърна към таблата до него — предпазната жилетка и забележително бързото му пристигане в болницата спасиха раната от задълбочаване. Без тях щяхме да го шием и от двете страни на ръката. Това ще посмъди малко.

— Какво е това? — Бен автоматично посегна да хване доктора за китката.

— Само една малка инжекция против тетанус — успокои го Джон. — Все пак не знаем къде е бил ножът. А сега, захапи патрона.

Бен понечи да се възпротиви, но Тес го улови за ръката. Усети остра болка, която постепенно отслабна.

— Готово. — Джон остави на сестрата да почисти подноса. — С това приключихме. Забрави за ребусите. Никакъв тенис или борба сумо през следващите няколко седмици, детектив. Не мокрете мястото около раната и елате отново в края на следващата седмица. Тогава ще извадя конците.

— Благодаря ви много.

— Доброто ти здраве и медицинската ти осигуровка ми стигат за благодарност. Радвам се, че се видяхме, Тес. Обади ми се, когато си в настроение за саке и морски таралеж.

— Довиждане, Джон.

— Джон, хъ-ъ? — Бен се надигна от масата. — Излизала ли си някога с мъже, които не са лекари?

— Защо? — Забелязвайки пропитата с кръв марля на таблата, Тес реши, че е по-добре да не се задълбава във въпроса му. — Ето ризата ти. Чакай да ти помогна.

— Сам ще се справя. — Но ръката му беше схваната и го болеше. Успя да намъкне единия ръкав.

— Добре. Позволено ти е да бъдеш раздразнителен след десет шева.

— Раздразнителен? — Затвори очи, докато тя му обличаше ризата. — Милостиви боже. Четиригодишните хлапета са раздразнителни, когато не могат да заспят.

— Да, знам. Чакай, дай да те закопчая. — Възнамеряваше да го направи. Мислеше си да закопчае ризата му и да поддържа непринуден разговор. Още беше на второто копче, когато отпусна глава на гърдите му.

— Тес? — Погали с ръка косите й. — Какво има?

— Нищо. — Отдръпна се настрани и с наведена глава продължи да закопчава ризата му.

— Тес. — Хвана я за брадичката и вдигна главата й. В очите й плувнаха сълзи. С палец обърса миглите й. — Недей.

— Няма. — Но изхлипа и долепи буза до неговата. — Дай ми само минутка, добре?

— Да. — Прегърна я, любувайки се на първичното удоволствие от усещането, че някой се тревожи за него. Някои жени се възхищаваха от професията му, други се отвращаваха от нея, но не си спомняше някоя просто да се бе тревожила за него.

— Уплаших се — призна Тес със сподавен глас.

— Аз също.

— По-късно ще ми разкажеш ли какво се случи?

— Ако настояваш. Мъжът мрази да признава на жена си, че се е държал като мухльо.

— А ти държа ли се така?

— Бях сигурен, че онова сополиво копеле е вътре. Ед държеше под око прозореца, аз бях на вратата. Много просто. — Когато се дръпна назад, Бен забеляза, че погледът й се плъзна към съдраната и окървавена риза. — Сигурно мислиш, че това е ужасно, но трябва да видиш якето ми. Купих си го само преди два месеца.

Съвземайки се, Тес го хвана за ръката и го поведе надолу по коридора.

— Е, може би Дядо Коледа ще ти донесе ново. Искаш ли да те закарам вкъщи?

— Не, благодаря. Трябва да пусна рапорта си. И ако другото хлапе не си е повърнало червата досега, бих искал да присъствам на разпита.

— Значи са били двама.

— Вече е само един.

Тес се сети за покритото тяло на санитарната количка. Но не каза нищо, тъй като усещаше миризмата на засъхнала кръв по ризата на Бен.

— Ето го и Ед.

— О, боже, пак чете.

Ед вдигна глава, хвърли бегъл, но изпитателен поглед на партньора си, после се усмихна на Тес.

