Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мастер и Маргарита, –1940 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017-2018 г.)

Издание:

Автор: Михаил Булгаков

Заглавие: Майстора и Маргарита

Преводач: Татяна Балова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Поредно издание

Издател: Издателство „Дамян Яков“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Радка Бояджиева; Ваня Мичева

Технически редактор: Стефан Сърчаджиев

Консултант: Сергей Голодов

Художник: Виктор Паунов

ISBN: 978-954-527-526-5; 978-954-527-525-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1468

История

  1. — Добавяне

Дванайсета глава
Черната магия и нейното разобличаване

Яхнал обикновен велосипед, на сцената на „Вариете“ изскочи един дребен човек с проядено жълто бомбе, крушовиден ален нос, карирани панталони и лачени обувки. Под звуците на фокстрота той направи едно кръгче и после нададе боен вик, от което велосипедът застана почти вертикално. След като се повози само на задно колело, човекът се обърна нагоре с краката, без да спира, успя да отвинти предното и да го захвърли зад кулисите, а сетне продължи пътя си, въртейки педалите с ръце.

Върху висока метална мачта с едно колело и седалка отгоре излезе пълна блондинка с трико и поличка, обсипана със сребърни звезди, която започна да обикаля в кръг. Когато я пресрещнеше, човекът надаваше приветствени викове и с крак сваляше бомбето от главата си.

Накрая пристигна едно дребосъче на около осем години със старческо лице, което заснова между големите с мъничкото си колело с монтирана на него автомобилна сирена.

Компанията направи няколко осмици и съпровождана от напрегнатите удари на барабана, стигна до ръба на сцената. Зрителите от първите редове ахнаха и се дръпнаха назад, защото на публиката й се стори, че цялата тройка заедно с уредите си ще се сгромоляса в оркестъра.

Велосипедите обаче спряха точно когато предните колела аха да паднат в бездната върху главите на музикантите. Силно извикаха „Ап!“ скочиха от колелата и започнаха да се покланят, блондинката изпрати на публиката няколко въздушни целувки, а дребосъчето смешно наду своята сирена.

Сградата се разтресе от аплодисменти, синята завеса се заспуска от двете страни и скри велосипедистите, зелените светлини с надпис ИЗХОД над вратите угаснаха и белите топки в паяжината на трапеците под купола блеснаха като слънца. Започна антрактът преди последната част.

Единственият човек, който изобщо не се интересуваше от чудесата на велосипедната техника на семейство Джули, беше Григорий Данилович Римски. Той седеше съвсем сам в своя кабинет, хапеше тънките си устни и по лицето му непрекъснато пробягваха тикове. Необикновеното изчезване на Лиходеев се допълни с напълно ненадейното изчезване на администратора Варенуха.

Знаеше се закъде е тръгнал, но той отиде… и не се върна! Затова Римски свиваше рамене и сам си шепнеше:

— Но защо?!

Странно нещо: като делови човек финансовият директор спокойно можеше да се обади там, закъдето се беше запътил Варенуха, и да попита какво става, но до десет часа тази вечер той така и не се реши да го направи.

В десет обаче, след като извърши същинско насилие над себе си, Римски вдигна слушалката и не щеш ли, откри, че телефонът му е мъртъв. Куриерът докладва, че и останалите телефони в сградата не работят. Това, разбира се, неприятно, но не свръхестествено събитие незнайно защо окончателно покруси финансовия директор, но същевременно го и зарадва, понеже отпадаше необходимостта да се обажда.

Веднага след като над главата му пламна и замига червената лампичка, известяваща началото на антракта, влезе куриерът и съобщи, че чуждестранният артист е пристигнал. Финансовият директор изведнъж потръпна и вече по-черен от облак, отиде зад кулисите, за да приеме госта, защото нямаше кой друг да го приеме.

От коридора, където вече дрънчаха сигналните звънци, под различни предлози в голямата гримьорна надничаха зяпачи. Тук бяха и фокусниците с ярки халати и чалми, и кънкьорът с бялото плетено яке, и бледият от пудрата разказвач, и гримьорът.

Пристигналата знаменитост смая всички с невиждано дългия си фрак с особена кройка и с това, че се яви с черно домино. Но най-интересни бяха двамата придружители на черния магьосник: карираният дългуч със спуканото пенсне и черният тлъст котарак, който влезе на задни лапи, най-непринудено седна на дивана и с присвити очи загледа оголените лампиони на гримьорната.

Римски се помъчи да се усмихне, от което физиономията му стана кисела и ядна, а после размени няколко поклона с безмълвния маг, седнал до котарака на дивана. Ръкувания не последваха. Но пък безпардонният кариран сам се представи на финансовия директор като „негов помощник“. Това изненада директора, и то отново неприятно: в договора не се споменаваше нищо за никакъв помощник.

Доста принудено и хладно Григорий Данилович се поинтересува за внезапно изтърсилия се дангалак и за това къде е апаратурата на артиста.

— Елмаз наш небесни, скъпоценни господин директоре — с треперлив глас отвърна помощникът на мага, — нашата апаратура винаги е с нас. Ето я! Айн, цвай, драй! — и като завъртя пред очите му възлестите си пръсти, той ненадейно измъкна иззад ухото на котарака собствения златен часовник на Римски с ланеца, който до одеве беше в джоба на жилетката на финансовия директор, под закопчаното сако, като ланецът беше прекаран през илика.

