Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (23)

Двайсет и трета глава
Грандиозният бал при Сатаната

Наближаваше полунощ и трябваше да побързат. Маргарита виждаше всичко като през мъгла. Успя да запомни свещите и басейна от полускъпоценен камък. Когато стъпи на дъното му, Хела и Наташа, която й помагаше, я обляха с някаква гореща, гъста и червена течност. Маргарита усети по устните си солен вкус и разбра, че са я окъпали с кръв. Кървавата мантия се смени от друга — гъста, прозрачна, възрозова и на Маргарита й се зави свят от розовото масло. После я проснаха върху едно кристално ложе и започнаха да я разтриват до блясък с някакви големи зелени листа. Тогава нахлу котаракът и взе да помага. Той клекна в краката й и започна да ги лъска както уличен ваксаджия — ботуши. Маргарита не успя да разбере кой й направи обувки от листенцата на бледа роза и как златните им токи се закопчаха сами. Някаква сила я вдигна и я постави пред огледалото, а сетне в косата й блесна кралска диамантена корона. Отнякъде дойде Коровиев и увеси на гърдите й тежко изображение на черен пудел^[1] в овална рамка и с дебела верига. Този накит извънредно много притесни кралицата. Веригата веднага започна да протрива шията й, а медальонът да й тежи. Но едно нещо възнагради Маргарита за неудобството, причинявано от веригата с черния пудел — почитанието, с което започнаха да се отнасят към нея Коровиев и Бегемот.

— Спокойно, спокойно, спокойно! — мърмореше Коровиев пред вратата на стаята с басейна. — Няма как, така трябва, така трябва. Кралице, позволете ми да ви дам един последен съвет. Сред гостите ще има различни, ах, много различни хора, но към никого не показвайте благосклонност, кралице Марго! А дори някой да не ви хареса… Знам, че вие няма да дадете израз, разбира се… Не, не, да не мислим за това! Ще го забележи, веднага ще го забележи. Трябва да го обикнете, да го обикнете, кралице. И тогава домакинята на бала ще бъде възнаградена стократно! И още нещо: не пропускайте никого. Поне една усмивка, ако нямате време да размените някоя дума, поне един поглед. Всичко друго, само не и пренебрежение. От него те ще залинеят…

И придружавана от Коровиев и Бегемот, Маргарита прекрачи от басейна към пълния мрак.

— Аз, аз — прошепна котаракът, — аз ще дам сигнала!

— Давай! — отвърна в тъмното Коровиев.

— Бал! — пронизително вресна котаракът и Маргарита бързо и за малко стисна очи.

Балът я връхлетя изведнъж във вид на светлина и същевременно като звук и мирис. Коровиев я понесе под ръка и тя се видя заобиколена от тропическа гора. Червеногръди зеленоопашати папагали, вкопчени в лианите, скачаха по тях и крещяха оглушително: „Възхитен съм!“ Но гората бързо свърши и нейният задух като в баня изведнъж се смени от прохладата на балната зала с колони от жълтеникав искрящ камък. Тази зала, също както и гората, беше абсолютно празна, само край колоните стояха неподвижни голи негри със сребърни ленти на челата. Лицата им станаха кафеникави от вълнение, когато Маргарита и свитата й, в която незнайно как се беше включил и Азазело, влетяха в залата. Тогава Коровиев пусна ръката на Маргарита и прошепна:

— Право към лалетата!

Пред нея израсна ниска стена от бели лалета, а оттатък тя видя безброй лампички, белите нагръдници и черните рамене на мъже с фракове. Тогава разбра откъде идва балният шум. Връхлетя я ревът на медните инструменти, а бликналият изпод него фонтан на цигулките обля тялото й като с кръв. Оркестърът от над сто музиканти свиреше полонеза.

Като видя Маргарита, застаналият пред тях човек с фрак пребледня, взе да се усмихва и изведнъж с един мах на ръцете вдигна целия състав. Без нито за миг да спира да свири, оркестърът стоеше и я обливаше със звуци. Човекът отпред се обърна към нея, поклони се ниско с разперени встрани ръце, а Маргарита му се усмихна и му махна.

