Ноа Бойд
Агент назаем (23)

Двадесет и втора глава

Вейл се облегна на бронята на взетата под наем кола и се загледа в Кейт, която излезе от хотела. Походката й беше отмерена, но тя се беше привела леко наляво. Той отвори вратата на колата.

— Вече няма кръв по превръзките. Как мина срещата ти с полицията снощи?

— Държаха се много свястно. Бях там два и половина часа.

Кейт се настани на седалката, а Вейл заобиколи и седна зад волана.

— Как спа?

— Често се будих. Бях много напрегната.

— И аз обикновено се чувствам така, когато наръгам с нож и застрелям човек.

Тя не можа да не се засмее.

— А ти как спа?

— Добре, докато в два часа след полунощ не пристигна куриерът.

— Куриер в два часа след полунощ?

— Случва се, когато си легна и мисля за нещо. Понякога умът ми работи сам и ме събужда, обикновено в два след полунощ.

— С отговор?

— Винаги с отговор. Понякога дори е правилният.

— Не можеш ли да накараш ума си да го прави през деня?

— Обикновено не става. Той е много упорит. Да, знам. Чудиш се откъде го е наследил.

— Моля те, не ме карай да се смея, защото ме боли. И какъв проблем реши умът ти този път? Същият ли, който те безпокоеше снощи, когато асансьорът се взриви?

— Взривяването на асансьора не беше мой проблем.

— Мислиш, че не е било предназначено за нас?

— Само ако бяхме оцелели от престрелката. Много вероятно е взривът да е бил за онзи, който оцелее. Инак защо не избухна, докато се качвахме?

— Не разбирам. Мислех, че в експлозията загина Радек.

— Агент правист дойде при мен в полицията снощи, за да дам показания едновременно и пред него. Той каза, че трупът бил толкова обезобразен, че може би ще изследват ДНК, за да установят самоличността му. Ако успеят да намерят ДНК на Радек от други източници. Попита ме дали имам някакви идеи, но аз нямах.

— Тогава разследването ще продължи известно време. Не че той ще избяга.

— Знам ли.

— Какво не знаеш? Мислиш, че не е той?

— Трябва да допуснем тази вероятност. Сигурно ще признаеш, че Радек не е глупак. Защо ще се качи в асансьор, когато знае, че щом започне да се спуска, ще се взриви?

— Може да е станало случайно. Ти го простреля два пъти. Вероятно не е толкова умен, когато има два куршума в тялото си.

— Може би.

— Понякога нямаш ли чувството, че твоят куриер в два часа посред нощ се подиграва с теб?

— Почти винаги.

— Рано сутринта ми се обадиха, че в десет ще има съвещание в командния център. Може би ще успокои някои от демоните ти.

— Кой ти се обади? — попита Вейл.

— Някакъв служител. Не беше Колкрик, ако това те интересува.

— Шефът ти сигурно не е доволен, че не споделяме с него.

— Аз съм заместник помощник-директор, ранен в престрелка с убийци. Той не може да ми каже нищо. Поне днес.

— Знаеш ли кой е най-големият ви грях? Когато се върнете във Вашингтон, ще има да разказвате страхотни истории на коктейли.

— И само чаках да ме прострелят.

— Но получих ли благодарност?

— Благодаря ти.

— Моля. И след като си така мила, искаш ли да те заведа на вечеря? В истински ресторант, а не с храна за вкъщи от картонена кутия.

— Зависи.

— От какво?

— Наистина ли искаш да ме заведеш на вечеря, или го правиш за всички жени, които прострелят покрай теб?

— Обикновено ги оставям в спешното отделение и си отивам.

— Щом ме караш да се чувствам толкова специална, как бих могла да ти откажа?

Те спряха пред федералната сграда и видяха, че пред предния вход и гаражите се тълпят репортери и новинарски екипи.

— Ще те оставя на ъгъла. Ще можеш ли да се промъкнеш покрай журналистите, без да те спрат да им покажеш дупките от куршумите?

— Ще излъжа, ако кажа да.

* * *

Вейл и Кейт влязоха в командния център и в същия миг избухнаха аплодисменти. Не бяха останали свободни места, но двама агенти станаха и предложиха на Кейт столовете си.

— Типично — подхвърли Вейл. — Къде е моят стол? И аз застрелях някого.

Колкрик и специалният агент, отговарящ за случая, бяха най-отпред.

