Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (15)

Петнайсета глава
Сънят на Никанор Иванович

Лесно е да се досетим, че настаненият в 119-а стая на клиниката шишко с червендалесто лице беше Никанор Иванович Босой.

Той обаче не се озова веднага при професор Стравински, защото преди това го заведоха на друго място.

От онова място в спомена му останаха малко неща. Помнеше само бюрото, шкафа и дивана.

Там с Никанор Иванович, чийто поглед се замъгляваше от приливи на кръв и душевни вълнения, си поговориха, но разговорът се получи някак странен, объркан и изобщо никакъв.

Първият въпрос, който му зададоха, беше:

— Вие ли сте Никанор Иванович Босой, председател на домсъвета на „Садовая“ триста и две бис?

На което той избухна в страшен смях и отговори буквално следното:

— Аз съм Никанор, разбира се, че съм Никанор. Но какъв председател съм по дяволите!

— Но как? — попитаха го с присвити очи.

— Ами така — отговори той. — Защото ако бях истински председател, трябваше веднага да ми стане ясно, че си имам работа с нечиста сила! Ами да! Пенснето му спукано… целият в дрипи… Че какъв преводач на чужденец може да бъде?

— Кого имате предвид? — попитаха Никанор Иванович.

— Коровиев — извика той, — дето се е настанил при нас в петдесети апартамент и не мърда оттам! Пишете: Коровиев. Веднага трябва да го хванете! Пишете: шести вход, той е там.

— Откъде взе валутата? — приятелски попитаха Никанор Иванович.

— Бог е праведен, Бог е всемогъщ — заговори Никанор Иванович — и всичко вижда, натам съм се запътил. Никога не съм докосвал и не съм подозирал, за каква валута ми говорите! Господ ме наказва за греховете ми — прочувствено продължаваше той, като ту закопчаваше ризата си, ту я разкопчаваше, ту се кръстеше, — взимал съм! Взимал съм, но съм взимал наши, съветски! Регистрирал съм срещу заплащане, не споря, случвало се е. Ама и нашият секретар Пролежньов си го бива! Право казано, в домсъвета всички крадат. Но валута не съм взимал!

На забележката да не се прави на интересен, а да каже как доларите са се озовали в отдушника, Никанор Иванович падна на колене, залитна и зяпна, сякаш се канеше да глътне някоя дъсчица от паркета.

— Ако искате — измуча той, — пръст ще ям, но не съм взимал! А Коровиев е дявол.

Всяко търпение се изчерпва и зад бюрото вече повишиха тон, намекнаха му, че е крайно време да заговори човешки.

Тогава стаята с въпросния диван бе огласена от дивия рев на Никанор Иванович, който скочи:

— Ето го! Ето го зад шкафа! Вижте го как се хили! И пенснето му… Дръжте го! Поръсете тук със светена вода!

Кръвта се оттегли от лицето му, той се разтрепери, започна да прекръства въздуха, да претичва до вратата и обратно, да пее някаква молитва и накрая занарежда пълни безсмислици.

Беше пределно ясно, че с него не може да се разговаря. Изведоха го, настаниха го в отделна стая, където той се поукроти и само се молеше и хлипаше.

Естествено, че отидоха до 50-и апартамент на „Садовая“. Но там не намериха никакъв Коровиев, никой в кооперацията нито познаваше, нито беше виждал някакъв Коровиев. Жилището, наемано от покойния Берлиоз и заминалия за Ялта Лиходеев, беше абсолютно празно и печатите от червен восък по шкафовете в кабинета кротко си висяха недокоснати. Така че си заминаха от „Садовая“, а заедно с тях, объркан и потиснат, си тръгна и секретарят на домсъвета Пролежньов.

Вечерта откараха Никанор Иванович в клиниката на Стравински. Там той започна да се държи толкова неспокойно, че трябваше да му направят инжекция по рецепта на Стравински, и чак след полунощ заспа в 119-а стая, надавайки сегиз-тогиз мъченическо мучене. Но колкото повече време минаваше, толкова сънят му олекваше. Той престана да се върти и да стене, задиша леко и равномерно, затова го оставиха сам.

