Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федерални детективи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sacred Sins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 54 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Свещени грехове

Преводач: Виктория Петрова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДФ „Абагар“, Велико Търново

Отговорен редактор: Виктория Петрова

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-179-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5962

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

— Мисля, че намерих едно местенце. — Ед седеше неспокойно зад бюрото си, като тракаше с два пръста на пишещата си машина.

— О-о, така ли? — Бен седеше зад своето бюро, разгърнал картата на града пред себе си. Търпеливо описваше линии с молив, за да свърже местата на убийствата. — Местенце за какво?

— За живеене.

— Хмм.

Някой отвори хладилника и се оплака, че бирата му е открадната. Не му обърнаха внимание. Отделът беше оредял от грипа и от едно двойно убийство близо до университета в Джорджтаун. Някой беше залепил картонена пуйка на един от прозорците, но това беше единственият явен празничен поздрав. Бен загради с тънък кръг апартамента на Тес на картата и едва тогава погледна към Ед.

— Е, и кога ще се местиш?

— Зависи. — Ед се намръщи заради буквите на машината, поколеба се, но бързо влезе отново в такт. — Трябва да проверя дали договорът ще бъде одобрен.

— Да не си убил някого, за да вземеш апартамента му?

— Договор за продажба. Мамка му, тая машина е развалена.

— Договор за продажба? — Бен изпусна молива си и го зяпна. — Ще си купуваш жилище?

— Точно така. — Ед търпеливо замаза с коректор последната си грешка, подуха върху него, после нанесе поправката. На бюрото си държеше флакон с „Лизол“. Когато покрай него минеше някой хремав колега, той напръскваше въздуха около себе си. — Предложението беше твое.

— Да, но аз само… Ще си купуваш жилище? — За да прикрие следите си, Бен пусна още листове върху празната бирена кутия в кошчето за боклук. — Каква дупка можеш да си позволиш с твоята полицейска заплата?

— Някои от нас знаят как да спестяват. Ще използвам капитала си.

— Капитала си? — Бен завъртя очи с недоверие и сгъна картата. Не напредваше нито сантиметър. — Ед си имал капитал — заяви Бен на всеослушание, като се обърна към колегите си. — Сега сигурно ще ми кажеш, че играеш и на борсата.

— Направил съм няколко добре премерени вложения. Предимно в компаниите за задоволяване на обществените нужди.

— Компаниите за задоволяване на обществените нужди. Единствената компания от този род, за която знаеш нещо, е сметката за газта. — Все пак неуверено изгледа Ед. — Къде е това място?

— Имаш ли няколко свободни минути?

— Може и да намеря малко време.

Ед извади рапорта си от пишещата машина, огледа го внимателно, после го сложи настрана.

— Хайде да се повозим.

Не им отне много време. Озоваха се в най-външния и най-западнал квартал на Джорджтаун. Наредените като по конец къщи изглеждаха повече уморени, отколкото изискани. Есенните цветя бяха увехнали поради липсата на каквито и да е грижи и изглеждаха невзрачни сред купчините от непометени листа. Някой беше оставил колелото си до един стълб и го бе заключил с верига. Всички преносими неща по него бяха прибрани. Ед паркира до тротоара.

— Ето я.

Бен предпазливо извърна глава. Направи му чест, че не изпъшка.

Къщата беше триетажна и тясна, а входната й врата се намираше едва на пет крачки от тротоара. Два от прозорците бяха заковани с дъски, а жалузите, които все още не бяха паднали, висяха безразборно. Тухлите бяха стари и леко избелели, с изключение на мястото, където имаше една мръсотия, изписана с боя. Бен слезе от колата и се облегна на предния й капак, като не смееше да вярва на очите си.

— Бива я, нали?

— Да-а, бива си я. Ед, тя няма никакви улуци.

— Виждам.

— Половината прозорци са изпочупени.

— Смятам да заменя някои от тях с цветни стъкла.

— Струва ми се, че керемидите на покрива не са сменяни от годините на кризата. Голямата криза.

— Ще остъкля покрива, за да мога да гледам звездите.

