Линкълн Чайлд
Игра до смърт (26)

26.

— Какво е направил този? — попита федералният агент зад волана.

— Разследван е за четири вероятни убийства — отвърна Лаш.

Дъждът плющеше по пътя и се стичаше по прозорците на плътни потоци. Лаш допи кафето си, замисли се дали да не спрат в някое крайпътно заведение за второ, погледна часовника си и се отказа. Вече беше пет и десет, а от записите ставаше ясно, че Гари Хандърлинг почти винаги напуска работното си място навреме.

Погледна лежащата до него снимка на Хандърлинг, направена тази сутрин от камерата на Пункт I. После се загледа през Медисън авеню към кулата на „Едем“. Нямаше да е трудно да забележат Хандърлинг — беше висок и слаб, ако не се брои малкото коремче, с оредяваща руса коса и жълт шлифер, който се открояваше в тълпата. Дори Лаш да го пропуснеше, някой от другите екипи със сигурност щеше да го засече.

Погледът му се върна към снимката. Хандърлинг не приличаше на сериен убиец, но пък малцина приличаха на такива.

Предната врата се отвори и на мястото до шофьора седна як мъж с подгизнал син костюм. Когато се обърна да погледне назад, до Лаш достигна миризмата на „Олд Спайс“. Знаеше, че с тях ще пътува и друг федерален агент, но се изненада, когато разпозна Джон Ковън, с когото беше работил по няколко случая навремето.

— Лаш? — изненадано възкликна Ковън. — Ти ли си?

Лаш кимна.

— Как я караш, Джон?

— Общо взето, не се оплаквам. Още съм на старото място. След пет години ще бъда в Маратон и ще ловя едри риби вместо боклуци.

— Браво на теб. — Подобно на много други агенти, Ковън броеше дните до правителствената пенсия.

Ковън погледна Лаш с любопитство и каза:

— Чух, че си напуснал и трупаш мангизи в частния сектор.

Естествено Ковън знаеше, че Лаш е напуснал ФБР. Знаеше и каква е причината. Просто се опитваше да бъде тактичен.

— Така е — отвърна Лаш. — Това е временно. Подготовка за сериозна промяна.

Ковън кимна.

— Това назначение не е ли малко необичайно за теб? — попита Лаш, любезно променяйки посоката на разговора.

Ковън сви рамене.

— Вече не. Напоследък всичко се смеси. Покрай последните трусове и реорганизации всеки се оказва в леглото на някой друг. Никога не си сигурен с кого ще ти се наложи да работиш — със Службата за борба с наркотиците, ЦРУ, Вътрешна сигурност, местни правозащитни организации, момичешки скаутски отряди.

„Да, но не и с частна корпорация“ — помисли си Лаш. Използването на ФБР като мускул под наем беше нещо ново за него.

— Единственото странно беше, че това дойде направо от кабинета на шефа — добави Ковън. — А не по обичайните канали.

Лаш кимна. Спомни си думите на Маукли — Споделяме информация с подбрани правителствени агенции. Явно сътрудничеството беше двупосочно.

През целия ден почти не беше виждал Маукли или Тара Стейпълтън. Беше пристигнал късно, тъй като изгуби по-голямата част от сутринта в оправяне на неимоверно сложната бъркотия от записи, банкови формуляри, извлечения от кредитната агенция и разни други бюрократични безумия, за да оправи положението с ипотеката и да възстанови кредитните си карти. Маукли се отби в кабинета му малко преди обед с голям пакет под мишница. Каза, че Хандърлинг щял да пътува с влака следващата вечер. Според обаждането, което направил от телефона на бюрото си, имал среща с някаква жена след работа. Проследяването вече било уредено и Маукли искаше Лаш да участва в него. Предишната вечер любезно беше отхвърлил настояването му незабавно да се свържат с полицията. „Той не представлява непосредствена опасност — беше казал Маукли. — Трябва да съберем повече доказателства. Не се безпокойте, наблюдаваме го внимателно.“

Маукли бе оставил пакета на бюрото на Лаш — молбата на Хандърлинг за постъпване на работа, оценките му като служител, предишна история.