Тогава го споходи сънят, който несъмнено се дължеше на днешните му преживявания. Започна с това как някакви хора със златни фанфари много тържествено го изпращат до голяма лакирана порта. Там спътниците му изсвириха нещо като туш, след което един ехтящ бас от небето каза ведро:

— Добре дошъл, Никанор Иванович! Предайте валутата.

Безкрайно изненадан, Никанор Иванович видя над главата си черен високоговорител.

После кой знае защо се озова в някакъв театрален салон, където под позлатения таван сияеха кристални полилеи, а по стените имаше аплици. Всичко си беше както трябва, като в малък по размери, но богат театър. Имаше сцена със спусната плюшена завеса, по тъмночервения й фон като рой звездички бяха изобразени големи златни десетки, имаше суфльорска кабина и дори публика.

Никанор Иванович се почуди, че всичката публика беше от един пол — мъжки — и кой знае защо всички бяха с бради. Освен това много странно беше, че в залата нямаше столове и цялата тая публика беше насядала по идеално лъснатия и хлъзгав под.

Смутен от присъствието си в новата и голяма общност, след кратко колебание Никанор Иванович последва техния пример и седна по турски на паркета между един брадат червенокос здравеняк и един блед брадясал гражданин. Никой от насядалите не обърна внимание на новия зрител.

Изведнъж се чу тих звън, светлината в салона угасна, завесата се вдигна и всички видяха на сцената стол, маса, на която стоеше златното звънче, и черните плюшени кулиси.

От кулисите излезе някакъв гладко избръснат, сресан на път, млад и с много приятни черти артист със смокинг. Публиката в салона се оживи, всички впериха поглед в сцената. Артистът се приближи до суфльорската кабина и потри ръце.

— Седите вътре, а? — с мек баритон попита той и се усмихна към салона.

— Седим, седим — в хор му отвърнаха тенори и баси.

— Хм… — замислено подхвана артистът, — не мога да разбера как не ви омръзва. Всички нормални хора сега са навън, разхождат се, наслаждават се на пролетната свежест и слънцето, а вие сте на пода в тоя задушен салон! Толкова ли е интересна програмата? Всъщност въпрос на вкус — философски заключи артистът.

После тембърът и интонациите в гласа му се промениха и той весело и звучно обяви:

— И така, следващият номер от нашата програма е Никанор Иванович Босой, председател на домсъвета и управител на диетичен стол. Заповядайте, Никанор Иванович!

В отговор прозвучаха задружни аплодисменти. Изненаданият Никанор Иванович се изблещи, а конферансието затули с ръка светлината на рампата, намери го с поглед измежду насядалите и приятелски го повика с пръст да се качи на сцената. Незнайно как Никанор Иванович се озова на нея.

Отдолу и отпред в очите му блеснаха цветните светлини на лампите, от което салонът и публиката мигом потънаха в мрак.

— Е, Никанор Иванович, бъдете за пример — дружелюбно рече младият артист, — предайте валутата си.

Настана тишина. Никанор Иванович си пое дъх и каза тихо:

— Кълна се в Бога, че…

Но в този миг в залата избухна негодувание. Никанор Иванович се стъписа и млъкна.

— Доколкото разбирам — каза водещият, — искахте да се закълнете в Бога, че нямате валута? — и го погледна със съчувствие.

— Тъй вярно, нямам — отговори Никанор Иванович.

— Така — продължи артистът, — извинете за нескромния въпрос, но откъде се взеха онези четиристотин долара в клозета на апартамента, чиито обитатели сте само вие и жена ви?

— Магически са! — жлъчно се обади някой от залата.

— Тъй вярно, магически са — плахо адресира отговора си Никанор Иванович неизвестно към кого — дали към артиста, или към тъмната зала, и поясни: — Подхвърлила ги е онази нечиста сила — карираният преводач.

