Чък Паланюк
Невидими изчадия (3)

Глава трета

Преди да срещна Бранди, всичко, което исках, е някой да ме попита какво се е случило с лицето ми.

— Птиците го изкълваха — исках да отговоря.

Птиците изкълваха лицето ми.

Но никой не се интересуваше. Ала това „никой“ не включва Бранди Александър.

Само недейте да мислите, че всичко е било едно голямо съвпадение. Ние с Бранди трябваше да се срещнем. Толкова много неща ни свързват. Почти всичко. Освен това с едни хора става бързо, с други — бавно, но дали ще е от злополука или от гравитацията, най-накрая всички свършваме осакатени. На повечето жени им е познато това чувство как с всеки ден ставаш все по-невидима. Бранди лежеше в болницата от месеци, както и аз, а болниците, в които можеш да отидеш за сложни козметични операции, никак не са много.

 

 

Върнете се при монахините. Най-гадното с тях беше, че вечно ме тормозеха — монахините болногледачки. Една от тях постоянно ми приказваше за някакъв пациент от друг етаж — бил чаровен и забавен. Бил адвокат и правел фокуси само с ръцете си и хартиена салфетка. Тази дневна болногледачка беше от монахините, които носеха бяла болнична версия на редовната монахинска униформа, и беше разказала на този адвокат всичко за мен. Казваше се сестра Катрин. Беше му казала, че съм забавна и умна и разправяше колко сладко щяло да бъде, ако двамата се срещнем и се влюбим до полуда един в друг.

Така разправяше.

По средата на носа й се мъдреха очила с телени рамки. Тя ме поглеждаше през тях — стъклата им бяха издължени и правоъгълни като предметни стъкла на микроскоп. Заради дребните спукани капиляри върхът на носа й беше постоянно зачервен. Тя наричаше това розацея. По-лесно беше да си представиш, че живее в къщичка от курабийки, отколкото в манастир. Омъжена за Дядо Коледа вместо за Господ. Когато пристигнах в болницата веднага след тежката злополука, колосаната престилка, която тя носеше над одеждите си, беше така ослепително бяла, че в паметта ми се запечата как всички петна от кръвта ми изглеждаха черни.

Дадоха ми лист и химикалка, за да мога да комуникирам. Увиха главата ми в бинтове — метри стегната марля, прикрепящи памучни тампони и съшити здраво с метални скоби навсякъде, така че да не мога да ги развия. Намазаха ме с плътен слой гел антибиотик, клаустрофобичен и токсичен под памучните тампони.

Косата ми опънаха назад, забравена и спарена под марлята, където не можех да я пипам. Невидимата жена.

Когато сестра Катрин спомена онзи пациент, се зачудих дали пък не съм го виждала тук, този неин адвокат, сладура, забавния фокусник.

— Не съм казала, че е сладур — каза тя.

Сестра Катрин ме осведоми:

— Все още е малко стеснителен.

Написах на листа в бележника:

Все още?

— Откакто с него стана това малко нещастие — обясни тя и се усмихна с вдигнати вежди, а всичките й брадички се струпаха на шията й. — Не бил сложил предпазния колан.

Тя каза:

— Колата му го прегазила.

Тя каза:

— Тъкмо затова той е просто идеален за теб.

По-рано, докато все още бях под упойка, някой беше махнал огледалото в банята. Сестрите като че гледаха да ме отведат по-далече от всякакви полирани повърхности, също както държат самоубийците по-далеч от ножове и пияниците — по-далеч от пиенето. Най-близкото нещо до огледало, с което разполагах, беше телевизорът, а той показваше само едновремешния ми вид.

Когато молех да ми покажат полицейските снимки от злополуката, дневната болногледачка ми отказваше. Държаха снимките в една папка в сестринската стая и май всеки можеше да помоли да ги разгледа — без мен. А болногледачката твърдеше: „Докторът смята, че засега сте страдали достатъчно“.

