Ноа Бойд
Агент назаем (25)

Двадесет и четвърта глава

Колкрик нареди всички да се върнат в офиса за съвещание в два часа и покани сержант Хенинг да се присъедини към тях, когато приключи работата си на местопроизшествието. Той знаеше, че трябва да съобщи на директора новината за току-що изгорелите два милиона долара от парите на Бюрото и съзнаваше, че ще има технически въпроси, на които няма да може да отговори. А и роботът на полицията беше унищожил банкнотите. Освен това, ако играта загрубееше, Кейт бе забелязала жичката и се беше опитала да предотврати експлозията.

Кейт седна зад волана и заяви, че тя ще кара.

— Мисля, че ни следят. — Тя нагласи огледалото за обратно виждане, за да види по-добре синьо-сивия контейнер за отпадъци на задната седалка.

— Хубаво е, че изгарянето на два милиона долара не е притъпило чувството ти за хумор — отбеляза Вейл.

— Хей, животът е прекрасен. Всички лоши са мъртви, а парите са отчетени, освен ако приятелят ти на задната седалка е на друго мнение.

Вейл протегна ръка назад и вдигна капака. Въздухът в колата мигновено се изпълни с миризма на чесън.

— Позната ли ти е?

— Странно. Изведнъж ме обзе съкрушително предчувствие, че ще ме застрелят.

— Точно така. Също като снощи.

— Знам, че умееш да свързваш малко вероятни неща, но преследването на човек, който е подлютил храната си, е леко маниакално дори за теб.

— Забелязвала ли си, че всеки път, когато ти шофираш, се караме?

— Да, проблемът е, че аз шофирам.

— Може би ти пада кръвната захар. Искаш ли да обядваме? Италианска кухня, обещавам.

* * *

Кейт и Вейл седнаха на маса навън. Тя гризеше тако, а той се беше заловил с комбинирано плато, което приличаше по-скоро на цял бюфет.

— Това не е последният обяд, който Бюрото ще плати.

— Току-що отговори на въпроса, който се въртеше в ума ми.

— Какво всъщност ме питаш?

— Защо не си омъжена?

— Да не би да искаш да кажеш, че съм прекалено критична?

— Съвсем не.

— Съжалявам, но е забавно да намираш дребни неща, за които да се заяждаш. Наистина ли се чудиш защо не съм омъжена?

— За една хубава, леко невротична жена мисля, че това се предполага.

— Знаеш как да завърташ главите на момичетата.

— Само на привлекателните, уверени и безстрашни жени.

— Безстрашни? Нима мислиш, че за да сключиш брак, е нужна и малко смелост?

— Не. Мисля, че бракът изисква много смелост, повече, отколкото имам аз.

— И аз се съмнявам дали я имам. — Очите й се премрежиха в размисъл. — Баща ми пътуваше много, по работа. Веднъж, след като се върна у дома, той зарази майка ми с болест, предавана по полов път. Когато започнах да уча в гимназията, тя го остави. Оттогава неколцината мъже, с които можех да имам сериозна връзка, не издържаха теста за вярност, на който ги подложих. И затова се занимавам само с кариерата си.

— Какъв беше тестът?

— Ако го разкрия, някой може да ме излъже после. Пък и осъзнах, че ако се наложи да подложа някого на теста, това означава, че вече се е провалил.

— Тогава ще си останеш сама с пенсията, а голяма част от нея ще отива за котешка храна.

Кейт се усмихна, опитвайки се да прогони лекия проблясък на тъга в очите си.

— Ако котките ме искат.

— Вероятно се питаш защо и аз не съм се оженил.

Тя прихна да се смее и частица тако изхвърча от устата й.

— Или може би не — добави той.

* * *

Вейл кара до офиса и когато влязоха в паркинга, Кейт попита:

— Нали ще дойдеш на съвещанието?