Залата отново изрева от негодувание. А когато утихна, артистът каза:

— Виждате ли какви Лафонтенови басни трябва да слушам! Подхвърлили му четиристотин долара! Вие например, всички вие тук, сте валутни спекуланти! Питам ви като специалисти: възможно ли е подобно нещо?

— Не сме валутни спекуланти — чуха се отделни докачени гласове от залата, — но такова нещо не е възможно.

— Изцяло ви подкрепям — уверено каза артистът — и ви питам: кое може да бъде подхвърлено?

— Дете! — извика някой от залата.

— Абсолютно вярно — съгласи се водещият, — дете, анонимно писмо, прокламация, адска машина и какво ли още не, но никой не би подхвърлил четиристотин долара, защото в природата няма такъв идиот — и като се обърна към Никанор Иванович, артистът допълни с тъжен укор: — Разочаровахте ме, Никанор Иванович! А толкова разчитах на вас. И така, номерът ни излезе неуспешен.

В залата започнаха да освиркват Никанор Иванович. Чуха се викове:

— Той е спекулант! Заради такива като него патим и ние!

— Не го корете — кротко каза конферансието, — той ще се разкае. — И като го погледна с просълзените си сини очи, допълни: — Е, Никанор Иванович, върнете се на мястото си!

След което артистът звънна със звънчето и високо обяви:

— Антракт, негодници!

Потресеният Никанор Иванович, станал ненадеен участник в някаква театрална програма, се озова отново на мястото си на пода. В съня му залата бе потънала в пълен мрак и по стените започнаха да светват в червено думите: „Предайте валутата!“ После завесата отново се вдигна и конферансието каза:

— На сцената да заповяда Сергей Герардович Дунчил.

Дунчил се оказа приятен наглед, но много изпаднал човек на петдесетина години.

— Сергей Герардович — обърна се конферансието към него, — вече близо два месеца сте тук, упорито отказвате да предадете останалата у вас валута, докато страната ни се нуждае от нея, а тя на вас изобщо не ви е нужна, но продължавате да се инатите. Вие сте интелигентен човек, много добре разбирате всичко и въпреки това не искате да ми помогнете.

— За жалост нищо не мога да направя, защото нямам повече валута — спокойно отговори Дунчил.

— Добре де, поне диаманти нямате ли? — попита артистът.

— И диаманти нямам.

Артистът оброни глава и се замисли, а после плесна с ръце. От кулисите на сцената излезе една дама на средна възраст, модерно облечена, тоест с палто без яка и с миниатюрна шапка. Дамата изглеждаше разтревожена, но Дунчил я гледаше, без да му трепва окото.

— Коя е тази дама? — попита го водещият.

— Жена ми — с достойнство отвърна Дунчил и с известно отвращение погледна дългата шия на дамата.

— Мадам Дунчил — обърна се към нея конферансието, — обезпокоихме ви по следния повод: искахме да ви попитаме дали вашият съпруг притежава валута?

— Той тогава предаде всичко — развълнувано отговори мадам Дунчил.

— Така — каза артистът, — е, какво пък, щом казвате, значи така е. Щом е предал всичко, ще трябва веднага да се разделим със Сергей Герардович, няма как! Ако желаете, можете да напуснете театъра, Сергей Герардович — и артистът стори царствен жест.

Дунчил спокойно и достолепно се обърна и се насочи към кулисите.

— Един момент! — спря го конферансието. — Позволете ми на раздяла да ви покажа още един номер от нашата програма — и отново плесна с ръце.

Завесата в дъното се отмести и на сцената излезе млада хубавица с бална рокля, която държеше в ръцете си златна табличка и върху нея — дебела пачка, вързана с панделка от бонбониера, а също диамантено колие, което пръскаше сини, жълти и червени отблясъци.

Дунчил пристъпи назад и лицето му пребледня. Залата стихна.

— Осемнайсет хиляди долара и колие за четиридесет хиляди в злато — тържествено обяви артистът. — Сергей Герардович ги е държал в Харков, в жилището на любовницата си Ида Херкулановна Ворс, която имаме удоволствието да видим и която бе така любезна да ни помогне да намерим тия безценни, но безцелни в ръцете на частно лице съкровища. Хиляди благодарности, Ида Херкулановна.

