Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мастер и Маргарита, –1940 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017-2018 г.)

Издание:

Автор: Михаил Булгаков

Заглавие: Майстора и Маргарита

Преводач: Татяна Балова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Поредно издание

Издател: Издателство „Дамян Яков“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Радка Бояджиева; Ваня Мичева

Технически редактор: Стефан Сърчаджиев

Консултант: Сергей Голодов

Художник: Виктор Паунов

ISBN: 978-954-527-526-5; 978-954-527-525-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1468

История

  1. — Добавяне

Двайсет и втора глава
На свещи

Равномерното бучене на литналата високо над земята кола унасяше Маргарита, а лунната светлина я сгряваше приятно. Тя затвори очи, подложи лицето си на вятъра и с лека тъга се замисли за оставения непознат бряг на реката, която сигурно никога повече нямаше да види. След всички вълшебства и чудеса на днешната вечер тя вече се досещаше при кого я водят на гости, но това не я плашеше. Надеждата там да успее да направи така, че щастието й да се върне, й вдъхваше кураж. Всъщност в колата не можа дълго да мечтае за щастието си. Дали гарванът беше майстор в занаята, дали колата беше добра, но скоро Маргарита отвори очи и видя долу не горски мрак, а трепкащото езеро на московските светлини. Черната птица шофьор отвинти в полет дясната предна гума, а после приземи колата на някакво абсолютно безлюдно гробище край Дорогомилово. Гарванът помогна на Маргарита, която не задаваше никакви въпроси, да слезе заедно с четката си до една от надгробните плочи и насочи колата право към дерето зад гробището. Там тя се сгромоляса с трясък и… край. Гарванът козирува почтително, яхна гумата и отлетя.

Тозчас иззад един от паметниците се показа черно наметало. В лунната светлина блесна кучешки зъб и Маргарита позна Азазело. Той я покани с жест да се качи на четката, сам яхна дългата си рапира, двамата излетяха и след няколко минути, незабелязани от никого, кацнаха пред „Садовая“ № 302-бис.

Когато двамата спътници с четката и рапирата минаваха през безистена, Маргарита видя един човек с кепе и високи ботуши, който вероятно с отегчение чакаше някого. Колкото и леки да бяха стъпките им, самотният човек ги чу и се стресна, защото не можа да разбере чии са.

Друг един, който невероятно много приличаше на първия, срещнаха на шести вход. Историята се повтори. Стъпки… Човекът се озърна с безпокойство и свъси вежди. А когато вратата се отвори и затвори, се втурна след невидимите, надникна във входа, но естествено, не видя нищо.

Трети, точно копие на втория, а следователно — и на първия, вардеше на площадката на третия етаж. Той пушеше силни цигари и когато мина покрай него, Маргарита се закашля. Пушачът подскочи като убоден от малката пейка, на която седеше, озърна се неспокойно, отиде до парапета и надникна надолу. През това време Маргарита и нейният придружител бяха вече пред вратата на петдесети апартамент. Нямаше нужда да звънят, Азазело безшумно отключи със своя ключ.

Първото, от което Маргарита много се впечатли, беше тъмнината, в която се озоваха. Не се виждаше нищо, като в подземие, и за да не се препъне, тя неволно се хвана за наметалото на Азазело. Но изведнъж някъде далеч и горе запримига пламъчето на някакво кандилце, което започна да се приближава. Пътьом Азазело издърпа четката изпод мишницата на Маргарита и без дори да тракне, тя изчезна в тъмното. Тогава започнаха да се изкачват по някакви широки стъпала. Маргарита имаше чувството, че са безкрайни. Чудеше се как във вестибюла на един обикновен московски апартамент може да се побере такава необикновена, невидима, но добре осезаема безкрайна стълба. Но ето че изкачването свърши и Маргарита разбра, че се намира на някаква площадка. Светлинката се приближи и тя видя осветеното лице на мъж — висок и черен, с кандилцето в ръка. Който вече бе имал нещастието тия дни да го срещне на пътя си, със сигурност щеше да го познае дори при слабата светлинка на кандилцето. Това беше Коровиев, още и Фагот.

Вярно е, че изглеждаше съвсем различно. Примигващата светлинка се отразяваше не в спуканото пенсне, което отдавна трябваше да бъде изхвърлено, а в монокъл, и той пукнат. Мустачките върху наглото му лице бяха засукани и намазани с помада, а че беше черен, се обясняваше много лесно — заради фрака. Само гърдите му белееха.

