Серия
Стив Вейл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bricklayer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 9 гласа)
Сканиране
SilverkaTa (2017)
Корекция
asayva (2017)
Форматиране
in82qh (2018)

Преди

Докато гледаше пистолета в ръката си, Мики Стилсън разсеяно посегна и оправи фалшивото ухо, от което се състоеше цялата му маскировка, и се запита как прероден християнин като него се е забъркал в банков обир.

Година по-рано той беше толкова убеден в религиозния си прелом, че когато се явяваше пред комисията за определяне на условни присъди в Илинойс, демонстрираше пълен душевен покой. Молеше членовете да го наричат Майкъл като архангел Михаил — име, което излъчваше мек евангелски блясък, защото затворът беше неговият път към Дамаск. Той обясни на каменните физиономии пред себе си, че затворничеството е било неговото спасение. Без него нямаше да намери Бог и да запълни празнотата, объркала предишния му живот и довела до тригодишна присъда за фалшификаторство.

Той се зачуди дали откриването на Бог всъщност не беше само начин за оцеляване. В края на краищата ухото му беше отрязано от друг затворник с прякор Виетнам още първата седмица, когато пуснаха Мики при останалите, и това не остави съмнение, че щеше да му бъде трудно да оцелее сам. Макар че „Виетнам“ не беше служил в армията, ухото на Стилсън беше третото в колекцията му през последните години. Колкото и старателно да претърсваха килията на Виетнам след всяко произшествие, ушите така и не бяха намерени. Предимно поради потребността от легенди сред затворниците, този факт породи слуха, че той ги е изял в ритуал, към който се е пристрастил във Виетнам.

Майкъл намери Бог само за един месец. Щом раните му заздравяха, той откри, че има полза от възлестия остатък. Някои мъже показваха татуировки или белези като предупреждение към другите, а на него му липсваше цяло ухо — нещо, с което дори шампионите по борба не можеха да се похвалят.

Той с отвращение махна ръката си от изкуственото ухо. Може и да беше само бивш затворник християнин, но в момента това нямаше значение. Щеше му се да вярва, че извършването на въоръжен грабеж изисква преоценка на религията му, но трябваше да признае, че полицаите, които бяха обградили банката, вероятно имат нещо общо с това. Прокле се за заблуждението, че може да обере банка. По дяволите, той дори не беше добър фалшификатор.

Стилсън надникна навън покрай решетката на голямото предно стъкло на банката, за да види дали ченгетата са дошли по-наблизо, но те все още стояха сравнително далеч, подпрели оръжията си на багажниците и предните капаци на колите си, и очевидно чакаха и най-малката провокация. На безопасно разстояние зад тях се виждаха сателитни чинии, монтирани върху телевизионни новинарски микробуси, които чакаха да се уверят, че всичко ще се разиграе докрай.

Стилсън и партньорът му Джон Ронсън бяха станали алчни. Не се задоволиха само с ограбване на касиери, а решиха да вземат двойно или дори тройно повече, като „проникнат в трезор“. Идеята беше на Ронсън. Всъщност той дори настояваше Мики да отстъпи и да се съгласи, твърдеше, че е специалист, ако присъдата и лежането в затвора можеха да се смятат за вещина.

Стилсън отново протегна ръка нервно и докосна изкуственото ухо. Ронсън го беше накарал да си го сложи.

— Не гледаш ли телевизия? Ченгетата напреднаха с технологиите, откакто влязохме на топло. Трябва само да проверят в компютрите си за осъждани престъпници и те откриват. И не се обиждай, Мики, но открият ли теб, ще хванат и мен.

Двамата отидоха в магазин за карнавални костюми и купиха половин дузина изкуствени уши, опитвайки се с минимален успех да подберат подходящи за цвета на кожата на Стилсън. Освен това той си пусна малко по-дълга коса, за да може да я сресва над почти незабележимата нишка риболовно влакно, с която закачиха ухото. Според Ронсън дегизировката изглеждаше добре, но Стилсън бе убеден, че е смешна.

Той се надигна на пръсти и погледна към гишето и трезора, където Ронсън тъпчеше пачки банкноти в оптимистично голяма чанта за хокей на лед. Висок и изключително слаб, Джон бе освободен шест месеца предсрочно от затвора Джолиет и получи условна присъда, след като излежа една трета от двадесетгодишното си наказание за опит за убийство и въоръжен обир на банка. Обвинението в опит за убийство се основаваше на престрелка с преследващите го детективи. Той се беше предал едва след като амунициите му бяха свършили.

Задачата на Стилсън по време на обирите беше да държи на прицел клиентите и служителите, докато Ронсън прескача гишетата и прибира парите от касите. Този път Джон се забави, докато принуди управителя да отвори вратата на трезора, и първата полицейска кола се появи в отговор на безшумната аларма. В момента всички съзнаваха, че вероятността от насилие се увеличава, и послушно лежаха по очи, опитвайки се да останат незабелязани.

— Как ще се измъкнем оттук? — извика Стилсън.

— Всичко по реда си — отвърна Ронсън и продължи да тъпче банкноти в чантата.

— Как може да мислиш само за пари?

— Мога, защото, ако се измъкнем оттук, ще ни трябват всичките до последния цент. — Ронсън дръпна ципа на чантата, хвърли я пред себе си, прескочи гишето и дръпна една възрастна жена да стане.

— Не, не, моля те, недей!

— Млъкни, дърта кучко. Вече си живяла достатъчно дълго. — Той я блъсна към предната врата и щом се скриха зад стената между нишата на вратата и останалата част на банката, изкрещя на Стилсън: — Дръж на прицел всички.

