Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (7)

Седма глава
Апартаментът с недобра слава

Ако на другата сутрин бяха казали на Стьопа Лиходеев „Стьопа! Ако не станеш веднага, ще те разстрелят!“, той отпаднало и едва чуто щеше да отговори: „Застреляйте ме, каквото щете ме правете, но няма да стана.“

Не само че не можеше да стане, имаше чувството, че очите си не може да отвори, понеже щом го направи, ще блесне светкавица и главата му веднага ще се пръсне на парчета. В нея ехтеше тежка камбана, между очните ябълки и затворените му клепачи плуваха кафяви петна в огненозелени контури, а за капак на всичко така му се гадеше, сякаш това гадене се дължеше на звученето от някакъв досаден грамофон.

Стьопа се опитваше да си спомни нещо, но успяваше да се сети само за едно — че май снощи и кой знае къде бе стоял със салфетка в ръката и се бе опитвал да целуне някаква дама с обещанието на другия ден точно на обяд да й дойде на гости. Дамата му бе отказала с думите „Не, не, няма да съм вкъщи“, но Стьопа упорито бе държал на своето: „Аз пък ще взема да дойда!“

Но коя беше тази дама, колко е часът, коя дата е днес и кой месец Стьопа изобщо не знаеше, а най-лошото бе, че не проумяваше къде е. Той се опита да установи поне това и открехна залепналия клепач на лявото си око. В полумрака нещо се мержелееше. Стьопа най-сетне позна тоалетката и разбра, че лежи по гръб в леглото си, тоест в бившето легло на бижутершата, в спалнята. Но в този миг главата така го заболя, че той затвори очи и простена.

Нека обясним: Стьопа Лиходеев, директорът на театър „Вариете“, се събуди сутринта в апартамента си, същия, който си делеше с покойния Берлиоз, в голямата шестетажна сграда, разположена на буквата „П“ на улица „Садовая“.

Трябва да кажем, че този апартамент — №50 — отдавна вече имаше, ако не лоша, то поне странна репутация. Само до преди две години негова притежателка беше вдовицата на бижутера де Фужере.^[1] Анна Францевна де Фужере, петдесетгодишна, почтена и много делова дама, даваше три от петте стаи под наем на един, който се казваше май Беломут, и на друг един — с изгубена фамилия.

И ето че преди две години в апартамента започнаха да стават необясними неща: хората от него започнаха да изчезват безследно.

Веднъж в неделен ден в апартамента дойде един милиционер, повика в антрето втория наемател (с изгубената фамилия) и каза, че го молят да дойде за малко в районното, за да подпише нещо. Наемателят нареди на Анфиса, преданата и отдавнашна прислужница на Анна Францевна, ако го търсят по телефона, да каже, че ще се върне след десет минути, и излезе заедно с коректния милиционер с бели ръкавици. Ала не само след десет минути, ами изобщо не се върна. Най-чудното беше, че с него явно бе изчезнал и милиционерът.

Набожната, а откровено казано — суеверна Анфиса направо заяви на много покрусената Анна Францевна, че това е магия и че тя много добре знае кой е отвлякъл и наемателя, и милиционера, но не иска да каже, защото пада нощ. А както знаем, достатъчно е магията да започне и после вече с нищо не можеш я спря. Доколкото си спомняме, вторият наемател изчезна в понеделник, а в сряда сякаш вдън земя потъна и Беломут — вярно, че при други обстоятелства. Сутринта както обикновено колата дойде да го вземе за работа, но след като го откара, никого не докара, нито се върна повече.

Страданието и ужасът на мадам Беломут бяха неописуеми. Но уви, и едното, и другото не траяха дълго. Същата вечер, когато Анна Францевна се върна с Анфиса от вилата, за която странно защо замина спешно, тя не намери в апартамента гражданката Беломут. Нещо повече: вратите на двете стаи, наети от съпрузите Беломут, бяха запечатани.

Криво-ляво минаха два дни. А на третия измъчената през това време от постоянното си безсъние Анна Францевна отново спешно замина за вилата… Трябва ли да казваме, че не се върна?

Останала сама, Анфиса се наплака до насита и към два след полунощ си легна. Какво се случи с нея после не се знае, но наемателите от другите апартаменти разправяха, че в №50 цяла нощ се чувало някакво тропане и сутринта прозорците светели. На другия ден стана ясно, че и Анфиса я няма!