Римски неволно се хвана за корема, присъстващите ахнаха, а гримьорът, който надничаше през вратата, възкликна със задоволство.

— Това часовниче ваше ли е? Моля, заповядайте — фамилиарно усмихнат каза карираният и поднесе върху мръсната си длан притежанието на Римски.

— С такъв човек да не се возиш в трамвая — тихо и шеговито се обърна разказвачът към гримьора.

А котаракът извъртя още по-хитър номер от този с чуждия часовник. Той изведнъж стана от дивана, на задни лапи се приближи до масичката под огледалото, с предната лапа свали запушалката на гарафата, наля си чаша вода, изпи я, върна запушалката на мястото й и избърса мустаците си с парцалчето за сваляне на грим.

Тогава никой дори не ахна, всички само зяпнаха, а гримьорът прошепна с възхищение:

— Каква класа!

Изведнъж тревожно удари трети звънец и възбудени, предвкусващи интересния спектакъл, всички заизлизаха от гримьорната.

След малко глобусите в залата угаснаха, рампата блесна, освети в червено долната част на завесата и през светлия процеп пред публиката се появи един възпълен, хлапашки весел човек с избръснато лице, омачкан фрак и не много чиста риза. Това беше добре познатият на цяла Москва Жорж Бенгалски[1] — конферансие.

— И така, граждани — подхвана Бенгалски и се усмихна невинно, — сега ще видите изпълнението… — изведнъж сам се прекъсна и заговори с друга интонация: — Виждам, че в трета част публиката е доста по-многобройна. Днес тук е половината град! Завчера срещам един приятел и му казвам: „Защо не идваш при нас? Вчера дойде половината град.“ А той ми отговаря: „Аз живея в другата половина!“ — Бенгалски направи пауза в очакване да избухне смях, но понеже никой не се засмя, продължи: — … И така, да посрещнем прочутия чуждестранен артист мосю Воланд с неговия сеанс с черна магия! Е, всички разбираме — устата на Бенгалски се разтегна в мъдра усмивка, — че тя изобщо не съществува и че не е нищо повече от суеверие, просто маестро Воланд владее до съвършенство техниката на фокуса, което ще ни покаже в най-интересната част, тоест в нейното разобличаване, а понеже на всички до един ни е интересна и техниката, и самото й разобличаване, да поканим господин Воланд!

След като изприказва всички тия глупости, Бенгалски събра длани и приветствено замаха към процепа на завесата, от което тя тихо прошумоля и се вдигна.

Излизането на мага и неговия върлинест помощник заедно с котарака, който се движеше по сцената на задни лапи, много се хареса на публиката.

— Дайте ми кресло — тихо нареди Воланд. Изведнъж незнайно как и откъде на сцената се появи кресло и магът седна. — Драги Фагот[2] — обърна се Воланд към карирания дангалак, който явно имаше и друго име освен Коровиев, — кажи ми не ти ли се струва, че московското народонаселение доста се е променило?

Магът загледа стихналата публика, слисана от появата на креслото от въздуха.

— Точно така, месир — тихо отвърна Фагот-Коровиев.

— Прав си. Гражданите много са се променили, външно искам да кажа, както впрочем и самият град. За дрехите да не говорим, но са се появили тия… как им казват… трамваи, автомобили…

— Автобуси — почтително подсказа Фагот.

Публиката внимателно слушаше диалога, защото го мислеше за прелюдия към магическите фокуси. Кулисите бяха претъпкани с артисти и сценични работници и сред тях се виждаше напрегнатото бледо лице на Римски.

По физиономията на застаналия отстрани Бенгалски започна да се изписва недоумение. Той леко повдигна едната си вежда, възползва се от паузата и рече:

— Чуждестранният артист изразява възхищението си от Москва, която е израснала в техническо отношение, а също и от московчаните — и се усмихна първо към партера, а после към балконите.

Воланд, Фагот и котаракът обърнаха глави към конферансието.

— Нима съм изразил възхищение? — попита магът Фагот.

— Съвсем не, месир, никакво възхищение не изразихте — отвърна му той.

— Тогава какво говори този човек?

— Ами просто лъже! — звучно, така че да го чуе целият театър, заяви карираният помощник и като се обърна към Бенгалски, добави: — Браво за лъжата, гражданино!

От галерията се чу изблик на смях, а Бенгалски трепна и се изблещи.

— Но на мен, естествено, са ми интересни не толкова автобусите, телефоните и останалата…

— Апаратура! — подсказа карираният.

— Точно така, благодаря — бавно продължи магът с тежкия си бас, — колкото много по-важният въпрос дали тия граждани са се променили вътрешно?

— Да, много важен въпрос, господарю.

Зад кулисите започнаха да се споглеждат и да свиват рамене, Бенгалски се беше изчервил, а Римски — пребледнял. Но тогава, сякаш доловил надигащия се смут, магът каза:

— Ние обаче се заприказвахме, скъпи Фагот, а публиката започва да се отегчава. За начало покажи нещо по-елементарно.

Залата се раздвижи с облекчение. Фагот и котаракът застанаха в двата края на рампата. Фагот щракна с пръсти и се провикна юнашки:

— Три, четири! — улови от въздуха колода карти, разбърка ги и на лента ги изпрати към котарака. Котаракът улови лентата и я върна обратно. Атлазената змия изфуча, Фагот зина като гардже и я погълна карта по карта.