— Не знам дали видя изражението на Колкрик, когато излезе от микробуса на снайперистите, но аз съм го виждал и преди. Случаят върви към края си. След няколко часа аз ще бъда на три хиляди километра на изток оттук с мистрия в ръката. Присъствието ми на съвещанието ще накара всички да се почувстват неудобно и ще попречи на логичните разсъждения, от които ще се нуждаят някои хора в стаята. Пък и за теб ще бъде най-добре да те видят на публично място, без аз да се влача подире ти.

Кейт разбра, че може би си губи времето, като се опитва да го убеди.

— Сигурна съм, че директорът ще иска да ти благодари лично.

— Това ще влоши нещата.

— Имаш предвид за мен. За Дон похвалите, които ти ще получиш, ще бъдат несправедливо отнети от него и той ще ме възприеме като част от това.

Вейл й се усмихна.

— Днес изгорихме два милиона долара. Вероятно похвалите, които ще се раздават, няма да са такива, каквито очакваш.

Той спря пред федералната сграда.

— Когато змеят е убит, никой не пита колко федерални долара е струвало това. — Кейт се наведе към него. — Защо не останеш в Бюрото?

— Защото е Бюрото.

— Ще вечеряме ли заедно?

— Това означава ли, че ми даваш един последен шанс за месинговия пръстен?

Тя го целуна по бузата.

— Какво те кара да мислиш, че изобщо си имал шансове, зидарю? — Кейт слезе от колата и влезе в сградата.

* * *

Съвещанието започна няколко минути преди два часа.

— Къде е Стив Вейл? — попита Тай Делсън.

Всички седяха около масата в конферентната зала на специалния агент, отговарящ за случая.

— Да, къде е той? — обърна се Колкрик към Кейт.

— Да ти кажа право, нямам представа. Познаваш го.

— Бих се изненадал, че някой познава Вейл.

Телефонът иззвъня и Колкрик натисна бутона на високоговорителя.

— Дон Колкрик.

— Здравей, Дон — каза директорът на ФБР.

Помощник-директорът представи първо Тай Делсън.

— Тя беше с нас през цялото време, даваше ни правни съвети и се грижеше заповедите ни за обиск да са валидни.

Ласкър й благодари, а после Колкрик обиколи масата и назова Марк Хилдебранд и двамата специални агенти, отговарящи за случая. Накрая представи Майк Хенинг като отговорния сержант от сапьорския екип на полицията, помогнал в тунела и отново днес в мазето на сградата.

— Майк има техническите познания за робота и случилото се с парите.

— Майк, както винаги, ФБР е задължено на местната полиция. Познавам добре шефа ти и той ще научи от мен за помощта ти. Не мога да се отблагодаря достатъчно на теб и хората ти. Ще ми разкажете ли какво се случи днес?

Хенинг описа подробно опитите да вземат двата милиона долара и как електрическият капан, заложен от Радек, случайно е детонирал устройството с термита.

— Откъде знаем, че в кутията е имало два милиона долара? — попита Ласкър.

— Преди да задействам устройството, видяхме пачки стодоларови банкноти вътре, кутията беше пълна. Въз основа на намерените три милиона стигнахме до общия извод, че тя е с подходящата големина да побере липсващите два милиона долара.

— Къде е кутията сега?

— Криминалистите събират парчетата й. Не остана много от нея.

— Ами съдържанието?

— Само фина пепел.

— Дон, искам всичко да бъде внимателно съхранено — каза директорът на ФБР. — Двама агенти от лабораторията идват при вас. Казаха ми, че с микроанализ и спектрален анализ може да определят какво е изгоряло в кутията и какво количество е било. Трябва да съм сигурен, че парите са унищожени, когато обяснявам в Белия дом какво се е случило. Знам, че ще ме попитат.

— Съжалявам за парите, но не виждам как изгарянето им можеше да бъде предотвратено — каза Хенинг.

— Няма за какво да се тревожите. Всички се държахте блестящо в невъзможна ситуация. Намерихте повече пари, отколкото изгубихте, и двата милиона долара няма да се отразят на сумата, която бихме похарчили, ако случаят беше продължил по-дълго. Вероятно щяхме да предложим награда от един милион долара само за Виктор Радек.