В кооперацията дълго време се носеха какви ли не легенди за изчезналите и за прокълнатия апартамент, като например, че мършавата и набожна Анфиса носела във велурена кесийка на изсъхналите си гърди двайсет и пет едри диаманта, които били собственост на Анна Францевна. Че в дърварника на вилата, където спешно ходела Анна Францевна, сами се намерили някакви несметни съкровища, и те във вид на диаманти, а също и златни пари от царско време… И прочее от този род. Е, каквото не знаем, не го твърдим.

Във всеки случай апартаментът остана празен и запечатан само една седмица, след което в него се нанесоха покойният Берлиоз със съпругата си и въпросният Стьопа също със съпругата си. Съвсем естествено, щом се озоваха в прокълнатото жилище, започнаха да им се случват дявол знае какви неща. По-точно следното: не се мина и месец и двете съпруги изчезнаха. Само че не безследно. За жената на Берлиоз разправяха, че я видели в Харков с някакъв балетмайстор, а съпругата на Стьопа била открита на „Божедомка“, където, според злите езици, използвайки безкрайните си връзки, директорът на „Вариете“ успял да й намери стая, но при условие че кракът й няма да стъпи на „Садовая“…

И така, Стьопа изпъшка. Понечи да извика прислужницата Груня и да й поиска пирамидон, но се сети, че това са глупости… Че Груня няма никакъв пирамидон, разбира се. Опита да извика на помощ Берлиоз, като на два пъти простена „Миша… Миша…“, но както разбирате, отговор не последва. В апартамента цареше пълна тишина.

Стьопа размърда пръстите на краката си и установи, че си е легнал с чорапите, после прокара разтреперана ръка по бедрото, за да провери дали е с панталоните, или не, и не можа да си го изясни.

Накрая, като видя, че е изоставен и самотен, че няма кой да му помогне, реши да стане, независимо какви нечовешки усилия ще му коства.

Открехна залепналите си клепачи и видя, че се отразява в огледалото на тоалетката като човек с щръкнали на всички страни кичури коса, с подпухнала, брадясала физиономия, с кървясали очи, с мръсна риза с яка и вратовръзка, с наполеонки и чорапи.

Такъв се видя в огледалото, а до тоалетката забеляза някакъв непознат, облечен в черно и с черна барета.

Стьопа седна на леглото и колкото може по-втренчено впери в него кървясалите си очи.

Мълчанието наруши непознатият, който с нисък, тежък глас и с чужд акцент изрече следните думи:

— Добър ден, симпатични Степан Богданович!

Последва пауза, подир която със страшно усилие Стьопа продума:

— Какво обичате, моля? — и сам се изненада от собствения си глас. Думата „какво“ изрече на фалцет, „обичате“ — басово, а „моля“ изобщо не се чу.

Непознатият се усмихна дружелюбно, извади големия си златен часовник с диамантен триъгълник на капачето, който иззвъня единайсет пъти, и каза:

— Единайсет! От цял час ви чакам да се събудите, защото ме поканихте да дойда в десет. Ето ме!

Степан напипа на стола до леглото панталона си и прошепна:

— Извинете — обу го и попита пресипнало: — Бихте ли ми казали фамилното си име?

Беше му трудно да говори. На всяка дума сякаш някой забиваше игла в мозъка му и му причиняваше адска болка.

— Как? И името ми ли сте забравили? — усмихна се тогава непознатият.

— Извинете… — изхърка Стьопа и почувства, че махмурлукът му сервира нови симптоми: стори му се, че подът до леглото изчезва нанякъде и че той ей сега ще полети надолу с главата по дяволите в преизподнята.

— Скъпи Степан Богданович — каза посетителят и се усмихна проницателно, — няма да ви помогне никакъв пирамидон. Последвайте старото мъдро правило да лекувате подобното с подобно. Единственото, което ще ви върне към живота, са две чашки водка с пикантно и горещо мезе.

Стьопа бе хитър човек и колкото и болен да беше, се сети, че щом са го заварили в това състояние, ще трябва да си признае всичко.

— Откровено казано… — започна той, едва мърдайки език, — снощи малко…

— Нито дума повече! — отговори посетителят и заедно със стола си отплува някъде встрани.