— Не, не е достатъчно, не е достатъчно — зашепна Коровиев — той цяла нощ няма да мигне. Извикайте му: „Приветствам ви, кралю на валсовете!“

Маргарита извика и се изненада, че гласът й екна като камбана и надви воя на оркестъра. От щастие човекът трепна, сложи лявата си ръка на гърдите, а с дясната продължи да размахва бялата палка.

— Още, още — прошепна Коровиев, — погледнете наляво, към първите цигулки и кимнете така, че всеки да си мисли, че го познавате лично. Тук са само световни гении. Ето този, зад първия пулт, е Вийотан^[2]. Атака, добре. Сега нататък.

— Кой дирижира? — отлитайки попита Маргарита.

— Йохан Щраус — извика котаракът — и нека ме обесят на лиана в тропическата градина, ако на някой бал някога е свирил такъв оркестър. Аз го поканих! И забележете, никой не се разболя и никой не отказа.

В следващата зала имаше не колони, а стени — от едната страна от червени, розови, млечнобели рози, а от другата — от японски кичести камелии. Между тези стени вече бликаха шумливи фонтани и шампанското се пенеше в три басейна, първият от които бе прозрачнолилав, вторият — рубинен, а третият — кристален. Наоколо сновяха негри с алени препаски, които гребяха със сребърни черпаци от басейните, за да напълнят разлатите чаши. В розовата стена имаше ниша и на естрадата там се вихреше един човек с червен фрак с лястовича опашка. Пред него неимоверно силно ехтеше джаз. Щом видя Маргарита, човекът така се наведе, че докосна пода, а после се изправи и извика гръмогласно:

— Алилуя!

Той се тупна по едното коляно — раз, после накръст по другото — два, грабна от ръцете на най-крайния музикант чинелата и я удари в колоната.

Отлитайки, Маргарита видя само, че виртуозът джазбандист се опитва да се пребори с полонезата, която вееше откъм гърба й, с чинелата удря по главите своите джазбандисти и те приклякат в комичен ужас.

Накрая долетяха до площадката, където, както разбра Маргарита, Коровиев я беше посрещнал с кандилцето в тъмното. Сега тук светлината беше ослепителна и се лееше от кристални гроздове. Настаниха я на мястото й, където под лявата й ръка имаше ниска аметистова колонка.

— Ако много се уморите, можете да сложите ръката си тук — прошепна Коровиев.

Някакъв чернокож подложи под крака на Маргарита възглавница с избродиран златен пудел и подчинявайки се на нечии ръце, тя стъпи върху нея с десния си крак, сгънат в коляното. Опита да се огледа. До нея, заели парадни пози, стояха Коровиев и Азазело. До Азазело имаше още трима младежи, които смътно й приличаха на Абадона. Откъм гърба й лъхаше хлад. Тя се обърна и видя, че по мраморната стена отзад се лее шампанско, което се стича в леден басейн. До левия си крак чувстваше нещо топло и рунтаво. Беше Бегемот.

Тя стоеше на високо и от краката й надолу водеше грандиозна стълба, застлана с килим. Там някъде, в ниското, тъй далеч, сякаш гледаше през обратната страна на бинокъл, Маргарита видя огромен вестибюл с необятна камина, през чието черно гърло спокойно можеше да мине петтонен камион. Вестибюлът и стълбата, облени в силна до болка в очите светлина, пустееха. Сега вече Маргарита чуваше оркестъра отдалеч. Останаха така неподвижни близо минута.

— Но къде са гостите? — попита Маргарита Коровиев.

— Ще дойдат, кралице, ей сега ще дойдат. Ще бъдат предостатъчно. И честно казано, бих предпочел да цепя дърва, отколкото да ги приемам на тази площадка.

— Дървата са нищо — подхвана словоохотливият котарак, — аз съм готов да работя кондуктор в трамвая, а на света няма по-лоша работа от тази.