Колкрик се облегна назад.

— Много щедро от твоя страна, шефе.

— Марк, ще се опитам да дойда в Лос Анджелис следващия месец — добави Ласкър. — Бих искал да се запозная с всички участници в разследването.

— Ще бъде чест за нас.

— Е, къде е Стив Вейл?

Колкрик се поколеба.

— Знаеш колко много обича да му благодарят, шефе — обади се Кейт.

— Изключи високоговорителя, Кейт. И още веднъж, браво на всички.

Кейт вдигна слушалката.

— Да, шефе.

— Къде е той?

— Не обича да го хвалят. Смущава се.

— Доколкото разбрах, групировката вече не съществува благодарение предимно на Вейл. Прав ли съм?

Тя погледна Колкрик и внимателно отговори:

— Да, до голяма степен.

— Той е твърде ценен за нас, за да го пуснем да си отиде. Предложи му постоянна работа. Ще може да ходи където пожелае и да работи по който случай иска. Може да работи пряко за мен.

— Ще се постарая.

— Вече си го направила. Благодаря и на теб. Как са раните ти?

— Добре съм, шефе.

— И кажи на Вейл, че дори да не намерим начин да го задържим на борда, ще измисля как да му се отблагодаря.

— Ще го заплаша с това.

Ласкър се засмя.

— Още колко време ще стоите там с Дон?

— Предполагам, че ще приключим с доказателствата и докладите до три-четири дни.

— Елате да ви видя, когато се върнете.

* * *

Том Демик беше отделил за Вейл рядко използвана ниша в усамотен ъгъл на техническата секция на офиса. Вейл беше надянал еластични ръкавици и преглеждаше боклуците в контейнера, който беше взел от Девета улица. Струваше му се твърде нагласено, че изнудвачите се бяха афиширали като петорка. Беше установена самоличността на петима души, включително Пендарън, и тъй като броят на труповете бе достигнал тази цифра, всички предполагаха, че няма други замесени. Но защо престъпниците биха издали числеността си?

Вейл правеше списък на съдържанието на контейнера. Вероятно щеше да може чрез пръстовите отпечатъци или ДНК да раздели на групи боклуците според човека, който ги беше изхвърлил, и да види дали членовете на групировката са повече от петима. След като обработи няколко отпадъка, той осъзна, че задачата е невъзможна. Време беше да пререже гордиевия възел.

Протегна ръка и разрови боклуците, докато стигна до източника на миризмата на чесън — поръчка за спагети с морски деликатеси с червен сос от миди в кутия за вкъщи с пластмасов капак, сложена в хартиен плик заедно с касовата бележка. Горната част на плика беше разкъсана и капакът отместен на една страна. Храната не беше докосната. Вейл се наведе и помириса соса. В него имаше твърде много чесън. Заинтригуван, той сложи кутията на бюрото до себе си.

Имаше голяма вероятност човекът, който бе изхвърлил плика с храната, да го беше направил, за да бъде забелязан. Но защо? Щеше ли Вейл да му обърне внимание, ако предишната нощ не бе доловил толкова осезаемо мириса на чесън? Дали това пак трябваше да отклони вниманието на ФБР? Или да ги отведе към нещо?

Вейл извади и разгъна касовата бележка. Не беше за вярване, но датата беше от следобед и сметката беше платена с кредитна карта. Поръчката беше за две порции спагети с морски деликатеси. Ресторантът се казваше „Саргасо“ и се намираше на Седма улица, на по-малко от три преки от сградата, където предишната нощ беше станала престрелката, и на три километра от мястото, което бяха претърсили сутринта.

