Ноа Бойд
Агент назаем (28)

Двадесет и седма глава

Служителят в пощата на Аква Дулче обясни на Вейл къде се намира ранчо „Франклин Муви“.

— На Станфийлд Роуд е, край Хоуп Крийк Роуд.

Името на пощенската кутия под наем беше същото като на касовата бележка с номера на кредитната карта, Андрю Паркър, с адрес ранчо „Франклин Муви“, Станфийлд Роуд. Имотът беше използван за снимачна площадка през четиридесетте години на миналия век, когато киностудиите произвеждаха уестърни на всеки две седмици. Доколкото чиновникът знаеше, ранчото беше необитаемо повече от половин век.

Докато караше по Хоуп Крийк Роуд, Вейл се запита дали не си губи времето, като търси още замесени в случая. И по-важното, ако беше така, защо? Мразеше да си губи времето. Може би в убийствата беше замесен още някой, но това беше малко вероятно. Радек се нуждаеше от властта, която идва с командването на хората. Затова беше станал престъпник. Ако имаше и друг, той сигурно беше незначителен подчинен, останал незабелязан. Имаше обаче и практическа причина да тръгне по последната следа на Радек. Ако на мястото беше заложен капан, трябваше да го намери и обезвреди.

Вейл зави по Станфийлд Роуд, който по-нататък се изви нагоре по обезлесени предпланини и мина през големите скали, които си спомняше от старите каубойски филми. Най-после на върха на едното възвишение той видя вдясно неравен черен път, който се спускаше надолу към няколко големи скални образувания. На дървен кръст с грубовати букви беше написано „Ранчо Франклин“. Вейл зави и подкара бавно. Заобиколи скалите и видя три порутени сгради в равнината долу. Спря и излезе под палещите лъчи на слънцето. Доближи монокъла до очите си и огледа района, търсейки следи от скорошно присъствие на хора. Едноетажните постройки се намираха на по-малко от двеста метра. Вейл реши да измине пеша остатъка от пътя.

Той отвори багажника, махна сакото, вратовръзката и ризата си и остана по тениска. В калъфа на ловната пушка имаше брезентов патрондаш и Вейл го закопча на кръста си. Взе разпръснатите в калъфа патрони, зареди пет, като редуваше едри сачми и патрони за елени, и щракна предпазителя. В същия миг мобилният му телефон иззвъня. Идентификацията на обаждащия се беше блокирана.

— Ало.

— Здравей — каза Кейт и зачака отговор.

— Всичко наред ли е?

— Това се обаждам да разбера.

— Освен че снощи дълго се обливах със студена вода, всичко друго е наред.

— Не спах много.

— Само хората, на които не им пука, спят много.

— Благодаря. Къде си?

— Разглеждам забележителности.

— Отговорът звучи уклончиво.

— Очевидно не е достатъчно уклончив. В Аква Дулче съм, на един час път северно от Лос Анджелис.

— Смятам да те обсипя с въпроси защо избяга.

— Така ми се пада. Кредитната карта, използвана в „Саргасо“, ме отведе в ранчо „Франклин“ на Аква Дулче. Току-що пристигнах.

— Мислиш, че е замесен още някой? — Тонът й стана нетърпелив, сякаш искаше да каже: „Пак се започна“.

— Това е малко вероятно, но знаеш, че тези неща ме побъркват.

— Сам ли трябваше да отидеш там?

— Всички отрепки измряха, забрави ли? Искам само да видя дали тук няма нещо, което Радек е заредил. То може да нарани някого, ако случайно попадне на него.

— Щеше ли да кажеш на някого? Ами ако ти пострадаш?

— Няма закъде да бързам. Ако забележа нещо подозрително, ще се обадя на местните власти.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Бих дошла, но съм се заровила в доклади. Трябва да попълня тридесет формуляра 302 и да опиша доказателствата и лабораторните анализи. Да изпратя ли някого?

— Стоя и гледам мястото. Това е само разходка в парка. Докато дойде някой, аз вече ще се връщам.

— Видя ли сутрешния вестник? — след кратко колебание попита Кейт.

— Не.

— Има интервю с Тай за напускането й. Може би ще искаш да го прочетеш.

— Надявам се, че не го казваш язвително.

— Тогава си го видял.

— Говорих с нея рано сутринта. Тя искаше да се извини на мен и на теб, защото смята, че повече няма да те види.

— Интересно. Никога не бих предположила, че човек, който така небрежно изхвърля банкови обирджии през прозорците, ще бъде снизходителен към някой, който го е поставил в неудобно положение.

— Защо мислиш, че съм в неудобно положение?

— Предполагам, защото съм язвителна. Извинявай. Искаш ли днес аз да почерпя една вечеря?

— Чувала ли си за Сизиф от древногръцката митология?

