Линкълн Чайлд
Игра до смърт (27)

27.

Като се изключи това, че се намираше зад Стената, помещението можеше да мине и за някоя от заседателните зали, използвани за сбирките. Столовете от едната страна на масата бяха махнати и само в ъгъла имаше едно място за сядане. Няколко бяха подредени покрай отсрещната страна, а останалите бяха изнесени навън.

Хандърлинг седеше на самотния стол, все още облечен с мокрия шлифер. Оглеждаше се с едва прикрита нервност. Маукли седеше срещу него заедно с Тара Стейпълтън и двама мъже, които Лаш не познаваше. Единият носеше лекарска престилка. Двама охранители на „Едем“ бяха заели позиция до вратата. Още техни колеги стояха в коридора отвън. Лаш се изненада колко са много. И това не бяха дружелюбните и общителни охранители от лобито — тези бяха сурови мъже, които се взираха право напред със стиснати зъби; от ушите към яките им вратове се спускаха тънки проводници. Когато един разкопча сакото си да извади мобилен телефон, Лаш зърна блясъка на оръжие.

Имаше видеокамера на операторска количка, зад която седеше техник от охраната. В средата на масата беше поставено записващо устройство. Маукли кимна на оператора и включи рекордера.

— Господин Хандърлинг, знаете ли защо сте тук? — попита той. — Защо разговаряме с вас?

Хандърлинг впери поглед в него.

— Не.

Лаш наблюдаваше заподозрения. Когато го заобиколиха на улицата, Хандърлинг беше уплашен и дезориентиран. Оттогава обаче бе имал време да мисли — при предаването му от федералните на охраната на „Едем“ и вървящите с това бумащини, по пътя обратно към небостъргача, в лабиринта задни коридори, по които стигнаха до това място. Ако беше като другите престъпници, вече трябваше да си е съставил план.

Разпитът често се сравняваше с изкушаване. Един човек иска нещо от друг, докато другият обикновено няма никакъв интерес да го дава. Лаш беше любопитен да види като какъв изкусител ще се покаже Маукли. Сърцето му туптеше възбудено.

Маукли изгледа Хандърлинг с обичайното си кротко изражение. Остави мълчанието да се сгъсти и накрая заговори:

— Наистина ли нямате представа? Абсолютно никаква?

— Не. И не мисля, че имате право да ме държите тук и да ми задавате подобни въпроси. — Хандърлинг говореше с нападателен, възмутен тон.

Маукли не отговори веднага, а подравни високата купчина документи пред себе си.

— Господин Хандърлинг, преди да започнем, позволете да представя присъстващите. До мен е Тара Стейпълтън от „Системна сигурност“ и доктор Дени от медицинския отдел. Разбира се, познавате господин Харисън. Защо се срещнахте с онази жена?

Хандърлинг примигна от рязката промяна на разговора.

— Това не е ваша работа. Знам правата си и настоявам за…

— Вашите права — думата беше произнесена рязко и това прикова вниманието на всички в стаята — са обобщени в този документ, подписан от вас при постъпването ви в „Едем“. — Маукли взе подвързан със спирала документ от върха на купчината и го плъзна към средата на масата. — Разпознавате ли го?

За момент Хандърлинг остана абсолютно неподвижен. После се наведе напред и кимна.

— В този обвързващ договор вие се съгласявате — наред с много други неща — да не злоупотребявате с поста си в „Едем“ чрез каквото и да било тайно използване на технологии. Съгласявате се да държите данните на клиентите в тайна и да спазвате стриктния кодекс на морално поведение, изложен в хартата на служителя. Всичко това ви беше обяснено подробно по време на въвеждането ви и подписът ви тук потвърждава, че сте го разбрали.

Маукли произнесе тези думи монотонно, почти отегчено. Ефектът им върху Хандърлинг обаче беше значителен. Той се взираше в Маукли и очите му проблясваха подозрително.

— Затова ви питам отново. Защо се виждахте с онази жена?

— Имах среща с нея. Това не се забранява от закона.

Лаш виждаше, че Хандърлинг се мъчи да запази позата си на засегната страна.

— Зависи.

— От какво?

Маукли хвърли поглед на документацията пред себе си.

— Когато ви приближихме пред бара, жената — която вече е идентифицирана от телефонните ви обаждания днес следобед като Сара Луиз Хънт — беше чута да ви нарича… да видим… „шибан долнопробен боклук“. Това за вас ли се отнасяше, господин Хандърлинг?

— Нямам представа.

— Аз обаче си мисля, че имате представа. И то много добра представа.