— Вижте дали отговаря на профила ви. Ако отговаря, ще ви помоля да съставите кратък анализ на характера му. Това може да се окаже много полезно.

И така, Лаш прекара следобеда в ровене из досието. Хандърлинг беше умен — чак сега Лаш забеляза едва доловимите улики, че внимателно се е подготвил за психологическите тестове. На въпросите, които трябваше да вдигнат червени флагчета, беше отговорено неутрално. Скалите на достоверност бяха приемливи във всички тестове — всъщност бяха еднакви, което навеждаше на мисълта, че Хандърлинг е знаел кои въпроси проверяват за измама и им е отговорил по един и същи начин.

Подобна интелигентност и планиране бяха отличителни белези на организиран убиец. Пък и Хандърлинг едва ли би могъл да бъде друг, щом като се представяше като образцов служител на „Едем“. Лаш реши, че неорганизираните елементи в убийствата могат да се обяснят с уникалното естество на жертвите. Ясно беше, че шестте — засега — супердвойки са почти култови в компанията. Но някой, изпитващ неудовлетвореност или гняв — например някой, който е имал тиранична майка или неуспех в личните отношения — би могъл да се поддаде на завистта и дори да действа от зле насочена ярост.

Хандърлинг едва ли познаваше Торп и Уилнър, но покрай поста си в „Едем“ знаеше много за тях. И това беше много интересно. То означаваше нов подвид сериен убиец — страничен продукт на информационната епоха, убиец, който преравя базите данни, за да открие идеалните жертви. От случая би се получила страхотна статия в някое престижно списание по психиатрия — статия, която можеше да накара стария му приятел Роджър Гудкайнд да си изяде парцалите от завист.

Радиостанцията на таблото изпращя.

— Екип седемстотин и девет. На позиция.

Ковън взе предавателя, като го държеше ниско, за да не се вижда отвън.

— Разбрано. — Обърна се към Лаш. — Не бяхме инструктирани подробно. За какво точно става дума?

— Въпросният Хандърлинг трябва да се срещне с някаква жена след работа. Като се изключи това, не знаем кой знае колко.

— Как се придвижва?

— Неизвестно. Може да е пеша, с метро, с автобус, с какво ли не. И… — Лаш внезапно млъкна. — Ето го. Излиза през въртящата се врата.

Ковън включи радиостанцията.

— Тук седемстотин и седем. До всички екипи, заподозреният излиза от сградата. Бял мъж, около метър осемдесет и пет, с жълт шлифер. Бъдете готови.

Хандърлинг спря и огледа Медисън авеню в двете посоки. Шлиферът му се развя, когато вдигна голям чадър над главата си. Лаш потисна желанието да се втренчи в лицето му. Бяха минали години, откакто за последно бе участвал в следене, и установи, че сърцето му се е разтуптяло неприятно силно.

— Онова там е нашият човек — каза Ковън, като кимна към будката за вестници на ъгъла.

— Онзи с червения чадър и телефона ли?

— Аха. Няма да повярваш колко много улесниха следенето мобилните телефони. В днешни дни е напълно нормално човек да върви по улицата и да говори. А с тези „Некстел“ с вградено уоки-токи можеш да предаваш на цялата група.

— Имаме ли други проследяващи на тротоара?

— При входа на метрото и при автобусната спирка ей там.

— Тук седемстотин и девет — обади се глас от радиостанцията. — Обектът е в движение. Май се качи да вземе такси.

Лаш си позволи да погледне крадешком през прозореца. Хандърлинг се движеше към улицата с клатушкаща се походка. Рязко вдигна ръка с изпънат показалец и едно такси послушно спря пред него.

Ковън грабна радиостанцията.

— Тук седемстотин и седем, имам видимост. Седемстотин и две, седемстотин и пет, тръгваме.

— Разбрано — отвърнаха останалите в един глас.

Техният кафяв седан потегли в трафика, няколко коли зад таксито.

— Обектът завива на изток по Петдесет и седма — каза Ковън, като продължаваше да държи радиостанцията в скута си.

— С колко коли разполагаме? — попита Лаш.

— С още две. Ще го следваме няколко пресечки и ще се сменим.

