Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мастер и Маргарита, –1940 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017-2018 г.)

Издание:

Автор: Михаил Булгаков

Заглавие: Майстора и Маргарита

Преводач: Татяна Балова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Поредно издание

Издател: Издателство „Дамян Яков“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Радка Бояджиева; Ваня Мичева

Технически редактор: Стефан Сърчаджиев

Консултант: Сергей Голодов

Художник: Виктор Паунов

ISBN: 978-954-527-526-5; 978-954-527-525-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1468

История

  1. — Добавяне

Единайсета глава
Раздвоението на Иван

Боровата гора на отсрещния бряг на реката, само допреди малко огряна от майското слънце, помръкна, разми се и се стопи.

Зад прозорците водата се лееше на плътна пелена. В небето час по час святкаха нишки, то се пропукваше и стаята на болния се изпълваше с трепкаща и стряскаща светлина.

Иван седеше на леглото, плачеше тихо и гледаше мътната, кипнала в мехури река. При всяка гръмотевица той възкликваше жално и скриваше лицето си в шепи. Изписаните листове се валяха по пода — преди да започне бурята, вятърът връхлетя в стаята и ги разпиля.

Опитите на поета да напише заявлението относно страшния консултант останаха безплодни. Щом получи от дебелата фелдшерка на име Прасковя Фьодоровна огризката от молив и хартията, той амбициозно потри ръце и побърза да седне до малката маса. Доста самонадеяно изписа началото:

„До милицията. Заявление. От члена на Массолит Иван Николаевич Бездомни. Снощи отидох с починалия М. А. Берлиоз на Патриаршеските езера…“

Но веднага се обърка, най-вече заради думата „починал“. Пак се получаваше някаква безсмислица: как е отишъл с починалия? Починалите не ходят! Ами да, като нищо ще го вземат за луд!

След като си го помисли, Иван Николаевич започна да поправя написаното. Получи се следното: „… с М. А. Берлиоз, който впоследствие почина…“ Това също не задоволи автора. Трябваше да направи трета редакция, но тя стана по-лоша от първите две: „… Берлиоз, който бе блъснат от трамвая…“ а на това отгоре се набърка и тоя никому неизвестен композитор съименник и трябваше да допише: „… не композитора…“

Като видя зор с тия двама Берлиозовци, Иван задраска всичко и реши да започне с нещо много силно, за да може веднага да грабне вниманието на читателя, затова написа как котаракът се качил в трамвая, а после се върна на епизода с отрязаната глава. Главата и пророчествата на консултанта го наведоха на мисълта за Пилат Понтийски и за по-убедително Иван реши да изложи разказа за прокуратора изцяло, още от момента, когато той в бяло наметало с кървавочервена подплата излязъл в колонадата на двореца на Ирод.

Иван работеше усърдно, задраскваше написаното, дописваше нови думи и дори се опита да нарисува Пилат Понтийски, а после и изправения на задните си лапи котарак. Но рисунките също не помагаха и колкото по-нататък поетът пишеше, толкова заявлението му ставаше все по-заплетено и неясно.

Скоро след като страшният облак с мъглявите очертания се зададе отдалеч и затули гората, а вятърът задуха, Иван усети, че е изнемощял, че няма да може да се справи със заявлението, остави разпилените листове несъбрани и тихо и горчиво заплака.

По време на бурята добродушната фелдшерка Прасковя Фьодоровна навести поета и като го видя да плаче, се стъписа, пусна пердето, та светкавиците да не плашат болния, вдигна хартийките от пода и се завтече да извика лекаря.

Лекарят дойде, направи на Иван инжекция в ръката и го увери, че няма повече да плаче, че сега всичко ще му мине, ще се промени и той ще го забрави.

Излезе прав. Скоро далечната гора стана каквато си беше. Тя се открои до последното дърво под небето, което се изчисти и стана съвсем синьо, като преди, а реката се успокои. Веднага след инжекцията тъгата започна да напуска Иван и сега поетът лежеше спокойно и гледаше ширналата се в небето дъга.