Стьопа се изблещи, защото видя, че на малката масичка е сервиран поднос, върху който има нарязан бял хляб, купичка черен хайвер, чинийка с мариновани манатарки, нещо в една тенджерка и накрая, в голямата гарафа на бижутершата — водка. Най се изненада, че гарафата беше изпотена. Всъщност нямаше нищо чудно — тя бе сложена в кофичка с лед. С две думи, сервирано с вещина.

Непознатият не остави изумлението му да стигне до болезнени граници и сръчно му наля половин чаша водка.

— Ами вие? — писукна Стьопа.

— С удоволствие!

С разтреперана ръка Лиходеев вдигна чашата към устата си, а непознатият гаврътна своята на един дъх. Докато дъвчеше малко от хайвера, Стьопа едва успя да каже:

— А вие… няма ли да замезите?

— Благодаря, аз никога не замезвам — отговори непознатият и наля още по една. Отвориха тенджерката — в нея имаше кренвирши в доматен сос.

И ето че проклетите залени петна пред очите му се стопиха, думите му станаха членоразделни и най-важното — Стьопа си спомни някои неща. По-точно, че всичко се случи вчера в Сходня, във вилата на скечиста Хустов, който го откара там с такси. Спомни си също, че спряха таксито пред „Метропол“, че имаше и някакъв актьор, не, ами… такъв един с грамофон в куфарче. Да, да, във вилата беше! И че от тоя грамофон кучетата почнаха да вият. Неизяснена остана само дамата, която Стьопа искаше да целуне… дявол знае коя беше… май работеше в радиото или може би не.

Така, полека-лека, вчерашният ден започна да се разбулва, но сега Стьопа се интересуваше много повече от днешния и по-специално от появата на непознатия в спалнята му, и то с мезетата и водката. Ето кое нямаше да е лошо да си изясни!

— Е, надявам се, вече си спомнихте как се казвам?

Но Стьопа само се усмихна срамежливо и разпери ръце.

— Браво! Имам чувството, че след водката сте пили портвайн. Е, бива ли така?

— Искам да ви помоля да си остане между нас — сервилно каза Стьопа.

— О, разбира се, разбира се! Но да знаете, че не гарантирам за Хустов.

— Ама вие познавате ли го?

— Вчера в кабинета ви видях за малко този индивид, но и един поглед е достатъчен да разбере човек, че той е мръсник, интригант, нагаждач и подмазвач.

„Съвършено точно!“ — помисли си Стьопа, смаян от вярното, безпогрешно и кратко определение за Хустов.

Да, вчерашният ден се сглобяваше като мозайка, но все пак тревогата не оставяше директора на „Вариете“. Защото във вчерашния ден зееше огромна черна дупка. Каквото щете си мислете, но Стьопа изобщо не беше виждал в кабинета си този непознат с баретата.

— Професор по черна магия Воланд^[2] — натъртено каза посетителят, защото забеляза, че Стьопа се затруднява, и му обясни нещата едно по едно.

Вчера следобед бил пристигнал от чужбина в Москва, веднага отишъл при Стьопа и му предложил да гастролира във „Вариете“. Стьопа се обадил до московската областна зрелищна комисия и съгласувал въпроса (Стьопа пребледня и запримигва), подписал с професор Воланд договор за седем представления (Стьопа зяпна), разбрали се днес в десет сутринта Воланд да дойде при него за уточняване на подробностите… И Воланд дошъл! На вратата го посрещнала прислужницата Груня, която му обяснила, че тя самата е дошла току-що, че е приходяща, че Берлиоз го няма и че ако посетителят желае да се види със Степан Богданович, да заповяда в спалнята му. Степан Богданович бил толкова дълбоко заспал, че тя не смеела да го събуди. Като го видял в какво състояние се намира, артистът изпратил Груня до най-близкия гастроном за водка и мезета, до аптеката за лед и…

— Позволете да ви се издължа — изскимтя смазаният Стьопа и започна да търси портфейла си.

— И дума да не става! — възкликна гостът и не пожела да го слуша повече.

И така, водката и мезетата се изясниха, но Стьопа беше за окайване: не помнеше нищичко за договора и главата си залагаше, че вчера не е виждал този Воланд. Да, Хустов беше там, но Воланд го нямаше.

— Може ли да видя договора? — тихо помоли той.