След това котаракът изнесе назад десния си крак, поклони се и с това предизвика неимоверни аплодисменти.

— Браво, браво! — с възхищение викаха зад кулисите.

А Фагот посочи с пръст партера и заяви:

— Сега, уважаеми граждани, това тесте е у гражданина Парчевски на седми ред, точно между банкнотата от три рубли и призовката за съда по делото за издръжка на гражданката Зелкова.

В партера се раздвижиха, започнаха да се понадигат и накрая някакъв гражданин, който наистина се казваше Парчевски, целият пламнал от изненада, извади от портфейла си колодата, размаха я във въздуха и се зачуди какво да я прави.

— Нека ви остане за спомен! — извика Фагот. — Нали снощи на вечеря казахте, че ако не беше покерът, за вас животът в Москва щеше да е ад.

— Изтъркан номер — чу се от балкона, — този от партера е техен човек.

— Така ли мислите? — провикна се Фагот и присви очи към балкона. — В такъв случай и вие сте от нашата банда, защото тестето е в джоба ви!

На балкона настъпи раздвижване и се чу радостен глас:

— Вярно! У него е! Тук, тук… Чакай! Но това са десетачки!

Насядалите в партера обърнаха глави. В галерията някакъв смутен гражданин откри в джоба си пачка с банков бандерол с надпис „Хиляда рубли“.

Съседите му се скупчиха около него, а той с почуда зачопли бандерола с нокът, за да види дали десетачките са истински, или някакви вълшебни.

— Ей богу, истински са! Десетачки! — радостно викаха от балкона.

— Искам и с мен да разиграете такава колода — весело помоли някакъв шишко в средата на партера.

— Авек плезир! — отвърна Фагот. — Но защо само с вас? Всички ще вземат най-дейно участие! — И изкомандва: — Погледнете нагоре!… Едно! — В ръката му се показа пистолет и той извика: — Две! — Пистолетът щръкна нагоре. — Три!

Нещо светна, гръмна и провирайки се между трапеците, от купола към залата започнаха да падат бели хартийки.

Те се въртяха, разхвърчаваха се настрани, трупаха се по галерията, отлитаха към оркестъра и сцената. След няколко секунди все по-обилният дъжд от банкноти стигна до седалките и зрителите започнаха да ги ловят.

Вдигаха се стотици ръце, през хартийките зрителите гледаха към осветената сцена и виждаха съвсем истински и праведни водни знаци. Мирисът им също не оставяше никакви съмнения: това беше несравнимият по прелест мирис на току-що напечатани пари. Целият театър бе обзет първо от радост, а после и от захлас. Отвред се чуваше думата „десетачки, десетачки“, отекваха възгласи „Ах! Ах!“ и весел смях. Някои от зрителите вече лазеха между редовете и бъркаха под седалките. Мнозина се бяха качили отгоре да си хванат от непокорните капризни хартийки.

По лицата на милиционерите полека започна да се изписва недоумение, а артистите безцеремонно започнаха да излизат от кулисите.

От първи балкон се чу глас „Дай си ми я? Тя си е моя! Летеше към мен!“ и друг: „Я не ме бутай, че да не те бутна аз!“ Изведнъж се чу плесница. Тозчас на първи балкон се появи милиционерска каска и някой бе отведен.

Изобщо възбудата нарастваше и кой знае докъде щеше да се стигне, ако Фагот внезапно не беше духнал във въздуха и не бе спрял дъжда от пари.

Двама младежи размениха многозначителни весели погледи, станаха от местата си и се насочиха право към бюфета. В театъра цареше шум и очите на всички зрители блестяха от възбуда. Да, да, кой знае докъде щеше да се стигне, ако Бенгалски не бе намерил в себе си сили да се размърда. В старанието си да се овладее докрай, той по навик потри ръце и с възможно най-звучен глас каза:

— Ето, граждани, видяхме един от случаите на така наречената масова хипноза. Чисто научен опит, който по възможно най-убедителния начин доказва, че в магията не съществуват никакви чудеса. Нека помолим маестро Воланд да ни разкрие целия номер. Сега, граждани, ще видите, как тези уж парични знаци ще изчезнат също толкова внезапно, както са се появили.

И взе да ръкопляска, но напълно сам и по лицето му заигра уверена усмивка, но в очите му изобщо нямаше такава увереност, в тях се четеше по-скоро зов за милост.

Публиката не хареса думите на Бенгалски. Настана пълно мълчание, но карираният Фагот го прекъсна.

— Отново се сблъскваме с така наречената лъжа — заяви той с висок кози тенор, — банкнотите са истински, граждани!

— Браво! — отсечено ревна един бас някъде отвисоко.

— Между другото, тоя — и Фагот посочи Бенгалски — ми дотегна. Непрекъснато си вре носа където не му е работа и ни разваля сеанса с лъжливи забележки! Какво да го правя?

— Откъснете му главата! — строго се обади някой от втори балкон.

— Какво казахте? А? — тозчас реагира на ужасното предложение Фагот. — Да му откъсна главата ли? Това е идея! Бегемот! — извика той на котарака. — Хайде! Айн, цвай, драй!

