Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (17)

Седемнайсета глава
Тежък ден

Сутринта в петък, тоест на другия ден след проклетия сеанс, целият личен състав на „Вариете“ — главният счетоводител Василий Степанович Ласточкин, двамата деловодители, трите машинописки, двете касиерки, куриерите, капелмайсторите и чистачките — изобщо всички, които бяха налице, не стояха по местата си, заети с работа, а седяха по первазите на прозорците към Садовая и наблюдаваха какво става пред „Вариете“. Там в две редици се беше наредила многохилядна опашка, чийто край стигаше чак до Кудринския площад. Начело стояха двайсетина спекуланти с билети, известни в театрална Москва.

Опашката се държеше много развълнувано, правеше впечатление на преминаващите наблизо граждани и коментираше интригуващите разкази за снощния невиждан сеанс с черна магия. Същите разкази бяха разбунили въображението и на главния счетоводител Василий Степанович, който не бе присъствал на спектакъла. Капелмайсторите разправяха какви ли не небивалици, включително как след края на прочутия сеанс някои гражданки тичали по улиците неприлично облечени и прочее от този род. Скромният и кротък Василий Степанович само мигаше, слушаше приказките за всички тия чудеса и не можеше да реши какво да прави, а всъщност трябваше да предприеме нещо, защото сега в целия екип на „Вариете“ точно той беше главният.

Към десет сутринта опашката от жадуващи за билети така набъбна, че слуховете за нея стигнаха до милицията и с неимоверна бързина бяха изпратени както пеши, така и конни отряди, та те туриха там някакъв ред. Но дори подредената змия, дълга километър, сама по себе си вече представляваше чудо невиждано и направо смайваше гражданите по „Садовая“.

Така стояха нещата отвън, но вътре във „Вариете“ също имаше доста проблеми. Още от рано сутринта телефоните в кабинета на Лиходеев, в кабинета на Римски, в счетоводството, в касата и в кабинета на Варенуха започнаха да звънят, и то безспир. Отначало Василий Степанович отговаряше нещо, касиерката — и тя, капелмайсторите също ломотеха по телефона, но накрая престанаха, защото нямаше какво повече да отговарят на въпросите къде са Лиходеев, Варенуха и Римски. Отначало се опитваха да се отърват с думите „Лиходеев си е вкъщи“, но отсреща казваха, че са се обаждали у тях, обаче им отвръщали, че Лиходеев е във „Вариете“.

Обади се някаква развълнувана дама, която настоя да разговаря с Римски, посъветваха я да потърси жена му, на което слушалката се разрида и отговори, че тя е жена му и че Римски никъде го няма. Настана някаква бъркотия. Чистачката бе разправила вече на всички, че когато отишла да разтреби кабинета на финансовия директор, видяла, че вратата зее, лампите светят, прозорецът към градината е счупен, столът е катурнат и вътре няма никого.

В десет и нещо във „Вариете“ долетя мадам Римская. Тя ридаеше и кършеше ръце. Василий Степанович окончателно се обърка, защото не знаеше какво да я посъветва. А в десет и половина пристигна милицията. Още първият й и напълно основателен въпрос беше:

— Какво става тук, граждани? Какво се е случило?

Екипът се пооттегли, като остави отпред бледия и притеснен Василий Степанович. Той трябваше да нарече нещата с истинските им имена и да признае, че ръководството на „Вариете“, представлявано от директора, финансовия директор и администратора, е изчезнало и не се знае къде е, че след снощния сеанс конферансието било откарано в психиатрията и че с две думи, сеансът бил направо скандален.

Доколкото можаха, успокоиха мадам Римская, отпратиха я да се прибира и силно се заинтересуваха от разказа на чистачката как заварила кабинета на финансовия директор. Помолиха служителите да се разотидат по местата си и да се захващат за работа, а след малко в сградата на „Вариете“ пристигна следствието, придружавано от едно остроухо, мускулесто, пепеляво на цвят куче с неимоверно умен поглед. Сред служителите от „Вариете“ веднага плъзна слух, че кучето било не е кое да е, ами прочутото Аскаро. Наистина беше то. Поведението му смая всички. Щом Аскаро влезе в кабинета на финансовия директор, то заръмжа и оголи чудовищните си жълтеникави зъби, после легна по корем и с израз на някаква хем тъга, хем ярост в погледа запълзя към счупения прозорец. Надвило страха си, изведнъж скочи на перваза, вирна острата си муцуна нагоре и нададе див, злобен вой. Не искаше да слезе от прозореца, ръмжеше, стряскаше се и напираше да се хвърли.

