Линкълн Чайлд
Игра до смърт (35)

35.

Прибираше се у дома. Точно така започна — докато се прибираше за пореден път от Покипси в слънчевия петъчен следобед. Последните няколко пъти, докато изминаваше стоте километра до Уестпорт, беше толкова уморен, че се страхуваше да не заспи на волана. Този път обаче бе абсолютно буден.

„Вече получих каквото ми трябва — беше написал убиецът с кръв по прозореца. — Благодаря.“

Вдигна телефона и набра номер.

— Дом Лаш — разнесе се гласът на Карл Бродън, брата на жена му.

— Карл.

— Здрасти, Крис. Къде си?

— На път към дома. Ще пристигна след около час. Шърли там ли е?

— Излезе по някакви задачи.

— Добре. До скоро.

— Добре. Хей, искаш ли да запаля грила и да мариновам онези скариди, които наловихме снощи?

— Добра идея. Пъхни и няколко бири в хладилника.

— Дадено.

Замисли се за зет си. Карл беше толкова различен от сестра си. Небрежен и широко скроен, откровено простоват, без изобщо да се притеснява от това. Всеки път, когато им идваше на гости, напрежението в къщата намаляваше осезаемо. Този път се беше появил най-неочаквано, предишния ден, сякаш беше надушил отчаяната нужда от присъствието му.

Но после мислите на Лаш се върнаха към Покипси и суровата картина от последното местопрестъпление.

Вече получих каквото ми трябва. Благодаря.

Ченгетата на Покипси почти ликуваха цялата сутрин — подбутваха се добродушно, разменяха груби шеги около машината за вода. Макар че убиецът се беше измъкнал от блокадите им по пътищата, духът им бе приповдигнат от обещанието, че няма да има повече убийства. Лаш не изпитваше подобно облекчение. За него посланието беше първата част от пъзела, която имаше смисъл — единственото послание от убиеца, което изглеждаше истинско. И неговата краткост и увереност го изпълваше с безпокойство.

Какво беше получил? Какво му е трябвало?

Дали убиването на четирите жени бе удовлетворило някаква извратена потребност, бе запълнило някаква празнина? Но при серийните убийци нещата не работеха по такъв начин — тяхната жажда беше изгаряща и никога не можеше да се утоли.

А също и непоследователността на убийствата. Първите две, въпреки външните прилики — кървавите послания по стените и подреждането на труповете — противоречаха в десетки отношения на всички основни профили.

Какво правеше последното убийство различно?

Мислеше си за това по целия път през Дъчис и Пътнам до Кънектикът. Беше убеден, че убиецът за първи път показва истинския си облик.

Защото е получил онова, което му е трябвало.

Защо този път посланието беше само едно? И защо беше написано на прозореца, а не по стените? Върху стъкло, на черния фон на нощта, едва не го бяха пропуснали…

И внезапно, почти без съзнателна мисъл, гледната му точка към местопрестъплението се промени. Вече не гледаше към кървавото послание от стаята. Позицията му се премести, сякаш на подвижна камера. Обърна се на сто и осемдесет градуса и той се озова извън къщата, в гората, загледан от мрака към големия осветен прозорец. И фигурите зад него — капитана от полицията, главния разследващ детектив, психолога от ФБР. Същите трима, които бе виждал и при предишните убийства.

Имаше нещо, което бе общо за трите убийства. Всички бяха извършени през нощта в спални с големи прозорци. И завесите винаги бяха дръпнати…

Ръката му трескаво сграбчи телефона и набра номер.

— Полицейско управление Покипси, отдел „Убийства“ — каза нечий глас. — Кравиц на телефона.

— Обажда се Кристофър Лаш. Трябва да говоря незабавно с Мастертън.

— Съжалявам, агент Лаш. Капитанът си тръгна преди час.

— Тогава ме свържете с главния детектив, как му беше името. Ехърн.

— Той си тръгна с капитана, сър.

— Знаете ли къде са отишли?

— Петък вечер е, сър. Капитанът и детектив Ехърн винаги излизат за няколко бири, преди да се приберат у дома.

— В кой бар?