И тогава стана нещо невиждано. Козината на котарака настръхна и той измяука сърцераздирателно. После се сви на кълбо и като пантера скочи право върху гърдите на Бенгалски, а от там — върху главата му. Котаракът изръмжа, впи едрите си лапи в рядката коса на конферансието, нададе див вой, врътна главата насам-натам и я откъсна от дебелия врат.

Две хиляди и петстотин души в театъра скочиха като един. Кръвта от разкъсаните шийни артерии бликна нагоре като фонтан и заля нагръдника на фрака. Обезглавеното тяло зарита някак странно и седна на пода. В залата се чуха истерични женски писъци. Котаракът подаде главата на Фагот, той я вдигна за косата, показа я на публиката, а главата извика отчаяно към целия театър:

— Лекар!

— Ще продължаваш ли да дрънкаш глупости? — страховито попита Фагот разплаканата глава.

— Няма вече! — изхърка тя.

Изведнъж един глас от ложата надвика шумотевицата:

— За Бога, не го мъчете!

И магът обърна лицето си нататък.

— Е, граждани, да вземем да му простим ли, що ли? — попита залата Фагот.

— Да му простим! Да му простим! — чуха се отначало отделни и предимно женски гласове, но после те се сляха в общ хор с мъжките.

— Какво ще заповядате, месир? — попита Фагот човека с маската.

— Е, добре — замислено отговори той, — хора като хора. Обичат парите, но винаги е било така… Човечеството обича парите, независимо от какво са направени, дали от кожа, дали от хартия, дали от бронз, или от злато. Добре де, нехайни са… е, какво сега… но в сърцата им понякога бие милосърдие… обикновени хора… общо взето като предишните… само дето жилищният проблем ги е покварил… — и заповяда високо: — Върнете му главата.

С много премерени движения котаракът надяна главата на шията и тя застана точно на мястото си, сякаш не беше се разделяла с нея.

И най-важното — не остана дори белег. Котаракът попи с лапи фрака и нагръдника на Бенгалски и следите от кръв изчезнаха. Фагот му помогна да се изправи, мушна в джоба на фрака му пачка рубли и го изпроводи от сцената с думите:

— Хайде, марш оттука! Само ни разваляте веселбата.

Озъртайки се с недоумение и залитайки, конферансието едва стигна до пожарния кран и там му прилоша. Той извика жално:

— Олеле, главата ми!

Заедно с другите към него се завтече Римски. Конферансието плачеше, посягаше към нещо във въздуха и мърмореше:

— Дайте си ми главата! Главата ми дайте! Вземете апартамента, вземете картините, само ми върнете главата!

Куриерът хукна да търси лекар. Опитаха се да сложат Бенгалски да легне на дивана в гримьорната, но той започна да се дърпа и да буйства. Трябваше да повикат линейка. Когато откараха нещастното конферансие, Римски изтича обратно до сцената и видя, че там стават нови чудеса. Да, между другото, дали по това време, или малко по-рано, магът изчезна заедно с овехтялото си кресло и трябва да кажем, че погълната от невероятните неща, които Фагот започна да прави на сцената, публиката изобщо не го забеляза.

След като отпрати пострадалото конферансие, Фагот заяви следното:

— Сега вече, като разкарахме тоя досадник, хайде да си отворим дамски магазин!

Подът на сцената тозчас се покри с персийски килими, появиха се огромни огледала, осветени отстрани със зеленикави неонови лампи, а между огледалата — витрини, в които зрителите с приятна изненада видяха дрехи от Париж в различни разцветки и модели. Такива имаше в едните витрини, а в другите беше пълно с дамски шапки — и с перца, и без перца, и с катарами и без — и стотици обувки — черни, бели, жълти, кожени, атлазени, велурени, с каишки и с камъчета. Между обувките се редяха кутийки и в тях блестяха ръбовете на кристални флакони. Купища чанти от кожа на антилопа, от велур, от коприна, а помежду им — камари от изваяни златни продълговати гилзи с червила.

Дошлата дявол знае откъде червенокоса хубавица с черен вечерен тоалет, безупречно красива, ако не беше странният белег на шията й, започна да се усмихва пред витрините като собственичка.

Прелъстително ухилен, Фагот заяви, че фирмата напълно безплатно заменя стари дамски дрехи и обувки за парижки тоалети и парижки обувки. Същото каза и за чантите, парфюмите и останалото.

Котаракът поотмести задната си лапа, а с предната започна да прави някакви жестове, характерни за портиерите, които отварят вратата.

Макар и дрезгаво, но сладостно хубавицата занарежда с френско произношение нещо не съвсем разбираемо, но от лицата на жените в партера пролича, че е много примамливо:

— Герлен, Шанел номер пет, Мицуко, Нарсис ноар, вечерни рокли, рокли за коктейли…

Фагот се кълчеше, котаракът се кланяше, хубавицата отваряше стъклените витрини.

— Заповядайте! — крещеше Фагот. — Без притеснения, без церемонии!

Публиката се вълнуваше, но никой не дръзваше да отиде. Накрая обаче от десети ред в партера излезе една брюнетка и като се усмихна, сякаш й е абсолютно безразлично и пет пари не дава, мина отстрани и се качи по стълбицата на сцената.