Магът, диригентът, чародеецът, преводачът или дявол го знае кой всъщност, тоест Коровиев — се поклони, направи широк жест с кандилцето и покани Маргарита да го последва. Азазело изчезна.

„Невероятно странна вечер — помисли си тя, — всичко съм очаквала, само не и това! Ток ли нямат? Но най-невероятни са размерите на жилището. Как може всичко да се побере в един московски апартамент? Ами просто не може.“

Колкото и оскъдна да беше светлината от кандилцето на Коровиев, Маргарита разбра, че се намира в наистина необятна зала, на това отгоре и с колонада, тъмна и наглед безкрайна. Коровиев спря пред някакъв малък диван, остави кандилцето върху близкото шкафче, с жест покани Маргарита да седне и се настани до нея в много живописна поза — облакътен на шкафчето.

— Разрешете да ви се представя — проскърца той. — Коровиев. Чудите се, че е тъмно ли? Сигурно си мислите, че икономисваме. Ни най-малко. Нека първият палач, поне някой от тези, които днес малко по-късно ще имат честта да докоснат коляното ви, ми резне главата на ей този шкаф, ако е така. Просто месир не обича електрическата светлина и ние ще я пуснем чак в последния момент. И тогава, повярвайте ми, тя ще бъде предостатъчно. Бих казал дори, че ако е по-малко, ще е по-добре.

Маргарита хареса Коровиев и неспирният му брътвеж й подейства успокояващо.

— Не — отговори тя, — по-чудно ми е къде се побира всичко това — и махна с ръка да подчертае колко необятна е залата.

Коровиев се подсмихна сладко и сенките в гънките около носа му помръднаха.

— Най-лесното нещо! — отговори той. — Който добре познава петото измерение[1], спокойно може да разшири дадено помещение до каквито си иска размери. Бих казал нещо повече, уважаема госпожо, до дявол знае какви размери! Впрочем — продължи да дрънка Коровиев — познавах хора, които, освен че нямаха никаква представа не само за петото измерение, но и изобщо за нищо, въпреки това правеха чудеса в смисъл на разширяване на жилището си. Така например, доколкото знам, след като получил тристаен апартамент на „Земляной вал“, един гражданин без никакво пето измерение и тям подобни неща, от които на човек му се взема акълът, веднага го превърнал в четиристаен, като с лека стена преградил едната стая на две. После го заменил за два отделни апартамента в различни райони на Москва — единия тристаен, другия двустаен. Съгласете се, че така стаите станали пет. Тристайния заменил за два отделни двустайни и както сама виждате, станал собственик на шест стаи, вярно, пръснати по цяла Москва. И тъкмо се канел да направи последния си, най-блестящ номер, като публикувал във вестника обява, че заменя шест стаи в различни райони на Москва срещу петстаен на „Земляной вал“, когато по независещи от него причини дейността му спряла. Сега може и да живее в някоя стая, но смея да ви уверя, че тя не е в Москва. Виждате ли какъв тарикат, а вие разсъждавате за петото измерение.

Макар изобщо да не бе споменавала за петото измерение, защото за него говореше самият Коровиев, като изслуша разказа му за похожденията на апартаментския шмекер, Маргарита се засмя весело. А той продължи:

— Но… по същество, Маргарита Николаевна. Вие сте твърде умна жена и сигурно вече се досещате кой е нашият домакин.

Сърцето й подскочи и тя кимна.

— Както и да е — продължаваше Коровиев, — ние сме противници на всички недомлъвки и тайнствени неща. Всяка година месир дава по един бал. Нарича се пролетен бал на пълнолунието или бал на стоте крале. А колко народ! — Той се хвана за бузата, сякаш го заболя зъб. — Впрочем, надявам се, че сама ще се убедите. Та както сигурно се досещате, месир е ерген. И му трябва дама — той разпери ръце. — Нали разбирате, без дама…

Маргарита го слушаше и се стараеше да не отрони нито дума, сърцето й се вледеняваше, а надеждата за щастие направо я замайваше.

— Създала се е следната традиция — продължаваше Коровиев, — първо, дамата непременно трябва да се казва Маргарита, второ, тя трябва да е от местен произход. А ние, както виждате, пътешестваме и понастоящем се намираме в Москва. Тук открихме сто двайсет и една Маргарити и да ви кажа — той изведнъж с отчаяние се тупна по бедрото — нито една подходяща. И най-после — късмет…

Коровиев се подсмихна изразително и се понаведе, а сърцето на Маргарита отново изтръпна.