— Всичко трябва да е предварително подготвено, кралице — обясни Коровиев и окото му проблесна през спукания монокъл. — Няма нищо по-гадно от това първият пристигнал гост да се чуди какво да прави, а неговата законна изедница шепнешком да му вади душата, че са дошли преди всички. Такива балове са за боклука, кралице.

— Точно така, за боклука — потвърди котаракът.

— До полунощ остават не повече от десет секунди — допълни Коровиев, — сега ще започне.

Тези десет секунди се сториха на Маргарита неимоверно дълги. Уж вече бяха минали, но нищо не се случваше. И тогава, не щеш ли, нещо долу в огромната камина изтрещя и оттам изскочи бесило с разлюлян на него полуразложен труп. Трупът се откъсна от въжето, удари се в пода и се превърна в чернокос хубавец с фрак и лачени обувки. От камината се подаде малък полуизгнил ковчег, капакът му падна и от него излезе друг труп. Хубавецът бързо се приближи, галантно протегна свитата си в лакътя ръка, вторият труп се превърна в пъргава гола жена с черни обувки и черни пера на главата, и тогава двамата, мъжът и жената, забързаха нагоре по стълбата.

— Първите — възкликна Коровиев, — господин Жак и жена му. Кралице, представям ви един от най-интересните мъже! Заклет фалшификатор на монети, държавен изменник, но доста добър алхимик. Прочут с това — прошепна Коровиев в ухото на Маргарита, — че е отровил любовницата на краля. Не всеки го може, нали! Вижте го колко е хубав!

Пребледняла и зяпнала, Маргарита гледаше надолу и виждаше как и бесилката, и ковчегът изчезват през някаква странична врата на вестибюла.

— Възхитен съм — вресна котаракът право в лицето на качилия се по стълбата господин Жак.

През това време долу от камината се появи един обезглавен скелет с откъсната ръка, удари се в земята и се превърна в мъж, облечен с фрак.

Съпругата на господин Жак вече бе коленичила пред Маргарита и пребледняла от вълнение, целуваше коляното й.

— Кралице — ломотеше съпругата на господин Жак.

— Кралицата е възхитена — извика Коровиев.

— Кралице… — тихо каза хубавецът, господин Жак.

— Ние сме възхитени — виеше котаракът.

Младежите, спътници на Азазело, се усмихнаха мъртвешки, но приветливо и насочиха господин Жак и жена му встрани, към чашите с шампанско върху подносите, които негрите държаха. Нагоре по стълбата тичаше някакъв мъж с фрак и без дама.

— Граф Роберт — прошепна Коровиев на Маргарита, — интересен както винаги. Забележете колко смешно, кралице, точно обратният случай: той е бил любовник на кралицата и е отровил жена си.

— Радваме се, графе — извика Бегемот.

От камината един след друг изскочиха, пръснаха се и се разпаднаха три ковчега, после излезе някакъв мъж с черна мантия, когото следващият изскочил от черното гърло промуши с нож в гърба. Долу се чу сподавен вик. От камината изтича един почти напълно разложен труп. Маргарита стисна очи и нечия ръка поднесе към носа й шишенце с амоняк. Стори й се, че е ръката на Наташа. Стълбището започна да се изпълва с народ. Сега вече на всяко стъпало имаше мъже с фракове и голи дами до тях, които отдалеч изглеждаха еднакви и се различаваха само по цвета на перата върху главите и по обувките.

Накуцвайки със странен дървен ботуш на левия крак, към Маргарита се приближи една дама със смирено сведен поглед, слабичка, скромна и с някаква широка зелена лента на шията.

— Коя е тази зелената? — машинално попита Маргарита.

— Една много очарователна и сериозна дама — прошепна Коровиев, — представям ви я: госпожа Тофана, беше извънредно популярна сред младите чаровни неаполитанки, а също сред жителките на Палермо, особено тези, на които им бяха дотегнали мъжете им. Защото се случва мъжът ти да ти дотегне, нали, кралице?

— Да — глухо продума Маргарита и се усмихна на двама с фракове, които един след друг се поклониха и целунаха коляното и ръката й.