— Браво! — подвикна Фагот. — Приветствам първата посетителка! Бегемот, стол! Да започнем с обувките, мадам.

Брюнетката седна на стола и Фагот тозчас изтърси на килима пред нея цяла камара обувки.

Тя свали дясната си, премери една лилава, тропна няколко пъти в килима и огледа токчето.

— Нали няма да ми стягат? — попита колебливо.

На което Фагот възкликна докачено:

— Но моля ви се, моля ви се! — а котаракът измяука обидено.

— Ще взема този чифт, мосю — с достойнство каза брюнетката и обу и другата.

Старите й чепици бяха изхвърлени зад завесата, натам се насочи и тя самата, придружавана от червенокосата хубавица и Фагот, който носеше заедно със закачалките няколко бутикови рокли. Котаракът се суетеше, помагаше и за да си придаде повече важност, окачи на врата си един шивашки метър.

След малко брюнетката излезе иззад завесата с такава рокля, че целият партер ахна. Неимоверно разхубавена, храбрата жена спря пред огледалото, присви разголеното си рамо, докосна косата на тила си и се обърна да се огледа отзад.

— Фирмата моли да приемете това за спомен — каза Фагот и й подаде една отворена кутия с флакон.

— Мерси — надменно отговори брюнетката и слезе по стълбичката в партера. Докато тя вървеше, зрителите скачаха да докоснат кутийката.

Тогава вече се започна и жените от всички страни се устремиха към сцената. Сред всеобщия възбуден говор, смях и въздишки се чу мъжки глас „Не ти разрешавам!“ и един женски: „Деспот и еснаф, не ми извивай ръката!“ Жените изчезваха зад паравана, оставяха там своите рокли и излизаха с нови. По табуретките с позлатени крачета бяха насядали цяла редица дами, които енергично потропваха по килима с новите си обувки. Фагот коленичеше, помагаше им с роговата обувалка, котаракът изнемогваше от купчината чанти и чепици, сновеше между витрините и табуретките, хубавицата с белега на шията ту се появяваше, ту изчезваше и се стигна дотам, че започна да дърдори само на френски, но най-чудното беше, че всички жени я разбираха от половин сричка, дори тези, които не знаеха нито дума френски.

Всеобща почуда предизвика един мъж, който също се пръкна на сцената. Той заяви, че жена му била болна от грип и затова моли да й изпратят нещо чрез него. За доказателство, че наистина е женен, гражданинът беше готов да покаже паспорта си. Заявлението на грижовния съпруг бе посрещнато с бурен смях, Фагот извика, че му вярва напълно, че няма нужда от паспорта, и връчи на гражданина два чифта копринени чорапи, а котаракът добави от себе си едно червило.

Закъснелите жени напираха към сцената, от която слизаха късметлийките в бални рокли, в халати с дракони, със строги делови костюми, с шапки, нахлупени над едната вежда.

Тогава Фагот обяви, че понеже времето напредва, точно след една минута магазинът ще бъде затворен до утре вечерта, и тогава на сцената настана неимоверна суматоха. Жените бързаха да грабнат по някой чифт обувки, без да ги мерят. Една от тях нахлу зад паравана като буря, свали там костюма си и грабна първото, което й падна — копринен халат на огромни букети, а освен това успя да отмъкне и два парфюма.

Точно след минута отекна пистолетен изстрел, огледалата изчезнаха, витрините също, табуретките и килимът се изпариха, параванът — и той. Последна изчезна огромната планина от стари дрехи и обувки и сцената отново стана строга, празна и гола.

Тогава вече се включи още едно действащо лице.

От втора ложа се чу приятен, звучен и много настойчив баритон:

— Все пак, гражданино артист, желателно е незабавно да разкриете пред зрителите техниката на вашите фокуси, особено фокуса с банкнотите. Желателно е също така да върнете конферансието на сцената. Зрителите се вълнуват за неговата съдба.

Баритонът принадлежеше не на кого да е, а на почетния гост тази вечер Аркадий Аполонович Семплеяров[3], председател на акустичната комисия на московските театри.

Аркадий Аполонович се беше настанил в ложата заедно с две дами: едната — възрастна, скъпо и модерно облечена, а другата — млада, хубава и облечена по-семпло. Както се установи скоро след това, при изготвянето на протокола, първата от тях беше съпругата му, а втората — негова далечна роднина, начинаеща и перспективна актриса, пристигнала от Саратов и живееща у Аркадий Аполонович и жена му.

— Пардон! — отвърна Фагот, — извинявам се, но тук няма нищо за разкриване, всичко е ясно.

— Не, извинете! Разкриването е абсолютно задължително. Иначе вашите бляскави номера ще оставят тягостно впечатление. Зрителската маса настоява за обяснение.

— Зрителската маса — прекъсна го наглият дангалак — май не претендира за нищо? Но предвид дълбокоуважаемото ви желание, Аркадий Аполонович, добре, ще направя разкритието. Но за целта позволете да покажем още едно съвсем малко номерче?

— Разбира се — покровителствено отвърна Аркадий Аполонович, — но задължително да го разкриете!

— Слушам, слушам. И така, разрешете да ви попитам, Аркадий Аполонович, къде бяхте снощи?

При този неуместен и дори безочлив въпрос лицето на Аркадий Аполонович се промени, и то доста.