— Добре. Моля за внимание — рече Хилдебранд и присъстващите се обърнаха към тях. — Убеден съм, повечето от вас знаят, че снощи заместник помощник-директорът Кейт Банън и Стив Вейл бяха въвлечени в престрелка с трима души, отговорни за убийствата на петима човека, двама от които наши агенти. Помощник-директорът и аз смятаме, че тези трима души заедно с Лий Дейвис Солтън, който наскоро беше убит, и Винс Пендарън съставляват групировката, нарекла се „Рубако Пентад“, виновна за изнудването с пет милиона долара на правителството на Съединените щати. В подплатата на якетата им бяха зашити фалшиви документи. Разкрихме истинската им самоличност чрез пръстовите отпечатъци. Уолас Дейвид Симс и Джеймс Уилям Хъдсън. Двамата и Лий Дейвис Солтън са осъждани банкови обирджии и са излежавали заедно присъдите си във федералния затвор „Марион“, Илинойс. Предполагаме, че петият човек, убит при експлозията в асансьора, е Виктор Джеймс Радек, водачът на групировката, който също е бил в затвора „Марион“ с другите. За съжаление трупът е толкова обезобразен от взрива, че не можем да го идентифицираме със сигурност. Наред с фалшивите документи намерихме по десет хиляди долара у Симс и Хъдсън, всичките в стодоларови банкноти. Серийните номера съвпадат с онези от откупа. В подплатата на якетата им бяха пришити и квитанции за депозит от банка в Ню Хампшър за сумата шестстотин хиляди долара. След като преди два дни открихме три милиона долара, останали са два милиона, които да се поделят между трима, защото Пендарън е задържан. Това и вече намерените пари наброяват приблизително по шестстотин хиляди на човек.

Дон Колкрик пристъпи напред.

— Както можете да си представите, много сме развълнувани, че открихме къде са останалите пари. Затова се свързахме с офиса в Бостън и оттам събудиха президента на банката посред нощ. Той установи, че квитанциите са от банката, но номерата на сметките са фалшиви. Оказа се, че квитанциите са подправени. Ето защо по всичко личеше, че отново сме в начална позиция, но ни провървя. Проследихме номерата, избирани от мобилен телефон, който открихме у Симс, и успяхме да открием апартамента, използван от Виктор Радек. При обиска там бяха намерени празни бланки за депозитни квитанции, които той е използвал, за да изготви фалшификатите. В жилището имаше още един мобилен телефон. В момента проучваме номерата. Стискайте палци. Два екипа криминолози обработват мястото. Радек е от Ню Хампшър, затова може да е имал връзки в банката. От офиса в Бостън разследват тази следа. Работим по предположението, че Радек е искал да елиминира съучастниците си и още двама агенти на ФБР. Смятаме, че той е дал на членовете на бандата си депозитните квитанции, за да ги убеди, че делът на всеки е депозиран в банка. След това оцелелите от престрелката, техни или наши хора, е трябвало да загинат в асансьора.

— Тогава защо е използвал асансьор? — попита някой.

— И ние си зададохме същия въпрос. Затова помолихме сержант Майк Хенинг от сапьорския взвод на полицията в Лос Анджелис да ни помогне на място, както направи в тунела. Майк?

Хенинг стана от първия ред.

— Устройството беше много мощно и имахме проблеми да реконструираме спусковите механизми. Беше свързано с таблото с бутоните и смятаме, че е имало начин да бъде обезвредено от кабината на асансьора, нещо елементарно като три или четирицифрен код, въведен в таблото. Или е станала повреда, или човекът, който предполагаме, че е бил Радек, е бил прострелян в крака и ръката и е забравил кода, а може и да се е паникьосал и да е натиснал погрешните цифри. Стив Вейл е стрелял веднъж в кабината, докато вратите са се затваряли. Може би куршумът го е ранил фатално. След една-две седмици ще имаме по-ясна представа. — Хенинг написа номера на пейджъра си на дъската. — Настоявам да ми се обадите, преди да изпълните още заповеди за обиск или арест по случая. Тези хора залагат експлозиви навсякъде. Знаете за тунела и асансьора. Разбрах, че Кейт и Стив са попаднали на кола с експлозиви в багажника, затова не се колебайте и ми позвънете. — Той се усмихна на Кейт, докато сядаше.