— По-добре се вгледай в някоя кристална топка. — Бен пъхна ръце в джобовете на якето си. — Нека хвърлим един поглед вътре.

— Още нямам ключ.

— Мили боже! — Мърморейки, Бен изкачи три ощърбени бетонни стъпала, измъкна портфейла си и извади кредитна карта. Невзрачната ключалка се отвори безшумно. — Чувствам се така, сякаш трябва да те внеса на ръце.

— Купи си собствена къща.

Коридорът беше целият в паяжини и изпражнения от най-различни гризачи. Тапетите бяха посивели. Дебел бръмбар с лъскав гръб лазеше лениво по тях.

— Някой призрак да не слезе по стълбите?

Ед се озърна и забеляза една издатина.

— Просто се нуждае от основно почистване.

— И от един терминатор. Има ли плъхове?

— В мазето, предполагам — нехайно заяви Ед и влезе във всекидневната, която някога навярно е била очарователна.

Стаята беше тясна и висока, а отворите на двата петфутови прозореца бяха заковани с дъски. Камъните на камината стояха непокътнати, но някой бе изкъртил полицата й. Мръсните и прашни подове бяха покрити с дъбови дъски.

— Ед, това място…

— … крие страшно много възможности. В едната стена на кухнята има вградена пещ. Знаеш какъв е вкусът на хляба, изпечен в тухлена пещ?

— Човек не си купува къща, за да пече хляб. — Бен влезе в хола, оглеждайки пода за някакви признаци на живот. — О, боже, на тавана зее дупка. Широка е над един метър.

— Тя е номер едно в списъка ми — успокои го Ед, когато застана до него. За момент замълчаха и се вторачиха в дупката.

— Тук не става дума за обикновен списък. Говориш за доживотна работа. — Докато разглеждаха, един паяк с големината на мъжки палец се отлепи от тавана и шумно тупна в краката им. Бен с отвращение го изрита настрани. — Не говориш сериозно за тази къща, нали?

— Разбира се, че говоря сериозно. Всеки мъж иска да се установи някъде в даден момент от живота си.

— Надявам се, не си взел на сериозно съвета ми да се ожениш?

— Собствен дом — спокойно продължи Ед. — С един работен кабинет, а може би и по-малка градина. Отзад има достатъчно място за отглеждане на билки. С такава къща ще имам цел в живота. Възнамерявам да оправям стаите една по една.

— Ще ти отнеме петдесет години.

— Нямам по-добро занимание. Искаш ли да видиш горния етаж?

Бен отново погледна дупката.

— Не, искам да изляза жив оттук. Колко струва? — равнодушно попита той.

— Седемдесет и пет.

— Седемдесет и пет? Седемдесет и пет хиляди? Долара?

— Недвижимото имущество в Джорджтаун се котира на висока цена.

— В Джорджтаун ли? Всемогъщи боже, това ми било Джорджтаун. — В ъгъла се криеше нещо, далеч по-голямо от паяк. Бен посегна към оръжието си. — Първия плъх, който зърна, ще изяде това.

— Това е просто полска мишка. — Ед сложи ръка на рамото на Бен, за да го успокои. — Плъховете живеят по мазетата и таваните.

— Какво, да не би да плащат наем? — Все пак не откопча кобура си. — Чуй ме, Ед. Посредниците за продажба на недвижими имоти и архитектите разширяват границите на града, за да могат да нарекат този бордей Джорджтаун и да преметнат идиоти като теб със седемдесет и пет хиляди долара.

— Аз предложих само седемдесет.

— О-о, това е друга работа. Предложил бил само седемдесет! — Бен закрачи из стаята, но се натъкна на една огромна паяжина. Ругаейки, опита да се изчисти от нея. — Ед, вината е в слънчогледовото семе. Нуждаеш се от червено месо.

— Чувстваш се отговорен. — Ед се усмихна с голямо задоволство и се запъти към кухнята.

— Не, не се чувствам отговорен. — Бен рязко пъхна ръце в джобовете си. — Така е, по дяволите. Пука ми за теб.