Таксито се движеше бавно през дъжда и оживения трафик. Едната му гума попадна в дълбока дупка и опръска целия тротоар с кална вода. На Лексингтън авеню зави отново, като успя да засече някакъв миниван.

— Завива на юг по „Лекс“ — каза Ковън. — Скорост четирийсет километра в час. Аз съм дотук. Някой да ме замести?

— Тук седемстотин и пет — обади се глас. — Виждам го.

Лаш погледна през задното стъкло и видя зелен джип, който минаваше в съседното платно. През дъжда успя да различи Маукли на мястото до шофьора.

Шофьорът на Ковън натисна газта, изпревари плавно таксито и продължи по Лексингтън авеню. Лаш знаеше, че това е стандартна практика при следенето — да се използват повече коли, за да не може заподозреният да усети, че са по петите му. След няколко пресечки щяха да завият, да заобиколят и отново да се наредят в края на опашката.

— Седем нула пет, разбрано. — Ковън погледна назад. — Е, Лаш, какво е да работиш в частния сектор?

— Вече не мога да си уреждам с връзки актовете за превишена скорост.

Ковън се ухили и каза на шофьора да завие по Трето авеню.

— Бюрото липсва ли ти?

— Заплатата определено не ми липсва.

— И аз така чувам.

— Тук седемстотин и пет — обади се радиото. — Обектът завива на изток по Четирийсет и четвърта. Колата спира. Ще го подмина, кой го поема нататък?

— Тук седемстотин и две. Спряхме на другия ъгъл. Поддържаме визуален контакт.

Шофьорът на Ковън даде още газ, минавайки през едно кръстовище, после през друго.

— Седем нула две — обади се гласът. — Обектът излезе от колата. Влиза в бар на име „Стрингър“.

— Седем нула седем — отвърна Ковън. — Прието. Поддържайте визуален контакт при входа. Седем четиринайсет, трябвате ни при „Стрингър“. Четирийсет и четвърта между „Лекс“ и Трето.

— Разбрано.

Минути по-късно седанът им бавно изпъпли до забранената за паркиране зона на Четирийсет и четвърта и спря. Лаш погледна през прозореца. Съдейки по крещящия навес и групичките младежи, „Стрингър“ беше бар за млади професионалисти.

— Ето ги — каза Ковън.

Лаш погледна непознатата млада двойка. Приближаваха по улицата, хванати за ръка и делящи един чадър.

— Това наши хора ли са?

Ковън кимна.

Двойката влезе в бара. След минута телефонът на Ковън иззвъня.

— Седем нула седем — каза той.

Лаш успя да чуе гласа от малкия говорител.

— В бара сме. Обектът е на една маса отзад. В компанията на бяла жена, закръглена, висока метър и шейсет и пет, с бял пуловер и черни джинси.

— Разбрано. Поддържай връзка.

Ковън остави телефона и се обърна към задната седалка. Погледът му спря на празната чаша от кафе на Лаш.

— Още едно? — попита той. — Аз черпя.

 

 

Половин час по-късно Лаш беше напълно погълнат от клюките в Бюрото — за някакъв донжуан, който се заигравал с жената на шефа на отдела; за вбесяващата нова канцеларщина от Вашингтон, за пълната некадърност на висшия ешелон; за това колко невероятно зелени са новобранците. От време на време ги прекъсваха докладите на агентите, които следяха Хандърлинг в бара.

После разговорът замря и Ковън погледна към шофьора.

— Хей, Пит. Какво ще кажеш да отскочиш за още кафе?

Лаш гледаше как агентът излиза от колата и се понася в тръс към заведението за бързо хранене надолу по улицата.

— Ама че дъжд — рече Ковън.

Лаш кимна. Погледна в огледалото — от другата страна на улицата и на половин пряка назад едва се различаваха смътните очертания на джипа на Маукли.

Ковън се въртеше като шило на предната седалка.

— Кажи ми, Крис — обади се той след малко. — Това място, за което работиш, „Едем“. Какво представлява?

— Доста е забележително — предпазливо отвърна Лаш. Ако Ковън беше любопитен за опашката и душеше за повече информация, трябваше да внимава какво говори.