Лаш забеляза, че Тара пише в бележник, докато Маукли се взираше в Хандърлинг. Това беше стандартна процедура — единият си води бележки, докато другият внимателно следи езика на тялото на заподозрения — нервни жестове, движение на очите и т.н. Но повечето разпитващи предпочитаха да гледат заподозрените си в очите и да изстрелват въпрос след въпрос. Маукли правеше точно обратното. Оставяше мълчанието и несигурността да работят за него.

Най-сетне Маукли се размърда.

— И не само си мисля, че имате добра представа какво е имала предвид, но и че вероятно същото се отнася и за няколко други жени. — Той отново хвърли поглед към документите. — Например Хелън Малволия, Керън Конърс, Марджъри Силкууд. И още няколко други.

Лицето на Хандърлинг стана пепеляво.

— Какво е общото между всички тях, господин Хандърлинг? Били са кандидати на „Едем“, отхвърлени след психологичните оценки. Поради сходни причини. Ниско самочувствие. Продукти на разбити семейства. Високи показатели за пасивност. Иначе казано, жени, които лесно могат да бъдат превърнати в жертви.

Гласът на Маукли бе станал толкова тих, че Лаш трябваше да се напряга, за да го чуе.

— Всички тези жени имат и друго общо помежду си. През последните шест месеца са били потърсени от вас. В някои случаи се е приключило с обяд или питиета. В други се е стигнало… ами, доста по-нататък.

Маукли рязко вдигна тежката купчина документи и я тресна на масата. Действието бе така неочаквано, че Хандърлинг подскочи на стола си.

Но когато Маукли заговори отново, гласът му беше спокоен.

— Всичко е тук. Разпечатки от телефонни обаждания, от дома и работното ви място. Извлечения от кредитни карти за ресторанти, барове и мотели. Засечени данни за достъп до конфиденциална информация на „Едем“ от вашия терминал. И между другото, вече запушихме дупката в сигурността, чрез която сте достигали до данните. — Маукли се размърда. — В светлината на всичко, представено дотук, желаете ли да промените отговора си?

Хандърлинг преглътна с мъка. По челото му беше избила пот, ръцете му несъзнателно се вкопчваха в ръба на масата и се отпускаха.

— Искам адвокат — каза той.

— Подписът ви в този документ отказва привилегията на защитник по време на вътрешно разследване на злоупотреби. Господин Хандърлинг, факт е, че вие компрометирахте почтеността на тази компания. И това далеч не е всичко. Вие не само сте предали доверието ни и доверието на нашите клиенти, но и сте го направили по най-долния, най-отвратителния начин. Само мисълта, че преднамерено сте издирвали най-податливите жертви, че сте надничали в преписите, разкриващи най-личните им надежди и мечти, най-съкровените им желания в една връзка — а после най-коравосърдечно сте ги използвали, за да удовлетворите собствените си страсти… Това е почти невъобразимо.

Стаята се изпълни с наелектризирана тишина.

Хандърлинг облиза сухите си устни.

— Аз… — започна той. И млъкна.

— След като приключим тук, ще бъдете предаден — заедно с уличаващите доказателства — на властите.

— На полицията? — ахна Хандърлинг.

Маукли поклати глава.

— Не, господин Хандърлинг. На федералните власти.

На лицето на Хандърлинг се изписа изумление.

— „Едем“ има уговорка за споделяне на информация с някои правителствени служби. Това ви е известно. Някои от данните по този случай са поверителни. Чрез тайното манипулиране на нашите бази данни вие сте извършили нещо, което може да бъде сметнато за измяна.

— Измяна? — задавено повтори Хандърлинг.

— Ще бъдете разработен във федерално учреждение и по този начин ще спестите смущаващата публичност за нас и клиентите ни. И в случай че не сте наясно, господин Хандърлинг, във федералните затвори няма предсрочно освобождаване.

Блуждаещите очи на Хандърлинг се спряха отново върху Маукли — потаен поглед на преследвана жертва.

— Добре — каза той. — Разбирам. Всичко е точно както казвате. Наистина се срещах с тези жени, но не съм ги наранявал.

— В такъв случай какво правехте със Сара Хънт, когато ви приближихме?

— Просто исках да я накарам да престане да вика. Не бих я наранил. Не съм направил нищо лошо!

— Не сте направили нищо лошо? Преследване на жени, използване на поверителна фирмена информация, лъжливи обещания — това не е ли лошо?