— Та така — успяваше да й шепне Коровиев и същевременно да вика на някого: — Херцоже, чаша шампанско! Възхитен съм!… Да, та госпожа Тофана влизаше в положението на клетите жени и им продаваше някаква течност в шишенца. Те сипваха течността в супата на мъжа си, той я изяждаше, благодареше за нежността и се чувстваше превъзходно. Е, след няколко часа много ожадняваше, после си лягаше и подир ден прекрасната неаполитанка, поднесла на мъжа си супата, беше свободна като пролетен вятър.

— А какво е това на крака й? — попита Маргарита, неуморно подавайки ръка на гостите си, изпреварили накуцващата госпожа Тофана. — И за какво е това зеленото на врата й? Заради бръчките ли?

— Възхитен съм, княже! — викаше Коровиев и продължаваше да шепне на Маргарита: — Шията е прекрасна, но в затвора й се случила една неприятност. На крака си, кралице, тя носи испански ботуш^[3], а лентата е защото, когато тъмничарите разбрали, че близо петстотин неслучили в брака мъже са напуснали Неапол и Палермо завинаги, те много се ядосали и удушили госпожа Тофана в затвора.

— Толкова съм щастлива, че имам високата чест, черна кралице — смирено шепнеше Тофана и се опита да коленичи, но испанският ботуш й пречеше.

Коровиев и Бегемот й помогнаха да се изправи.

— Радвам се — отговори Маргарита и в същото време подаде ръка на други.

По стълбата вече се качваше цял поток. Маргарита не можеше да вижда какво става във вестибюла. Тя машинално вдигаше и сваляше ръката си и се усмихваше еднообразно. Въздухът на площадката беше изпълнен с шум, а музиката от балните зали, които Маргарита бе напуснала, ехтеше като море.

— А ето тази е много досадна — вече не шепнеше, а високо говореше Коровиев, защото знаеше, че сред многото други гласове няма как да го чуят, — обожава баловете и все мечтае да се оплаче за кърпата си.

Сред изкачващите се Маргарита улови с поглед жената, която той й сочеше. Тя беше млада, двайсетинагодишна, с изключително красиво тяло, но с някак неспокойни и натрапчиви очи.

— Каква кърпа?

— Изпратиха й една камериерка — поясни Коровиев, — която от трийсет години всяка нощ слага върху шкафчето й носна кърпа. Щом се събуди, кърпата е там. И в печката я гори, и в реката я хвърля, но нищо не помага.

— Каква кърпа? — шепнеше Маргарита, като вдигаше и сваляше ръката си.

— Кърпа със синя ивица. Когато работела в едно кафене, веднъж собственикът я примамил в склада, а след девет месеца тя родила момченце, занесла го в гората и затъкнала устата му с кърпа, а после го заровила. В съда казала, че няма как да го изхранва.

— А къде е собственикът на кафенето? — попита Маргарита.

— Кралице — изведнъж записука отдолу котаракът, — може ли да ви попитам: какво общо има тук собственикът? Той не е удушил бебето в гората!

Без да спира да се усмихва и да движи дясната си ръка, Маргарита впи ноктите на лявата в ухото на Бегемот и му зашепна:

— Ако ти, гадино, още веднъж си позволиш да се обадиш, когато разговарям…

Бегемот изпищя и захърка така, сякаш не беше на бал:

— Кралице… ще ми се подуе ухото… Защо да разваляме бала с едно подуто ухо!… Имах предвид юридически… от юридическа гледна точка… Млъквам, млъквам… Приемете, че не съм котарак, ами риба, само пуснете ухото ми.

Маргарита го пусна и натрапчивите мрачни очи се озоваха пред нея.

— Щастлива съм, кралице, че съм поканена на вашия голям бал на пълнолунието.

— И аз се радвам да ви видя — отговори Маргарита. — Много се радвам. Обичате ли шампанско?

— Но какво правите, кралице?! — отчаяно, но беззвучно извика в ухото й Коровиев. — Ще стане задръстване!

