Ноа Бойд
Агент назаем (21)

Двадесета глава

— Напълно ли ще обработим колата? — попита Кейт, докато шофираше и очите й лениво оглеждаха хондата, която теглеха пред тях.

— На този етап търсим само улики, водещи към Радек, затова ще я огледаме набързо и после ще кажем на местните ченгета да я закарат в гаража на полицията. По-нататък ще поискаме криминалистите да я огледат добре, в случай че е била използвана за транспортирането на Берток. Но бих се изненадал, ако някой като Радек кара кола, в която може да има веществени доказателства.

— Значи малкото ни разузнаване не се е случвало.

— Спи ти се. Клепачите ти натежават — с успокояващ глас каза Вейл.

Те спряха зад сградата на полицията в Ингълуд и шофьорът на влекача им направи знак да влязат в отделението за посетители, а после вкара камиона в голям паркинг и откачи хондата. Вейл извади лоста от багажника и двамата с Кейт влязоха в сградата. Шофьорът се приближи до тях.

— Трябва ли ви нещо друго?

— Би ли отворил вратата? — Вейл му подаде лоста. — Не знам как да го използвам, освен ако не се наложи.

— Тези нови модели са малко по-устойчиви, но ще я отворя. Автомонтьорът отсъства днес, но направи инструмент за отключване на вратите.

— Ако той я отключи, лостът няма да ти трябва — обади се Кейт. — До седалката на шофьора има бутон за отваряне на багажника.

Шофьорът отиде на работния тезгях и се върна с тънка стоманена пръчка, на която гладко бяха запоени няколко остри ъгъла. Той я пъхна под стъклото на вратата и рамката, намести я вътре, смени посоката на върха и го постави над бутона за отключване. След това внимателно я дръпна един сантиметър към себе си и електронната ключалка се отвори.

Вейл надяна еластични ръкавици, наведе се в колата и без да сяда на шофьорското място, отвори жабката. Долови слабо ухание на освежител за въздух, който прикриваше миризмата на бензин.

— Надушваш ли бензин?

— Нали сме в гараж.

— Не. Мирише в колата.

— Това важно ли е?

— Не знам.

— Предполагам. Искаш ли да снема отпечатъци отвън? — попита Кейт.

— Не. Чакай малко.

— Какво има?

— След минута. — Вейл заобиколи хондата и отвори другата предна врата. На постелката на пода се виждаха пресни следи от почистване с прахосмукачка. Постелките отзад също бяха почистени. — Колата е по-чиста, отколкото когато е била нова.

— Това нещо необичайно ли е? Мислех, че повечето бивши затворници са маниаци по чистотата, защото са живели в тясно пространство.

Вейл не отговори, а отново заобиколи автомобила и се наведе над шофьорската седалка. Използва фенерче и провери няколко места, където не можеше да няма отпечатъци.

— Няма отпечатъци. Всичко е почистено.

— Какво означава това?

— Очаквал е, че ще я намерим.

— И какво от това? Нищо не го свързва нито с нея, нито с убийствата.

— Но защо я е паркирал пред къщата си?

— Достатъчно. Намерихме колата. Претърси я и ако в нея няма нищо, ще продължим по-нататък. Отвори багажника. — Кейт погледна ръцете си. — Скъсах си ръкавиците. Ще отида да взема други.

Вейл протегна ръка и дръпна лостчето. Ключалката тихо изщрака и багажникът се открехна.

Нещо в колата не се връзваше. Всичко в този случай беше внимателно планирано и извършено. Защо ще оставят откраднато превозно средство пред къщата, особено след като Вейл вече го беше видял?

Кейт се върна.

— Хей, ще отвориш ли багажника?

— Отворих го — разсеяно отвърна той.

Тя погледна лостчето и отново го дръпна. Не чу изщракване и пак го огледа.

— Този не изщраква отчетливо като моя — отбеляза Кейт и тръгна към багажника.

— Стой! — изкрещя Вейл.

Тя дръпна ръката си, сякаш металът беше нажежен до бяло. Не беше чувала такава настойчивост в гласа на Вейл. Той я хвана за ръката и я дръпна встрани от хондата.