— Не знам, сър. Може да е всеки от баровете наоколо.

Мислите му препуснаха. Кравиц, дежурното ченге, му се беше сторил умен и компетентен полицай.

— Кравиц, трябва да ме изслушаш. Много внимателно.

— Да, агент Лаш.

Той притисна телефона с рамо, докато излизаше на Согатък авеню, борейки се с натоварения трафик.

— Искам да провериш всеки бар, един по един. Чу ли ме? Накарай някой от другите полицаи да седи на телефоните.

— Сър? — Гласът на Кравиц звучеше колебливо.

— Жизненоважно е, Кравиц, разбираш ли? Жизненоважно.

— Да, сър.

— Когато намериш Мастертън, кажи му следното — сгрешили сме за извършителя. Той не е сериен убиец.

— Не е убиец? — Гласът прозвуча още по-несигурно.

— Разбира се, че е убиец. Но не е от серийните. По-скоро е от типа наемен убиец.

Това беше етикет, използван от психолозите. Понякога убийците от този тип убиваха случайни жертви от върха на водонапорни кули. Друг път издирваха прочути знаменитости, както беше направил Марк Дейвид Чапман с Джон Ленън. Те имаха нещо общо помежду си — измъчен, безполезен живот, който намираше смисъл единствено в целенасоченото насилие.

В другия край на линията цареше мълчание.

— Нямам време да обяснявам, сержант. Става въпрос за подкатегория на масовия убиец. За този тип всичко е свързано с доминирането, контрола, отмъщението. Този тип мрази ченгета. Сигурно има и някакво привързване, динамика от типа любов-омраза. Може би баща му е бил ченге и суров родител, не знам. Но става въпрос за тип наемен убиец. Това е единственият отговор.

— Сър, не разбирам.

— Ти присъства на първите три местопрестъпления. Нямаше модел. Безсмислените послания по стените, непоследователните живи картини. Нищо не пасва. Защото си имаме работа с някой, който имитира сериен убиец. Именно затова нищо не се връзва. Всичко е било измама. Забеляза ли, че навсякъде имаше голям прозорец, гледащ към нощта? Нашият убиец не е бягал — той е бил навън всеки път. Той преследва ченгета, подбира си мишени. Убитите жени са били просто примамка.

— Сър?

Лаш зави по Грийнс Фармс Роуд. След още минута-две щеше да си е у дома и да започне с обажданията. Засега трябваше да разчита на Кравиц. Всяка секунда беше от значение.

— Просто прави каквото ти казвам, полицай. Намери Мастертън и му кажи всичко, което ти казах току-що. Той и Ехърн всеки път бяха при прозореца с мен, така че трябва да вземат мерки и да се защитят. Кажи им да се оглеждат за бял мъж, най-вероятно между двайсет и пет и трийсет години. Самотник, който се смесва с тълпата. Вероятно кара спортна кола, за да компенсира ниското си самочувствие. Трябва да поговориш с колегите си дали не са забелязали такъв тип да се навърта из баровете и ресторантите на ченгетата и да се опитва да спечели благоразположението им.

Отново настъпи тишина.

— Кравиц, мамка му, разбра ли ме?

— Да, сър.

— Тогава действай.

Точно отпред беше неговата пресечка и къщата. Тук движението не бе така натоварено. Докато затваряше, от неговата улица излезе кола и бързо набра скорост покрай него към Компо. Понтиак „Файърбърд“. Червен.

Разминаха се, като Лаш почти не му обърна внимание. Напомняше си, че той също е мишена. Също беше видян през прозореца. Трябваше да изведе Карл и Шърли от къщата — естествено тя отново щеше да сипе огън и жупел и да опява колко опасна е работата му — и после да помисли какво да направи за собствената си…

Сепна се. Понтиак „Файърбърд“, червен, нов модел…

Намали и погледна в огледалото за обратно виждане.

Колата беше изчезнала.

Настъпи газта до дупка, взе завоя със свирещи гуми, като в същото време вадеше пистолета от кобура си. Докато къщата се появяваше пред него, студеният ужас го сграбчи в лапите си.

Вече знаеше с ужасяваща увереност какво ще открие вътре.