— Снощи Аркадий Аполонович беше на заседание на акустичната комисия — много надменно заяви жена му, — но аз не разбирам какво общо има това с магията?

— Уи, мадам — съгласи се Фагот, — естествено, че не разбирате. Колкото до заседанието, вие сте в пълна заблуда. Аркадий Аполонович е тръгнал за въпросното заседание, каквото между другото за вчера не е имало насрочено, но после пред сградата на акустичната комисия на „Чисти езера“ е освободил шофьора си (целият театър утихна), след което с автобуса е отишъл на улица „Елоховская“ у артистката от пътуващия районен театър Милица Андреевна Покобатко и й е гостувал докъм четири часа.

— Олеле! — мъченически възкликна някой в пълната тишина.

А младата роднина на Аркадий Аполонович изведнъж избухна в страшен дрезгав смях.

— Всичко е ясно! — възкликна тя. — И аз отдавна го подозирах. Сега ми е ясно защо тая некадърница получи ролята на Луиза!

Внезапно тя замахна с късия си дебел лилав чадър и удари Аркадий Аполонович по главата.

А подлият Фагот, същият — Коровиев, извика:

— Ето, почитаеми граждани, един от случаите на разкриване, за които Аркадий Аполонович толкова настояваше!

— Как смееш да докосваш Аркадий Аполонович, негоднице? — застрашително попита жена му и се изправи в ложата в целия си гигантски ръст.

Младата роднина бе обзета от втори кратък прилив на сатанински смях.

— За друг може и да не се отнася — с кикот отговори тя, — но аз смея да го докосна! — и отново се чу сух пукот от чадъра, който отскочи от главата на Аркадий Аполонович.

— Милиция! Арестувайте я! — така страшно извика съпругата на Семплеяров, че на мнозина сърцата им се смразиха.

Тогава изведнъж котаракът изтича до ръба на рампата и с човешки глас кресна към целия театър:

— Край на сеанса! Маестро! Изпраскайте някой марш!!!

Без да си дава сметка какво прави, влуденият диригент замахна с палката и оркестърът засвири, не, подхвана, не, и дори не гръмна, ами направо изпраска, както отвратително се изрази котаракът, някакъв невероятен и безподобен по своята арогантност марш.

За миг се чуха сякаш прозвучалите някога, под някакви южни звезди, в някое кафе-шантан странни, но брутални думи на този марш:

Това превъзходителство

Цени домашни птици,

Раздава покровителство

На хубави девици!!!

Може думите и да не са били такива, а съвсем други, някакви крайно неприлични, макар и със същата музика. Няма значение, важното е, че накрая във „Вариете“ настана нещо като вавилонско стълпотворение. Към ложата на Семплеяров се устреми милиция, по парапета се покатериха сеирджии, чуваха се адски взривове от смях и бесни викове, заглушавани от златния звънтеж на чинелите в оркестъра.

Сцената внезапно опустя, мошеникът Фагот, а също и наглият котарак Бегемот се изпариха и изчезнаха, както преди това бе изчезнал магът заедно креслото си с овехтяла тапицерия.

Бележки

[1] Фамилията Бенгалски е разпространен сценичен псевдоним. Непосредствен прототип на Ж. Бенгалски е едно от конферансиетата в Московския Мюзик хол (до голяма степен първообраз на Театър „Вариете“) — Георгий (или Жорж) Раздолски.

Но Жорж Бенгалски има и друг прототип, много добре известен на Булгаков. Това е единият от двамата ръководители на МХАТ — Владимир Иванович Немирович-Данченко (1858–1943), увековечен в „Театрален роман“ в образа на единия от двамата директори на Независимия театър — Аристарх Платонович, който почти непрекъснато живее в чужбина. Булгаков не симпатизира на Немирович-Данченко и не го крие, по-специално в писмата до третата си съпруга Е. С. Булгакова, чиято сестра Олга Сергеевна Бокшанска (1891–1948) е секретарка на Владимир Иванович.

В писмото си от 2 юни 1938 г. авторът на „Майстора и Маргарита“, който диктува на балдъзата си романа, се опасява, че Немирович-Данченко ще затрупа секретарката си с работа и така ще спре напечатването на главната творба на Булгаков:

„Обзета от особено възторжено настроение (става дума за О. С. Бокшанска), нарича Немирович «Този стар циник!» и се смее щастливо.

От този стил на човек може да му призлее!

Ех, бях ти писал да не мислиш за театъра и за Немирович, а аз самият мисля за него. Но можех ли да допусна, че той ще навреди и на романа?“

А на 3 юни 1938 г. Булгаков съобщава на жена си:

„Виж каква разкошна фраза (цитира О. С. Бокшанска): «Би трябвало да покажеш романа на Владимир Иванович». (И то в момент, когато е много смутена и замислена).

Как не! Направо изгарям от нетърпение да покажа романа си на този филистер“.

[2] „Фагот“ е музикален инструмент. Но „Радост“ означава „шут“.