Изведоха го от кабинета и го пуснаха във вестибюла, откъдето то излезе през парадния вход навън и отведе водачите си до паркинга за таксита. Там загуби следата, по която бе вървяло. После го прибраха.

Следствието се настани в кабинета на Варенуха, където един по един започна да привиква служителите от „Вариете“, станали свидетели на снощните произшествия по време на сеанса. Следва да кажем, че на всяка крачка то трябваше да преодолява всякакви ненадейни трудности. Нишката непрестанно се късаше в ръцете му.

Афиши имаше ли? Имаше. Но през нощта ги облепили с нови и сега не останал нито един. Откъде се взе този маг в края на краищата? Ами кой го знае. Значи с него е бил сключен договор?

— Ами сигурно — отговори притесненият Василий Степанович.

— Щом е бил сключен, трябва да е минал през счетоводството?

— Задължително — развълнувано отвърна Василий Степанович.

— Къде е тогава?

— Няма го — каза счетоводителят, разпери ръце и пребледня още повече.

От договора наистина нямаше следа нито в папките на счетоводството, нито при финансовия директор, нито при Лиходеев, нито при Варенуха.

Как се казва магът? Василий Степанович не знаел, снощи не присъствал на сеанса. Капелмайсторите не знаели, касиерката бърчи чело, бърчи, мисли, мисли и накрая каза:

— Во… Май Воланд.

Или може би не е Воланд? Може да не е Воланд, ами Фаланд.

Установиха, че в бюро „Чужденци“ не са чували нищичко нито за Воланд, нито за магьосник на име Фаланд.

Куриерът Карпов съобщи, че същият този маг се настанил в апартамента на Лиходеев. Разбира се, тозчас отидоха там. Но не намериха никакъв маг. Самият Лиходеев също го нямаше. Нямаше я и прислужницата Груня и никой не знаеше къде се е дянала. И председателя на домсъвета Никанор Иванович го нямаше, нямаше го и Пролежньов!

Получаваше се нещо напълно необяснимо: цялото ръководство — изчезнало, вчера се провел някакъв скандален сеанс, но кой го провел и по чие нареждане — не се знаеше.

Междувременно наближаваше дванайсет и касата трябваше да отвори. Но естествено, и дума не можеше да става за такова нещо! На вратата на „Вариете“ бързо окачиха огромно парче картон с надпис „Днешният спектакъл се отменя“. Сред опашката, особено сред първите в нея, настана вълнение, но след като се повълнува малко, тя все пак взе да се разотива и след около час на „Садовая“ от нея не остана и следа. Следствието си замина, за да продължи да работи другаде, служителите бяха пуснати да си ходят, оставиха само дежурните и заключиха вратата на „Вариете“.

На счетоводителя Василий Степанович му предстояха две спешни задачи. Първо, да отиде до Комисията по зрелищата и увеселенията от лек характер и да докладва за снощните произшествия и второ, да се отбие до финансовия отдел, за да отчете оборота от снощи — 21711 рубли.

Стриктният и изпълнителен Василий Степанович зави парите във вестник, върза пакета на кръст с канап, прибра го в чантата си и много добре запознат с инструкцията, се запъти не към автобуса или трамвая, а към пиацата за таксита.

Щом шофьорите на трите коли видяха пътника, който бързаше към тях с издутата си чанта, и тримата се изнизаха под носа му празни, като се озъртаха някак злобарски.

Слисан от действията им, счетоводителят дълго остана да стърчи и да се чуди какво ли означава всичко това.

След три-четири минути пристигна една празна кола и още щом видя пътника, шофьорът веднага направи кисела гримаса.

— Свободно ли е? — с изненада попита Василий Степанович и се изкашля.

— Покажете парите — ядно му отговори шофьорът, без дори да го погледне.

