Чък Паланюк
Невидими изчадия (31)

Глава трийсет и първа

Минете към онзи път някъде си — Бранди лежи полумъртва на пода, а аз съм коленичила до нея с ръце, оцапани с нейната кръв за партита „Принцеса Александър“.

Бранди крещи:

— Еви!

И опърлената глава на Еви се подава от входната врата.

— Бранди, сладурче — казва Еви. — По-добро бедствие от това не си спретвала!

После тя се втурва към мен, целува ме с онова гадно разтопено червило и казва:

— Шанън, просто не знам как да ти се отблагодаря, задето така разнообрази скучния ми живот в старата къща.

— Госпожице Еви — казва Бранди, — за актриса си те бива, но, момиче, изобщо не можа да уцелиш предпазната ми жилетка.

Минете към истината. Глупачката съм аз.

Минете към истината. Аз се прострелях сама. Оставих Еви да мисли, че е бил Манъс, а Манъс — че е Еви. Вероятно тъкмо взаимните подозрения са ги отчуждили един от друг. Те са накарали Еви да държи заредена пушка в къщата си, в случай че Манъс тръгне да я преследва. Същият страх накара Манъс да носи касапски нож онази нощ, когато дойде да се изяснят.

Истината е, че никой тук не е толкова тъп или гаден, колкото си мислех. Освен мен. Истината е, че в деня на злополуката аз излязох с колата извън града. Със смъкнато наполовина странично стъкло аз слязох от колата и стрелях през него. На връщане в града отбих по отклонението за Гроудън Авеню — отклонението за Мемориална болница „Ла Палома“.

Истината е, че бях толкова пристрастена към красотата си — а това не е нещо, което ще зарежеш току-така. Бях пристрастена към всичкото това внимание и трябваше да го откажа отведнъж завинаги. Можех да си обръсна главата, но косата расте. Дори и плешива, сигурно пак щях да изглеждам прекалено добре. Плешива можеше да привлека даже още повече внимание. Можеше и да надебелея или да съсипя красотата си с прекомерно пиене, но исках да съм грозна, но здрава. Трябваше да има някакъв начин да погрознея за миг. Исках да си разчистя сметките с красотата си бързо и окончателно, иначе винаги щях да се изкушавам да си я възвърна.

Знаете как гледат хората грозните гърбави момичета — какъв късмет имат те! Никой не ги влачи нощем нанякъде, та после да не могат да си завършат доктората. Модни фотографи не ги навикват, ако космите им по линията на бикините са пораснали навътре и са се възпалили. Гледаш жертвите на изгаряне и се питаш колко ли време спестяват, като не се гледат в огледала да проверят дали слънцето не е увредило кожата им.

Исках всекидневната сигурност на обезобразените. Начинът, по който едно сакато, деформирано момиче с вродени дефекти и разкривено тяло може да кара колата си с отворени прозорци и да не го е грижа, че вятърът ще направи на нищо косата му — тази свобода исках аз.

Писнало ми беше да бъда низша форма на живот само защото съм хубава. Възползвах се от външния си вид. Мамех. Никога нищо не можах да довърша, но въпреки това получавах вниманието и признанието. Чувствах се хваната в клопката на гетото на красотата. Напъхвана в стереотипи. Открадваха ми мотивацията.

В това отношение, Шейн, ние наистина сме брат и сестра. Това е най-голямата грешка, която можах да измисля, за да ме спаси. Исках да се откажа от идеята, че мога да контролирам нещо. Да разбъркам всичко. Да бъда спасена от хаоса. За да видя дали ще се справя, исках да се принудя да порасна отново. Да Взривя зоната си на спокойствие.

Забавих ход, влязох в отклонението и спрях в крайната лента, така нареченото „платно за повреди“. Спомням си, че ми мина през ум: „Колко подходящо“. Спомням си как си помислих, че ще е страшно вълнуващо. Преображението ми. Животът ми щеше да започне съвсем отначало. Този път можех да стана велик мозъчен хирург. Или пък художничка. Сега на никого нямаше да му пука как изглеждам. Хората щяха да виждат само изкуството ми, сътвореното от мен, вместо външния вид и щяха да ме обичат.

Последната ми мисъл беше, че поне пак ще раста, ще мутирам, ще се адаптирам, ще се развивам. Ще срещна физически предизвикателства.

Нямах търпение. Извадих пистолета от жабката. Бях с ръкавица, за да се предпазя от барутни изгаряния. Извадих пистолета през счупения прозорец на една ръка разстояние. Дори не се прицелих, дулото беше на половин метър от мен. Рискувах да се убия, но тази идея вече не ми се виждаше чак толкова трагична.

Това преображение щеше да удари в земята пиърсинга, татуировките и клеймата — всички тези малки модни бунтове, толкова безобидни, че сами по себе си се превръщат просто в мода. Тези мънички книжни тигри — опити да отхвърлиш красотата, които само я укрепват още повече.

Изстрелът — спомням си само, че беше все едно да те фраснат яко. Куршумът. Една минута фокусирах поглед, но цялата предна седалка беше оплескана с моята кръв и сополи, лиги и зъби. Трябваше да отворя вратата и да взема пистолета, паднал до прозореца. Шокът помагаше. Пистолетът и ръкавицата са в един канал на болничния паркинг — хвърлих ги там, ако са ви необходими доказателства.

После — венозният морфин, малките операционни ножички за маникюр, които разрязаха роклята ми, миниатюрната прашка, полицейските снимки. Птиците изкълваха лицето ми. Никой и не заподозря истината.

Истината е, че малко по-късно ме обзе паника. Оставих всички да мислят погрешно. Бъдещето не е добро място отново да започнеш да лъжеш и да мамиш. Никой друг не е виновен, освен мен. Избягах, защото възстановяването на челюстта ми беше прекалено голямо изкушение да се върна обратно, да играя играта, играта на хубостта. Сега цялото ми ново бъдеще все още предстои и ме очаква.

Истината е, че да си грозен не е такава тръпка, каквато си мислите, но може да бъде възможност за нещо дори по-добро, отколкото съм си представяла.

Истината е, че съжалявам.