— Обичам — умоляващо каза жената и изведнъж механично започна да повтаря: — Фрида, Фрида, Фрида! Казвам се Фрида, о, кралице!

— Тогава днес се напийте, Фрида, и не мислете за нищо — каза Маргарита.

Фрида протегна към нея двете си ръце, но Коровиев и Бегемот много сръчно я отведоха и тя се изгуби в тълпата.

Сега вече народът вървеше отдолу като стена, сякаш да щурмува площадката, където стоеше Маргарита. Голи женски тела се изкачваха сред мъжки във фракове. Те прииждаха мургави и бели, и с цвят на кафе, и съвсем черни. В потока от светлина в червеникавите, черни, кестеняви и светли като лен коси блестяха, преливаха и искряха скъпоценни камъни. Щурмуващата колона от мъже сякаш беше напръскана с блясък — диамантените им копчета сияеха като капчици роса. Сега вече Маргарита всеки миг усещаше докосването на устните до коляното си, всеки миг протягаше ръка за целувка и лицето й бе застинало в неподвижната маска на приветствието.

— Възхитен съм — монотонно се обаждаше Коровиев, — ние сме възхитени, кралицата е възхитена.

— Кралицата е възхитена — гъгнеше отзад Азазело.

— Възхитен съм — подвикваше котаракът.

— Тази маркиза — замърмори Коровиев — отровила баща си, двамата си братя и двете си сестри заради наследството! Кралицата е възхитена!… Госпожа Минкина^[4], ах, колко е хубава! Малко е нервна. Защо е трябвало да изгори лицето на камериерката си с машата за коса! Разбира се, че при това положение ще я заколят! Кралицата е възхитена!… Кралице, секунда внимание: император Рудолф^[5], магьосник и алхимик. Още един обесен алхимик… Ах, ето я и нея! Ах, какъв чудно хубав публичен дом държеше в Страсбург!… Ние сме възхитени! Ето я московската шивачка, която всички ние обичаме заради неудържимата й фантазия… Тя имаше ателие и беше измислила нещо много смешно: беше пробила две кръгли дупчици в стената…

— А дамите не са знаели, така ли? — попита Маргарита.

— Всички до една са знаели, кралице — отговори Коровиев. — Възхитен съм… Този двайсетгодишен хлапак от малък се отличаваше със странните си фантазии, беше мечтател и особняк. Една девойка се влюби в него, а той взе, че я продаде в публичен дом.

Отдолу прииждаше река. Краят й не се виждаше. Огромната камина бълваше. Така мина час и се заниза втори. Тогава Маргарита започна да усеща, че веригата й дотежава още повече. С ръката й се случваше нещо странно — не можеше да я вдигне, без да се смръщи. Интересните коментари на Коровиев престанаха да я забавляват. Дръпнатите монголоидни очи, белите и черните лица й станаха безразлични и от време на време започнаха да се сливат, а въздухът помежду им — някак да трепка и да струи. Остра болка като от убождане с игла изведнъж прониза дясната й ръка. Маргарита стисна зъби и я подпря на поставката. Откъм залата отзад вече долиташе някакъв шум като от крила, удряни в стените — явно там танцуваха невиждани пълчища от гости. Маргарита имаше чувството, че в тази чудна зала ритмично пулсират дори масивните мраморни, мозаечни и кристални подове.

Не я заинтригуваха нито Гай Цезар Калигула, нито Месалина, вече не я интересуваше никой от кралете, херцозите, кавалерите, самоубийците, отровителките, обесниците и сводниците, тъмничарите и мошениците, палачите, доносниците, предателите, безумците, агентите, покварителите. Всичките им имена се объркаха в главата й, лицата им се омесиха в огромна пита и в паметта й мъчително се открояваше само едно от тях — лицето, обрамчено от наистина огнена брада, лицето на Малюта Скуратов^[6]. Нозете на Маргарита започнаха да омекват и тя се страхуваше, че всеки миг ще заплаче. Най-много страдания й причиняваше дясното коляно, което всички целуваха. То подпухна, кожата му посиня, независимо че на няколко пъти ръката на Наташа изникваше пред него и го обтриваше с гъба, напоена с нещо ароматно. В края на третия час Маргарита хвърли напълно безнадежден поглед надолу и трепна от радост: потокът от гости оредяваше.