— Онова там е дворът. Моят двор. — Ед посочи навън, когато приятелят му застана до него. — Предполагам, че ще мога да отглеждам малко босилек, малко розмарин, а може би и малко лавандула на онова местенце точно под прозореца.

Бен видя парцел земя, обрасъл с трева до коляно и достатъчно широк, за да може да бъде изкосен само с две минавания на косачка.

— Претоварваш се. Този случай подлуди всички ни. Ед, вслушай се в думите ми и се замисли дали не ти напомнят нещо. Дървеници. Термити. Паразити.

— Скоро ще навърша трийсет и шест.

— Е, и?

— Никога не съм имал собствена къща.

— По дяволите, всеки ще навърши трийсет и шест някога, но не всеки е длъжен да притежава собствена къща.

— Мамка му, никога не съм живял в къща. Винаги сме имали апартамент.

Кухнята вонеше на застояла мазнина, но този път Бен не направи никакъв коментар.

— Има и таванско помещение. От типа, който показват в разни представления — пълен със сандъци, стари мебели и смешни шапки. Харесва ми. Но първо ще обзаведа кухнята.

Бен се загледа в жалкия тревясал парцел, наречен градина.

— Пара — заяви той. — Това е най-лесният начин да свалиш тия стари тапети.

— Пара ли?

— Да. — Бен извади цигара и се засмя. — Ще ти трябва доста. Преди време ходех с една мадама, която работеше в магазин за бои. Марли… да, май се казваше Марли. Вероятно и сега ще ми направи отстъпка в цената.

— Ходил ли си с жена, която работи в магазин за дървен материал?

— Ще проверя. Хайде, трябва да се обадя по телефона.

Спряха до една телефонна кабинка на няколко мили от къщата. Бен намери монета от двайсет и пет цента и набра служебния номер на Тес, докато Ед влезе в близката закусвалня.

— Кабинетът на доктор Корт.

— Детектив Парис е.

— Да, детектив, изчакайте малко.

Чу се щракване, последвано от мълчание и от още едно щракване.

— Бен?

— Как си, Тес?

— Добре. — Докато говореше, тя разчистваше бюрото си. — Тъкмо се каня да тръгвам за клиниката.

— В колко часа приключваш там?

— Обикновено около пет и половина — шест.

Бен погледна часовника си и мислено прекрои цялата си следобедна програма.

— Чудесно. Ще дойда да те взема.

— Бен, няма нужда.

— Не, има. Кой е след теб днес?

— Моля?

— Кой наблюдава кабинета ти днес? — поясни Бен и се премести в ъгъла на кабинката, до който вятърът не стигаше.

— О-о, сержант Билингс.

— Добре. — Бен закри с длани кибрита, за да си запали цигара, и изведнъж страшно силно му се прииска да не бе забравял ръкавиците си. — Кажи на Билингс да те закара в клиниката.

Последва мълчание. Но дори в него Бен долови недоволството й и се изкуши да се усмихне.

— Не виждам причина да не мога да отида сама до клиниката, както правя всяка седмица в продължение на няколко години.

— Не те карам да търсиш причини, Тес. Аз имам достатъчно. Ще се видим в шест.

Бен затвори телефона, съзнавайки, че Тес ще задържи слушалката в ръка и ще я постави тихо едва когато се поуспокои. Не би искала да постъпи по детински и да тресне слушалката върху телефона.

 

 

Бен беше прав. Тес преброи бавно до пет, след което безшумно остави слушалката. Тъкмо затвори телефона, когато Кейт се обади отново.

— Да? — Тес с усилие успя да запази гласа си спокоен.

— Търсят ви от втора линия. Не се представи.

— Добре, аз… — Усети как стомахът й се свива от тревога. — Свържи ме, Кейт.

Тес се загледа в бавно премигващия бутон. Когато го натисна, пръстите й вече не трепереха.

— Доктор Корт на телефона.

— Видях ви в църквата. Вие дойдохте.

— Да. — В главата й изплуваха наставленията, които беше получила: „Опитай се да го задържиш на телефона. Не го притеснявай и гледай да го задържиш на телефона“. — Надявах се да ви срещна там и да си поговорим отново. Как се чувствате?