Същата тази болногледачка се опита да ме сватоса с един счетоводител, чиито коса и уши бяха изгорели при гаф с пропан-бутан. Запозна ме с висшист, загубил гръкляна и синусите си — ракът го пипнал. С мияч на прозорци, изтърсил се от третия етаж с главата надолу върху цимента.

Всички тези думи са нейни — гаф, пипнал, изтърсил се. Нещастието с адвоката. Моята тежка злополука.

Сестра Катрин идваше да провери признаците ми на живот на всеки шест часа. Проверяваше пулса ми, втренчена в секундарника на ръчния си часовник, тежък и сребърен. Увиваше около ръката ми маншет за измерване на кръвното налягане. За да ми измери температурата, пъхаше нещо като електрически пистолет в ухото ми.

Сестра Катрин беше от монахините, които носят брачна халка.

А женените хора винаги си мислят, че отговорът е в любовта.

 

 

Върнете се към деня на голямата ми злополука, когато всички проявяваха такава загриженост. Хората — онези хорица, които ме пуснаха да мина пред тях в спешното. Настояванията на полицията. Тогава ми дадоха болнична бланка с отпечатано с неизличимо синьо мастило по края „Собственост на Мемориална болница «Ла Палома»“. Първо ми сложиха морфин, венозно. После ме нагласиха да седна на една носилка.

Не си го спомням много добре, но дневната болногледачка ми разказа за полицейските фотоси.

На снимките — големи лъскави снимки двайсет на двайсет и шест, хубави като тези в портфолиото ми… Черно-бели, каза болногледачката. Но на тези снимки двайсет на двайсет и шест аз седя на носилка, облегната на стената в спешното. Сестрата цели десет минути ми ряза роклята с онези мънички операционни ножички за маникюр. Рязането си го спомням. Беше лятната ми рокля от памучен креп от „Еспри“. Спомням си, че когато си поръчвах тази рокля по каталога, без малко да си поръчам две — толкова са удобни, ветреят се по бриза, който се опитва да се напъха под мишниците ти и да вдигне полата ти чак до кръста. Ако няма бриз, се потиш и памучният креп прилепва по тебе като единайсет билки и подправки, само че роклята отгоре ти е почти прозрачна. Излизаш на верандата и чувството е страхотно — милион прожектори сред тълпата се насочват към теб. Или влизаш в ресторант, когато навън е трийсет градуса, и всички се обръщат да те гледат, като че току-що са ти връчили някоя голяма престижна награда за постижението на живота ти.

Такова беше чувството. Спомням си този вид внимание. Винаги беше така, сякаш цари трийсетградусова жега.

Спомням си и бельото си.

Извинявай, мамо, извинявай, Господи, но носех само едно малко парченце плат отпред, закачено на ластик, само с една прашка отзад между бузите, закачена за парченцето отпред. В телесен цвят. Прашката между бузите, нея всички я наричат „гъзната дантелка“. Носех прашка заради моментите, когато роклята от памучен креп става почти прозрачна. Просто да попаднеш в спешното, където ще ти разрежат роклята и детективи ще те снимат, чучната върху носилка със забита в едната ръка морфинова система и монахиня францисканка, която ти крещи в ухото, не влиза в плановете ти. „Снимайте! По-бързо снимайте! Тя продължава да губи кръв!“

Не, наистина — по-смешно беше, отколкото звучи.

Смешно стана, когато ме проснаха на носилката — анатомично достоверна парцалена кукла само по една препаска отпред, а лицето ми — такова, каквото е сега.

Полицаите накараха монахинята да прикрие гърдите ми с чаршаф. За да могат да снимат лицето ми — но детективите ги беше срам от мен, просната там без горнище.

 

 

Минете към това как отказват да ми покажат снимките — единият детектив казва, че ако куршумът бил минал пет сантиметра по-нагоре, щяла съм да съм мъртва.

Не проумявах идеята им.