— Законите на балния прием са еднакви, кралице — шепнеше Коровиев, — сега навалицата ще започне да намалява. Кълна ви се, че търпим последни минути. Ето я групата на Брокенските гуляйджии^[7]. Те винаги идват последни. Да, те са. Двама пияни вампири… Край? Ах, не, ето още един. Не, двама!

По стълбата се качваха последните двама гости.

— Но този е някой нов^[8] — каза Коровиев и се взря през стъкълцето. — Ах, да! Наскоро Азазело го посети и на чаша коняк му пошепна как да се отърве от един човек, от чиито разобличения извънредно много се страхуваше. И той нареди на един свой подчинен да напръска стените на кабинета на разобличителя с отрова.

— Как се казва? — попита Маргарита.

— Ами честно казано, още не знам — отговори Коровиев, — трябва да попитам Азазело.

— А този с него кой е?

— Неговият най-изпълнителен подчинен. Възхитен съм! — извика Коровиев на двамата последни.

Стълбата опустя. За всеки случай изчакаха още малко. Но от камината не излезе никой.

След миг неясно как Маргарита се озова в стаята с басейна, там веднага се разплака от болките в ръката и крака и се свлече на пода. Но Хела и Наташа започнаха да я утешават, пак я замъкнаха под кървавия душ, пак разтриха тялото й и Маргарита отново се съживи.

— Има още, има още, кралице Марго — прошепна появилият се Коровиев. — Трябва да обиколите в полет залите, та почитаемите гости да не се почувстват пренебрегнати.

И Маргарита отново излетя от стаята с басейна. На естрадата зад лалетата, където свиреше оркестърът на краля на валсовете, сега вилнееше маймунски джаз. Една огромна горила с рунтави бакенбарди и тромпет в ръката дирижираше и се кълчеше тежко. Насядалите в една редица орангутани надуваха лъскави тромпети. През раменете ги бяха яхнали весели шимпанзета с хармоники. Два павиана с гриви като на лъвове свиреха на рояли, но сред трясъка, писъка и ехтежа от саксофони, цигулки и барабани в лапите на гибоните, мандрилите и останалите маймуни роялите не се чуваха. По огледалния под безброй двойки с неимоверна ловкост и безупречни движения се въртяха в една посока, слети като стена, която сякаш можеше да помете всичко по пътя си. Над танцуващите пълчища пърхаха живи атлазени пеперуди, а от таваните се сипеха цветя. Когато лампите угасваха, в капителите на колоните блясваха милиарди светулки, а във въздуха се носеха блуждаещи светлини.

После Маргарита се озова до чудовищен по размери басейн, заобиколен от колонада. Един гигантски черен Нептун бълваше от гърлото си широка розова струя. От басейна се носеше опияняващ аромат на шампанско. Тук цареше непринудено веселие. Дамите със смях захвърляха обувките си, предаваха чантите си на своите кавалери или на негрите, които сновяха с чаршафи в ръцете, и с вик се гмурваха в басейна. Нагоре се разхвърчаваха фонтани от пяна. Кристалното дъно беше осветено отдолу и в сиянието, проникващо през слоя вино, се виждаха сребристите плуващи тела. Който влезеше в него, излизаше напълно пиян. Смехът под колоните звънтеше и ехтеше като в баня.

В цялата тази бъркотия незабравимо остана едно абсолютно замаяно женско лице с безсмислен, но и в своята безсмисленост умоляващ поглед, и една дума — „Фрида“! От мириса на вино на Маргарита вече й се виеше свят и й се искаше да си тръгне, но котаракът направи в басейна един номер, който я позабави. Бегемот стори някаква магия пред гърлото на Нептун и бурното море от шампанско изведнъж с гъргорене и съсък изчезна, а Нептун започна да бълва не резлива и пенлива, а тъмножълта течност. С викове „Коняк!“ дамите изскочиха от басейна и се скриха зад колоните. След няколко секунди басейнът беше пълен, котаракът направи тройно салто и се пльосна в разлюления коняк. Когато излезе с пръхтене, папийонката му беше мокра, позлатата от мустаците му я нямаше, бинокълът — също. Примера му дръзна да последва само една, онази немирница шивачката, и нейният кавалер — неизвестен младок мулат. Двамата се гмурнаха в коняка, но в този миг Коровиев хвана Маргарита подръка и те напуснаха къпалнята.

