Чък Паланюк
Невидими изчадия (18)

Глава осемнайсета

Половината си живот прекарах в укриване в богаташките бани.

Върнете се в Сиатъл, към момента, когато Бранди, Сет и аз сме излезли на лов за дрога. Върнете се към деня след нощта, в която се качихме на Космическата игла — в момента Бранди се е проснала на пода в една голяма баня. Първо й помогнах да свали костюма и разкопчах блузата й на гърба, а сега седя на тоалетната чиния и пускам в графитената й уста свръхдоза валиум ритмично като китайско водно мъчение. Главното при валиума, казва момичето Бранди, е, че не премахва болката, но поне не се ядосваш, че те боли.

— Дай — казва Бранди и издава устни напред като риба.

Главното при Бранди е, че тя има такава поносимост към лекарствата, че ще им трябва цяла вечност, за да я убият. Освен това тя е толкова едра, само мускули — ще са нужни купища шишенца от каквото и да било.

Пускам хапчето валиум. Малък бебешко син валиум, още един бледосин валиум, светлосиньо „Тифани“, като дар от „Тифани“, пада и се преобръща валиумът във вътрешността на Бранди.

Костюмът, който помогнах на Бранди да съблече, е „Пиер Карден“, в стил „Космическата ера“ — чисто бял, правата пола е свежа и стерилна, точно до над коленете, сакото е вечно и стерилно с простата си кройка и три четвърти ръкави. Блузата отдолу е без ръкав. Обута е с ботуши от бял винил с налчета отпред. Костюм, който бихте допълнили с гайгеров брояч, а не с чантичка.

В „Бон Марше“, когато тя излиза с манекенска походка от пробната, не ми остава нищо друго, освен да изръкопляскам. Следващата седмица, когато го върне, ще има следродилна депресия.

 

 

Минете към закуската същата сутрин, когато Бранди и Сет бяха гъбави със спечелени от дрога пари. Поръчахме закуска от румсървиса, а Сет и Бранди можеха да се върнат във времето в Лас Вегас на някоя друга планета през петдесетте и веднага да се впишат в обстановката. Планетата Крайлон^[1], казва той, където синтетични гъвкави роботи ще изсмукват с липосукция тлъстините ти и ще те преобразяват.

И Бранди казва:

— Какви тлъстини?

А Сет казва:

— Страхотно е да идваш от бъдещето и да минеш през шейсетте.

А аз пускам още „Премарин“ в поредното му кафе и още „Дарвон“ в шампанското на Бранди.

 

 

Върнете се при нас в банята — Бранди и аз.

— Дай — казва Бранди.

Устните й са отпуснати и протегнати напред и аз пускам поредния дар от „Тифани“.

В банята, в която се намираме, страшно са прекалили с декоративните щрихи. Цялото нещо представлява подводна пещера. Дори и луксозният телефон е в цвят „аква“, но погледнеш ли през големите месингови илюминатори, виждаш Сиатъл от върха на Капитолийския хълм.

Тоалетната, върху която седя — само седя, капакът под гъза ми е затворен, благодаря — представлява огромна керамична раковина, закрепена за стената. Мивката е огромна керамична мидена черупка, също прикрепена към стената.

Брандиленд, секс игрището на звездите. Тя казва:

— Дай.

 

 

Минете към това как пристигнахме тук, а посредникът се оказа едно здраво бичме. Един от онези с футболните стипендии и сключените вежди, които забравят да завършат каквото и да било.

Все едно аз имам право да приказвам, с моите хиляда и шестстотин кредита.

Ето ви го този посредник от клуба на милионерите, получил тази работа от благодарен възпитаник на същия университет, който е искал зет му да успява да издържи буден шест-седем мача в почивните дни. Но вероятно съм малко предубедена.

Бранди надмина себе си в женствената влажност.

Ето ви го този тип с излишък от У-хромозоми, в двуреден син костюм от шевиот, тип, пред чиито лапи дори и огромните длани на Бранди изглеждат мънички.

— Господин Паркър — казва Бранди. Дланта й се гуши в грамадната му лапа. В очите й плува любовният саундтрак на Ханк Манчини^[2]. — Говорихме с вас тази сутрин.