— Вие бяхте там. Сега разбирате.

— Какво трябва да разбирам?

— Разбирате важността. — Гласът му звучеше спокойно. Бе взел решение и бе възвърнал вярата си. — Жертвите, които трябва да направим, са толкова малко в сравнение с наградите за подчинението ни. Радвам се, че бяхте в църквата — това ви помогна да разберете. Съмнявах се.

— В какво се съмнявахте?

— В мисията си. — Гласът му притихна, сякаш дори нашепването на съмненията му беше грях. — Но вече се отървах от тези съмнения.

Тес реши да рискува.

— Къде е Лора?

— Лора. — Тес долови сълзите му. — Лора страда в чистилището и чака да изкупя греховете й. Нося отговорност за нея. Единствено аз и Дева Мария можем да се застъпим за нея.

Значи Лора беше мъртва. Вече можеше да бъде сигурна в това.

— Сигурно сте я обичали много?

— Тя беше най-доброто от мен. Били сме свързани още преди да се родим. Преди да се съберем на небето, трябва да платя за греховете й. Сега разбирате. Вие дойдохте. Вашата душа ще се присъедини към останалите. Ще ви дам прошка от името на Бог.

— Не можете да продължавате да убивате. Лора не би искала да убивате отново.

Настъпи мълчание… Три, четири, пет секунди.

— Мислех, че ме разбирате.

Тес познаваше този тон — обвиняваше я, че го е излъгала. Губеше го.

— Мислех, че ви разбирам. Кажете ми, ако греша. Искам да разбера, искам да ми помогнете да разбера. Затова искам да дойда при вас да си поговорим.

— Не, това са лъжи. Вие сте грешна и лицемерна. — Тес чу как той замърмори „Отче наш“, преди връзката да прекъсне.

 

 

Когато Бен се върна в отдела, Лоуенщайн стоеше до бюрото си. Махна му, придържайки слушалката между рамото и главата си, за да освободи ръцете си.

— Не може да живее без мен — пошегува се Бен, обръщайки се към Ед. Прегърна колежката си, но не целеше да я хване за кръста, а искаше да докопа торбичката със стафиди с шоколадова глазура на бюрото й.

— Пак се е обадил на доктор Корт — съобщи му Лоуенщайн.

Ръката на Бен замръзна.

— Кога?

— В единадесет и двадесет и една.

— Засекли ли са го?

— Да. — Взе бележника от бюрото си и му го подаде. — Засекли са го в този район. Обадил се е от някоя от тези четири пресечки. Голдман каза, че се е справила чудесно.

— Господи, та ние бяхме точно там. — Бен захвърли бележника обратно на бюрото й. — Може да сме го подминали с колата.

— Капитанът изпрати Бигсби, Мълъндор и няколко униформени ченгета да претърсят района и да разпитат за свидетели.

— Ще отидем да им помогнем.

— Бен. Бен, почакай. — Той се спря и нетърпеливо се обърна. Лоуенщайн притисна говорителя на слушалката към рамото си. — Изпращат за капитана копие от записа на разговора. Сигурно искаш да го погледнеш.

— Чудесно, но ще го прочета, като се върна.

— Мисля, че е по-добре да го видиш сега, Бен.

 

 

Няколко часа работа в Донърли Клиник бяха достатъчни, за да накарат Тес да забрави тревогите си. Пациентите варираха от побъркани бизнесмени, изпаднали в депресия, до бездомни наркомани, подложени на лечение за отказване от опиатите. Веднъж или дори два пъти седмично Тес идваше в клиниката, за да помогне на лекарския екип, стига програмата й да го позволяваше. Някои пациенти посещаваше само един-два пъти, но с другите се виждаше седмици, дори месеци наред.

При всяка възможност прекарваше времето си в клиниката, която не се посещаваше от богаташите, чиито проблеми или страсти бяха станали прекалено много и не можеха да се справят с тях. Нито пък беше бедняшка болница, ръководена от идеалисти с малко средства. Всъщност тя представляваше една борбена и полезна институция, която приемаше емоционално и умствено разстроените от всички съсловия на обществото.