[3] Фамилията „Семплеяров“ е производна от фамилията на добре познатия на Булгаков композитор и диригент Александър Афанасиевич Спендиаров (1871–1928). Втората съпруга на писателя Л. Е. Белозерска си спомня за запознаването със Спендиаров и неговото семейство в началото на 1927 г. и цитира записките от дневника на дъщеря му Марина (1903–1984): „Двамата с татко бяхме у Булгакови. Преди това Любов Евгениевна ме попита коя е любимата гозба на татко. Казах й «Пъдпъдъци с червено зеле». Сутринта търсих татко да му кажа адреса на Булгакови… Спомням си гласа му по телефона: «Ти ли си, Марюшка? Добре де. Казвай адреса… Добре, ще дойда, рожбо». Когато отидох, Михаил Афанасиевич, Любов Евгениевна и татко седяха на масата. Татко — с гръб към светлината на фона на коледната елха. Изненада ме това, че е тъжен и посърнал. Сякаш се беше затворил изцяло в себе си, в мрачните си мисли, и без да излиза от малкия си мрачен тогавашен свят, загледан в чинията, говореше за безбройните си проблеми. После някак ненадейно за всички започна да възхвалява Армения. Явно, че в шумната и многолюдна Москва се беше затъжил за нея“.

Самата Л. Е. Белозерска казва за прототипа А. А. Семплеяров следното: „На мен Александър Афанасиевич ми хареса, но ми се видя доста угрижен и затова — някак отнесен“. Точно така изглежда А. А. Семплеяров след скандала в театър „Вариете“, където Коровиев-Фагот разкрива любовните му похождения. Тогава на телефонното позвъняване съпругата на А. А. Семплеяров „отговори мрачно, че Аркадий Аполонович не е добре, легнал е да си почине и не може да се обади“.

Но главен прототип на А. А. Семплеяров, когото до известна степен маскира фигурата на арменеца А. А. Спендиаров, е грузинецът Авел Софронович Енукидзе (1887–1937), който през периода 1922–1935 г. е секретар на Президиума на Централния изпълнителен комитет и председател на Правителствената комисия за ръководство на Болшой и на Художествения театър. За същинското театрално изкуство тази комисия е също толкова излишна, както и акустичната комисия на А. А. Семплеяров, но тя представлява и допълнителна бариера за „идеологически вредните“ спектакли. Енукидзе е член и на колегията на Наркомпрос и на Държавната комисия по просветата, намиращи се на „Чистие пруди“ №6. На „Чистие пруди“ се намира и акустичната комисия на А. А. Семплеяров.

Енукидзе има слабост към нежния пол, особено към актрисите от подведомствените театри, което при поредната „чистка“ във висшия ешелон на властта става повод за свалянето му. На 7 юни 1935 г. Пленумът на ЦК на ВКП(б) взема решение, една от точките в което звучи така: „За политическо и битово разложение бившият секретар на ЦИК на СССР др. А. Енукидзе да бъде изключен от ЦК на ВКП(б).“ На 16 декември 1937 г. А. С. Енукидзе заедно с редица други подсъдими, сред които е и Б. С. Щайгер, прототип на Барон Майгел, е осъден от Военната колегия на Върховния съд на СССР по обвинение „в измяна на Родината, терористична дейност и системен шпионаж в полза на чужда държава“ и разстрелян (мислещите му съвременници едва ли са се съмнявали в това, че обвиненията са просто изфабрикувани).

Още през 1931 г. А. А. Семплеяров фигурира в списъка от персонажи на бъдещия роман. Тогава той е наречен Пафнутий Аркадиевич Семплеяров. В сцената с черната магия в театър „Вариете“ А. А. Семплеяров първоначално се появява във варианта от края на 1934 г. Сатиричното изобразяване на А. С. Енукидзе в този облик е продиктувано от факта, че в края на април 1934 г. точно на него Булгаков изпраща молба за двумесечно пътуване в чужбина, а както отбелязва в дневника си на 4 май 1934 г. третата съпруга на писателя — Е. С. Булгакова, секретарят на ВЦИК не рискува сам да реши въпроса за заминаването и поставя върху молбата резолюцията: „Да се изпрати в ЦК“. В резултат на което заминаването се проваля. Следва отказ в унизителна за писателя и жена му форма. „Разобличаването“ на А. А. Семплеяров по време на сеанса с черната магия е своеобразно отмъщение на Булгаков срещу А. С. Енукидзе, и то много преди свалянето на Авел Софронович. Но в епилога, написан вече след смъртта на злощастния секретар на ВЦИК и председател на комисията за двата най-големи театъра в страната, авторът на „Майстора и Маргарита“ смекчава участта на героя в сравнение с тази на неговия прототип А. С. Енукидзе: А. А. Семплеяров е само изпратен в Брянск като началник на гъбарския пункт, защото той „никак не се справяше с акустичната работа и колкото и да се мъчеше да я подобри, тя си остана такава, каквато си беше“. Тук виждаме косвен намек за безполезността на забранително-разрешителната дейност на А. С. Енукидзе като правителствен ръководител на Болшой и на Художествения театър.

Името и презимето на А. А. Семплеяров — Аркадий Аполонович, може да се преведе като „пастир на Аполон“, защото „Аркадий“ означава пастир — ироничен намек за това, че А. А. Семплеяров служи на бога покровител на изкуството (името на персонажа в черновата от 1931 г. е Пафнутий, което от древногръцки се превежда като „принадлежащ на Бога“).

А. А. Семплеяров е генетично свързан със споменатия персонаж от пиесата от 1931 г. „Адам и Ева“ — всесилния покровител на конюнктурния писател Пончик-Непобеда, Аполон Акимович, който го иска „за свещена жертва“ досущ като бог Аполон. В „Майстора и Маргарита“ А. А. Семплеяров изпълнява същата функция.