Така продължи до вечерта и той дори не забеляза как дъгата се стопи, как небето стана тъжно и белезникаво, а гората причерня.

След като изпи чаша топло мляко, Иван отново легна и сам се зачуди колко са се променили мислите му. В спомените му проклетият дяволски котарак някак омекна, отрязаната глава престана да го плаши, Иван спря да мисли за нея и започна да разсъждава, че всъщност в клиниката никак не е лошо, че Стравински е много умен, че е светило и че е много приятно човек да общува с него. А след бурята вечерният въздух е толкова сладостен и прохладен.

Домът на скръбта заспиваше. Матовите бели лампи из тихите коридори угаснаха и на тяхно място според правилника светнаха синкавите нощни, а предпазливите стъпки на фелдшерките по гумените постелки зад вратите започнаха да се чуват все по-рядко.

Сега Иван лежеше отпуснат в сладка полудрямка, поглеждаше ту лампата под абажура, която лееше от тавана мека светлина, ту луната, изгряваща отвъд черната гора, и си говореше сам.

— Всъщност защо се впечатлих толкова, че Берлиоз го блъсна трамваят? — разсъждаваше поетът. — В края на краищата мен какво ме засяга! Какъв съм му аз, кум или сват? Ако трябва хубавичко да разчепкаме въпроса, излиза, че дори не съм познавал починалия както трябва. Така де, какво знаех за него? Ами нищо, освен че беше плешив и ужасно красноречив. Освен това, граждани — продължаваше да говори на някого Иван, — нека уточним следното: обяснете ми защо така се вбесих на тоя загадъчен консултант, магьосник и професор с празното и черно око? За какво трябваше да го преследвам така глупашки по гащи и със свещ в ръката, а после да правя и това идиотско театро в ресторанта?

— Е, е, е — изведнъж строго някъде отвътре или може би над ухото му каза предишният Иван на Иван новия, — все пак той знаеше предварително, че Берлиоз ще бъде обезглавен? Как да не се впечатлиш?

— За какво спорим, другари! — възрази новият Иван на някогашния, предишния Иван. — И на децата е ясно, че тая работа не е чиста. Той е особена и сто процента тайнствена личност. Но нали точно това е най-интересното! Човекът е познавал лично Пилат Понтийски, какво по-интересно искате? И вместо да вдигате тази глупава шумотевица на Патриаршеските, нямаше ли да е по-умно любезно да го разпитате какво е станало по-нататък с Пилат и с арестанта Ха-Ноцри? Пък аз съм се захванал с дявол знае какво! Много важно, че сгазили редактора на едно списание! Да не би затова да закрият списанието? Е, какво да се прави: човек е смъртен и както напълно основателно ми казаха, той е внезапно смъртен. Е, царство му небесно! Добре де, ще сложат друг редактор, може пък той да бъде по-красноречив от предишния.

След като дремна малко, новият Иван ехидно попита стария:

— И в случая аз какъв се явявам?

— Глупак! — ясно каза отнякъде някакъв бас, който не беше на никого от Ивановците и извънредно много приличаше на баса на консултанта.

Необяснимо защо Иван не се обиди на думата „глупак“, дори остана приятно изненадан, усмихна се и отново се унесе в дрямка. Сънят се прокрадваше към него и вече му се привиждаше някаква палма със стебло като слонски крак, котаракът мина наблизо — не страшен, а забавен, и Иван аха да заспи, когато изведнъж решетката беззвучно се отмести и на балкона се открои тайнствена фигура, която се криеше от лунната светлина и вдигаше пръст.

Без изобщо да се уплаши, Иван се поизправи в леглото и видя, че на балкона има някакъв мъж. Този мъж допря пръст до устните си и прошепна:

— Шшшт!