— И така — извика той, — съвсем накратко: ще откажете ли да поемете този ангажимент?

— Няма да откажа — без колебание отговори Маргарита.

— Естествено! — каза Коровиев, вдигна кандилцето и добави: — Моля, последвайте ме.

Те тръгнаха между колоните и най-накрая стигнаха до друга зала, където силно миришеше на лимон, чуваше се някакво шумолене и където нещо леко закачи главата на Маргарита. Тя се стресна.

— Не се плашете — мазно я успокои Коровиев и я хвана подръка, — баналните номера на Бегемот, нищо повече. Изобщо ще си позволя дързостта да ви посъветвам никога от нищо да не се плашите, Маргарита Николаевна. Няма смисъл. Балът ще бъде грандиозен, защо да крия. Ще видим лица, разполагали с извънредно голяма власт. Но да ви кажа, като си помисля само колко микроскопични са техните възможностите в сравнение с възможностите на този, в чиято свита имам честта да участвам, направо ме досмешава, дори бих казал, че се натъжавам. Пък и във вашите жили тече кръвта на кралица.

— Защо пък на кралица? — уплашено прошепна Маргарита и се притисна до Коровиев.

— Ах, кралице — закачливо бъбреше Коровиев, — въпросите за това каква кръв тече в жилите ни са най-трудно обяснимите въпроси на света! И ако попитаме някои прабаби, особено тези с най-безупречна репутация, ще открием невероятни тайни, уважаема Маргарита Николаевна. Никак няма да сгреша, ако споменавайки за това, се позова на странното разбъркване на картите в колодата. Има неща, в които не важат нито съсловните ограничения, нито дори държавните граници. Подсказвам: една от кралиците на Франция, живяла през шестнайсети век, струва ми се, много би се изненадала, ако някой й беше казал, че след много години аз ще водя подръка прелестната й прапрапраправнучка из балните зали в Москва. Но ето че стигнахме!

Коровиев духна да загаси кандилото, то изчезна от ръцете му и Маргарита видя на пода пред себе си ивица светлина, която се прокрадваше изпод някаква тъмна врата. Коровиев тихо почука на тази врата. Тогава Маргарита така се развълнува, че зъбите й затракаха и по гърба й пробягаха тръпки. Вратата се отвори. Стаята не беше много голяма. Маргарита видя широко дъбово легло с омачкани и скупчени нечисти чаршафи и възглавница. Пред леглото имаше резбована дъбова маса и върху нея свещник, чиито гнезда приличаха на птичи крака с остри нокти. В седемте златни крачета[2] горяха дебели восъчни свещи. Освен това на малката масичка имаше голяма шахматна дъска с изключително изкусно изработени фигурки. Върху протритото килимче стоеше ниска табуретка. Имаше и още някаква маса със златна чаша отгоре и друг свещник, чиито разклонения приличаха на змии. В стаята миришеше на сяра и катран, а сенките от свещниците се кръстосваха по пода.

Между присъстващите Маргарита веднага позна Азазело, който сега беше облечен с фрак и стоеше до таблата на леглото. Така нагизден, той вече не приличаше на разбойника, дошъл при нея в Александровската градина, и й се поклони извънредно галантно.

Голата вещица, същата онази Хела, която така бе смутила почитаемия бюфетчия от „Вариете“ и, уви, същата, която за щастие се уплаши от петела в нощта на прочутия сеанс, седеше на килимчето на пода пред леглото и разбъркваше в една тенджерка нещо, което вдигаше сярна пара.

Освен тях в стаята върху високата табуретка пред шахматната дъска седеше огромен черен котарак, който държеше в дясната си лапа шахматен кон.

Хела стана и се поклони на Маргарита. Същото стори и котаракът, който скочи от табуретката; докато изнасяше назад дясната си задна лапа, той изтърва коня и се мушна под леглото да го търси.

В коварните сенки от свещите примрялата от страх Маргарита успя да забележи всичко това едва-едва. Погледа й привличаше леглото, където седеше онзи, когото съвсем наскоро на Патриаршеските езера клетият Иван бе убеждавал, че дяволът не съществува. Точно този несъществуващ седеше на леглото.