Пет сантиметра по-надолу — и щях да се изпържа в пикантната си рокля от памучен креп, докато се мъча да убедя застрахователния агент да се откаже от данъчните облекчения и да ми смени стъклото. После щях да се изтягам край някой басейн, намазана с крем против изгаряне, и да разправям на двама готини пичове как съм карала по автострадата в Стингрей и „някакъв камък или знам ли какво беше… но страничното ми стъкло просто се пръсна“.

А готините пичове щяха да кажат:

— Леле-мале!

 

 

Минете към друг детектив — онзи, който претърси колата ми за куршума, парченца от кости и други такива. Детективът забеляза, че съм карала с полуотворен страничен прозорец. Прозорецът на колата — обяснява ми тоя над снимките ми двайсет на двайсет и шест по бял чаршаф, — прозорецът на колата винаги трябва да бъде или отворен докрай, или затворен. Не си спомнял колко автомобилисти бил виждал обезглавени от прозорци при катастрофа.

Как да не се разсмея.

Така каза — автомобилисти.

Устата ми беше в такова състояние, че единственият звук, който можех да издавам, беше смехът. Не можех да не се засмея.

 

 

Минете към момента, когато, след като ме снимаха, хората престанаха да ме гледат.

Гаджето ми Манъс дойде същата вечер — след спешното, след като ме откараха на носилката в операционната, след като кървенето спря и ме настаниха в единична стая. Тогава Манъс дойде. Манъс Кели, който ми се явяваше годеник, докато не видя какво е останало от мен. Манъс седеше и разглеждаше черно-белите снимки на новото ми лице, разбъркваше ги и ги разместваше, обръщаше ги наопаки и настрани — също като онези скрити картинки, когато в единия миг виждате красива жена, но като погледнете отново, съзирате бабишкера.

— О, Господи — възкликва Манъс.

После казва:

— Мили, мили Боже.

А след това:

— Исусе Христе.

Когато за първи път излязох с Манъс, още живеех с нашите. Манъс ми показа значката в портфейла си. У тях си имаше и пистолет. Беше полицейски детектив и наистина преуспяваше в нравствения отдел. Работа му се отваряше през май и декември. Манъс беше на двайсет и пет, а аз на осемнайсет, но ходехме. В такъв свят живеем. Веднъж излязохме на разходка с лодка и той носеше бански „Спидо“, а всяка умна жена би се досетила, че това означава поне бисексуален.

Най-добрата ми приятелка Еви Котрел е модел. Еви казва, че красивите хора не бивало да ходят с красиви хора. Заедно те просто не привличат достатъчно внимание. Тя твърди, че когато двама красиви са заедно, стандартите за красота изцяло се променят. Чувствало се, разправя Еви. Когато и двамата сте красиви, никой от двамата не е красив. Заедно, като двойка, вие сте по-малко от сумата от отделните събираеми.

И не забелязват никого от вас — вече не.

И все пак навремето снимах една реклама — от онези дълги-предълги реклами, за които си мислиш, че всеки момент ще свършат, защото, в края на краищата, това е само реклама, но всъщност се точат по трийсет минути. Нас с Еви ни наеха за ходещи секс мебели — да се разхождаме цял следобед по тесни вечерни рокли и да примамваме телевизионната публика да купува машината за сандвичи „Мляс мляс“. Манъс идва, сяда сред публиката в студиото, а след снимките ми вика: „Да се разходим с лодка“, а аз отговарям: „Ами хайде!“.

И така, излязохме с лодката и аз си забравих слънчевите очила и затова Манъс ми купи нови на пристанището. Новите ми слънчеви очила са съвсем същите като тези на Манъс, марка „Вюарне“, само че моите са произведени в Корея, а не в Швейцария, и струват два долара.

Три мили навътре в морето аз се препъвам по палубата. Падам. Манъс ми хвърля въже и аз не успявам да го уловя. Манъс ми подхвърля бира — не улавям и бирата. Заболява ме глава — получавам такова главоболие, с каквото Господ те наказва в Стария завет. Онова, което не знам, е, че едното от стъклата на очилата ми е по-тъмно от другото, почти непрозрачно. Заради това стъкло съм сляпа с едното око и не мога да преценявам дълбочината.