Все по-недоумяващ, счетоводителят стисна скъпоценната си чанта под мишница, извади от портфейла една десетачка и му я показа.

— Няма да ви кача! — отряза го водачът.

— Много се извинявам… — понечи да каже счетоводителят, но шофьорът го прекъсна:

— Имаш ли по три на цяло?

Напълно объркан, счетоводителят извади от портфейла си две такива банкноти и му ги показа.

— Качвай се — извика таксиджията и така щракна брояча, че едва не го счупи. — Тръгваме.

— Нямате дребни ли? — плахо попита счетоводителят.

— Джобът ми е пълен с дребни! — кресна шофьорът и в огледалото се отразиха кървясалите му очи. — Днес ми е за трети път. И на други им се случило. Дава ми един кучи син десетачка, връщам му ресто от четири и петдесет… Слиза мръсникът! След малко като поглеждам: вместо десетачка — етикет от газирана вода! — Тук следват няколко нецензурни думи. — Друг един — на „Зубовская“. Десетачка. Връщам му три рубли. И си тръгва! Бъркам в портмонето и не щеш ли — пчела… право в пръста ме ужили! Да му се не види! — Шофьорът отново вметна нещо нецензурно. — И никаква десетачка. Снощи в това „Вариете“ (нецензурни думи) някакъв гад фокусник правил сеанс с десетачки (нецензурни думи).

Счетоводителят се умълча, сви се и се направи, че никога преди не е чувал думата „Вариете“, а наум си рече: „Ама че работа!…“

Щом пристигна където трябва и се разплати благополучно, той влезе в сградата и се устреми по коридора към кабинета на завеждащия, но още от прага разбра, че е дошъл в лош момент. В канцеларията на зрелищната комисия цареше някаква суматоха. Покрай счетоводителя претича куриерката със смъкната на тила забрадка и изблещени очи.

— Няма го, няма го, няма го, мили мои! — викаше тя незнайно на кого. — Сакото и панталоните му са тук, но в сакото няма никого!

Тя изчезна през една врата и веднага след нея се чу звук от счупени чинии. От секретарската стая изскочи познатият на счетоводителя завеждащ първи сектор на комисията, но в такова състояние, че не го позна, и изчезна безследно.

Слисан от всичко това, счетоводителят стигна до секретарската стая, която служеше за преддверие към кабинета на председателя на комисията, и тук остана окончателно поразен.

През затворената врата на кабинета долиташе страховит глас, който безспорно принадлежеше на Прохор Петрович — председателя на комисията. „Хока ли някого?“ — зачуди се счетоводителят, огледа се и видя друго нещо: в кожения фотьойл, отметнала глава на облегалката, с мокра кърпа в ръката, с изпънати почти до средата на стаята крака седеше и неудържимо ридаеше личната секретарка на Прохор Петрович, хубавицата Анна Ричардовна.

Цялата й брадичка беше в размазано червило, а от миглите по прасковените й бузи се стичаха потоци разквасен аркансил.

Като видя, че някой е влязъл, Анна Ричардовна скочи, втурна се към счетоводителя, сграбчи го за реверите на сакото, раздруса го и започна да вика:

— Слава Богу! Най-после се намери поне един смелчак! Всички се разбягаха, всички ме предадоха! Елате, елате да ви заведа при него, не знам какво да правя! — и без да спира да ридае, помъкна счетоводителя към кабинета.

Щом се озова вътре, той изтърва чантата си и всичките му мисли се обърнаха надолу с главата. И трябва да кажем, че имаше защо. Зад огромното бюро с масивна мастилница седеше един празен костюм, който пишеше по хартията със суха перодръжка, без да я топи. Костюмът беше с вратовръзка, от джобчето му се подаваше писалка, но над яката нямаше нито шия, нито глава, нито пък от маншетите се подаваха някакви ръце. Костюмът беше погълнат от работа и изобщо не забелязваше суматохата, която цареше наоколо. Като чу, че някой влиза, той се облегна назад и над яката прозвуча добре познатият на счетоводителя глас на Прохор Петрович:

— Какво има? Не виждате ли, на вратата пише, че не приемам.

Красивата секретарка изпищя, закърши ръце и извика:

— Видяхте ли? Видяхте ли?! Няма го! Няма го! Върнете го, върнете го!