Две очи бяха вперени в лицето й. Дясното — със златна искра в дъното, докрай пронизващо душата на всеки, и лявото — празно и черно като тясно иглено ухо, като отвор към бездънен кладенец от тъмнини и сенки. Лицето на Воланд беше изкривено на една страна, дясното ъгълче на устата — провиснало, на високото оплешивяло чело успоредно на веждите бяха прорязани дълбоки бръчки. Кожата на лицето му беше като с някакъв вечен загар.

Той се беше разположил на леглото, облечен само по дълга нощна риза, нечиста и кърпена на лявото рамо. Единия си разголен крак беше подвил, а другия бе опънал върху табуретката. Хела разтриваше с димящото мазило коляното точно на този тъмен крак.

Върху гладките разголени гърди на Воланд Маргарита забеляза окачен на златна верижка изкусно направен бръмбар[3] от тъмен камък с някакви писмена по гръбчето. На леглото до Воланд върху тежък постамент стоеше странен, сякаш жив глобус, осветен от едната страна от слънцето.

Мълчанието продължи няколко секунди. „Изучава ме“ — помисли си Маргарита и с усилие на волята се постара да възпре треперенето в коленете си.

Най-после Воланд заговори, усмихна се и от това искрящото му око сякаш блесна:

— Приветствам ви, кралице, и ви моля да ме извините за домашното ми облекло.

Гласът му беше толкова дълбок, че при някои думи звучеше като хъркане.

Воланд взе от постелята дългата си шпага, размърда я под леглото и каза:

— Излизай! Партията се отменя. Имаме гостенка.

— И дума да не става — тревожно изсъска като суфльор Коровиев в ухото на Маргарита.

— И дума да не става… — понечи да каже тя.

— Месир… — дъхна в ухото й Коровиев.

— И дума да не става, месир — вече поовладяла се, тихо, но ясно рече Маргарита, усмихна се и добави: — Умолявам ви да не прекъсвате партията си. Предполагам, че шахматните списания биха платили скъпо и прескъпо, ако имаха възможност да я публикуват.

Азазело тихо и доволно въздъхна, а Воланд внимателно погледна Маргарита и си рече сякаш наум:

— Да, прав е Коровиев! Колко странно се разбърква колодата! Кръвта!

Той протегна ръка да повика Маргарита. Без да усеща пода под босите си нозе, тя се приближи. Воланд положи тежката си като камък и гореща като огън длан върху рамото й и я придърпа да седне на леглото до него.

— Е, щом сте така очарователно любезна, а друго не съм и очаквал, нека оставим церемониите — рече той, отново се наведе над ръба на леглото и извика: — Докога ще продължаваш с тоя цирк? Излизай, окаяни Ханс[4]!

— Не мога да намеря коня — с приглушен и престорен глас се обади котаракът отдолу. — Избягал е някъде и вместо него непрекъснато напипвам някаква жаба.

— Да не си въобразяваш, че си на пазарния площад? — направи се на ядосан Воланд. — Под леглото няма никаква жаба! Стига с тия евтини номера като за „Вариете“. Ако не излезеш веднага, ще смятаме, че си се предал, проклети дезертьоре.

— За нищо на света, месир! — изврещя котаракът и на мига изскочи изпод кревата с коня в лапата си.

— Да ви представя… — започна Воланд, но сам се прекъсна: — Не, тоя клоун не мога да го гледам. Вижте го на какво се е направил под леглото.

Междувременно застаналият на задни лапи и целият в прахоляци котарак се кланяше пред Маргарита. Сега на врата му имаше бяла папийонка, а на гърдите — седефен дамски бинокъл на каишка. Освен това мустаците му бяха позлатени.

— Ама на какво прилича това! — възкликна Воланд. — Защо си позлатил мустаците си? И за какво ти е папийонка, щом си без панталони?

— Котараците не носят панталони, месир — с неприкрито достойнство отговори Бегемот, — остава да ми заповядате да си туря и чизми! Котараци с чизми има само в приказките, месир. Но да сте видели някого да е дошъл на бал без папийонка? Не мисля да изпадам в смешно положение и да рискувам да ме изритат! Всеки се гизди с каквото може. Приемете, че същото се отнася и за бинокъла, месир!