— Имам предвид, наистина ли могат да го правят? Наистина ли са толкова добри, колкото разправят всички?

— Страхотни са в събирането на сведения.

Ковън кимна бавно.

— В компанията ми за голф има един тип, зъботехник. Малко си пада от мрачните и самотни типове, никога не се е женил. Сещаш се. Открай време се опитваме да го уредим с някоя, но той не искаше и да чуе. Мразеше подобни номера. Това се превърна в шега. Както и да е, преди година отиде в „Едем“. Сега не можеш да го познаеш, съвсем различен човек е. Ожени се за наистина добра жена. И със страхотно тяло. Той самият не говори много, но всеки идиот може да види колко е щастлив. Дори голфът му стана по-добър, мътните да го вземат.

Лаш слушаше, без да коментира.

— А също и един началник от „Оперативен отдел“. Хари Криймър, помниш ли го? Жена му загина при катастрофа преди две години. Добро момче. Е, сега е женен отново. Никога не съм виждал по-щастлив човек. Носят се слухове, че и той е ходил в „Едем“.

Ковън отново се обърна и Лаш видя отчаяно очакване в очите му.

— Ще бъда честен с теб, Крис. Нещата между мен и Анет не вървят особено добре. Започнахме да се отчуждаваме, откакто научихме, че не можем да имаме деца. Гледам другарчето си по голф, гледам Хари Криймър и започвам да си мисля, че двайсет и пет хилядарки не са чак толкова много пари. Имам предвид в дългосрочен план. Така де, защо да живееш половинчат живот? Малко е вероятно да получиш втори шанс, ако първия път си оплескал нещата. — Той замълча за момент. — Питах се дали знаеш…

Телефонът иззвъня.

— Седемстотин и седем, тук седемстотин и четиринайсет, чувате ли?

Ковън моментално влезе в ролята си на професионалист.

— Тук седемстотин и седем. Чувам те, седемстотин и четиринайсет.

— Обектът като че ли спори с жената. В момента вървят към изхода.

— Разбрано. Край.

В същия момент вратата на бара се отвори и навън излезе жена, която вървеше бързо, като намяташе палтото си в движение. След това се появи Хандърлинг и тръгна след нея.

— До всички екипи, обектът е в движение — каза Ковън и свали мъничко прозореца на вратата си. Жената крещеше нещо на Хандърлинг през рамо; Лаш успя да различи думите „шибан долнопробен боклук“; останалото беше погълнато от шума на минаващите коли.

Хандърлинг протегна ръка да я спре, но жената се отскубна. Когато той посегна отново, тя се обърна и вдигна ръка да го зашлеви. Хандърлинг избегна удара и я блъсна грубо към витрината на някакъв магазин.

— Да го пипнем — каза Ковън.

Лаш бързо излезе от колата и тръгна след Ковън през улицата. С периферното си зрение видя, че агентът Пит приближава от заведението с две чаши в ръце. Щом видя Ковън, той пусна кафетата в близката кофа за боклук и се включи в преследването.

След секунди Хандърлинг беше обкръжен.

— Федерални агенти — излая Ковън и показа значката си. — Назад, господине. Ръцете долу.

Гневът на лицето на жената се смени със страх. Тя отстъпи няколко крачки, после се обърна и побягна.

— Искате ли да проследим момичето? — попита Пит.

— Не — чу се гласът на Маукли. Той стоеше зад тях заедно с Тара. — Господин Хандърлинг, аз съм Едуин Маукли от „Едем“. Бихте ли дошли с нас, ако обичате?

Хандърлинг беше пребледнял като мъртвец. Устните му мърдаха беззвучно, очите му се стрелкаха наляво-надясно. Неколцина мъже тичаха към тях; Лаш не знаеше дали са федерални агенти, или хора от охраната на „Едем“.

— Господин Хандърлинг — повтори Маукли. — Насам, моля.

Хандърлинг се изправи. За момент сякаш се канеше да побегне и кръгът около него се стесни.

В следващия миг се предаде. Раменете му видимо се отпуснаха. Той кимна, пристъпи напред и тръгна след Маукли към чакащия ги джип.