— Какво има?

— Колко високо се вдига капакът обикновено?

— Знам ли. Петнадесет-двадесет сантиметра.

— Стой тук. — Вейл се приближи встрани от багажника, коленичи и освети с фенерчето двусантиметровата пролука между капака и шасито на колата. — Не го виждам.

— Какво има? — повтори Кейт.

— Може би нищо.

— Не, има нещо.

— Не искам да вярвам на нищо, свързано с онези типове.

— Мислиш, че в багажника има бомба?

— Не знам. Може би капакът е повреден и не се отваря напълно.

— Нося визитната картичка на сержанта от сапьорския екип, с когото се запознах след предаването на парите в тунела. Мога да му се обадя.

— Първо искам да бъда сигурен.

— Задната седалка се прегъва. Може да надникнеш в багажника оттам.

Вейл хвана ръцете й.

— Знам, че ще се противиш, но искам да отидеш и да чакаш пред сградата.

— А ти какво ще правиш?

— Ще разбера какво има в багажника.

— Недей. Нека се обадя на сержанта.

— Ако има и най-малката вероятност някой да пострада, протоколът ги задължава да взривят всичко на място.

— Какво лошо има в това?

— Обикновено нищо, но ако в багажника има доказателства, ще бъдат унищожени, а и откровено казано, нямам никакви други идеи. А сега, моля те, върви.

— Стив, в момента най-голямото ми желание е да се обърна и да избягам оттук, но щом ти се залавяш с това, ще остана. — В очите й блестеше решителност. — Оставам.

— Знаеш, че на мен ми плащат да върша глупости.

Кейт се изсмя нервно.

— Като се има предвид размерът на възнаграждението ти, справедливо е.

— Неоспорим довод. — Вейл предпазливо се качи в колата и коленичи на задната седалка. — Готова ли си?

— Взриви дупката — прошепна тя.

Той сбърчи чело и прокара пръсти по горния ръб на седалката. Не откри нищо, което да не е на мястото си, и дръпна седалката, а после освети с фенерчето вътрешността на багажника.

— Има ли нещо? — попита Кейт.

Вейл бавно се измъкна от колата, хвана я за ръката и я изведе от гаража.

— Какво имаше вътре?

— Много бензин и нещо друго, не съм сигурен какво. Нагласено е да направи нещо. По-добре се обади на сержанта.

Двамата се качиха в тяхната кола.

— Как се досети за багажника? — попита Кейт, след като приключи с телефонния разговор.

— Нямаше логика да оставят открадната кола на известния му адрес и в същото време да я почистят от всички доказателства. Изведнъж ми хрумна, че Радек я използва като предупреждение. Ако започнем да го разследваме, първо ще погледнем адреса в шофьорската му книжка. Той обаче няма да знае, ако не се случи нещо, което заслужава да влезе в новините, например експлозия, пожар или каквото трябва да причинят онези неща в багажника. И когато капакът не се отвори напълно, съвпадението ми се видя твърде голямо.

Вейл включи радиопредавателя. Екипите, които изпълняваха заповедите за обиск на дома и колата на Пендарън, си разменяха информация. Помощник-директорът и Марк Хилдебранд изглежда бяха в апартамента му. Съдейки по спокойните, безгрижни гласове на агентите, всичко вървеше добре. И после се чу силният глас на Хилдебранд.

— Централа, обадете се в прокуратурата и им кажете, че намерихме спортен сак, пълен с пачки стодоларови банкноти, пристегнати с ластици. И имат дупки. В момента проверяваме серийните номера. Искаме разрешение да арестуваме обекта.

Кейт погледна Вейл, търсейки реакция, но не видя нищо.

— Възможно ли е Пендарън да е замесен?

— Странно е, че се появяват само надупчени банкноти. Не знам колко пари има там, но съм сигурен, че два милиона долара не може да се поберат в спортен сак.

— Предполагам, това ми е наградата, че се мотая с теб. Те получават парите, а ние бомбата — подхвърли Кейт.

Вейл се усмихна.

— Защо? Не си ли прекарваш добре с мен?