— Ами мустаците?…

— Не разбирам — хладно възрази котаракът, — защо днес, когато се избръснаха, Азазело и Коровиев можеха да се напудрят и с какво бялата пудра е по-лоша от златната? Напудрил съм си мустаците и толкоз! А представяте ли си да бях се обръснал! Бръснат котарак наистина е безобразие, съгласен съм да го призная хиляда пъти. Но общо взето — изведнъж гласът му трепна от обида, — виждам, че с мен се заяждат за разни неща и че съм изправен пред сериозния проблем дали изобщо да идвам на бала? Какво ще ми отговорите, месир?

И от обида котаракът така се нацупи, че за малко да се пръсне.

— Ах, шмекер такъв — поклати глава Воланд, — всеки път, когато партията му е обречена, той започва да те баламосва като шарлатанин на мост. Сядай веднага и стига с тия словесни цапаници.

— Добре — отговори котаракът и седна, — но възразявам по повод последното. Думите ми изобщо не са цапаници, както благоволихте да се изразите пред дамата, а верига от здраво свързани силогизми, които капацитети като Секст Емпирик[5], Марциан Капела[6], пък защо не и самият Аристотел биха оценили по достойнство.

— Шах — каза Воланд.

— Добре де, добре — отвърна котаракът и загледа дъската през бинокъла.

— И така — обърна се Воланд към Маргарита, — да ви представя свитата си, дона. Този, дето се прави на интересен, е котаракът Бегемот. С Азазело и Коровиев вече се познавате, а това е прислужницата ми Хела. Тя е сръчна, схватлива и няма услуга, която да не може да направи.

Хубавицата Хела се усмихна и погледна Маргарита със зеленикавите си очи, без да спира да загребва с шепа от мазилото и да разтрива коляното му.

— Ами това е — завърши Воланд и се навъси, понеже Хела натисна малко по-силно. — Както виждате, компанията ни е малка, смесена и непретенциозна.

Той млъкна и започна леко да върти своя глобус, направен толкова изкусно, че сините океани по него се движеха, а шапката на полюса стоеше като истинска, ледена и снежна.

През това време върху дъската бе настанал смут. Напълно стъписаният цар с бялата мантия пристъпваше в полето си и отчаяно ръкомахаше. Три бели пешки — ландскнехти[7] с алебарди — смутено гледаха офицера, който размахваше голата си шпага и сочеше напред, към съседните полета — бяло и черно, с черните ездачи на Воланд, яхнали двата буйни коня, които риеха полетата с копита.

Маргарита много се изненада и й беше интересно, че шахматните фигури са живи.

Котаракът свали бинокъла от очите си и леко побутна своя цар в гърба. Той пък отчаяно скри лицето си в шепи.

— Закъсал си, Бегемот — тихо и саркастично каза Коровиев.

— Положението е сериозно, но изобщо не е безнадеждно — отвърна Бегемот, — нещо повече: напълно съм сигурен, че накрая ще победя. Достатъчно е хубавичко да анализирам положението.

Той взе да анализира по доста странен начин — да прави разни физиономии и да намига на своя цар.

— Не помага — забеляза Коровиев.

— Олеле! — извика Бегемот. — Папагалите са се разхвърчали, както бях предрекъл!

Наистина някъде далеч се чу шум от многобройни крила. Коровиев и Азазело изскочиха от стаята.

— Дявол да ви вземе с вашите бални измишльотини! — промърмори Воланд, без да се откъсва от своя глобус.

Щом Коровиев и Азазело изчезнаха, Бегемот започна да намига още повече. Белият цар най-после схвана какво искат от него, изведнъж свали мантията си, захвърли я върху полето и избяга от дъската. Офицерът се наметна с царските одежди и зае неговото място. Коровиев и Азазело се върнаха.

— Лъготиш както винаги — промърмори Азазело и погледна Бегемот изпод вежди.

— Сторило ми се е — отговори котаракът.

— Е, докога ще продължава всичко това? — попита Воланд. — Шах.

— Вероятно не съм чул добре, учителю — отговори котаракът, — няма шах и не може да го има.

— Пак повтарям, шах.

— Месир — с фалшиво тревожен тон отвърна котаракът, — сигурно сте уморен, няма шах.

— Цар на Г2 — без да поглежда към дъската, каза Воланд.

— Месир, аз съм ужасѐн — взе да вие котаракът и да прави отчаяни физиономии, — на това поле няма цар.

— Как така? — с недоумение попита Воланд и загледа дъската, където застаналият в царското поле офицер се извръщаше и криеше лицето си с ръка.