Хубавицата се усмихна, зъбите й блеснаха и гъстите й миглите трепнаха.

— А зад вашата изпълнена с достойнство външност — обърна се артистът към Дунчил — се крие алчен паяк и неимоверен лъжец и измамник. Близо два месеца ни късате нервите с тъпия си инат. Сега си вървете и нека адът, в който ще ви потопи жена ви, бъде наказанието за вас.

Дунчил се олюля, аха да падне, но нечии състрадателни ръце го подхванаха. Тогава предната завеса рухна и скри всички на сцената.

Екнаха толкова бурни аплодисменти, та на Никанор Иванович да му се стори, че крушките в полилеите заподскачаха. А когато предната черна завеса се вдигна нагоре, артистът на сцената отново беше сам. Той предизвика втора буря от аплодисменти, поклони се и каза:

— В лицето на този Дунчил в нашата програма видяхте едно типично магаре. Защото вчера имах удоволствието да ви кажа, че криенето на валута е напълно безсмислено. Никой и при никакви обстоятелства не може да я използва, уверявам ви. Да вземем за пример въпросния Дунчил. Той получава великолепна заплата и не се нуждае от нищо. Има прекрасен апартамент, жена и хубава любовница. Ама не, вместо да си живее тихо и кротко без никакви неприятности, вместо да предаде валутата и скъпоценностите, този меркантилен глупак си издейства публично разобличение и семейни главоболия. И така, кой предава? Няма ли желаещи? В такъв случай следващият номер от нашата програма е известният драматичен талант, артистът Сава Потапович Куролесов, поканен специално да изпълни откъс от „Скъперникът рицар“ на поета Пушкин.

Обещаният Куролесов бързо излезе на сцената и всички видяха, че е висок, едър, гладко избръснат мъж с фрак и бяла папийонка.

Без никакви встъпления той направи мрачна физиономия, сключи вежди, погледна към златното звънче и с престорен глас започна:

Тъй както млад безделник чака среща

със някоя развратница лукава…

И Куролесов разказа за себе си много лоши неща. Никанор Иванович го чу да признава, че някаква нещастна вдовица виела пред него на колене под дъжда, но не трогнала коравосърдечния артист. Преди съня си Никанор Иванович изобщо не беше чел творбите на поета Пушкин, но самия него познаваше много добре и всеки ден по няколко пъти изричаше фрази като „А наема Пушкин ли ще го плаща?“ или „Лампата на стълбището сигурно Пушкин я е свалил?“ „Значи Пушкин ще купува нафтата?“.

Сега, след като се запозна с една от неговите творби, Никанор Иванович се натъжи, представи си коленичилата жена, сираците, дъжда и неволно си помисли: „Ама че мръсник е тоя Куролесов!“

А онзи на все по-висок глас продължи да се кае и окончателно го обърка, защото изведнъж започна да се обръща към някого, който изобщо не беше на сцената, и сам да си отговаря вместо липсващия, като наричаше себе си ту „господине“, ту „бароне“, ту „татко“, ту „сине“, ту „вие“, ту „ти“.

Никанор Иванович разбра само едно — че артистът е умрял от жестока смърт, защото изведнъж извика „Ключовете! Ключовете ми!“, падна на пода, захриптя и внимателно махна вратовръзката си.

След като умря, Куролесов стана, отупа праха от черния си панталон, поклони се с фалшива усмивка и се оттегли, съпровождан от вяли аплодисменти. А конферансието каза:

— Всички чухме „Скъперникът рицар“ в чудесното изпълнение на Сава Потапович. Този рицар си е мислил, че бързоногите нимфи ще дотичат при него и че го очакват още много приятни неща. Но както виждате, не се случи нищо подобно, не дотичаха никакви нимфи и музите не му се отблагодариха, нито той вдигна чертози, а дори напротив, свърши много лошо, пукна по дяволите от удар в своя сандък с валута и скъпоценности. Предупреждавам ви, че ако не предадете валутата си, и вас ви чака същото, ако не и по-лошо!