Изведнъж някой надникна в кабинета, ахна и изхвръкна навън. Счетоводителят усети, че краката му треперят, и седна на ръба на стола, но не забрави да вдигне чантата си. Анна Ричардовна подскачаше около него, дърпаше го за сакото и подвикваше:

— Винаги, винаги съм го спирала, когато ругаеше на дявол! Е, наруга се — изведнъж хубавицата изтича до бюрото и с мелодично нежен, малко гъгнив от плача глас възкликна: — Проша! Къде сте?

— Какъв „Проша“ съм ви аз? — високомерно попита костюмът и още по-дълбоко потъна в стола си.

— Не може да ме познае! Мен не може да познае! Разбирате ли? — зарида секретарката.

— Не ридайте в кабинета ми, ако обичате! — вече ядосан каза избухливият раиран костюм и с явното намерение да ги подпише, придърпа с ръкав следващите книжа.

— Не, не мога да гледам такова нещо, не, не мога! — извика Анна Ричардовна и се втурна към стаята си, а след нея като куршум изхвръкна и счетоводителят.

— Представяте ли си, седя си аз — разтреперана от вълнение и отново вкопчена в ръкава на счетоводителя, започна да разказва Анна Ричардовна — и влиза някакъв котарак. Черен, огромен като хипопотам^[1]. Аз, естествено, му викам „Пет!“ Той се маха, но на негово място влиза някакъв шишко, също с котешка физиономия, и ми казва: „Бива ли такова нещо, гражданко, да викате «пет!» на посетителите?“ И хоп — право при Прохор Петрович. Аз, разбира се, му викам: „Да не сте полудели?“ А той, нахалникът, си влиза директно и сяда на стола срещу него! Е, Прохор Петрович… е душа човек, но е малко нервен. Избухна! Така е. Изнервен е, работи като вол, как да не избухне? „Защо, казва, се вмъквате без разрешение?“ А онзи нахалник, представяте ли си, разположил се на стола, хили се и казва: „Ами дошъл съм, казва, да си поговорим по една работа“. Прохор Петрович отново се ядоса: „Зает съм!“ А онзи, моля ви се, отговаря: „Изобщо не сте зает…“ Е? Тогава вече на Прохор Петрович чашата му преля и той извика: „Ама на какво прилича това? Махнете го от тука да ме вземат дяволите!“ И представяте ли си, онзи се усмихва и казва: „Да ви вземат дяволите ли? Колко му е!“ И хоп, докато извикам, що да видя: оня с котешката физиономия го няма, а на стола се… седи… костюмът… Ъъъ! — с напълно изгубила очертанията си уста започна да вие Анна Ричардовна.

Тя се задави от ридания, пое си дъх, но занарежда вече съвсем несвързано:

— И пише, пише, пише! Страшна работа! Говори по телефона! Костюмът! Всички се разбягаха като зайци!

Счетоводителят само стоеше и трепереше. Но не щеш ли, съдбата му се усмихна. Със спокойна делова походка в секретарската стая влезе милицията, представлявана от двама души. Като ги видя, хубавицата се разрида още по-силно и посочи вратата на кабинета.

— Хайде да не ридаем, гражданко — спокойно каза първият, а счетоводителят, почувствал, че е напълно излишен тук, изскочи от стаята и след миг се озова на чист въздух.

В главата му беше пълен шемет, тя бучеше като кюнец и през бученето се чуваха откъслеци от приказките на капелмайсторите за снощния котарак, който участвал в сеанса. „Хе-хе! Дали не става дума за нашия писан?“

Като не успя да свърши никаква работа в комисията, стриктният Василий Степанович реши да се отбие в нейния филиал на „Ваганковски переулок“^[2]. И за да се поуспокои, отиде дотам пеш.

Градският зрелищен филиал се намираше в олющена от времето къща в дъното на един двор и бе известен с порфирените си колони във фоайето.

Но днес посетителите на филиала се чудеха не на колоните, а на ставащото под тях.