На втория етаж лежеше жена, която страдаше от болестта на Алцхаймер[1] и шиеше кукли за внуците си, но самата тя започваше да си играе с тях, щом забравеше за съществуването на внуците си.

Имаше и един мъж, който се смяташе за Джон Кенеди и прекарваше повечето си дни в безобидно писане на речи. По-буйните пациенти бяха на третия етаж, където охраната беше засилена. Дебелите стъклени врати бяха заключени, а прозорците имаха решетки.

Тес прекара по-голямата част от следобеда там. Към пет часа силите й бяха почти изцедени. Повече от час бе продължила срещата й с един параноичен шизофреник, който беше бълвал мръсотии по неин адрес, а после бе запратил таблата с обяда си по нея, докато най-накрая не бе усмирен от двама санитари. Макар и с неохота, Тес му бе инжектирала „Торацин“. До края на живота си той щеше да бъде на лекарства.

Когато се усмири, Тес го остави да поседи на тишина в стаята на персонала. Трябваше да посети още един пациент: Лидия Уудс — тридесет и пет годишна жена, която бе въртяла домакинство с три деца, бе работила целодневно като борсов агент и бе заемала длъжността президент на Асоциацията на родителите и преподавателите. Бе готвила страхотни специалитети, бе посещавала всяко училищно мероприятие и беше обявена за бизнесдама на годината — жената от нов тип, която може да се справи с всичко.

Преди два месеца на Лидия й бе прилошало по време на една училищна пиеса. Беше получила гърчове и припадък, които повечето ужасени родители помислиха за епилепсия. Когато я доведоха в болницата, се разбра, че е била в период на отказване от пристрастеността си към опиати, вредни колкото хероина.

Лидия Уудс бе съвместявала идеалния си свят благодарение на валиума и алкохола, докато съпругът й не я заплашил с развод. За да докаже силната си воля, тя спряла отведнъж алкохола и успокоителните, без да обръща внимание на реакциите на своя организъм, в отчаяния си опит да запази подредбата на живота си.

Сега, макар физическата й болест да бе овладяна и контролирана, Лидия трябваше да се справи с причините и резултатите й.

Тес слезе с асансьора до първия етаж и поиска картона на Лидия. След като го разгледа, тя го пъхна под мишница. Стаята на Лидия се намираше в дъното на коридора. Вратата й беше отворена, но Тес почука, преди да влезе.

Пердетата бяха спуснати и в стаята цареше мрак. До леглото имаше цветя — розови карамфили. От тях се носеше лек, приятен и обнадеждаващ аромат. Лидия се беше свила на леглото, вторачена в празната стена. Не реагира по никакъв начин на присъствието на Тес.

— Здравейте, Лидия. — Тес остави медицинския картон на една малка масичка и разгледа стаята. Дрехите, които Лидия бе носила предния ден, бяха скупчени в ъгъла. — Тук е тъмно — добави тя и се приближи до пердето.

— Предпочитам тъмнината.

Тес погледна тялото в леглото. Беше време да започне настъплението си.

— Но на мен не ми харесва — спокойно отвърна Тес и дръпна пердето. В стаята нахлу светлина, при което Лидия се обърна и я изгледа гневно. Не си беше направила труда да си измие косата и да почисти грима си. Устните й бяха злобно присвити.

— Това е моята стая.

— Да, така е. Разбрах, че прекарвате прекалено много време сама в нея.

— Защо, по дяволите, се мотаете на това място? За да си вирите носа пред педерастите и кретените?

— Може да излезете на разходка из двора. — Тес седна, но не посегна към папката.

— Мястото ми не е тук. Не искам да стоя тук.

— Свободна сте да си отидете по всяко време. — Тес я наблюдаваше как сяда в леглото и пали цигара. — Това не е затвор, Лидия.

— Лесно ви е да го кажете.

— Вие подписахте документ, че сте съгласна да останете тук. Щом сметнете, че сте излекувана, можете да поискате да ви изпишат.