Тогава не знам, че зрението ми е толкова прецакано. От слънцето е, казвам си, и затова не свалям очилата и продължавам да се препъвам, сляпа и измъчена.

 

 

Минете към второто посещение на Манъс в болницата. Той казва на снимките ми — двайсет на двайсет и шест по чаршаф, собственост на Мемориална болница „Ла Палома“, че трябва да се замисля как ще живея по-нататък. Трябва да започна да правя планове. Нали разбираш, казва той, да се запишеш на някакъв курс. Да завършиш образованието си.

Седи до леглото ми и държи снимките помежду ни, така че да не виждам нито тях, нито него. В бележника, с молива, моля писмено Манъс да ми ги покаже.

— Когато бях малък, гледахме доберманчета — разказва ми той иззад снимките. — А когато кученцата станат на шест месеца, им се режат ушите и опашките. Така е прието при тези кучета. Отиваш в мотел, където един човек обикаля от щат на щат и реже ушите и опашките на хиляди доберманчета, боксерчета и бултериерчета.

Пиша в бележника с молива:

— Защо ми разказваш това?

И го размахвам пред него.

— Разказвам ти го, защото онзи, който ти отрязва ушите, е човекът, когото ще мразиш цял живот — казва той. — Не бива да го прави ветеринарят, при когото ги водиш редовно — затова плащаш на непознат.

Манъс продължава да разглежда снимка след снимка и додава:

— Тъкмо затова не мога да ти ги покажа.

Някъде извън болницата, в мотелска стая, пълна с кървави кърпи, с кутия за инструменти, пълна с ножове и игли, или на път по магистралата към следващата си жертва, или коленичил над куче, упоено и рязано в мръсна вана, е мъжът, когото милиони кучета мразят.

Седнал до леглото ми, Манъс казва:

— Просто трябва да пратиш в архива манекенските си мечти.

Модният фотограф вътре в главата ми крясва:

Дай ми милост.

Светкавица.

Дай ми втори шанс.

Светкавица.

Така правех преди злополуката. Наречете ме голяма лъжкиня, но преди злополуката разправях на хората, че съм студентка. Кажеш ли им, че си модел, и те млъкват. Щом си модел, това означава, че те си общуват с по-низша форма на живот. Започват да говорят по бебешки. Изтъпяват. Но като им кажеш, че следваш, те са толкова впечатлени. Можеш да следваш каквото си искаш, без да се налага да знаеш нищичко. Само кажи „токсикология“ или „морска биокинеза“ и онзи, с когото говориш, сменя темата и започва да говори за себе си. Ако номерът не мине, спомени невралните синапси на гълъбите ембриони.

Навремето наистина учех в колеж. Събрах около хиляда и шестстотин кредита за диплома за личен треньор по фитнес. От родителите си чувам, че досега вече можеше да съм станала лекар.

Извинявай, мамо.

Извинявай, Господи.

Имаше време, когато двете с Еви обикаляхме денс клубовете и баровете и мъжете ни причакваха пред вратите на дамските тоалетни. Разправяха, че търсели момичета за телевизионна реклама. Мъжът си даваше визитката и ме питаше за коя агенция работя.

Веднъж майка ми ми дойде на гости. Майка ми пуши. Първия ден, когато се прибрах вкъщи от снимки, тя ми протегна едно кибритче и ме попита:

— Какво означава това?

И продължи:

— Моля те, кажи ми, че не си такава курва като клетия ти покоен брат!

На кибрита бяха написани мъжко име, което не ми говореше нищо, и телефонен номер.

— Намерих и още — осведоми ме мама. — Какви ги вършиш ти тук?