— Със силни опасения ще кажа не.

— Сизиф бил прекалено отстъпчив, но обидил боговете и бил осъден да отиде в Хадес, където трябвало да търкаля голям камък нагоре по стръмна планина. Само че имало една малка уловка. Всеки път, когато почти стигнел до върха, камъкът се търкулвал надолу и го принуждавал да започне отначало. Трябвало да го прави цяла вечност.

— Мислиш, че ние сме като него?

— Струва ми се, че боговете заговорничеха срещу нас снощи.

— Предлагам да бутнем камъка нагоре по планината още веднъж, за да се уверим, че наистина сме в ада.

— Понякога разбирането на безсмислеността на съдбата ни е единствената форма на щастие, която ни се позволява.

— Странно, аз пък мислех, че борбата е истинската награда.

— Това потвърждава нещо, което отдавна съм подозирал — ти си по-добър човек от мен. Ако отново искаш да рискуваш да си навлечеш гнева на боговете, ще се върна следобед.

Вейл затвори и проследи с поглед виещия се към ранчото път. Имаше малко сенки, само няколко невзрачни дървета, разпръснати в двора. Той погледна накъде е слънцето и безмилостният му блясък потвърди, че денят отново ще бъде горещ.

Вейл бавно тръгна към трите стари, небоядисани сгради, които приличаха на сиви сенки, завинаги запечатани в стар черно-бял филм. Бяха построени една до друга, без разстояние между тях. Външните им стени се бяха наклонили, сякаш се крепяха взаимно. Пред тях имаше дъсчена пътека, а над нея лист вълнообразна ламарина. Постройките в двата края бяха по-малки и с плоски покриви, но средната имаше заострен покрив и сякаш беше единствената използвана през последните петдесет години. На дървена табела над вратата на ръка беше написано БАР „ПОСЛЕДЕН ШАНС“. Вейл не можа да определи дали това е декор от филм, или някой беше направил заведение, след като филмовият бизнес с уестърните бе западнал.

Разпръсквайки прахоляк, докато вървеше по пътя, той предпазливо се приближи до първата постройка. Вратата беше открехната и съдейки по боклуците на пода, Вейл разбра, че никой не е бил там от години. Вместо да влезе в средната сграда, той отиде до третата и видя, че тя е в подобно състояние.

Остана „барът“. Вътре беше по-чисто и покрай едната стена имаше собственоръчно направен плот. Изглеждаше само на няколко години. Останалата част на дългото помещение беше относително празна с изключение на няколко кутии от храна за вкъщи, разхвърляни на пода.

Вейл огледа помещението отново и този път потърси нещо, което да прилича на капан, но не откри нищо. Върна се на дъсчената пътека и погледна зад сградата. После му се стори, че чу звук на хребета, където беше спрял колата. Отстъпи в сенките на бара и наблюдава и се ослушва няколко минути, но не чу нищо повече.

Петдесетина метра по-нататък в двора видя пътека, която изчезваше в горичка от ниски дървета. Тръгна по нея и на половината разстояние от редицата дървета забеляза бял хартиен плик, забит с клонка в земята. Наведе се и го взе. Пликът беше от „Саргасо“ и миришеше на чесън. До него имаше гилза 30–06, която не беше потъмняла от времето и климата.

Докато Вейл се навеждаше да я вземе, от хълма зад него се разнесе изстрел. Той се хвърли наляво, претърколи се и вдигна пушката си. По звука на изстрела разбра, че е произведен от ловна пушка с голям калибър, вероятно 30–06.

Той изтича приведен до порутените сгради. И тогава усети влагата на рамото си. Протегна ръка, докосна го и видя, че пръстите му се обагриха в кръв. Отново докосна раната. Трапецовидният му мускул беше засегнат. Ако беше десетина сантиметра по-наляво, куршумът щеше да пререже гръбнака му.

Докато се промъкваше зад сградите, Вейл се опита да си спомни дали първо беше заредил патрон за елени или едра сачма. Патроните за елени поразяваха цел на двеста метра, но пушката имаше само един мерник в края на цевта и щеше да бъде все едно да улучи шестица от тотото, ако уцелеше нещо толкова далеч нагоре по хълма. Тези патрони бяха безполезни на такова разстояние.

Той стигна до края на постройката, изпразни пушката, взе три едри сачми от земята и ги зареди заедно с още пет от колана си.

Надникна зад ъгъла и се опита да намери маршрут до хребета, по който да има поне малко укритие. Имаше няколко скали, но бяха на разстояние тридесет-четиридесет метра една от друга. Неговото предимство беше, че ако стрелецът има оптически мерник, както показа трудният му първи изстрел, нямаше да му е лесно да се прицели, докато Вейл се движи, без да спира и сменя посоката. И вероятно беше с ръчен затвор, а това означаваше, че са необходими една-две секунди за зареждането на всеки патрон, нещо, което с малко повече смелост Вейл можеше да използва в своя полза.

