Линкълн Чайлд
Игра до смърт (55)

55.

Маукли погледна телефона си, сякаш се съмняваше, че работи правилно. После го вдигна отново.

— Бихте ли повторили, доктор Силвър?

— Казах, останете на място. Не правете опити да влезете в апартамента.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред.

— Сигурен ли сте, сър?

— Да, Едуин, всичко е наред. Ще се обадя след малко.

И телефонът замлъкна.

Маукли отново го изгледа със съмнение.

Макар и изкривен, нямаше съмнение, че гласът е на Силвър. В него се долавяше нещо необичайно, нещо, което Маукли не си спомняше да е чувал преди, и той се запита дали Лаш не го заплашва, дали не го държи като заложник в собствения му апартамент. В гласа обаче нямаше страх, само огромна умора.

— Силвър ли беше? — извика Шелдрейк отдолу.

— Да.

— Какво нареди?

— Да не се влиза в апартамента. Да останем на място.

— Майтапите ли се?

— Не.

Последва кратко мълчание.

— Е, щом трябва да останем на място, не може ли да се настаним малко по-удобно? Чувствам се като цирков акробат тук.

Маукли погледна надолу. Питането изглеждаше разумно.

През последните петнайсет минути висяха на върха на дълга метална стълба, която се изкачваше по вътрешната стена на кулата, точно под покрива. И чакаха, докато техникът Дорфман — чорлав младок със сънени очи — се мъчеше да надхитри механизма за достъп на бариерата към апартамента на Силвър. Минутите сякаш се точеха безкрайно. Това усещане се засилваше от твърдите метални скоби на стълбата и непрекъснатия шум на огромната електроцентрала, заемаща просторното пространство под тях — генераторите и трансформаторите, които осигуряваха електричество за лакомата кула. Въпреки че разполагаше с всички ресурси на отдела за сигурност, на Дорфман никак не му беше леко.

Може би Стейпълтън щеше да се справи за нула време. Стига да искаше…

Но Маукли нямаше намерение да мисли за Тара Стейпълтън. Вместо това си отбеляза при първа възможност да направи промени в сигурността на апартамента.

Ясно беше, че е допуснал страстта на Силвър към уединение да бъде удовлетворена отвъд разумните граници. Последните петнайсет минути бяха доказателство за това. Таранът не успя — както и се очакваше — а технологичните методи се оказаха плашещо бавни. Ами ако Силвър внезапно се разболееше и не беше в състояние да си помогне? Ако асансьорът не работеше, щяха да изгубят безценни минути, за да се доберат до него. Силвър просто бе твърде ценен актив на компанията, за да бъде излаган на риск, и Маукли щеше да му каже това лично. Силвър беше разумен човек. Щеше да го разбере.

Погледна нагоре по стълбата. Тя свършваше до люк в тавана, водещ към откритото пространство между вътрешната кула и пода на апартамента на Силвър. По-нататък се виждаше Дорфман, застанал в наскоро отворения люк към апартамента. Гледаше въпросително Маукли, хванал се с една ръка за скобата и държащ логически анализатор в другата. За колана му бяха закачени различни тестери, електронни сензори и други апарати.

— Продължавай — извика му Маукли.

Дорфман вдигна ръка към ухото си.

— Продължавай! Изчакай ни вътре.

Дорфман кимна и се обърна. След секунда изчезна в мрака на апартамента.

Маукли погледна надолу към Шелдрейк и му даде знак да го последва с останалите. Проникването в апартамента се оказа тежка задача. Щом трябваше да чакат, можеха да го направят вътре.

Започна да изкачва остатъка от стълбата. След четири стъпала стигна до люка в покрива на кулата; след още четири се озова в откритото пространство. Никога не бе стъпвал тук и въпреки волята си спря и се огледа.

Маукли не се славеше с особено богато въображение, но докато се завърташе бавно на сто и осемдесет градуса, неочаквано му се зави свят. Тъмен метален ландшафт — покривът на вътрешната кула — го заобикаляше от всички страни. Стените бяха покрити със снопове кабели, прекъсвани от безброй малки кутии. На около три метра отгоре, подобно на гигантско небе, висеше стоманеният търбух на апартамента. Крепеше се за покрива на кулата върху множество отвесни греди. Две метални тръби за кабели излизаха от горната структура и стигаха до покрива на небостъргача. В далечината се виждаше трета, много по-голяма конструкция с формата на кутия — шахтата на личния асансьор на Силвър. Около нея минаваха хоризонтални ребра, между които проникваха косите лъчи на залязващото слънце. Човек, стоящ на нивото на улицата, никога не би си помислил, че декоративната решетка скрива свързващата част между две отделни структури — вътрешната кула и апартамента над нея. Маукли, който се намираше на шейсет етажа над Манхатън, имаше чувството, че се е озовал в пълнежа на някакъв огромен метален сандвич.