— Здравейте, доктор Корт. Явно не съм забелязал кога сте влезли. — Не спомена факта, че когато бе пристигнала, той бе давал кръв. Двамата с Бен бяха А-положителна група. Остави вестника настрана и подаде на Бен якето и кобура му. — Жалко за якето. На отдела ще са му необходими само няколко месеца, за да обработи документите и да ти възстанови сумата някъде към април.

— Не е ли самата истина? — С помощта на Ед Бен успя да сложи кобура и да облече съсипаното си яке.

— Знаеш ли, тъкмо чета една страхотна статия за бъбреците.

— Запази я за себе си — посъветва го Бен и се обърна към Тес. — В клиниката ли се връщаш?

— Да, излязох насред час с пациент. — Едва в този момент Тес осъзна съвсем ясно, че бе пренебрегнала свой пациент заради него. — Като лекар бих те посъветвала да се прибереш вкъщи и да си починеш, след като предадеш рапорта си. Ще се прибера към шест и половина и може би ще се оставя да ме убедиш да те поглезя малко.

— Какво точно имаш предвид под „глезене“?

Тес не му отговори и се обърна към Ед.

— Защо не дойдеш на вечеря, Ед?

В първия момент той изглеждаше озадачен от поканата, но след това му стана приятно.

— Ами аз… Благодаря.

— Ед не е свикнал да разговаря спокойно с жени. Ела, Ед. Тес ще ти приготви тофу^[2]. — Излезе навън, радвайки се на облъхналата го струя студен въздух. Ръката му вече не беше безчувствена, а започваше да пулсира като зъбобол. — Къде си паркирала? — Вече оглеждаше паркинга за черно-бялата кола.

— Ей там.

— Ед, би ли придружил дамата до колата й? — Хващайки я за предницата на палтото й, той я целуна силно. — Благодаря, че намина.

— За теб винаги.

Едва когато Бен се запъти към мустанга, Тес се обърна към Ед.

— Ще се грижиш за него, нали?

— Разбира се.

Тес измъкна ключовете от джоба си и кимна.

— Мъжът, който е наръгал Бен, е мъртъв?

— Да.

Ед взе ключовете от ръцете й и сам отключи колата — жест, който я поласка. Тес го погледна в лицето и разбра — сякаш самият той й бе казал — кой бе изстрелял смъртоносния куршум. Ценностите и разбиранията, с които живееше, се противопоставиха за кратко на едно ново чувство. Хващайки го за яката, Тес го придърпа надолу и го целуна.

— Благодаря, че му спаси живота. — Влезе в колата и му се усмихна, преди да затвори вратата. — Ще се видим на вечеря.

Почти влюбен в нея, Ед се върна при партньора си.

— Ако не отидеш на вечерята у дядо й по случай Деня на благодарността, ти си един глупав кучи син.

Бен се отърси от изумлението си, след като Ед тресна вратата.

— Какво?

— И няма нужда да чакаш чичо й Джо да те сръга в ребрата. — Ед запали колата и двигателят изрева.

— Ед, да не си хапнал някоя горчива ядка?

— По-добре се вгледай какво има пред очите ти, партньоре, преди да свършиш, препъвайки се в триона.

— Трион? Какъв трион?

— С който селянинът режел дърва — обясни Ед, когато потегли от паркинга, и разказа вица. — Градското конте го наблюдавало. Чул се звънецът за вечеря и селянинът тръгнал, но се спънал на триона. Станал и отново започнал да реже. Контето го попитало защо не се прибира за вечеря, но селянинът му отговорил, че няма смисъл да влиза, тъй като се е спънал. Нищо нямало да остане за него.

Бен се умълча за около десетина секунди.

— Това обяснява всичко. Защо не завиеш обратно, за да се върнем в болницата и накараме докторите да те прегледат?

— Поуката от това е, че ако се мотаеш, когато шансът те гледа в очите, губиш. Бен, тази жена е страхотна.

— Мисля, че това ми е известно.

— В такъв случай внимавай да не се препънеш в триона.