А. А. Семплеяров има още един неочакван прототип. В писмото си до своя приятел С. А. Ермолинский от 14 юни 1936 г., веднага след пристигането си в Москва след гастрола на МХАТ в Киев, Булгаков между другото съобщава: „Когато влакът тръгна и аз може би за последен път погледнах към Днепър, в купето влезе един продавач на книги и продаде на Люся четвърти брой от «Театър и драматургия». Видях я, че докато чете, тя пребледнява. На всяка крачка — за мен. Но какво пишат! Майерхолд е изфабрикувал особена гадост. Този човек е толкова безпринципен, че изглежда така, сякаш се движи по тоя свят без панталони, само по долни гащи.“

Този епизод е отразен и в записките на Е. С. Булгакова от 12 юни 1936 г. В дневника си тя пише: „Когато пътувахме на връщане, във влака си купихме поредния брой на списание «Театър и Драматургия». В уводната «Молиер» е наречен «долнопробна фалшификация». После — още няколко низости, включително грозното изявление на Майерхолд по адрес на М.А. А Майерхолд беше молил М.А. да му изпраща всяка пиеса, която напише.“

Броят на „Театър и драматургия“, който си купуват Булгакови, е посветен на разискванията по време на събранието на театралните дейци в Москва на 26 март 1936 г. относно няколкото статии в „Правда“ по въпросите на изкуството, включително статията „Външен блясък и фалшиво съдържание“, заради която „Кабала святош“ („Молиер“) е свалена от сцената на МХАТ.

Всеволод Емилиевич Майерхолд (1874–1940) заявява: „Театралната общественост очаква в изказването си от критика на другите театри да премина към разгърната самокритика… Има един Театър на сатирата, който всъщност не е лош театър… В него смехът се превръща в зъбене. Той започва да търси автори, които според мен в никакъв случай не бива да бъдат допускани в него. Там например се е промъкнал Булгаков“.

Може би тези думи по някакъв начин са спомогнали от сцената на Театъра на сатирата да бъде свален стигналият до генерална репетиция „Иван Василиевич“. Творецът на „новото изкуство“ тук не толкова отмъщава на Булгаков за не особено ласкавия му отзив в „Съдбовни яйца“ („Театърът, наречен на името на покойния Всеволод Майерхолд, починал, както знаем, през 1927 година по време на постановката на пушкинския «Борис Годунов», когато падат трапеците с голите боляри“) — защото и след това той моли несретния драматург за пиеса, която да постави, тъй като се стреми да демонстрира солидарност с партийния печатен орган в безнадеждния си опит да спаси своя театър. Не успява да го спаси. През декември 1937 година театър „Майерхолд“ е закрит и от записките на Е. С. Булгакова личи, че Михаил Афанасиевич никога не изразява съжаление по този повод.

Но пък в монолога на А. А. Семплеяров прозира явна пародия на изказването на В. Е. Майерхолд. Във варианта от 1934 г. речта на А. А. Семплеяров звучи по следния начин: „Все пак щеше да ни е приятно, гражданино артист… ако ни бяхте разкрили техниката на масовата хипноза и по-специално на паричните знаци…“ — „Пардон — отвърна карираният, — това не е хипноза с извинение. И тук няма нищо за разкриване…“ „Извинете — каза Аркадий Аполонович, — но все пак е твърде желателно. Зрителските маси…“

Докато в окончателния текст А. А. Семплеяров се изразява почти като Майерхолд по време на дискусията през март 1936 г.: „Зрителските маси настояват за обяснение“. Към Майерхолд сега е ориентирано и описанието на обкръжението на А. А. Семплеяров в театър „Вариете“: „Аркадий Аполонович се беше настанил в ложата заедно с две дами: едната — възрастна, скъпо и модерно облечена, а другата — млада, хубава и облечена по-семпло. Както се установи скоро след това, при изготвянето на протокола, първата от тях беше съпругата му, а втората — негова далечна роднина, начинаеща и перспективна актриса, пристигнала от Саратов и живееща у Аркадий Аполонович и жена му.“ В. Е. Майерхолд произхожда от семейство на немци от Поволжието и поддържа тесни връзки със Саратов, като кани оттам на постоянна работа в Театъра на революцията станалия по-късно известен режисьор А. М. Роом (1894–1976).

Булгаков пародира думите на Майерхолд, че от него се иска самокритика, която в изказването на Майерхолд е заменена с критикуване на другите. А. А. Семплеяров е публично разобличен в любовни похождения и макар не пряко, както жертвите на френската мода, но фигуративно е изложен на показ пред всички само по долни гащи. Втората съпруга на Майерхолд актрисата от неговия театър Зинаида Николаевна Райх (1894–1939) е с двайсет години по-млада от него, също както мнимата роднина от Саратов — от А. А. Семплеяров.

Името и презимето на Аркадий Аполонович в „Майстора и Маргарита“ и на Аполон Акимович в „Адам и Ева“ може да са били подсказани на Булгаков от едно домашно обстоятелство: според спомените на втората съпруга на писателя Л. Е. Белозерская, нейният инструктор по езда се е казвал Константин Аполонович.