— Ах ти, подлецо — замислено каза Воланд.

— Месир, отново ще се обърна към логиката — подхвана котаракът и притисна лапи към гърдите си. — Когато играчът обяви шах на царя, а от него върху дъската няма и помен, шахът се смята за невалиден.

— Предаваш ли се, или не? — със страшен глас извика Воланд.

— Нека да помисля — смирено отговори котаракът, опря лакти на масата, затули ушите си с лапи и се замисли. Мисли дълго и накрая каза: — Предавам се.

— Упоритата твар да се убие — прошепна Азазело.

— Да, предавам се — каза котаракът, — но само защото не мога да играя в атмосфера на тормоз от страна на завистниците!

Той стана и шахматните фигури тръгнаха да се прибират в кутията.

— Хела, време е — каза Воланд и Хела изчезна от стаята. — Не стига, че кракът ме боли[8], ами и бал на това отгоре — продължи Воланд.

— Ще ми позволите ли? — тихо попита Маргарита.

Воланд я изгледа втренчено и помести коляното си към нея.

Горещият като лава мехлем пареше ръцете й, но без да се мръщи, Маргарита започна да го втрива, като се стараеше да не причинява болка.

— Приближените ми твърдят, че е ревматизъм — каза Воланд, вперил очи в нея, — но аз силно подозирам, че тази болка в коляното ми е спомен от една очарователна вещица, с която се сближих през хиляда петстотин седемдесет и първа година в брокенските планини, на Дяволския амвон[9].

— Ах, нима е възможно! — каза Маргарита.

— Няма значение! След около триста години ще ми мине. Препоръчаха ми куп лекарства, но аз предпочитам старите бабини лекове. Моята проклета стара баба ми остави в наследство невероятни билки! Между другото, вие страдате ли от нещо? Може би криете някоя мъка, някоя тъга, която трови душата ви?

— Не, месир, няма такова нещо — отговори умната Маргарита, — а сега, когато съм при вас, се чувствам съвсем добре.

— Кръвта е най-важна — незнайно в каква връзка весело каза Воланд и допълни: — Виждам, че моят глобус ви е впечатлил.

— О, да, никога не съм виждала подобна вещ.

— Хубава вещ. Откровено казано, не обичам да слушам последните новини по радиото. Винаги ги четат някакви девойки, които произнасят географските названия неясно. Освен това всяка трета е с говорен дефект, сякаш нарочно ги избират такива. Моят глобус е много по-удобен, още повече че аз трябва да знам със сигурност какво става. Ето например това парче суша близо до океана. Вижте го как се налива с огън. Там е започнала война[10]. Ако погледнете по-отблизо, ще видите и подробностите.

Маргарита се наведе към глобуса и видя, че квадратчето земя се разшири, обагри се в различни цветове и се превърна сякаш в релефна карта. После видя и тясната ивица на река, и някакво селище до нея. Къщичката, която беше колкото грахово зърно, се увеличи и стана колкото кибритена кутийка. Внезапно и беззвучно покривът й изхвръкна нагоре заедно с кълбо черен дим, а стените рухнаха, така че от двуетажната кутийка не остана нищо, освен малка купчинка, от която се вдигаше черен дим. Маргарита се загледа още по-отблизо и различи дребна фигура на жена, просната на земята, а до нея в локва кръв — дете с разперени ръчички.

— Ами това е — усмихна се Воланд, — то още не е успяло да съгреши. Абадона[11] си е свършил работата безупречно.

— Не бих искала да съм на страната на неговите противници — каза Маргарита. — Той на чия страна е?

— Колкото повече разговарям с вас — любезно отвърна Воланд, — толкова повече се убеждавам, че сте много умна. Ще ви успокоя. Той е изключително безпристрастен и съчувства еднакво на двете сражаващи се страни. Затова в крайна сметка резултатите за тях са винаги еднакви. Абадона! — тихо повика Воланд и от стената се появи фигурата на някакъв мършав човек с тъмни очила. Те направиха на Маргарита толкова силно впечатление, че тя извика тихо и захлупи лицето си върху крака на Воланд. — Хайде, стига — възкликна Воланд. — Колко изнервени са днешните хора! — Той замахна и плесна Маргарита по гърба така, че през тялото й премина звън. — Нали го виждате, че е с очила. Освен това никога не се е случвало, нито ще се случи Абадона да дойде при някого преждевременно. Пък и аз съм тук в края на краищата. Вие сте ми на гости! Просто исках да ви го покажа.

