Линкълн Чайлд
Игра до смърт (18)

18.

Когато Лаш вкара колата в алеята пред дома си, вече бе почти седем и половина и покривалото на нощта се спускаше над бреговата линия на Кънектикът. Изключи двигателя и остана за момент зад волана, заслушан в пукането на изстиващия метал. После излезе и тръгна уморено към къщата. Чувстваше се като изсмукан, сякаш камарата технологични чудеса, които бе видял днес, временно бяха притъпили способността му да се възхищава.

В къщата още се долавяше миризма на пушек от неделното палене на камината. Лаш включи лампите и тръгна към малкия кабинет до спалнята си. Още не беше свикнал с тежестта на гривната. Вдигна телефона и прегледа секретаря — имаше петнайсет съобщения. Седна и събра кураж да ги прослуша.

Отне му изненадващо малко време. Четири бяха рекламни обаждания, шест други просто затваряха. Всъщност имаше само едно съобщение, на което трябваше веднага да обърне внимание. Направи справка с тефтерчето си и набра домашния номер на Оскар Клайн, който беше поел пациентите му.

— Клайн — чу се стегнат глас.

— Оскар, Кристофър се обажда.

— Здрасти, Крис. Как върви?

— Върви.

— Всичко наред ли е? Звучиш уморено.

— Защото съм уморен.

— Обзалагам се, че си будувал цяла нощ и си работил по онзи твой изследователски проект, който така ревниво пазиш в тайна.

— Нещо такова.

— Защо си правиш труда? Така де, не ти е нужна слава — не и след онази твоя книга. И пари не ти трябват — бог е свидетел, че живееш като монах в онзи манастир в Уестпорт.

— Трудно е да зарежеш подобно нещо, след като веднъж си се захванал. Знаеш как стоят нещата.

— Е, мога да се сетя за една основателна причина. Практиката ти. В края на краищата не е август, пациентите очакват да ни намерят. Пропускаш една сесия — добре. Но две? Хората стават неспокойни. Днес дойдоха двама доста устати.

— Нека позная. Стинсън.

— Да, Стинсън. Брамс също. Ако пропуснеш още една сесия, нещата може да загрубеят.

— Знам. Правя всичко възможно да приключа, преди да е станало подобно нещо.

— Добре. Защото иначе ще ми се наложи да стоваря някои от тях на Купър, а това няма да е приятна гледка.

— Прав си, няма да е. Ще се обаждам, Оскар. Благодаря за всичко.

Лаш затвори и понечи да излезе, когато телефонът иззвъня отново. Той се върна и го вдигна.

— Ало?

Чу се рязко изщракване и връзката прекъсна.

Лаш отново се обърна, прозя се и се застави да мисли за вечеря. Отиде в кухнята и отвори хладилника с надеждата, че нещо е успяло да се сготви само. Не беше. И тъй като мозъкът му беше на път да изключи, той се спря на най-лесното решение — да поръча храна от китайския ресторант на Пост Роуд.

Докато вървеше към телефона, той иззвъня отново.

Вдигна го.

— Ало?

Този път от другата страна някой мълчеше.

— Ало?

Отново изщракване и връзката прекъсна.

Лаш бавно остави слушалката и се загледа замислено в апарата. Нещата около „Едем“ така го бяха погълнали, че не беше забелязал всички дребни досадни неща, които отново се промъкваха в живота му. Или може би ги беше забелязал, но просто не бе пожелал да им обърне внимание. Като вестника, който липсваше в три от четири дни. Или непрекъснатото затваряне на телефона — само днес имаше осем такива случая.

Знаеше много добре какво означава това и знаеше какво трябва да се направи, за да се сложи край.

Перспективата съвсем помрачи настроението му.

Пътуването до източната част на Норуолк му отне по-малко от десет минути. Беше го предприемал само веднъж, но познаваше добре Норуолк и забележителностите му. Районът, в който се озова, беше от онези, които градските власти наричаха с евфемистичното „квартал в преход“ — недалеч от новия морски център, но също така достатъчно близо до най-бедните части, за да изисква решетки на вратите и прозорците.

Лаш спря и отново провери адреса — „Джеферсън“ 9148. Къщата по нищо не се отличаваше от останалите — двуетажна, малка, с по две стаи на етаж, с измазана фасада и отделен гараж отзад. Може би поляната пред нея беше малко по-зле поддържана от тези на съседите, но всички къщи наоколо изглеждаха леко занемарени на безмилостната светлина на уличните лампи.

Загледа се в къщата. Проблемът можеше да се реши по два начина — със съчувствие или с твърдост. Мери Инглиш не реагираше добре на съчувствието. Беше проявил съчувствие към нея миналата година, по време на сесиите по брачна терапия със съпруга й. Мери се беше вкопчила в съчувствието и в самия него. Беше развила увлечение, което по ирония на съдбата доведе до развода й — точно онова, което Лаш се опитваше да отложи. Освен това доведе до продължително следене — затворени телефони, липсваща или преровена поща, сълзливи среднощни причаквания пред кабинета му. Стигна се дотам да й наложат административна забрана.