Вейл се запита дали не трябва да тръгне по друга линия на разследване, съобразена с подставената храна. И после му хрумна, че всеки път, когато разкрива доказателства — от огнехвъргачката в багажника на колата до труповете и изгорелите пари — намира друга улика, която да проследи, а тя на свой ред го вкарва в поредната смъртоносна ситуация. Дали Радек бе заложил още един капан, преди да умре, или беше някой друг, който се страхуваше, че Вейл ще разкрие участието му, и се опитваше да го убие? Като всички останали Вейл бе предположил, че Радек е организаторът на убийствата и изнудването. Но може би не беше той. В същия миг мобилният му телефон иззвъня.

Обаждаше се Кейт.

— Смятах, че ще ме водиш на вечеря.

— Какво те кара да мислиш, че няма да те заведа?

— Не съм те чувала от известно време. Реших, че се криеш на някой покрив в Чикаго.

— Нека бъде европейска кухня и късна вечеря. Ще те взема в девет.

— Трябва ти време да долетиш дотук, така ли?

— Нещо такова. — Той затвори и си помисли дали да не се качи горе и да й каже с какво се занимава, но предишната вечер й беше обяснил всичко, а сетне я простреляха. Пък и ако покойният Виктор Радек му беше оставил храната с чесъна нарочно, значи гонеше вятъра. Вейл пъхна касовата бележка в джоба си и тръгна към гаража.

* * *

„Саргасо“ беше малък, забутан ресторант. Безупречно чистите бели ленени покривки на масите и ръчно измитите кристални чаши, които искряха на слабата светлина, създаваха спокойна, интимна атмосфера. На прага с гръб към вратата стоеше мъж, който оглеждаше салона авторитетно като собственик.

— Извинете — каза Вейл и извади значката си.

Мъжът я погледна, но по-продължително се втренчи в него и после протегна ръка.

— Армандо Саргасо. Аз съм собственикът, агент Вейл. — В гласа му се беше запазил лек италиански акцент, сякаш бе дошъл от Италия като малък. Долавяше се и типичното нюйоркско изопачаване на беззвучните съгласни. — Какво мога да направя за ФБР днес?

Вейл му даде касовата бележка.

— Вчера следобед някой е взел оттук храна за вкъщи.

— Ще донеса кочана. Желаете ли нещо? Еспресо? Не, твърде горещо е. Какво ще кажете за един хубав сладолед? Имам лешников.

— Вие ли го правите?

— Дори печем лешниците тук.

— Може би една малка порция.

Собственикът влезе в кухнята. След няколко минути оттам се появи по-млад мъж. Носеше купичка сладолед, залят със сметана, и бисквита. Сложи го пред Вейл и кимна почтително.

Когато Саргасо се върна, Вейл беше изял десерта.

— Хареса ли ви?

— Ужасен беше.

Ресторантьорът се засмя.

— Предлагам още много други неща, които няма да ви харесат. Трябва да дойдете да вечеряте. Аз черпя.

— Ами ако почерпи правителството?

— Още по-добре. — Саргасо му даде оригиналната касова бележка с номера на кредитната карта. Беше подписана с името Андрю Паркър.

— Знаете ли кой го обслужи?

— Често даваме храна за вкъщи. Вероятно е бил някой от сервитьорите. Аз бях на пазара вчера следобед.

— Клиентът е поръчал адски много чесън.

— А, онзи тип. Трябва да го е обслужила Нина. Когато каза на готвача, той искаше да го халоса с касапския сатър. Чух за случката, когато се върнах.

— Тук ли е Нина сега?

— Тя е на смяна довечера. Елате на вечеря. Сутринта ми докараха хубаво, прясно телешко месо.

— Тогава ще запазя маса за двама за девет и половина.

Вейл се качи в колата и се обади на Том Демик.

— Знаеш ли кой в офиса е във връзка с „Мастъркард“?

— Сигурно е някой от чиновническите отдели. Ще го открия.

Вейл му прочете информацията от касовата бележка с номера на кредитната карта.

— Ще ти бъда благодарен и ако провериш името Андрю Паркър и намериш адреса му.

— Тъй като се обръщаш към нисш технически специалист, предполагам, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Забелязах, че това дори не е въпрос.