Той освободи предпазителя на пушката си, излезе иззад постройката и преброи до три, а после се скри зад оградата, щом се разнесе изстрел.

Побягна, като криволичеше на зигзаг. Хвърли се зад една скала, когато някъде зад него се заби трети куршум. Въпреки че все още не беше видял стрелеца, знаеше, че нападателят е на възвишението, където беше оставил колата си.

Вейл си пое дълбоко дъх, вдигна пушката над скалата, зад която се криеше, бързо се прицели и стреля. Веднага хукна към следващото укритие и чу, че гилзата рикошира в скалите някъде около стрелеца.

Отгоре се разнесе още един изстрел и куршумът отново експлодира в земята на десетина метра вляво от Вейл. Това означаваше, че противникът стреля напосоки и се стреми по-скоро да възпрепятства придвижването му, отколкото да го улучи.

Причината, поради която Вейл избра този маршрут, беше, че след като стигнеше до мястото, където се намираше сега, стрелецът вече нямаше да го вижда и осъзнавайки това, щеше да стреля още веднъж от отчаяние. Каквото и да се случеше, Вейл можеше да си проправи път нагоре по хълма, без да попадне в зрителното му поле. Той изхвърли едрите сачми и зареди патроните за лов на глигани. Ако стрелецът имаше само пушка за единични изстрели, колкото повече Вейл се приближаваше, толкова по-ефективни щяха да стават патроните тридесет и втори калибър. Но първо трябваше да стигне догоре.

Вейл побягна между скалите. Криволичеше наляво и надясно и внимаваше да не се покаже на открито. Разбира се, другият вероятно също се движеше и можеше да го изненада, но Вейл ясно съзнаваше това.

Разнесе се още един изстрел, някак приглушен. И после още един.

След десетина минути Вейл стигна до хребета. Стрелецът беше изчезнал, но зад автомобила на Вейл се виждаха следи от гуми, оставени от друго превозно средство. Последните два изстрела бяха спукали задните гуми на колата му.

Докато чакаше агенцията за коли под наем да изпрати някого да го закара до някоя бензиностанция, той провери раната си, която вече кървеше съвсем леко. Притисна носната си кърпа до нея и облече ризата и сакото си. Влекачът пристигна и го закара в бензиностанция, където смениха гумите на колата му.

Час по-късно той караше по шосе 101 към Лос Анджелис. Очевидно в „Пентад“ имаше повече от петима души. Днешният стрелец беше шестият. Въпреки че Радек бе оставил следата с чесъна от италианския ресторант, сега се беше опитал да го убие някой друг. Нещо не се връзваше. Парите ги нямаше и съучастниците бяха мъртви. Защо този човек привличаше вниманието към себе си? И защо беше взел на прицел Вейл? Знаеше ли Вейл нещо, което би разкрило самоличността на последния член на групировката? Това беше единствената логична вероятност. Беше ли замесен някой от филиала на ФБР в Лос Анджелис? Не беше Пендарън, защото той беше в ареста. Очевидно неизвестният боравеше добре с огнестрелни оръжия, защото пушката с голям калибър имаше силен откат. Освен това трябваше да си доста самоуверен, за да решиш да убиеш някого на открито.

* * *

Вейл спря на паркинга на спешното отделение и влезе. Хирургът, който беше зашил гърба му след експлозията в тунела, отново беше дежурен.

— Трябва да знаеш, че не даваме бонуси на редовни клиенти.

— С тази рана няма да получа нищо — засмя се Вейл и съблече ризата си.

— Огнестрелна?

— Не, блъснах се в една врата.

— Слава Богу — иронично отбеляза лекарят. — Иначе трябваше да съобщя на полицията. Щеше ми се да е възможно да давам безплатни застраховки „Живот“ на някои хора.

Хирургът почисти раната и се приготви да й сложи голяма превръзка.

— Нямаш ли нещо по-незабележимо? — попита Вейл. — Довечера имам среща.

Лекарят сложи по-тънка марля на раната и я залепи плътно.

— Почакай минутка и ще извадя конците от гърба ти. Или мислиш, че ще наминеш пак след един-два дни?

— Знам, че всеки сервитьор в Лос Анджелис е актьор, но не знаех, че лекарите са комици.

— Отчайващото е, че тук идват болни хора. Как да имаш чувство за хумор? Комедията изисква ответна реакция, а тук не я получавам. — Хирургът извади и последния конец и Вейл започна да облича ризата си. — Искаш ли нещо за болката?

— Не, благодаря.

Лекарят му даде макара пластир, марля и тубичка мехлем.

— Можеш и сам да сменяш превръзката си. Или ги запази за следващия път, когато те прострелят.