Маргарита имаше усещането, че е прелетяла над огромни каменни езера с купища стриди. После летя над стъклен под с напалени по него адски огньове и сновящи помежду им бели дяволски готвачи. После, вече неспособна да съзнава каквото и да било, тя видя тъмни изби, където светеха някакви факли, девойки поднасяха цвърчащи от скарите късове месо и хората с огромни чаши пиеха за нейно здраве. Сетне видя бели мечки да свирят на акордеони и да играят на естрадата „камаринската“. Видя и фокусник саламандър, който не изгаряше в камината… И за втори път усети, че силите я напускат.

— Последна поява — угрижено й прошепна Коровиев — и сме свободни.

Придружавана от него, тя отново се озова в балната зала, но този път там никой не танцуваше и гостите в несметна тълпа се бяха скупчили между колоните, като бяха оставили средата на залата свободна. Маргарита не запомни кой й помогна да застане на високото място, изникнало в центъра на това свободно пространство. Когато се качи там, за своя изненада тя чу, че някъде бие полунощ, която според нея отдавна трябваше да е минала. С последния удар на незнайно откъде чуващия се часовник върху тълпите от гости се стовари мълчание. Тогава Маргарита отново видя Воланд. Той вървеше, придружаван от Абадона, Азазело и неколцината черни младежи, които приличаха на Абадона. Сега Маргарита забеляза, че срещу нейния подиум се издига още един — за Воланд. Но той не го използва. Тя се учуди, че Воланд е дошъл на тази последна, голяма поява на бала облечен така, както беше в спалнята си. Със същата провиснала на раменете му нечиста кърпена нощница и с подпетени пантофи. Той носеше своята оголена шпага, но я ползваше за бастун, да се подпира на нея. Накуцвайки, спря пред своя подиум и Азазело тозчас застана пред него с поднос в ръката, а на подноса Маргарита видя отрязаната глава на човек с избити предни зъби. Наоколо продължаваше да цари пълна тишина, нарушена само от едно долетяло някъде отдалеч и необяснимо за случая позвъняване като на външна врата.

— Михаил Александрович — тихо се обърна Воланд към главата. Тогава клепачите на убития се повдигнаха и на мъртвото лице потресената Маргарита видя живите, изпълнени с мисъл и страдание очи. — Всичко се сбъдна, нали? — загледан в тях продължи Воланд. — Главата ви бе отрязана от жена, заседанието не се проведе и аз живея във вашия апартамент. Това е факт. А фактът е най-непоклатимото нещо на този свят. Нас сега обаче ни интересува не свършеният факт, а какво ще последва. Вие винаги сте били горещ проповедник на теорията, че след отрязването на главата човек престава да живее, превръща се в прах и отива в небитието. В присъствието на моите гости, макар те да служат като доказателство за съвсем друга теория, ми е приятно да ви съобщя, че вашата е и сериозна, и забавна. Всъщност всяка теория има своя стойност. Сред тях е и такава, че всекиму ще бъде въздадено според вярата. Нека това се сбъдне! Вие отивате в небитието, а от чашата, в каквато ще се превърнете, аз с радост ще пия за битието.

Воланд вдигна шпагата си. В този миг кожата на главата потъмня, спаружи се, опада на парчета, очите изчезнаха и скоро върху подноса Маргарита видя жълтеникав череп с изумрудени очи, бисерни зъби и златна стойка. Капачето на черепа се отвори на пантичка.