Лидия не отговори нищо, а продължи да пуши замислено и мълчаливо.

— Виждам, че съпругът ви е идвал вчера на посещение.

Лидия погледна цветята, но бързо извърна очи от тях.

— Е, и какво от това?

— Зарадвахте ли се на посещението му?

— О-о, бях на седмото небе от щастие — сряза я болната жена. — Страшно ми е приятно да ме вижда в това състояние. — С шепа сграбчи кичур от мръсната си коса. — Казах му да доведе децата, за да видят каква жалка старица е майка им.

— Очаквахте ли го?

— Предчувствах, че ще дойде.

— Тук има душ. Както и шампоан и грим.

— Не ми ли казахте точно вие, че все се крия зад разни неща?

— Събирането на кураж от алкохол и лекарства, които се дават само срещу рецепта, е нещо съвсем различно от старанието на човек да изглежда добре за съпруга си. Искали сте да ви види в този вид, Лидия. Защо, за да си отиде с чувство на съжаление оттук? Или на вина?

Стрелата уцели болното място на пациентката, както бе очаквала Тес.

— Защо не си затворите устата! Това изобщо не ви засяга.

— Съпругът ви ли донесе тези цветя? Чудесни са.

Лидия ги погледна отново. Идваше й да заплаче, да изличи горчивината и чувството за неуспех, които бяха единствената й защита в момента. Взе вазата и заедно с цветята я запрати в стената.

Бен чу трясъка от коридора, където му беше наредено да чака. Скочи от стола си и се втурна към отворената врата, но една сестра го спря.

— Съжалявам, господине, но наистина не можете да влезете. Доктор Корт е при пациентка. — Препречвайки пътя му, сестрата се приближи до вратата.

— О-о, мисис Райдъл. — Бен чу спокойния и равен глас на Тес. — Бихте ли донесли лопата за смет и парцал за пода, за да може мисис Уудс да почисти боклука.

— Няма да го направя! — изкрещя Лидия. — Това е моята стая и аз няма да я почистя.

— В такъв случай ще внимавам къде стъпвам, за да не се порежа на някое стъкло.

— Мразя ви. — Тес дори не трепна, а това ядоса Лидия и тя викна още по-силно: — Мразя ви! Чухте ли?

— Да, чух ви много добре. Но се чудя дали крещите на мен или на себе си, Лидия.

— За каква, по дяволите, се смятате? — Ръката й се движеше като пневматичен чук в желанието й да смачка цигарата. — Седмици наред се мъкнете тук с вашия самодоволен и надут вид, облечена в хубавите си костюми, и очаквате от мен да оголя душата си. Но аз няма да го направя. Мислите ли, че искам да разговарям с някаква леденостудена девица, чийто живот е напълно подреден? Мис Идеално общество, която гледа на психопатите като на хоби, след което се връща в изискания си дом и забравя за тях.

— Не ги забравям, Лидия.

Тес говореше тихо, в пълен контраст с гласа на болната, но Бен успя да я чуе от коридора.

— Повръща ми се от вас. — Лидия се вдигна от леглото за пръв път през този ден. — Не мога да ви гледам с вашите италиански обувки и малки златни фиби, както и с това ваше съвършенство, което сякаш казва: „Никога не се потя“.

— Аз не съм съвършена, Лидия. Никой от нас не е. Никой не трябва да бъде съвършен, за да спечели любовта и уважението на околните.

В очите на Лидия бликнаха сълзи, но Тес не стана да я утеши. Още беше рано.

— Какво знаете вие за грешките? Какво, по дяволите, знаете за досегашния ми живот? По дяволите, аз успях. Наистина успях.

— Да, така е. Но нищо не е вечно, ако човек не се учи от грешките си.

— Не бях по-лоша от вас. Дори бях по-добра. Имах дрехи и дом като вашия. Мразя ви, защото идвате тук, за да ми го напомняте. Махайте се. Просто си вървете и ме оставете на мира.