— Нещо друго, което намерихме в апартамента на Радек, беше пълен комплект документи за самоличност на името на Уилям Томпсън, без инициали за второто име — продължи Хилдебранд. — Тъй като Радек е убедил другите, че парите са депозирани в банка на фалшиви имена, смятаме, че има вероятност да ги е вложил всичките в банка на това име или на сметка, или в трезор. Ето защо, госпожи и господа, ще трябва да се поразходим. Ще изпратим инструкции до всички клонове на Бюрото да се свържат с банките. Нашият филиал ще търси в по-голямата част на Южна Калифорния, освен ако някой няма по-добра идея. — Никой не се обади и Хилдебранд добави: — И така, отидете при преките си шефове да получите задачите си.

Кейт погледна Вейл и усети, че съвещанието не е отговорило на всичките му въпроси. Колкрик се приближи до тях.

— Кейт, как се чувстваш?

— Добре съм, Дон.

— Представители на отдел „Убийства“ на полицията са в конферентната зала на специалния агент. Искат показанията ти.

Тя се изправи бавно и се обърна към Вейл.

— Надявам се, че не си ме предал.

— Сякаш ти няма да ме предадеш.

— Трябва да поговоря с теб, Стив — каза Колкрик, когато Кейт излезе. — Да се видим в кабинета на Кейт след половин час, а?

Вейл не можа да разбере какво си е наумил помощник-директорът. Може би не беше добър знак, че иска да говори насаме с него. Това поне не се беше случвало досега. За Вейл винаги идваше един момент, в който той решаваше, че щом си е свършил работата, няма смисъл да се мотае наоколо. Може би този миг беше настъпил.

— Няма да го пропусна.

* * *

Колкрик влезе в кабинета. Вейл седеше зад бюрото на Кейт и слагаше деветмилиметрови патрони в пълнител за по-стар модел автоматичен пистолет „Зиг-Зауер“. Малко по-рано го беше взел от оръжейния склад. Колкрик се настани и Вейл остави пълнителя.

— Е, какво има?

— Питам се защо ти и аз не разполагаме с една и съща информация.

— Да, ако ще ме освобождаваш, разбирам. Аз го предвидих, спомняш ли си? Затова нека подминем извиването на ръце в търсене на причина.

— Никой не те освобождава. Искрено съм любопитен защо не идваш при мен, когато откриеш нещо.

— Казахме ти за Пендарън и ти се обадихме снощи, но нещата се изплъзнаха от контрол, защото ни се стори, че агент е изпаднал в беда.

Колкрик се усмихна и бавно поклати глава.

— И в двата случая сте извършвали собствено разследване и се обадихте едва когато не можехте да продължите по-нататък. Искам истината, Стив.

— Откровен ли искаш да бъда? Помисли си, преди да отговориш.

Колкрик седеше с кръстосани крака и потропваше с показалец по крака си.

— Да.

— Хубаво — отвърна Вейл. — „Пентад“ се целят в голямата бюрократична структура на ФБР, особено в случая. Те знаят как правите нещата и го използват в свое предимство. Оставих те да следваш сценария им с фалшивите улики, за да ги приспим в лъжливо усещане за сигурност. Докато те си мислеха, че Бюрото се е хванало на въдицата им, аз можех да работя зад кулисите и да открия някои от слабите им места.

— Значи ние сме само примамка за теб.

— Ти следваше логични улики. Това така или иначе трябваше да бъде направено.

— Не обичам да бъда примамка.

— Никой не обича.

— И като имам предвид последната провокация, ще го направиш отново, нали?

Вейл повдигна рамене, сякаш искаше да каже, че няма да оспори предположението на помощник-директора.

— Сещаш ли се за някое обстоятелство, което ще ни позволи да работим заедно, за да намерим парите? — попита Колкрик.

— Включихте ме точно защото не съм екипен играч.

— Ами ако намеря начин да те накарам да работиш с мен?

— Ще ми бъде интересно да го чуя.

— Ако разработя най-добрата следа, за да стигнем до парите?

Вейл се засмя.

— Тогава защо ще идваш при мен?

Колкрик се усмихна язвително.

— Казах, че ще „разработя следата“, а не че вече знам докъде ще ме отведе.

— Намерил си нещо в апартамента на Радек?

— Да. — Колкрик не добави нищо повече.

— Да отгатна ли трябва? — попита Вейл.