— Разбира се, заповядайте…

Степан погледна книжата и се вкамени. Бяха изрядни. Първо, собственоръчният му засукан подпис! Отстрани изписаната на верев резолюция на финансовия директор Римски с разрешението на артиста Воланд да бъде отпуснат аванс от десет хиляди рубли от дължимите му за седемте представления трийсет и пет хиляди. Нещо повече — имаше и разписка от Воланд, че вече е получил въпросните десет хиляди!

„Но какво става?! — помисли си клетият Стьопа и му се зави свят. — Да не би в паметта ми да зейват зловещи празноти?!“ Но, естествено, след като видя договора, щеше да е просто неприлично да продължава да изразява недоумение. Той помоли госта да му разреши да се оттегли за момент и както си беше по чорапи, хукна към телефона в антрето. Пътьом извика към кухнята:

— Груня!

Но никой не му отговори. Тогава погледна към кабинета на Берлиоз, чиято врата беше до вестибюла, и както се казва, се вцепени. На дръжката видя канап с огромен печат от червен восък. „Здрасти! — вресна някой в главата на Стьопа. — Само това липсваше!“ И мислите му се втурнаха вече по двоен релсов път, но както става винаги при катастрофа — еднопосочно и изобщо дявол знае накъде. Кашата в главата му беше неописуема. Не стигаше дяволската работа с черната барета, изстудената водка и невероятния договор, ами сега и тоя печат на вратата! Тоест ако решите да кажете, че Берлиоз се е забъркал в нещо, никой няма да повярва, ама никой! Обаче печатът — ей го на! Мдааа…

В този миг в съзнанието на Стьопа замърдаха някакви много неприятни мисли за статията, която като напук наскоро бе пробутал на Михаил Александрович за публикуване в списанието. Между нас казано, беше идиотска! За нищо не ставаше, пък и за никакви пари…

Веднага след спомена за статията долетя споменът за някакъв съмнителен разговор, проведен май на двайсет и четвърти април вечерта пак тук, в трапезарията, когато Стьопа вечеря с Михаил Александрович. Тоест естествено, не можем да наречем разговора съмнителен в пълния смисъл на думата (Стьопа не би подхванал такъв), но се водеше на някаква излишна тема. Спокойно можеше да не я подхваща, граждани. Не ще и дума, преди печата този разговор можеше да се смята за абсолютно безсмислен, обаче след печата…

„Ах, Берлиоз, Берлиоз! — клокочеше в главата на Стьопа. — Умът ми не го побира!“

Но нямаше време за терзания и Стьопа набра номера в кабинета на финансовия директор на „Вариете“ Римски. Беше в деликатно положение: първо, чужденецът можеше да се засегне, че го проверяват, след като е показал договора, пък и с финансовия директор беше извънредно трудно да се говори. Ами да, можеше ли да го попита: „Бихте ли ми казали сключвали ли съм вчера договор с професора по черна магия за трийсет и пет хиляди рубли?“ Така не се пита!

— Да! — чу се в слушалката троснатият, неприятен глас на Римски.

— Здравейте, Григорий Данилович — тихо подхвана Стьопа, — обажда се Лиходеев. Вижте… хм… хм…, при мен е този… ъъъ, артистът Воланд… Та исках… да питам за довечера?…

— А, черният маг ли? — отвърна в слушалката Римски. — Ей сега ще донесат афишите.

— Аха — с отпаднал глас каза Стьопа, — е, дочуване…

— А вие скоро ли ще дойдете? — попита Римски.

— След половин час — отговори Стьопа, затвори слушалката и се хвана за пламналата глава. Ама че гадна работа! Къде се дяват спомените, граждани? А?

Но беше неудобно да се бави повече и той веднага скрои план: да направи всичко възможно, за да потули невероятната си разсеяност, а сега най-напред да подпита чужденеца какво всъщност се кани да представи довечера в повереното на Стьопа „Вариете“.

Той се извърна от телефона и в огледалото, окачено в антрето и отдавна не забърсвано от мързеливата Груня, ясно видя някакъв странен субект — дълъг като върлина и с пенсне (ах, ако Иван Николаевич беше тук, той веднага щеше да го познае!). Но субектът се отрази и тозчас изчезна. Стьопа тревожно се загледа към дъното на антрето и за втори път се олюля, защото в огледалото премина огромен черен котарак, който също изчезна.

Сърцето му прескочи и той залитна.

