Чък Паланюк
Невидими изчадия (21)

Глава двайсет и първа

Преминете към онзи път, някъде никъде, когато двете с Бранди сме сами в кабинета на говорната терапевтка и тя ме излавя, че съм пъхнала ръце под воалите и докосвам раковините и слоновата кост на оголените си кътници, галя релефната кожа на белезите си, сухи и изгладени от полъха на дъха ми. Докосвам слюнката там, където тя изсъхва, лепкава и сълзяща надолу по врата ми, и Бранди ми нарежда да не се опипвам толкова.

— Миличка — казва тя, — в такива моменти помага да мислиш за себе си като за канапе или вестник — нещо, направено от много други хора, но не за вечни времена.

Отвореният край на гърлото ми е като опърлен, пластмасов, плетен на английски ластик и загрубял от измервания и свързване. На пипане е съвсем същият като горния ръб на рокля без презрамки или бански, крепящи се на вшита вътре тел или пластмаса. Твърд, но топъл, какъвто изглежда фестонът. Кокалест, но покрит с мека, приятна на докосване кожа.

Този вид остра травматична мандибулектомия без реконструкция преди деканюлацията на тръбата за трахеотомия може да доведе до апнея при сън, каза докторът. Така си говореха помежду си на сутрешните визитации.

А хората смятат, че аз съм мъчна за разбиране.

Лекарите ми казаха, че ако не ми възстановят нещо като челюст или поне нещо като джоб, както се изразиха, мога да умра по всяко време, докато спя. Просто ще престана да дишам и няма да се събудя. Бърза безболезнена смърт.

Пиша с писалката в бележника:

Не ме дразнете.

Ние сме в кабинета на говорната терапевтка и Бранди казва:

— Помага да знаеш, че сега не си отговорна за начина, по който изглеждаш, повече, отколкото е една кола — казва тя. — Ти също като нея си продукт. Продукт на продукт на продукт. Хората, които проектират коли, са продукти. Родителите ти са продукти. Техните родители са продукти. Учителите ти — продукти. Свещеникът в църквата — още един продукт — казва Бранди.

Понякога най-добрият начин да се справиш с гадостите, казва тя, е да не се смяташ за чак толкова безценна малка награда.

— Онова, което се опитвам да ти кажа — казва Бранди, — е, че не можеш да избягаш от света и не си отговорна за това как изглеждаш, дали изглеждаш прекраснейша или грозна като гъз. Не си отговорна за това как се чувстваш, какво казваш, как се държиш и изобщо какво правиш. Нищо от това не е в ръцете ти — казва Бранди.

По същия начин, както компактдискът не отговаря за записаното на него, така е и с нас. Имаш почти същата свобода на действие като програмиран компютър. С еднодоларовата банкнота сте от един и същи вид.

— В теб няма никакво истинско „аз“ — казва тя. — Дори и физическото ти тяло — всичките ти клетки на осем години се сменят.

Кожа, кости, кръв и органи се трансплантират от човек на човек. Дори и онова, което вече е вътре в теб, колониите от микроби и животинки, които изяждат храната ти вместо теб — без тях умираш. Нищо от теб не е твое докрай. Ти цялата си наследство.

— Успокой се — казва Бранди. — За каквото и да мислиш, мислят си го още милион други. Каквото и да правиш, правят го и те, и никой не носи отговорност за това. Ти цялата си плод на съвместно усилие.

Под воала прокарвам пръст по мокрия език, стърчащ от обезобразен продукт. Лекарите предложиха да удължат гърлото ми с част от тънкото ми черво.

Предложиха да вземат кости от пищялите, от фибулите на човешкия продукт, който съм аз, да ги оформят и да ги присадят, за да ми направят на мен, на продукта, нова челюст.

Написах в бележника:

Костта на крака, сраснала с костта на главата?

Лекарят не схвана.

А сега чуйте Словото Божие.

— Ти си продукт на нашия език — казва Бранди, — на законите ни — такива, каквито са, и на представата ни за това какви ни иска Господ. И най-малката молекулка в тебе вече е била измислена от милион души преди тебе — казва тя. — Каквото и да правиш, то е скучно, старо и нищо особено. В безопасност си, защото си впримчена в капана на своята култура. Каквото и да измислиш, то е в реда на нещата, защото ти не можеш да го измислиш. Не можеш да си представиш никакъв начин да избягаш. Няма начин да се измъкнеш — казва Бранди.

— Светът — казва тя — е твоя люлка и капан.

Това е, след като отново изпаднах в отчаяние. Писах на моя човек от агенцията и го питах какви шансове имам да получа работа за ръце и крака. Да рекламирам часовници и обувки. Беше ми изпратил по-рано цветя в болницата. Вероятно можех да си намеря ангажимент като модел на крака. Не знам какво точно им беше надрънкала Еви.

За да бъдеш модел на ръце, писа ми той в отговор, трябва да носиш ръкавици седми номер и пръстени пети номер. Моделите на крака трябва да имат идеални нокти на краката и да носят шести номер обувки. Моделите на крака не бива да спортуват. Не бива да имат видими вени. Ако пръстите на ръцете и краката ти не изглеждат добре отпечатани в списание в тройно по-голям размер от нормалния, писа ми той, не разчитай на работа за части на тялото.

Ръката ми е осми номер. Кракът — седми.

Бранди казва:

— И ако не можеш да намериш никакъв начин да се измъкнеш от нашата култура, това също е клопка. Желанието да се измъкнеш от клопката затяга клопката.

Книгите по пластична хирургия, дипляните и брошурите, всичките обещаваха да ми помогнат да живея по-нормално и щастливо. Но все по-слабо и по-слабо ми се струваше, че искам точно това. Онова, което исках, все повече ми приличаше на онова, което ме бяха дресирали да искам. Което искат всички.

Дай ми внимание.

Светкавица.

Дай ми красота.

Светкавица.

Дай ми покой и щастие, мъж, който ме обича, и идеален дом.

Светкавица.

Бранди казва:

— Най-добрият начин е да не се бориш с това — просто да караш нататък. Не се опитвай през цялото време да оправиш нещата. Онова, от което бягаш, само остава с теб още по-дълго. Когато се бориш с нещо, ти само го правиш по-силно.

Тя казва:

— Не прави онова, което искаш.

Тя казва:

— Прави онова, което не искаш. Което са те дресирали да не искаш.

Това е обратното на преследването на щастието. Бранди ми казва:

— Прави онова, от което най-много те е страх.