* * *

Сержант Майк Хенинг от сапьорския отдел на полицията в Лос Анджелис вдигна каската си и избърса изпотеното си чело. Като много хора в града той изглеждаше твърде привлекателен за професията си и приличаше по-скоро на актьор, когото снимат във филм. С черната си, намазана с гел и сресана назад коса и тънки, фино изваяни мустачки, Хенинг сякаш беше слязъл от плакат в стил арт деко от тридесетте години на миналия век.

— Обезвредих го — каза той на Кейт и Вейл.

Майк разкопча презрамките на защитния си костюм.

— Има устройство, но не и експлозив. По-скоро е нещо като огнехвъргачка, отколкото бомба. Не бях виждал такова нещо. Онзи, който го е конструирал, е искал някого мъртъв, при това по начин, който ще предизвика голям шум. Ако бяхте повдигнали капака, щяхте да бъдете изпепелени. Елате. Ще ви покажа.

Сега багажникът беше напълно отворен. Хенинг отново избърса челото си.

— Огнехвъргачката се състои от резервоар за гориво, източник със сгъстен газ и ударник, всичките събрани в предавателна система. — Той посочи багажника. — Това е абсолютно смъртоносно оръжие. И жертвата агонизира мъчително. Някой не обича силите на реда. — Хенинг погледна Вейл. — Предполагам, че са го направили приятелчетата ти от тунела.

— Заради сходната конструкция ли?

— Заради смъртоносния ефект. Онзи, който го е създал, обича да убива хора, и то докато страдат от непоносима болка. Бих искал да заредя устройството и да ви покажа колко сериозни са намеренията на престъпниците, но ще стане голяма бъркотия. Гениалното му е, че багажникът е предавателната система. И е само за еднократна употреба. Като странична полза оръжието не само поразява мишените, но и унищожава всички веществени доказателства.

— Как точно действа? — попита Кейт.

— Виждате ли плондера с течност? Прилича на четиридесетлитров мях. Направен е от някакъв полимер. Обикновено се използват като допълнителни резервоари за гориво, най-вече в лодки. Трайни са, трудно се пробиват и се вместват навсякъде. Но виждате ли тези? — Хенинг посочи шест поставени на еднакво разстояние автомобилни свещи покрай задния край на плондера, близо до отвора на багажника. — Приятел четата ви са ги врязали в мяха. След това са ги залепили с епоксидна смола. В момента върху тях има минимум налягане от бензина, затова стоят на местата си и не позволяват на бензина да изтече. А сега погледнете от другата страна на плондера. Ако дупката в металната пластинка се натисне, мехът се напълва с бензин. Щом се напълни, те са използвали куплунг, за да прикрепят този цилиндър със сгъстен въздух под него. И както виждате, цилиндърът има дюза и дръжка. Жичката, която свързва капака на багажника и дръжката, е точно толкова дълга, че когато отворите капака наполовина, всичкият сгъстен въздух се освобождава изведнъж. Вкарва се в плондера, взривява шестте свещи и изстрелва бензина право през капака на багажника. Извивката на капака го насочва назад и облива онзи, който стои зад колата. — Хенинг поклати глава в знак на възхищение. — А това е още по-внушително. Горивото удря капака, отваря го напълно, запалва искри в ударниците от двете страни и постига смъртоносен ефект.

Вейл познаваше ударниците. Използваха ги заварчиците и приличаха на гигантски карфици с метална капачка в единия край.

— С други думи, първо ви заливат с бензин, който след част от секундата се запалва и гарантира, че жертвата ще се превърне във въглен за по-малко от три секунди. — Хенинг посочи задната част на плондера. — Наоколо е разлято малко гориво. Вероятно това си надушил, Стив. Това обаче не е само бензин, а напалм. Полепва по теб. Никога не съм вярвал в зли гении, но този е съвсем близо.

— Напалм? Може ли да се проследи? — попита Кейт.

— Вероятно е самоделен. Просто разреждаш обикновен стиропор в бензин. Използва се от шестдесетте години на миналия век, но полепва по теб точно като скъпия вариант.

— Сега безопасно ли е да претърсим колата? — попита Вейл.