„Какво ми става — помисли си Стьопа, — да не би да полудявам? Какви са тия отражения?!“ — той надникна във вестибюла и извика уплашено:

— Груня, какъв е тоя котарак, дето се шляе тук? Откъде се е взел? И с кого е?

— Спокойно, Степан Богданович — обади се, но не Груня, а гостът от спалнята, — котаракът е мой. Не се притеснявайте. А Груня я няма, изпратих я във Воронеж, откъдето е родом, защото ми се оплака, че отдавна не сте я пускали в отпуск.

Тия думи бяха страшно ненадейни и нелепи и Стьопа помисли, че му се е счуло. Напълно объркан, той се завтече към спалнята и замръзна на прага. Косата му настръхна и по челото му избиха ситни капчици пот.

Гостът в спалнята вече не беше сам, а с компания. На другия стол седеше онзи тип, който му се привидя в антрето. Сега се виждаше ясно: мустачки като перца, стъклото на пенснето му лъщи, а другото липсва. Но в спалнята имаше и по-страшни неща: върху меката табуретка на бижутершата в разпусната поза се беше изтегнал и трети, а именно черният котарак с кошмарни размери, в едната си лапа той държеше чаша, а в другата — вилица, с която бе успял да набоде една маринована гъба.

В очите на Стьопа светлината в спалнята, която и бездруго беше слаба, съвсем започна да помръква. „Значи, така се полудявало!“ — помисли си той и се хвана за касата на вратата.

— Виждам, вие сте малко изненадан, драги ми Степан Богданович? — попита Воланд тракащия със зъби Стьопа. — Но всъщност няма нищо чудно. Това е моята свита.

В този миг котаракът гаврътна водката и ръката на Стьопа започна да се свлича надолу по касата.

— Тази свита се нуждае от място — продължи Воланд, — така че някои от нас трябва да напуснат апартамента. И мисля, че излишният сте вие!

— Те, те! — изблея като коза карираният дългуч, говорейки за Стьопа в множествено число. — Изобщо напоследък вършат страхотни безобразия. Пиянстват, флиртуват, злоупотребяват с положението си, не вършат нищо, пък и не могат, защото понятие нямат от това, което им е възложено. Хвърлят прах в очите на ръководството!

— За щяло и нещяло се возят с държавната кола — набеди го котаракът, докато дъвчеше гъбата.

И точно когато Стьопа вече се беше свлякъл на пода и с изнемощяла ръка драскаше по касата, се случи четвъртото, последно явяване в апартамента.

Направо от огледалото на тоалетката излезе един нисък, но изключително широкоплещест човек с бомбе и щръкнал от устата му кучешки зъб, загрозяващ и бездруго неимоверно гадното му лице. А и огненочервенокос.

— Аз — намеси се в разговора новият — изобщо не разбирам как е станал директор. — Рижият говореше все по-носово. — Той е толкова директор, колкото аз съм архиерей!

— Ти не приличаш на архиерей, Азазело^[3] — забеляза котаракът и си сложи кренвирши в чинията.

— Точно това казвам, де — изгъгна рижият и като се обърна към Воланд, допълни почтително: — Месир, позволете ми да го изхвърля по дяволите от Москва?

— Къш!! — вресна котаракът и настръхна.

Тогава спалнята се завъртя около Стьопа, той удари главата си в касата и докато губеше съзнание, си помисли: „Умирам…“

Но не умря. Поотвори очи и видя, че е седнал върху нещо от камък. Наоколо се чуваше шум. Когато хубавичко погледна, видя, че всъщност шуми морето и дори нещо повече — че вълните се плискат точно под краката му, с две думи, че е седнал на края на кея и под него е синьото проблясващо море, а отзад по хълмовете има красив град.

Неосведомен какво се прави в подобни случаи, Стьопа се изправи на омекналите си крака и тръгна по кея към брега.

На кея стоеше някакъв човек, който пушеше и плюеше в морето. Той стреснато изгледа Стьопа и спря да плюе. Тогава Стьопа извъртя следния номер — коленичи пред непознатия пушач и рече:

— Много ви моля, кажете ми кой е този град.

— Браво бе! — отговори бездушният пушач.

— Не съм пиян — дрезгаво продължи Стьопа, — болен съм, нещо ми се случи, болен съм. Къде съм? Кой е този град?

— Добре де, Ялта…

Стьопа въздъхна тихо, катурна се и си удари главата в напечените камъни на кея.