— Не, ще ти кажа, но при едно условие.

— Какво?

— Да бъда с теб на всяка крачка.

— Добра ли е следата?

— Има ли значение?

— Предполагам, че няма — отвърна Вейл. — Съгласен съм.

Колкрик му подаде прозрачен плик за веществени доказателства. Вътре имаше къс синя хартия, на която пишеше: „2М8712“.

Вейл го погледна, обърна го и видя, че задната страна е празна.

— Същата хартия ли е като на бележките върху труповете и тефтера, който беше подхвърлен в жилището на Берток?

— Изглежда същата. Намерихме я скрита в книга на лавица над бюрото му.

— И никой няма представа какво означава?

— Не. Но трябва да е важно. Защо инак ще го крие?

Вейл не отговори веднага.

— На първата бележка за откупа сумата беше написана с цифри. На втората трите милиона долара бяха обозначени като 3 и М и с доларовия знак. 2М може да означава два милиона долара.

— Ами четирите цифри? Възможно ли е да са адрес, сякаш той знае улицата, но иска да е сигурен, че няма да забрави цифрите? — попита Колкрик.

— Вероятно, но пък знае как да стигне дотам и едва ли ще се довери на някого другиго и да го изпрати да вземе парите.

— Ако това е адрес, може да накараме анализаторите да започнат да проверяват указателите и да търсят тези четири цифри.

— Градът е голям. Може да са стотици. Какво имаше на бюрото?

— В апартамента му ли? Само мобилен телефон в зарядно устройство.

— Щом е държал листчето толкова близо до него, може да е телефонен номер.

— Но цифрите са само четири.

— Солтън имаше мобилен телефон, а най-малко един от другите типове — също. Видях един да се зарежда и къщата, където намерихме хондата. Вероятно всичките са за еднократна употреба с предплатени минути. Защо не проверим разговорите с 8712?

— Ако си прав и се свържем с телефона на мъртвец, как това ще ни покаже местонахождението?

— Всичко по реда си. Нека повикаме Том Демик. Ще помолиш ли някого да донесе трите телефона?

Половин час по-късно Демик седеше зад бюрото на Кейт и изследваше трите мобилни телефона. Записа си номерата в менюто. Първите три цифри на два от тях — номерът на централата, съвпадаха. Вейл включи единия и го набра от служебния телефон на Кейт. Телефонът иззвъня четири пъти, след което се чу сигналът за оставяне на съобщение. Вейл затвори и набра телефона, който не беше включен. Той иззвъня веднъж и се включи гласовата поща. После Вейл набра съвпадащите цифри, които обозначаваха, че двата телефона са към една и съща централа, и след тях добави 8712. Отдалечи телефона от ухото си, за да чуват и другите. „Избраният номер вече не съществува“. Набра отново, но този път започна с цифрите на централата на другия мобилен телефон и завърши с 8712. Отсреща се чуха четири сигнала свободно, преди да се включи секретарят.

— Включен е — каза той и погледна Демик. — Дотук добре.

— Не разбирам — рече Колкрик.

— Ако това е номерът, чиито последни цифри Радек е написал на бележката, телефонът все още е включен и може би е оставен в зарядно устройство, също като онези, които сте намерили в апартамента му и в къщата, където беше колата му. Поправи ме, ако греша, Том, но щом е включен, можем да проследим номера — отговори Вейл.

— Би трябвало да можем.

Колкрик разбра какво имат предвид.

— Джипиесът на мобилния телефон ще ни покаже къде се намира той.

— Том, ще задействаш ли телефонната компания? Ще поискаме съдебна заповед и заповед за обиск от Тай Делсън. Трябва ни само адресът — добави Вейл.

Те станаха и в същия миг телефонът на Кейт иззвъня. Вейл вдигна слушалката.

— За теб е — рече той и я даде на помощник-директора.

Колкрик се заслуша.

— Пълно съвпадение и на отпечатъците, и на ДНК… Отлично. — Затвори. — Обади се Хилдебранд. В апартамента на Радек намерили само неговите отпечатъци, били навсякъде. Взели и няколко предмета за анализ на ДНК, включително четката му за зъби. Проверили всичко в лабораторията и току-що потвърдиха, че отпечатъците са на Радек и неговата ДНК съвпада с тази на трупа в асансьора. Да стискаме палци парите да са на този телефонен номер.