— Само ще направя няколко снимки, а после ще срежа жичките на ударника и устройството ще бъде напълно обезвредено. — Хенинг извади фотоапарат от куфарчето си и започна да снима.

Щом приключи, той използва малка ножица за метал и сряза останалите три жички под капака на багажника, които бяха прикрепени към двата ударника и цилиндъра за сгъстен въздух, преди да ги деактивира.

През следващите петнадесет минути Кейт и Вейл претърсваха колата, а Хенинг ги наблюдаваше. Вейл заподозря, че сапьорът гледа повече Кейт, отколкото него, но от друга страна, сигурно затова беше дошъл. Той погледна Кейт, която се промъкваше от предната на задната седалка и заемаше неудобни, но съблазнителни пози. Тя бързо се обърна и хвана Вейл, но не разбра защо я гледа и попита:

— Намери ли нещо?

Той смутено подръпна ръкавиците си.

— Още не.

— И какво ще правим сега?

Вейл се наведе, взе цилиндъра за сгъстен въздух и го обърна.

— Това нещо има сериен номер. Производителят е в Минесота.

— Познавам специалния агент там. Бяхме инспектори заедно. Ще му се обадя. Приключихме ли тук?

— Да. Ти се обади, а аз ще говоря с някого да приберат колата.

Кейт се приближи до Хенинг.

— Благодаря, Майк. Ти ни спаси.

— За теб винаги, Кейт.

— Ела. Ще те изпратя до микробуса ти. Нали няма да напишеш доклада веднага?

— Няма ли да е по-добре без доклад?

Вейл видя, че тя хвана подръка Хенинг, докато излизаха от гаража.

— Да не си докара проблеми?

Той отново насочи вниманието си към цилиндъра. Не бяха намерили пръстови отпечатъци, косми или кръв в багажника. Но сериен номер, който можеше да се проследи? Дори ако устройството се беше взривило, цифрите, издълбани в метала, вероятно щяха да се запазят. Отново ли се опитваха да отвлекат вниманието на Бюрото и да го тласнат в нова посока, която също да се окаже смъртоносна? Дори да беше така, това нямаше значение. Той и Кейт нямаха друг избор, освен да я следват.

Тя се върна и Вейл я погледна, като се подсмихваше.

— Какво? — попита Кейт. — Той е готин.

Вейл се усмихна.

— И сякаш излязъл от филма „Малтийският сокол“.

— Това лошо ли е?

— В края на филма жената е арестувана за убийството на единия детектив. Предполагам, че това ми дава шанс петдесет на петдесет. В последно време не можеш да искаш по-добра вероятност. — Вейл записа името на производителя и серийния номер на цилиндъра и й даде листчето. — Моля те, обади се на приятеля си в Минесота.

— Добре, но…

— Какво?

— Мислиш ли, че е време да отида при Колкрик и да му обясня какво сме открили? И да му кажа да започнат да търсят Радек?

— Пак ще отбележа, че в момента най-добрата ни възможност да решим случая, е ако извършваме две разследвания едновременно — едното в посоката, която Радек иска, а другото в неизвестна за него насока.

— Сигурен ли си за всичко това?

— Колко сигурен искаш да бъда?

— За да запазя разсъдъка си ли? Абсолютно сигурен.

— Тогава имаш сериозни неприятности, агент Банън.

* * *

— Ти очевидно не си чул, Дон, но Джей Едгар Хувър е мъртъв. ФБР вече не командва парада. Агенцията ти е под контрола на Министерството на правосъдието, а не обратното.

Дел Ъндъруд беше главният прокурор на Лос Анджелис. Той беше на четиридесет и пет години и в отлична физическа форма — забележителна аномалия сред адвокатското съсловие, прословуто със заседналия си начин на живот. Носеше големи очила с телени рамки, които бяха популярни през седемдесетте години на миналия век, сякаш се опитваше да си възвърне някакъв свой облик от миналото. Ъндъруд ги намести, наведе се напред и сложи лакти на бюрото си, за да изпрати съобщението, че е готов за спора, който очевидно назряваше, според израза на лицето на помощник-директора.