Дали поезията на Пушкин бе направила толкова силно впечатление, или прозаичните думи на конферансието, но от залата изведнъж се чу нечий свенлив глас:

— Аз предавам валутата си.

— Заповядайте на сцената! — любезно покани конферансието и се взря в тъмната зала.

На сцената се качи дребен на ръст рус гражданин, който явно от три седмици не беше се бръснал.

— Извинете, как се казвате? — попита конферансието.

— Николай Канавкин — срамежливо отговори появилият се.

— А! Много ми е приятно, гражданино Канавкин. И така?

— Предавам я — тихо каза Канавкин.

— Колко?

— Хиляда долара и двайсет златни десетачки.

— Браво! Това ли е всичко, което имате?

Водещият се вторачи право в очите на Канавкин и на Никанор Иванович чак му се стори, че погледът му метна лъчи, които пронизаха Канавкин като рентген. В залата стаиха дъх.

— Вярвам ви! — възкликна накрая артистът и угаси взора си. — Вярвам! Тези очи не лъжат. Колко пъти съм ви казвал: най-голямата ви грешка е, че подценявате значението на човешките очи. Разберете, езикът може да скрие истината, но очите никога! Задават ви внезапен въпрос, вие дори не мигвате, веднага се овладявате и знаете какво трябва да кажете, за да скриете истината, и говорите доста убедително, и нито мускул не трепва по лицето ви, но, уви, сепната от въпроса, от дъното на душата ви истината мигом изскача в очите и край. Тя е забелязана и вие сте разкрит!

Щом изнесе тази толкова убедителна реч, и то много пламенно, артистът мило попита Канавкин:

— И къде е скрита?

— У леля ми, Пороховникова, на „Пречистенка“…

— А! Чакайте… да не е… Клавдия Илинична?

— Да.

— Ах, да, да, да! Хубавата малка къща? А срещу нея градинка? Знам я, разбира се, знам я! И къде сте ги мушнали?

— В зимника, в една кутия от „Ейнем“…

Артистът плесна с ръце.

— Виждали ли сте подобно нещо? — разочаровано извика той. — Нали там ще мухлясат, ще се навлажнят! Как е възможно да се дава валута на такива хора? А? Боже, какви детинщини!

Канавкин усети, че е сгазил лука, и оброни рошавата си глава.

— Парите — продължи артистът — трябва да се държат в държавната банка, в специални сухи и добре охранявани помещения, а не в зимника на леля, където, между другото, могат да ги нападнат плъхове! Срамота, Канавкин! Та вие сте възрастен човек!

Канавкин направо не знаеше къде да се дене и само подръпваше пеша на сакото си.

— Както и да е — омекна артистът, — да забравим за случая… — И изведнъж ненадейно допълни: — А, между другото: за да не пращаме колата по няколко пъти… леля ви също има нещо, нали? А?

Канавкин, който изобщо не беше очаквал такъв поврат, трепна и в театъра се възцари мълчание.

— Ех, Канавкин — с нежен укор каза конферансието, — аз пък го похвалих! Ей го на, взе, че млъкна. Няма смисъл, Канавкин! Нали току-що говорих за очите. То си личи, че и леля ви има. Защо трябва да ни измъчвате?

— Има! — юнашки се провикна Канавкин.

— Браво! — извика конферансието.

— Браво! — страховито изрева залата.

Когато всичко стихна, конферансието поздрави Канавкин, стисна му ръка, предложи да го откара у дома с колата и заповяда на някого зад кулисите със същата кола да се отбият за лелята и да я помолят да дойде да гледа програмата в женския театър.

— Да, исках да попитам, леля ви казвала ли ви е къде крие своите? — каза конферансието и предложи на Канавкин цигара и огънче. Той запали и се усмихна някак притеснено.