— Той ей сега ще се яви пред вас, месир — каза Коровиев, като забеляза въпросителния поглед на Воланд. — В тази гробовна тишина чувам как скърцат лачените му обувки и как звъни чашата, която оставя на масата, след като за последен път в живота си е пил шампанско. А, ето го и него.

Пристъпвайки към Воланд, в залата влезе един нов, самотен гост. Външно по нищо не се различаваше от многобройните останали гости мъже, освен по едно: че направо залиташе от вълнение, което личеше дори отдалеч. По бузите му пламтяха алени петна, а очите шареха, изпълнени с тревога. Гостът беше слисан, което бе напълно естествено: смайваше го всичко и най-вече тоалетът на Воланд, разбира се.

Но бе посрещнат изключително радушно.

— А, драги ми барон Майгел — приветливо усмихнат се обърна Воланд към госта си, чиито очи се бяха изблещили. — Щастлив съм да ви представя дълбоко почитаемия барон Майгел — обърна се Воланд към гостите, — служител в зрелищната комисия на длъжност екскурзовод, който запознава чужденците със забележителностите на столицата.

Изведнъж Маргарита замря, защото позна въпросния Майгел. На няколко пъти го беше срещала в московските театри и ресторанти. „Момент… — помисли си тя, — да не би и той да е умрял?“ Но нещата веднага се изясниха.

— Милият барон — продължи Воланд и се усмихна радостно — бе толкова очарователен, че като научи за пристигането ми в Москва, веднага ми се обади и ми предложи услугите си по специалността, тоест да се запозная със забележителностите. Естествено, бях щастлив да го поканя тук.

В този миг Маргарита видя, че Азазело подава на Коровиев подноса с черепа.

— Да, между другото, бароне — изведнъж интимно сниши глас Воланд, — носят се слухове за вашата извънредна любознателност. В съчетание със също така прекомерната ви бъбривост тя е започнала да прави голямо впечатление. Нещо повече, злите езици ви наричат доносник и шпионин. Освен всичко се предполага, че след не повече от месец това ще ви доведе до тъжен край. Така че, за да ви спестим мъчителното очакване, решихме да ви се притечем на помощ, като се възползваме от обстоятелството, че ми се натрапвате на гости точно с цел да видите и да подслушате каквото можете.

Баронът стана по-блед от Абадона, който по природа беше изключително блед, а после се случи нещо странно. Абадона се озова пред него и за миг свали очилата си. В този миг в ръцете на Азазело нещо блесна и тихо изплющя, сякаш някой плесна с ръце, баронът започна да се свлича напред и от гърдите му бликна алена кръв, която заля колосаната риза и жилетката му. Коровиев подложи чашата под пулсиращата струя и когато тя се напълни, я подаде на Воланд. Безжизненото тяло на барона вече беше паднало на пода^[9].

— Пия за ваше здраве, господа — тихо каза Воланд, вдигна чашата и я допря до устните си.

Тогава настъпи метаморфоза. Кърпената му нощница и смачканите пантофи изчезнаха. Той стоеше с черна хламида и стоманена шпага на кръста. Бързо отиде при Маргарита, подаде й чашата и каза повелително:

— Пий!

На Маргарита й се зави свят, тя залитна, но чашата беше вече до устните й и нечии гласове — не разбра чии точно — прошепнаха в двете й уши:

— Не бойте се, кралице… Не бойте се, кралице, кръвта отдавна е попила в земята. И там, където се е проляла, вече растат лози.

Маргарита стисна очи, отпи една глътка и през тялото й премина сладостна тръпка, а в ушите й отекна звън. Стори й се, че с всичка сила пеят петли и че някъде звучи марш. Тълпите от гости започнаха да губят своя облик. И мъжете с фракове, и жените се разпаднаха на прах. Тление изпълни цялата зала и се разнесе мирис на гробница. Колоните рухнаха, светлините угаснаха, всичко се смали, а фонтаните, лалетата и камелиите изчезнаха безследно. И стана пак както си беше — скромната гостна на бижутершата с ивицата светлина, проникваща през открехнатата врата. И Маргарита влезе през тази врата.