— Не става дума за това кой командва — рече Колкрик. — Случаят е от национална величина и обхваща всички клонове на ФБР от Атлантическия до Тихия океан. Убити са двама агенти и се готвим да арестуваме трети, защото е замесен в престъпленията. Инвестирали сме в това много повече усилия от прокуратурата. И директорът смята, че ако арестът на Пендарън се съобщи от Вашингтон като новина по националните медии, ще има много по-малко удари върху името на Бюрото.

— Ако толкова много се безпокоите за името си, може би трябваше да уволните някого като Пендарън, когато имахте тази възможност.

— Тревожа се, когато политически назначено лице се вглежда в етичността на другите.

— Това пък какво означава? — повиши тон Ъндъруд.

— Означава, че ти си главен прокурор само защото твоята партия е в Белия дом. Ако на следващите избори това се промени, ще отидеш с тлъста заплата в някоя адвокатска кантора, а ние ще останем да се оправяме с решенията ти, взети в интерес на прокуратурата.

— Защото няма да ви позволя да си припишете заслугата ли?

— Ние решихме случая.

— А ние трябва да го внесем в съда и да го разглеждаме, с всичките ви грешки включително.

— Кой, мислиш, е по-близо до министъра на правосъдието? Ти или директорът на ФБР?

— Местният главен прокурор винаги прави изявления на пресконференции за арестите в своите пълномощия. Да се обадим на министъра и нека той реши.

— Добре. Ти се обади на него, а аз ще се обадя на директора на ФБР.

Марк Хилдебранд мълчеше от уважение към високите постове на двамата мъже, но сега реши, че е време да се намеси.

— Може ли? — спокойно попита той. — Обажданията до шефовете ви ще породят у тях погрешно впечатление за вашите способности да се справяте със задълженията си. Компромисът би свършил много по-добра работа и на двама ви. Разбирам въпроса и от двете страни, защото работя за Дон, но по-редовно с теб, Дел. Нека дадем пресконференцията тук, в кабинета на Дел. Той може да направи встъпителното изявление, нещо от сорта: „Главната прокуратура на Лос Анджелис съобщава за ареста на…“. А после Дон ще се представи, че е от Вашингтон, ще опише подробностите и ще превърне новината в национална, като каже, че всички клонове на ФБР в страната са работили по случая и са разкрили един от своите, който се е корумпирал. Така пресконференцията ще бъде и от името на прокуратурата тук, и от името на ФБР в национален мащаб.

Колкрик погледна специалния агент някак изненадан от дипломатическите му умения, а след това се обърна към главния прокурор, за да види дали ще се съгласи. Ъндъруд скръсти ръце на гърдите си, облегна се назад и се замисли.

— Предполагам, че ще го преживея — каза помощник-директорът.

Ъндъруд разсъждава още няколко секунди за ефект и накрая реши:

— Аз също. Колко точно от доказателствата ще разкриете?

— Знам, че ти ще трябва да ръководиш обвинението, Дел, затова не виждам причина да съобщавам подробности.

— Прегледах материалите заедно с прокурора по делото. Според него, въпреки че цевта на пистолета и свидетелството за раждане, проследено до Пендарън, са страхотни косвени доказателства, ще му трябва повече, за да гарантира осъдителна присъда за убийство.

— Намерихме и петнадесет хиляди долара в апартамента му. Серийните номера съвпадат с онези на банкнотите от откупа с трите милиона.

— Той го знае, но пак не му е достатъчно. Ами самият Пендарън? Мислите ли, че той ще сключи сделка, за да избегне смъртното наказание?

— Опитахме. Отначало отричаше всичко, дори предложи да се подложи на детектора на лъжата, но когато го заплашихме със смъртна присъда, единствените думи, които произнесе, бяха: „Искам адвокат“.

— Правите ли нещо, за да намерите парите? Те със сигурност биха свързали нещата. Тогава няма да е необходимо да се пазарим с него.

— Занимаваме се само с това. Марк е накарал всички незаети агенти да работят по случая и да проучат целия живот на Пендарън. Веднага щом разберем всичко, ще ти кажем, защото пак ще ни трябват заповеди за обиск.

— Добре.

Кол крик стана, за да излезе от стаята.

— Ще се видим следобед на пресконференцията.