Стилсън не можеше да отрече, че му харесва контролът, който упражнява върху хората по време на обирите. И неизвестно защо, когато навън имаше ченгета, чувството се засилваше. За да покаже готовността си да изпълни заповедите на своя партньор, той отстъпи няколко крачки назад, като бавно движеше оръжието си от ляво надясно. И тогава забеляза, че до охладителя за вода лежи мъж. Жълтите му работни панталони и ботуши бяха покрити с прах от цимент. Избелялата тениска бе опъната на мускулестите му рамене и ръце. Само той беше вдигнал глава и гледаше стрелеца със смесица от любопитство и безочливост.

Едноухият банков обирджия не знаеше, че мъжът следи и анализира движенията му и преценява гъвкавостта, дължината на крачката и времето за реагиране. Той стигна до извода, че Стилсън не е роден за кариера, основана на физическа сила или сплашване. Авторитетността му изглежда се дължеше единствено на пистолета в ръката, която го стискаше твърде силно.

Мъжът продължи да наблюдава Стилсън и си напомни: Вече не носиш оръжие, глупчо. Следващия път тегли пари от външното гише, където обслужват клиенти с коли.

— Какво зяпаш? — попита Мики.

Устните на мъжа се извиха в подигравателна усмивка и той безмълвно оформи с устни някакви думи. Това накара Стилсън да си помисли, че има проблем със слуха. Той протегна ръка и докосна изкуственото ухо, за да провери дали не е запушило слуховия му канал. Установи, че е на мястото си, и осъзна — мъжът е разбрал, че е изкуствено, и го дразни.

— Мислиш, че е смешно?

Мъжът заговори по-високо:

— Казах, че те следя да не прередиш някого на опашката.

Стилсън пристъпи две крачки към него и насочи черния автоматичен пистолет, като внимаваше да не се приближава твърде много.

— Луд ли си? Ти си някакъв корав строителен работник, нали?

— Зидар.

— Какво?

— Зидар.

Стилсън направи още половин крачка и вдигна пистолета на нивото на очите си.

— Сега ще смениш професията си. Или целуни пода, или ще станеш донор на мозък. Ти избираш.

Зидарят бавно наведе глава.

Следващия път определено ще бъде външното гише — помисли си той.

Прикриван от жената заложник, Ронсън открехна външната врата, показа я и изкрещя на ченгетата и снайперистите да си тръгнат. Преди да свърши да говори, усилен по мегафон глас заповяда на двамата крадци да се предадат. Ронсън освободи предпазителя на пистолета си и го опря в слепоочието на жената.

— Имате пет минути. След това започвам да разстрелвам хората. Първа ще бъде дъртата коза. Ясно ли е?

Стилсън не чуваше добре какво се говори и отстъпи две крачки назад, опитвайки се да намери по-удобна позиция, откъдето да вижда и чува. И после чу нещо, което не можа да разпознае веднага. Две дълбоки бълбукания на вода.

Охладителят за вода!

Той завъртя пистолета си към зидаря, който бе станал от пода и идваше към него. Беше само на две крачки. Пред себе си държеше почти пълното двадесетлитрово шише и го притискаше до гърдите си, за да не изтече водата.

Стилсън стреля.

Шишето се взриви и пое удара на куршума. На мъжа му трябваха точно толкова секунди, за да преодолее разстоянието до крадеца. Той светкавично се отмести встрани, намали до минимум риска за себе си като мишена, сграбчи дулото на пистолета и със заучено движение го завъртя навън. Китката на Стилсън се изви до краен предел и тъй като пръстът му се заклещи в предпазителя на спусъка, мъжът лесно отне оръжието му. Крадецът размаха ръце, а зидарят го удари с пистолета в слепоочието и го зашемети.

След това го хвана и с относителна лекота го изхвърли през големия прозорец на банката. Стилсън се плъзна по бетона сред дъжд от счупени стъкла и се простря в безсъзнание. Гуменото му ухо излетя във въздуха и тупна върху него.

Зидарят хукна към стената между външната врата и вътрешността на банката и се долепи до нея. Ронсън блъсна вътре заложничката и изкрещя на Стилсън — искаше да знае защо партньорът му е стрелял. Зидарят замахна и опря в гърлото му пистолета, който беше взел от Стилсън.

Ронсън се поколеба.

— Направи ми услуга… Опитай нещо… Направи услуга на всички — каза мъжът.

Ронсън позна кипящия от гняв тон. Беше го чувал много пъти в затвора. Този човек беше готов да го убие. Пусна пистолета си. Зидарят се наведе да го вземе и крадецът побягна към дупката в отсрещния прозорец, но мъжът го хвана. Ронсън замахна и го удари в челюстта, но това нямаше никакъв ефект. Зидарят го фрасна в лицето и главата му рязко се отметна назад, а коленете му се огънаха. Мъжът го сграбчи, обърна го и го изхвърли през съседното стъкло, като разби и него.

— Засне ли ги? И двамата? — извика репортер на оператора.

— О, да! Всеки красив кадър.

Изведнъж външната врата се отвори и заложниците се втурнаха навън, минаха покрай полицаите и се сляха с тълпата. Група ченгета претърсиха и сложиха белезници на двамата обирджии, а екип на специалните части нахлу в банката. Членовете му тактически се придвижваха последователно един пред друг, за да обезопасят сградата и да проверят дали има и други крадци. Помещението беше празно.

С помощта на два мегафона полицаите събраха заложниците и отново ги заведоха в банката. Всички разказаха една и съща история — мъж в жълти панталони и черна тениска обезоръжил престъпниците. Когато детективите помолиха очевидците да го посочат, те с изненада откриха, че зидарят е изчезнал.