Неколцина стояха вцепенени и гледаха разплаканата госпожица, която седеше до масата за продажба на специализирана литература за зрелища. В момента тя не предлагаше никому нищо и когато я питаха със съчувствие, само махваше с ръка, докато в същото време и отгоре, и отдолу, и отстрани, от всички отдели на филиала ехтеше телефонният звън на поне двайсет побеснели апарата.

Госпожицата поплака малко, но изведнъж се сепна, извика истерично:

— Ето пак! — и ненадейно подхвана с вибриращ сопран:

— Славно море е свещени Байкал^[3]…

Куриерът, който се показа на стълбите, заплаши някого с юмрук и с глухия си, безцветен баритон запя заедно с госпожицата:

— Славният кораб — каче за кефали!

Някъде отдалеч на куриера започнаха да му пригласят, хорът се разрастваше и накрая песента екна из всички кътчета на филиала. В най-близката стая №6, където се намираше отделът по сметен контрол, особено се открояваше нечия мощна, леко дрезгава октава. На хора акомпанираше усилващият се звук на телефонните апарати.

— Хей, баргузин^[4], ти си сякаш заспал!… — крещеше куриерът на стълбите.

По лицето на девойката течаха сълзи, тя се опитваше да стисне зъби, но устата й сама се отваряше и тя пееше една октава по-високо от него:

— Скоро ще сме се прибрали!

Най-смайващо за безмълвните посетители на филиала беше, че хористите, пръснати на различни места, пееха в пълен унисон, сякаш целият хор бе строен и вперил поглед в някой невидим диригент.

Минувачите по „Ваганковски“ спираха до оградата на двора и се чудеха на веселбата, която цареше във филиала.

Щом свърши първият куплет, пеенето внезапно секна сякаш отново под диригентската палка. Куриерът изпсува тихо и изчезна. Тогава парадният вход се отвори и там застана един гражданин с леко манто, от което се подаваха полите на бяла престилка, а до него — милиционер.

— Докторе, направете нещо, много ви моля! — истерично извика девойката.

На стълбището дотича секретарят на филиала и явно пламнал от срам и смущение, подхвана на пресекулки:

— Вижте, докторе, това е случай на някаква масова хипноза… Та такова… трябва… — той не успя да довърши, запъна се и изведнъж запя с тенор:

— Шилка^[5] и Нерчинск^[6]…

— Глупак! — успя да извика девойката, но не обясни кого хока, ами пряко сили изкара една рулада и също запя за Шилка и Нерчинск.

— Дръжте се прилично! Стига сте пели! — обърна се докторът към секретаря.

По всичко личеше, че секретарят би дал мило и драго, за да спре да пее, само че не можеше и заедно с целия хор информира минувачите по улицата, че в ония дебри ни звярът свиреп го издебнал, ни вражи куршум го засегнал.

Щом куплетът свърши, девойката първа получи от лекаря порция валериан, след което заедно със секретаря той се втурна да дава и на останалите.

— Прощавайте, момиче — изведнъж се обърна към нея Василий Степанович, — тук да се е отбивал един черен котарак?

— Какъв котарак, бе? — ядно извика тя. — Магаре си имаме във филиала, магаре! — след което добави: — Нека ме чуе! На всички ще кажа.

И наистина каза какво се случило.

Завеждащият градския филиал, който (според думите й) „окончателно провалил развлеченията от лек характер“, страдал от манията да организира различни кръжоци.

— Хвърляше прах в очите на ръководството! — викаше тя.

За година успял да организира един кръжок по изучаване творчеството на Лермонтов, един по шах и шашки, един по пинг-понг и един по езда. До лятото имало опасност да организира и кръжок по гребане в сладководен водоем, и по алпинизъм.

И ето че днес през обедната почивка влиза той, завеждащият…

— И води подръка някакъв кучи син — разправяше девойката, — кой знае откъде го беше намерил, с карирани панталонки, с пукнато пенсне и… с една такава физиономия!

Веднага го представил на обядващите в столовата на филиала като изтъкнат специалист по организирането на хорови кръжоци.

Лицата на бъдещите алпинисти помръкнали, но завеждащият апелирал за бодрост, а специалистът се шегувал, подмятал закачки и се клел, че пеенето отнемало съвсем малко време, но между другото ползата от него била цял вагон.