 

 

Ето ни във всекидневната на една къща на Капитолийския хълм. Това е поредната богаташка къща, където всичко е точно такова, каквото изглежда. Пищните тюдорски рози по таваните са гипсови, а не от пресована ламарина, нито от фибростъкло. Торсовете на очукани гръцки голи тела са от мрамор, не от мраморизиран гипс. Кутиите на полицата не са емайлирани по маниера на Фаберже. Кутийките са от Фаберже^[3] — единайсет. Дантелата под тях не е изплетена от машина.

Не само гръбчетата, но и целите предни и задни корици на всички книги по лавиците в библиотеката са подвързани с кожа, а страниците са изрязани. За да го разбереш, не е нужно да вадиш и едно томче.

Краката на посредника господин Паркър все още са плоски в хълбоците. Отпред в единия крачол е натъпкано достатъчно, че да подсказва боксерки вместо слипове.

Бранди кимва към мен.

— Това е госпожица Арден Скоуша, от семейство Скоуша от Денвър, речно извозване на дървени трупи и хартия. — Поредната жертва на Проекта за реинкарнация на свидетели „Бранди Александър“.

Едрата длан на Паркър поглъща мъничката ми ръчица като голяма риба малката — цялата.

Колосаната бяла риза на Паркър ти навява мисли за ядене на чиста покривка. Толкова е изгладена и четвъртита, че напитки да сервираш върху издутата му гръд.

— Това — кимва Бранди към Сет — е полубратът на госпожица Скоуша, Елис Айлънд^[4].

Голямата риба на Паркър изяжда малката рибка на Елис.

Бранди казва:

— Ние с госпожица Скоуша бихме желали да огледаме къщата сами. Елис е умствено и емоционално разстроен.

Елис се усмихва.

— Надявахме се вие да го наглеждате — казва Бранди.

— Става — казва Паркър. — Естествено.

Елис се усмихва, подръпва с два пръста ръкава на жакета на Бранди и казва:

— Не ме оставяйте твърде дълго сам, госпожице. Ако не взема достатъчно хапчета, ще получа пристъп.

— Пристъп? — пита Паркър.

Елис обяснява:

— Понякога госпожица Александър забравя, че я чакам, и не ми дава лекарството.

— Получавате пристъпи? — пита Паркър.

— Това е ново за мен — казва Бранди и се усмихва. — Няма да получиш пристъп — казва тя на новоизлюпения ми полубрат. — Елис, забранявам ти да получаваш пристъпи.

* * *

Минете към нас, разположили се в подземната пещера.

— Дай.

Подът под гърба на Бранди е застлан със студени плочки във формата на риби, подредени така, че краищата им да се застъпват — една рибя опашка между две рибешки глави, както нареждат сардините в консервите. Покриват целия под на банята.

Пускам хапче валиум между графитените устни.

— Разказвала ли съм ти някога как семейството ми ме изхвърли? — казва Бранди след синята глътчица. — Говоря ти за първото ми семейство. Рожденото ми семейство. Разказвала ли съм ти тая гадна историйка?

Отпускам глава между коленете си и поглеждам право надолу към върховната кралица, положила глава между стъпалата ми.

— От два дни ме болеше гърло, не ходех на училище и въобще — казва Бранди и додава. — Госпожице Арден? Ало?

Поглеждам я. Толкова е лесно да си я представиш мъртва.

— Госпожице Арден, моля — казва тя. — Дай.

Пускам поредния валиум.

Бранди преглъща.

— Не можех да преглъщам с дни — продължава тя. — Толкова ме болеше гърлото. Едвам говорех. Нашите, разбира се, решиха, че е ангина.

Когато гледам надолу, главата на Бранди е почти под моята. Само че лицето й е наопаки. Очите ми гледат право в тъмната вътрешност на графитената й уста, тъмния и влажен вход към вътрешностите и органите й и всичко останало зад сцената. Бранди Александър зад кулисите. Наопаки тя прилича на напълно непозната.

А Елис беше прав — разпитваш хората за тях само за да можеш да им разкажеш за себе си.

— Културата — казва Бранди, — пробата, която взеха за ангина, се оказа положителна за трипер. Третата сестра Риа, нали се сещаш. Гонорея — казва тя. — Онези мънички гадни вируси, гонококи. Бях на шестнайсет и имах трипер. Нашите не го понесоха добре.