— Не започна по този начин! — Погледът на Хандърлинг трескаво обходи стаята в търсене на съчувстващи очи. — Вижте, всичко започна съвсем случайно. Дадох си сметка, че като шеф на съхраняването на данни мога да използвам вратичката, която открих, да погледна отвъд нашата кошара и да събера достатъчно фрагменти от данни, за да си създам пълен отчет за някой клиент. Беше любопитство, просто любопитство…

Сякаш се бе скъсал бент. Хандърлинг започна да бълва всичко — случайното откриване на слабото място, първите боязливи опити, методите, които е използвал за скриване на следите, първите му срещи с жените. Всичко. Маукли се справяше великолепно. Със серия хапливи въпроси за по-дребни престъпления беше накарал Хандърлинг да лапне въдицата. И след като той заговори, беше почти невъзможно да бъде накаран да млъкне. Маукли беше извадил жертвата си от равновесие и бе готов да нанесе поразяващия удар.

Всъщност точно в този момент той вдигна властно ръка. Хандърлинг млъкна и не довърши изречението си.

— Всичко това е много интересно — тихо рече Маукли. — И, разбира се, ще искаме да го чуем в подходящото време. Но да минем на истинската причина да сте тук.

Хандърлинг прокара ръка през челото си.

— Истинската причина?

— Вашите по-сериозни престъпления.

Хандърлинг изглеждаше замаян. Не каза нищо.

— Бихте ли споделили с нас къде бяхте сутринта на седемнайсети септември?

— Седемнайсети септември?

— Или през късния следобед на двайсет и четвърти септември?

— Аз не… не си спомням.

— Тогава позволете да ви припомня. На седемнайсети септември сте били във Флагстаф, Аризона. На двайсет и четвърти септември сте били в Ларчмонт. Ню Йорк. За утре вечер имате резервация за хотел в Бърлингейм, Масачузетс. Знаете ли какво общо има между тези три адреса, господин Хандърлинг?

Хандърлинг вкопчи пръсти в ръба на масата и кокалчетата им побеляха.

— Супердвойките.

— Точно така. В тези градове живеят някои от нашите уникално съвършени двойки. Или, в първите два случая, живееха.

— Как така?

— Торп и Уилнър вече са мъртви.

— Торп? — изграчи Хандърлинг. — Уилнър? Мъртви?

— Хайде стига, господин Хандърлинг. Така само си губим времето. Какви бяха намеренията ви за уикенда?

Хандърлинг не отговори. Очите му се обърнаха в черепа, шокиращо бели на ярката светлина в стаята. Лаш си помисли, че мъжът ще припадне.

— Щом вие не искате, нека аз да ви кажа какво сте възнамерявали да направите. Същото като предишните два пъти. Щяхте да убиете Конъли. Но много внимателно, за да изглежда като двойно самоубийство.

В помещението се възцари тишина, нарушавана единствено от тежкото дишане на Хандърлинг.

— Убили сте първите две супердвойки. Последователно — каза Маукли. — И планирахте да издебнете и убиете трета.

Хандърлинг отново не каза нищо.

— Разбира се, ще ви подложим на обстоен психиатричен преглед. Но вече успяхме да съставим теоретичен профил. В края на краищата действията ви сами говорят за себе си. — Маукли направи справка с документите пред себе си. — Говоря за страха ви от отхвърляне, за чувството ви за непълноценност. Въоръжен с информацията, която сте отмъкнали от файловете ни, много добре сте знаели как да подходите към жените, които сте си избрали и манипулирали. Забележителното е, че в някои случаи сте се провалили въпреки такова смазващо преимущество. — Маукли се усмихна безжалостно. — Но ако тези срещи са успокоявали чувството ви за неадекватност относно жените, те по никакъв начин не са уталожили гнева ви. Гневът, че други могат да открият щастието, което вие никога не бихте постигнали. Онези други, на които винаги сте завиждали. Нашите супердвойки са въплъщение на това щастие за вас. Те са се превърнали в гръмоотвод на гнева ви, който всъщност е ненавист към самия вас, изкривена по такъв начин, че…

— Не! — нададе тънък и пронизителен писък Хандърлинг.

— Стига, господин Хандърлинг. Не се превъзбуждайте.

— Не съм ги убил! — Очите му се бяха напълнили със сълзи. — Да, бях в Аризона. Имам роднини в Седона, отидох на сватба. Флагстаф беше наблизо. А Ларчмонт е само на час път от дома ми.

Маукли скръсти ръце и заслуша.