— Вярвам ви, вярвам ви — въздъхна артистът, — тая скръндза не е като племенника си и на дявола няма да каже. Е, ще опитаме да пробудим у нея човешки чувства. Може в лихварската й душица все още да не са изгнили всички струни. Всичко хубаво, Канавкин!

И щастливият Канавкин замина. Артистът попита има ли още желаещи да предадат валута, но в отговор последва мълчание.

— Боже, какви странни хора! — сви рамене артистът и завесата го скри.

Лампите угаснаха, известно време остана тъмно и само някъде отдалеч се чуваше нервен тенор, който пееше: „Там злато купища лежи, на мене то принадлежи!“^[1]

После на два пъти долетяха аплодисменти.

— Явно някоя госпожа в женския театър предава валутата си — неочаквано рече червенокосият брадат съсед на Никанор Иванович, въздъхна и добави: — Ех, да не бяха гъсоците ми! Имам бойни гъсоци в Лианозов, драги. Докато се върна, ще умрат. Бойните птици са капризни, искат грижи… Ех, да не бяха гъсоците ми! Мен с Пушкин не можеш ме прелъга — и отново завъздиша.

Тогава залата изведнъж блесна в светлина и в съня на Никанор Иванович от всички врати се завтекоха готвачи с бели шапки и черпаци в ръцете. Те домъкнаха в залата казан с чорба и табла с нарязан черен хляб. Зрителите се размърдаха. Веселите готвачи засноваха между тях, сипваха чорба в паничките и раздаваха хляб.

— Яжте, момчета — викаха те, — и предавайте валутата си! За какво да стоите тук? Да сърбате тая помия. Прибираш се вкъщи, пийваш му едно, хапваш си хубавичко — чудо!

— Ти например защо си тук, чичо? — обърна се непосредствено към Никанор Иванович един шишко с ален врат и му подаде паничката, в която плуваше самотен зелев лист.

— Нямам! Нямам! Нямам! — страховито кресна Никанор Иванович. — Разбери, че нямам!

— Нямаш ли? — застрашително изрева готвачът. — Нямаш, а? — с нежен женски глас пак попита той. — Нямаш, нямаш — замърмори успокоително и се превърна във фелдшерката Прасковя Фьодоровна.

Тя леко побутваше по рамото стенещия насън Никанор Иванович. Тогава готвачите изчезнаха и театърът със завесата се срина. Никанор Иванович видя през сълзи стаята си в клиниката и двама души с бели престилки, но съвсем не ония безпардонни готвачи, дето се натрапват със съветите си, ами лекаря и въпросната Прасковя Фьодоровна, която държеше не паничка, а чинийка, покрита с марля, в която имаше спринцовка.

— Но какво става? — тъжно попита Никанор Иванович, докато му правеха инжекцията. — Нямам и толкоз! Нека Пушкин им предава валутата си. Аз нямам!

— Нямаш, нямаш — успокояваше го добродушната Прасковя Фьодоровна, — ами като нямаш, какво сега…

От инжекцията на Никанор Иванович му поолекна и той заспа, без да сънува.

Но заради виковете му тревогата се предаде на 120-а стая, където болният се събуди и започна да си търси главата, и на 118-а, където се сепна неизвестният майстор, от мъка той закърши ръце, загледа луната и взе да си припомня онази тъжна, последна есенна нощ в живота си, ивицата светлина изпод вратата в сутерена и мокрите кичури коса.

От 118-а стая през балкона тревогата се прехвърли към Иван, той се събуди и се разплака.

Но лекарят бързо успокои всички разтревожени изгубили разсъдъка си хора и те започнаха да заспиват. Иван се унесе последен, когато над реката вече се съмваше. След лекарството, попило в цялото му тяло, го споходи успокоение, което го погълна като вълна. Тялото му олекна, а топлият полъх на дрямката започна да гали главата му. Той заспа и последното, което чу наяве, беше предутринното чуруликане на птиците в гората. Но всички те скоро млъкнаха и той засънува, че слънцето вече се снишава над Плешивия връх и че хълмът е опасан с двоен кордон.