Не. Не, не го понесоха.

— Откачиха — казва Бранди.

Изхвърлиха го от къщи.

— Крещяха ми колко съм болен — казва Бранди.

Изхвърлиха го.

— Под „болен“ според мен разбираха „гей“ — казва тя.

И после го изхвърлиха.

— Госпожице Скоуша? — казва тя. — Дай.

И аз й давам.

— И после ме изхвърлиха от проклетата къща.

Минете към господин Паркър, който стои пред вратата на банята и казва:

— Госпожице Александър? Аз съм, госпожице Александър. Госпожице Скоуша, вътре ли сте?

Бранди се надига и се обляга на лакът.

— На Елис му става нещо — казва той през вратата. — Според мен трябва да слезете долу. Госпожице Скоуша, брат ви май получи припадък.

Лекарства и козметика са пръснати навсякъде по аквамариновите плотове. Бранди се е проснала полугола на пода сред разсипани хапчета, капсули и таблетки.

— Той й е полубрат — извиква Бранди в отговор.

Дръжката на вратата изтраква.

— Трябва да ми помогнете — казва Паркър.

— Спрете веднага, господин Паркър! — крясва Бранди и дръжката престава да се върти. — Успокойте се. Не влизайте тук — казва тя. — Онова, което трябва да направите — и докато го казва, гледа мен, — онова, което трябва да направите, е да притиснете Елис на пода така, че да не се нарани. Аз ще сляза след минутка.

Бранди ме поглежда и извива графитените си устни в огромна усмивка-арка.

— Паркър? — казва тя. — Слушате ли ме?

— Моля ви, побързайте — идва откъм вратата.

— След като притиснете Елис на пода — казва Бранди, — втъкнете нещо в устата му. Имате ли портфейл?

Отговорът се бави.

— Портфейлът ми е от кожа на змиорка, госпожице Александър.

— Тогава сигурно много се гордеете с него — казва Бранди. — Трябва да го напъхате между зъбите му, за ди държите устата му отворена. Седнете върху Елис, ако се наложи — Бранди се усмихва в нозете ми — въплъщение на злото.

От долния етаж през вратата се чува дрънчене на истински оловен кристал.

— Побързайте! — крясва Паркър. — Започнал е да чупи!

Бранди облизва устни.

— След като отворите устата му, Паркър, бръкнете вътре и стиснете езика му. Ако не го направите, той ще се задави и ще се окажете седнал върху труп.

Мълчание.

— Чувате ли ме? — пита Бранди.

— Да стисна езика му?

Още нещо истинско, скъпо и далечно се троши.

— Господин Паркър, скъпи, надявам се, че сте застрахован — казва принцеса Александър, а лицето й е подуто и зачервено от напиращия смях. — Да — казва тя. — Стиснете Елис за езика. Притиснете го на земята, дръжте устата му отворена и измъкнете езика му колкото можете навън, докато сляза да ви помогна.

Дръжката на вратата се завърта.

Воалите ми са на тоалетката и не мога да ги достигна.

Вратата се отваря достатъчно, че да удари обутото с обувка на висок ток стъпало на Бранди, просната, разкикотена и натъпкана с валиум, полугола сред хапчетата на пода. Това ми стига, за да видя лицето на Паркър с единствената слята вежда, и е достатъчно за лицето, за да ме види седнала върху тоалетната чиния.

Бранди изпищява:

— Аз се грижа за госпожица Арден Скоуша!

При избора дали да стисне някакъв непознат за езика или да гледа как някакво страшилище ака в гигантска раковина, лицето се оттегля и затръшва вратата след себе си.

Стъпките на футболния стипендиант се втурват по коридора.

После отекват надолу по стълбите.

Стъпките на бичмето Паркър отекват през фоайето към всекидневната.

Писъкът на Елис, истински, внезапен и далечен, се чува през пода от долния етаж. И внезапно замлъква.

— А сега — казва Бранди, — докъде бяхме стигнали?

Тя ляга назад и отпуска глава между стъпалата ми.

— Мислила ли си за пластична операция? — казва и добавя: — Дай.