Естествено, първи наскачали Фанов и Косарчук, най-известните подмазвачи във филиала, и заявили, че се записват. Тогава останалите служители се убедили, че пеенето няма да им се размине, и щат не щат също се записали в кръжока. Решили да пеят през обедната почивка, защото всичкото им останало време било заето с Лермонтов и шашките. За да даде пример, завеждащият заявил, че е тенор, и нататък всичко тръгнало като в кошмарен сън.

Карираният специалист капелмайстор извикал:

— До-ми-сол-до!

Измъкнал най-притеснителните иззад шкафовете, където се опитвали да се спасят от пеенето, казал на Косарчук, че има абсолютен слух, замънкал, заскимтял, помолил да проявят уважение към стария диригент песнопоец, почукал ги с камертона по пръстите и помолил да подхванат „Славно море“.

И те я подхванали. Много добре я подхванали. Карираният наистина си разбирал от работата. Изпели първи куплет. Тогава диригентът се извинил, казал „Ей сега се връщам“ и… изчезнал. Мислели, че наистина ще дойде след малко. Но минали десет минути, а него го нямало. Служителите страшно се зарадвали, че е избягал.

Изведнъж обаче някак от само себе си, водени от Косарчук, който може и да нямал абсолютен слух, но имал доста приятен висок тенор, запели втория куплет. Изпели го. Диригента го няма. Тръгнали да се връщат по местата си, но преди още да седнат, запели против волята си. А-а да спрат — ама не. Млъкнат за две-три минути и хайде пак. Млъкнат — и пак! Тогава се сетили, че става страшно. От срам завеждащият се заключил в кабинета си.

Изведнъж разказът на девойката секна. Валерианът изобщо не й беше подействал.

След четвърт час пред оградата на филиала на „Ваганковски“ спряха три камиона и в тях се качи целият личен състав начело със завеждащия.

Щом първият камион се люшна и мина през портата за към уличката, служителите, които стояха в каросерията и се държаха един друг за раменете, зинаха и цялата уличка се огласи от популярната песен. Вторият камион я поде, а след него и третият. И така заминаха. Забързаните минувачи хвърляха по някой бегъл поглед към камионите, но не се изненадваха, защото мислеха, че това са екскурзианти, тръгнали на излет. Наистина заминаваха извън града, само че не на екскурзия, а за клиниката на професор Стравински.

След половин час напълно обърканият счетоводител стигна до финансовия сектор на зрелищната комисия с надеждата най-сетне да се отърве от служебните пари. Вече препатил, той най-напред надникна в продълговатата зала, където зад матовите стъкла с позлатени надписи седяха служителите. Тук не откри никакви признаци на тревога или безобразие. Беше тихо, както трябва да бъде в едно прилично учреждение.

Василий Степанович промуши глава през гишето с надпис „Парични вноски“, поздрави непознатия чиновник и учтиво помоли за приходен ордер.

— За какво ви е? — попита чиновникът зад гишето.

Счетоводителят онемя.

— Искам да внеса пари. Аз съм от „Вариете“.

— Един момент — отговори служителят и мигом затули с решетката отвора на стъклото.

„Странно!“ — помисли си счетоводителят. Почудата му беше напълно обяснима. За първи път в живота се сблъскваше с подобно нещо. Всички знаем колко трудно се теглят пари; винаги може да възникнат някакви проблеми. Но в трийсетгодишната му практика нямаше случай, когато някое, било юридическо, било физическо лице, да се поколебае да вземе пари.

Решетката обаче най-накрая се отмести и счетоводителят се наведе към гишето.

— Много ли носите? — попита чиновникът.

— Двайсет и една хиляди седемстотин и единайсет рубли.

— Охо! — някак иронично отговори касиерът и му подаде зелената бланка.

Счетоводителят я знаеше много добре, попълни я бързо и започна да развързва канапа на пакета. Когато го разопакова, погледът му се замъгли и той простена мъченически.

Пред очите му се мержелееха чуждестранни пари. Имаше пачки и канадски долари, и английски лири, и холандски гулдени, и латвийски лати, и естонски крони…

— Ето още един гявол от „Вариете“ — чу нечий застрашителен глас над себе си онемелият счетоводител.

И Василий Степанович беше незабавно арестуван.