— Искам да знам. Искам да проумея. Разбирате ли, файловете просто не обясняват. Не обясняват как някой може да бъде толкова щастлив. Затова си помислих, че може би ако просто ги видя… ако мога да ги наблюдавам, съвсем мъничко, от безопасно разстояние… ще науча… Трябва да ми повярвате, не съм убивал когото и да било! Просто исках… просто исках да бъда щастлив като тях… ох, господи…

И Хандърлинг клюмна напред, главата му се удари в масата с противен звук и тялото му се разтресе от риданията.

— Няма нужда от драми — каза Маукли. — Можем да го направим с вашето съдействие или без него. Ще намерите втората възможност за далеч по-неприятна.

Хандърлинг не отговори, а Маукли се наведе към лекаря и му прошепна нещо в ухото.

За Лаш обаче нещата внезапно се бяха променили, при това коренно. Виковете на Хандърлинг и мърморенето на Маукли заглъхнаха в ума му. Побиха го ледени тръпки. „Едем“ можеше да разпитва и да проверява този човек колкото си иска. Но Лаш усещаше, че Хандърлинг е невинен. Не за следенето — несъмнено беше виновен за злоупотреба с поверителна информация и че е шпионирал супердвойките на „Едем“. Обаче не беше убиец. Лаш беше виждал достатъчно заподозрени, за да знае кога някой лъже или е способен на убийство.

Най-лошото бе, че трябваше да се досети за това по-рано. Таблицата, която беше съставил на дъската, теоретичният профил, който бе изградил и който Маукли току-що бе представил, изведнъж започна да изглежда тънък като отпечатъците върху оризова хартия в кабинета на Торп. Те бяха пълни с несъответствия и погрешни предпоставки. Лаш беше искал прекалено силно да разреши този ужасен пъзел, преди да загинат още хора. И това беше резултатът.

Скри се още по-дълбоко в сенките. В главата му непрекъснато се въртеше хайку на Башо, което заглушаваше воплите на Хандърлинг:

Пролетта отминава

с крясъци на птици —

сълзи в очите на риби.

 

 

Наближаваше полунощ, когато зави по Шип Ботъм Роуд. Изгаси двигателя, слезе от колата и тръгна бавно към пощенската кутия. Нещо натрапчиво го тормозеше, откакто беше напуснал сградата на „Едем“ — нещо, което изобщо не бе свързано с Хандърлинг. Обаче непреклонно отказваше да му обърне внимание. Никога не се беше чувствал така уморен.

Когато отвори кутията, изпита облекчение — днес имаше поща, при това непипната. Даже беше прекалено много — поне десетина списания бяха пръснати сред рекламните проспекти и каталозите. Имаше списание за гейове, едно за любители на садо-мазо, както и много други. Всички носеха неговото име и адрес. Сред пликовете имаше и десетки писма с искания за плащане.

Някой се беше абонирал за всичко това от негово име. Тръгна към къщата, като спря да изхвърли в кофата всичко, освен една сметка за комунални услуги. Мери Инглиш явно беше сменила тактиката. Хич не му се искаше да го прави, но май се налагаше да се обади в полицейското управление на Уестпорт.

Стигна до вратата, пъхна ключа в ключалката и спря. На прага лежеше куриерска пратка с щампа „ЕКСПРЕСНО — ПРЕПОРЪЧАНО“ и с логото на „Едем“. „Сигурно още декларации за поверителност, които трябва да подпиша“ — помисли си вяло той. Наведе се да вземе пакета и го отвори. Лунната светлина освети един-единствен лист, към който бе прикрепена малка карфица. Извади го.

Кристофър Лаш

Шип Ботъм Роуд 17

Уестпорт, Кънектикът 06880

Скъпи д-р Лаш,

За нас от „Едем“ правенето на чудеса е бизнес. Аз обаче никога не се уморявам да обявявам всяко от тях. Затова с огромно удоволствие ви уведомявам, че при селекцията, която беше направена след успешното ви кандидатстване и оценяване, беше открито съответствие. Името й е Даяна Мирън. Ваше приятно задължение ще бъде да научите повече — и скоро ще имате възможността да го направите. Направена е резервация за вечеря на името на двама ви в „Таверн он дъ Грийн“ за идната събота, в осем часа. Ще се разпознаете по приложените карфици, които ви молим да носите на реверите си при влизането в ресторанта. След това можете да се освободите от тях, макар че повечето от клиентите ни ги пазят като скъп спомен.

Още веднъж ви поздравяваме със завършването на това пътуване и ви желаем всичко най-добро в предприемането на следващото. Сигурен съм, че в бъдещите месеци и години ще откриете, че събирането ви не е краят, а началото на нашата услуга.

Сърдечни поздрави,

Джон Леливелд,

Президент на „Едем Инкорпорейтид“