Имаше и още нещо, много по-обезпокоително. В стените на дългата ос, между двете структури, се виждаха телескопичните секции на огромните защитни панели. Маукли различи три вдлъбнатини по стоманените им страни — две за тръбите за кабели и една за асансьора. Панелите сега бяха напълно изтеглени, но при тревога щяха да се плъзнат напред и да откъснат напълно апартамента от кулата. Масивните хидравлични бутала, които ги задвижваха, приличаха на пружините на колосален капан за мишки.

— Господин Маукли! — извика Шелдрейк отдолу.

Маукли се надигна, хвана се отново за стълбата и като се мъчеше да не гледа откритото пространство, се изкачи през люка във вестибюла на апартамента.

Първо изпита облекчение, че отново стъпва на твърда земя, но незабавно след това си даде сметка, че се намира в пълен мрак.

— Дорфман!

До него се чу шумолене.

— Тук съм, господин Маукли.

— Защо не си включил осветлението?

— Търся ключа, сър.

Маукли се изправи и тръгна пипнешком напред, докато не докосна метал. Закрачи покрай стената и стигна до затворена врата. След това продължи, докато отново не се върна до люка. При обиколката си така и не попадна на ключ.

Чу се дрънчене и внезапно от люка се появи тъмна фигура, която напълно скри слабата светлина, процеждаща се отдолу.

— Шелдрейк?

— Слушам.

— Обади се на хората си да донесат фенери.

Фигурата изчезна.

Маукли спря, обмисляйки положението. Апартаментът включваше шест етажа. Жилищната част на Силвър заемаше горните два. Огромното пространство долу съдържаше хардуера на Лиза.

Силвър винаги се бе отнасял небрежно към бизнес въпросите на „Едем“ и оставяше ръководството на компанията на борда на директорите. Единственото, което го вълнуваше, беше физическото разполагане на Лиза. Не беше пропуснал нито ден от строежа и лично наглеждаше инсталацията, като понякога дори сам разтоварваше апаратурата от крановете и я мъкнеше през недовършените стени. Маукли помнеше, че през цялото това време Лиза продължаваше да работи на голям набор доста стари компютри с преносимо захранване; инсталирането на различните компоненти при включено електричество и работещи компютри се оказа мъчителен процес. Силвър обаче бе настоял да го направят точно така. „Тя не може да изгуби съзнание — бе казал той на Маукли. — Никога не го е правила и не мога да позволя да го направи сега. Лиза не е някакъв персонален компютър, който можеш просто да рестартираш. През цялото това време е имала самосъзнание. Кой знае какво може да се изгуби или промени, ако остане без захранване?“

Подобно безпокойство бе свързано и с усилията, които Силвър полагаше, за да предпази Лиза от външния свят. Маукли знаеше, че поради някаква причина интелектът на Лиза никога не се прехвърляше от един компютър на друг — по-новите и по-мощни компютри просто се свързваха с по-старите, създавайки разширяващ се кръг „железария“ от няколко поколения и модели. Мощният клъстер суперкомпютри, които вършеха външната обработка на „Едем“ — събиране на данни, наблюдение на клиенти и всичко останало — се намираше долу във вътрешната кула и се поддържаше от безброй техници. Но централното ядро на Лиза, контролиращият изкуствен интелект, се намираше тук и за него се грижеше единствено Силвър.

От построяването на сградата Маукли никога не бе стъпвал в материалното царство на Лиза. Сега това недоглеждане представляваше тежък пробив в сигурността. Помисли си за онова, което знаеше за четириетажното пространство, и си даде сметка, че не е много. Силвър пазеше тайните си ревниво дори от него.

Приближи до затворената врата. За момент се уплаши, че Силвър я е заключил от другата страна, но простата дръжка се завъртя в ръката му. Когато вратата се отвори, отново стана светло — не от лампи, а от безбройните светодиоди, които примигваха в червено, зелено и кехлибарено в кадифения мрак и се губеха в сякаш безкрайната далечина. Имаше и звуци — не призрачният вой на електроцентралата долу, а постоянното бръмчене на резервните генератори и по-тихото, премерено шумолене на електромеханични устройства.

Маукли нареди на Дорфман да чака Шелдрейк и пристъпи в сумрака.