Лаш остана за момент в колата, за да събере кураж. После слезе и тръгна към къщата.

Звънецът проехтя някак кухо през стаите. Последва тишина, после се чуха спускащи се по стълбата стъпки. Външната лампа светна и някой отмести капака на шпионката. Миг по-късно изщрака резе, вратата се отвори и на прага се появи Мери Инглиш, примигваща на ярката светлина на уличната лампа.

Все още беше облечена с дрехите, с които е била на работа, но Лаш явно я беше сварил, докато се е мила — червилото й го нямаше, но гримът бе на мястото си. Макар да бе минала само година от последната терапевтична сесия със съпруга й, тя изглеждаше много по-възрастна от четирийсетте си години — под очите й имаше торбички, които гримът не можеше да скрие, от ъгълчетата на устата й започваха фини бръчки. Очите й се разшириха, когато го позна, и Лаш видя в тях сложна смесица от емоции — изненада, радост, надежда, страх.

— Доктор Лаш! — малко задъхано възкликна тя. — Аз… не мога да повярвам, че сте тук. Какво има?

Лаш пое дълбоко дъх.

— Мисля, че знаеш какво има, Мери.

— Не, нямам представа. Какво се е случило? Искате ли да влезете? За едно кафе? — И тя отвори широко вратата.

Лаш остана на прага, като се мъчеше да говори спокойно, с безизразна физиономия.

— Мери, моля те. Така само ще стане по-лошо.

Тя го погледна неразбиращо.

За момент Лаш се поколеба. После си спомни как се беше изправил срещу нея за първи път, на същия този праг, и си заповяда да продължи.

— Отричането няма да помогне, Мери. Отново ме тормозиш — звъниш у дома, ровиш в пощата ми. Искам да престанеш, моля те. И то веднага.

Мери мълчеше, но сякаш се състари още повече. Погледът й бавно се сведе, раменете й се отпуснаха.

— Не мога да се занимавам отново с това, Мери. Не и в този момент. Затова искам да обещаеш, че ще спреш, преди отново да е станало сериозно. Искам да кажеш, че ще спреш. Да го кажеш пред мен. Моля те, не ме карай да действам по принуда.

Този път Мери отново го погледна и очите й проблеснаха гневно.

— Това да не е някаква жестока шега? — озъби се тя. — Виж ме. Виж къщата ми. Почти гола е. Изгубих настойничеството над детето си. Цяла борба е да го виждам през седмица. Ох, господи…

Гневът изчезна толкова бързо, колкото се бе появил. Сълзите размазаха грима на мръсни вадички.

— Подчиних се на съдията. Направих всичко, което поиска.

— Тогава защо пощата ми липсва отново, Мери? Защо ми звънят по телефона и затварят?

— Мислиш, че съм аз ли? Наистина ли смяташ, че бих го направила след всичко, което се случи… след онова, което съдията стори с живота ми, с… — Думите й се задавиха в хлипове.

Лаш се поколеба. Не знаеше какво да каже. Гневът и мъката й изглеждаха истински, но пък гранични случаи като Мери наистина изпитваха гняв, мъка, отчаяние. Просто чувствата бяха объркани. И такива хора бяха много добри в преструвките, в обръщането на нещата срещу теб, в способността да те изкарат виновен…

— Как можа да дойдеш и да ме нараняваш по такъв начин? — хлипаше тя. — Ти си психолог, от теб се очаква да помагаш на хората…

Лаш стоеше мълчаливо на прага, обзет от засилващо се съмнение, и чакаше емоциите да отминат.

— Как изобщо съм могла да изпитам привличане към теб? — тихо попита тя. — Имаше вид на човек, когото го е грижа, който разбира всичко. И около когото витаеше някаква мистерия. — Тя енергично избърса сълзите си. — Но знаеш ли какво реших, докато лежах нощем тук, сама, в тази празна къща? Че това е мистерията на човек, който няма нищо вътре. Човек, който няма какво да даде от себе си.

Пресегна се назад, бръкна в кутията салфетки на масата в коридора и изруга, когато установи, че е празна.

— Махай се оттук — тихо каза тя, без да го поглежда. — Махай се, моля те. Остави ме на мира.

Лаш впери поглед в нея. По стар навик му хрумнаха няколко клинични отговора, но никой не му изглеждаше подходящ. Затова просто кимна и си тръгна.

Запали колата, направи обратен завой и пое обратно по улицата. Но преди да стигне завоя, отби и спря. В огледалото се виждаше, че светлините на „Джеферсън“ 9148 вече са угасени.

Какво беше казал Ричард Силвър в онази огромна стая, рееща се на шейсет етажа над Манхатън? Окуражаващо е, че ни помагате. Но сега, докато се взираше в мрака, Лаш не чувстваше подобна увереност.