Абадона стоеше, без да помръдва.

— А може ли да си свали очилата за малко? — попита Маргарита, сгуши се във Воланд и потръпна, но вече от любопитство.

— Виж, това не може — сериозно каза той, махна с ръка и Абадона изчезна. — Какво има, Азазело?

— Месир — отвърна Азазело, — разрешете ми кажа. Дошли са две външни лица: една хубавица, която хленчи и моли да я оставят при господарката й, и освен това, моля за извинение, нейният шопар.

— Хубавиците се държат много странно — забеляза Воланд.

— Това е Наташа, Наташа! — възкликна Маргарита.

— Добре, оставете я при госпожата. А шопара — при готвачите!

— Да го заколят ли? — уплашено извика Маргарита. — Но моля ви, месир, това е Николай Иванович от долния етаж. Станало е недоразумение, знаете ли, тя го е намазала с малко от крема…

— Ама позволете! — каза Воланд. — За кой дявол и защо да го колят! Нека поседи малко при готвачите, това е! Съгласете се, че не мога да го пусна в балната зала!

— Как не… — добави Азазело и докладва: — Наближава полунощ, месир.

— А, добре. — Воланд се обърна към Маргарита: — И така, заповядайте! Предварително ви благодаря. Не се смущавайте и не се страхувайте от нищо. Не пийте друго освен вода, инак ще отмалеете и ще ви бъде трудно. Хайде!

Маргарита стана от килимчето и тогава на вратата се появи Коровиев.

Бележки

[1] Петото измерение е по-високо измерение на съзнанието. Когато Булгаков работи над „Майстора и Маргарита“, през 1926 г. шведският физик Оскар Клайн (1894–1977) прави опит да обясни защо не можем да възприемаме това допълнително измерение. Оскар Клайн също е известен с теорията си за пътуване във времето.

[2] Менора или свещник със седем поставки — старинен символ на еврейския народ и един от най-древните символи на юдаизма. Мойсей е дал обет да направи свещник със седем поставки и да го сложи в кивота с Десетте Божи Заповеди. Свещникът на Воланд е пародия на менората.

[3] Скарабей — символ на безсмъртието.

[4] В много от германските народни приказки Ханс най-често е третият син в семейството и обикновено е глупак или смахнат, макар че накрая излиза победител или става много богат, или се оженва за прекрасна принцеса. Руският еквивалент на Ханс е Иван или Иванушка.

[5] Секст Емпирик — римски философ, астроном и лекар от II или III век. Той съветва да мерим съжденията си относно същината на всички убеждения. Тоест да не приемаме всяко убеждение като вярно или да го отхвърляме като невярно. Това становище е известно като пиронически скептицизъм, който се различава от академичния скептицизъм, напълно отричащ знанието според Секст.

[6] Латински писател от пети век, за когото няма много сведения, освен някои детайли, които могат да се намерят в труда му De nuptiis Philologiae et Mercurii (За брака на Филология с Меркурий) — деветтомна алегорична енциклопедия за седемте свободни изкуства, смятана за латинско отражение на античната традиция.

[7] Наемни войници в германската войска през Средновековието (от Land — земя и Knecht — слуга).

[8] Куцането на сатаната най-често се обяснява с изгонването му от небето.

[9] Брокен — връх 1141,1 м. През Средновековието хората вярвали, че хиляди магьосници яхвали метлите и долитали на връх Брокен в планината Харц в Германия, за да се отдадат на диви оргии. Двата планински върха Teufelskanzel — Дяволския амвон и Hexenaltar — Олтарът на вещиците, са местата, където Фауст на Гьоте е продал душата си на Мефистофел.

[10] Има се предвид гражданската война в Испания 1936–1030 г.

[11] Абадона — демон на войната. Името Абадона идва от древноеврейското Авадон, както е наричан ангелът на бездната в Апокалипсиса. Дословно се превежда като „край на битието“. Същият ангел носи и името Аполион, на гръцки „губител“, в юдейската и християнската теология демон на изтреблението и разрушението. Портретът на Абадона напомня външността на Троцки — слаб и с очила, и дейността му е също толкова безупречна, както и дейността на Троцки на поста му началник на военното ведомство. И двамата са равнодушни към жертвите на войната.