— Добре. — Тес стана и взе картона на Лидия със себе си. — Ще се върна следващата седмица. Може и по-рано, ако пожелаете. — Отиде до вратата и се обърна. — Все още имате дом, Лидия. — Медицинската сестра застана на прага на стаята с лопатка и парцал за пода. Тес ги взе и ги облегна на вътрешната страна на стената. — Ще поръчам да ви донесат нова ваза за цветята.

Тес излезе от вратата и за момент притвори очи. Не й беше лесно да понася толкова силна неприязън, дори тя да бълваше от болен човек.

— Тес?

Стресна се и отвори очи. Бен стоеше на няколко крачи от нея.

— Подранил си.

— Да. — Приближи се до нея и я хвана за ръката. — За бога, какво търсиш на това място?

— Върша си работата. Налага се да почакаш малко. Трябва да нанеса няколко неща в картона й. — Отиде до бюрото на медицинските сестри, погледна часовника си и започна да пише.

Бен я наблюдаваше. Точно в този момент Тес изглеждаше напълно равнодушна към отвратителната сцена, която бе дочул. Нанасяше бележките със спокойно изражение на лицето си и съвсем професионален маниер. Но Бен не бе пропуснал да забележи краткия непредпазлив миг, когато беше излязла в коридора. Беше разтърсена, но съумя да запази невероятно самообладание. Сдържаността й не му се понрави, но той не харесваше и това място с чисти бели стени и безизразни жалки лица.

Тес върна картона на сестрата и й прошепна някои неща, които според Бен се отнасяха за болната, която току-що й се бе развикала, и отново погледна часовника си.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш — извини се Тес, когато се върна при него. — Трябва да взема палтото си. Защо не ме изчакаш навън?

Когато излезе от сградата, Тес го свари да пуши до тревната площ.

— Не ми даде никаква възможност да ти обясня по телефона, че няма нужда да си правиш труда да ме вземаш оттук. Отдавна пътувам сама до клиниката и обратно.

Бен хвърли цигарата и внимателно я смачка.

— Защо й позволи да ти крещи така?

Тес си пое дълбоко дъх и го хвана през лакътя.

— Къде си паркирал?

— Отново с тоя шибан психиатърски номер — да отговаряш на въпроса с въпрос.

— Да, прав си. Ако тя не ме напада, няма да мога да си върша работата. Откакто поех нейния случай, това е първият път, когато постигаме някакъв резултат. А сега ще ми кажеш ли къде си паркирал? Студено ми е.

— Ей там. — Повече от щастлив да остави клиниката зад гърба си, Бен я поведе към колата. — Пак ти се е обаждал.

— Да, точно след теб. — Страшно много й се искаше да се отнася към този въпрос със същата професионална лекота, с която се занимаваше с пациентите в клиниката. — Успели ли са да засекат откъде се обажда?

— Стеснили са района в рамките на няколко пресечки. Никой не е видял нищо. Все още работим по този въпрос.

— Неговата Лора е мъртва.

— Предполагах. — Хвана дръжката на вратата, но отново я пусна. — Както и се досетих, че ти ще бъдеш следващата му мишена.

Тес не пребледня, нито потрепери. Бен и не бе очаквал друга реакция от нейна страна. Тя просто кимна примирено и го хвана за ръката.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Мога да се опитам.

— Нека не говорим за това тази вечер. Изобщо.

— Тес…

— Моля те. Утре трябва да дойда с теб до участъка, за да се срещна с капитан Харис. Това не е ли прекалено скоро, за да започнем отсега да обсъждаме този въпрос?

Бен погали лицето й със студените си длани, които не бяха в ръкавици.

— Няма да позволя да ти се случи нещо. Не ме интересува до какви средства ще трябва да прибегна.

Тес се усмихна и го улови за ръцете.

— В такъв случай няма защо да се безпокоя, нали?

— Не съм безразличен към теб — предпазливо изрече той. За пръв път правеше такова признание на жена. — Искам да го знаеш.

— Тогава ме отведи вкъщи, Бен. — Долепи устни до дланта му. — И ми покажи.

Бележки

[1] Дегенеративна болест на централната нервна система, която се характеризира с преждевременно стареене и влошаване състоянието на мозъка. — Б.пр.