Аз не пуша. Казвам й го. Кибритчетата се трупат, защото съм твърде възпитана, за да откажа да ги взема, и твърде пестелива, че да ги изхвърлям. Тъкмо затова съм напълнила с тях цяло чекмедже в кухнята — с всички тези мъже, които не си спомням, и телефонните им номера.

 

 

Минете към особения ден в болницата, пред кабинета на говорния терапевт. Болногледачката ме разхождаше насам-натам за раздвижване, хванала ме за лакътя. Заобиколихме един ъгъл и бум, вътре в отворената врата на кабинета — Бранди Александър. Там — величествена в седналата поза на принцеса Бранди Александър, облечена в прилепнал гащеризон от „Вивиан Уестууд“ във всички цветове на дъгата, променящ цвета си с всяко нейно движение.

Снимачна площадка на „Вог“.

Модният фотограф вътре в главата ми крещи:

Дай ми учудване, миличка.

Светкавица.

Дай ми слисване.

Светкавица.

Говорният терапевт каза:

— Бранди, можеш да направиш гласа си по-тънък, като повдигнеш ларингиалния си хрущял. Това е бучката в гърлото, която чувстваш да се надига, когато пееш възходящи гами.

И продължи:

— Ако поддържаш гласовия си апарат високо горе в гърлото си, гласът ти трябва да се колебае между сол и средно до. Това е около 160 херца.

Бранди Александър и начинът, по който изглеждаше, превърнаха останалия свят във виртуална реалност. Тя променяше цвета си с всеки нов ъгъл на зрение. Една стъпка — и стана зелена. Още една — и стана червена. После стана златна и сребърна, а после остана зад нас, изчезна.

— Горкичкото, клетото заблудено създание — каза сестра Катрин и се изплю на бетонния под. Погледна ме как съм изпружила шия към долния край на коридора и ме попита имам ли роднини.

Написах: да, имам брат гей, но той почина.

И тя ми отговори:

— Е, значи е било за добро, нали?

 

 

Минете към седмицата след последното посещение на Манъс — последно означава, че повече не дойде — когато Еви се отбива в болницата. Еви разглежда снимките и призовава Господ и Исус Христос.

— Знаеш ли — казва ми тя иззад купчината списания „Вог“ и „Гламър“ в скута си, които ми е донесла, — говорих с агенцията и те казаха, че ако ти направим ново портфолио, могат да те вземат отново за ръчна работа.

Еви има предвид модел на ръце — да рекламирам скъпи пръстени, диамантени гривни за тенис и други глупости.

Все едно че искам да го чуя.

Не мога да говоря.

Мога да поемам само течности.

Никой няма и да ме погледне. Аз съм невидима.

Искам само някой да ме попита какво се е случило. После ще продължа да живея.

Еви казва на купчината списания:

— Като излезеш оттук, искам да дойдеш да живееш с мен в моята къща. — Тя разкопчава ципа на платнената си чанта до ръба на леглото ми и бръква вътре с двете ръце. — Ще е забавно. Ще видиш. Много ми е гадно да живея сама и самотна.

И продължава:

— Вече ти преместих нещата в спалнята за гости.

Продължава да рови из чантата и казва:

— Тръгнала съм на снимки. Случайно да ти се намират ваучери на агенцията, да ми дадеш назаем?

Пиша в бележника с молива:

Моя пуловер ли си облякла?

И размахвам бележника под носа й.

— Да — казва тя, — но знаех, че няма да имаш нищо против.

Пиша:

Но той е шести размер.

Пиша:

Ти носиш девети.

— Чуй ме — казва Еви. — Ангажиментът ми е в два часа. Защо не намина някой друг път, когато си в по-добро настроение?

Тя казва на часовника си:

— Толкова съжалявам, че стана така. Никой не е виновен.

* * *

Всеки ден в болницата минава така:

Закуска. Обяд. Вечеря. Между тях се вмества сестра Катрин.

Телевизията е включена в една мрежа, която не предава нищо друго, освен реклами по цял ден и цяла нощ, и ето ни и нас двете с Еви, заедно. Получихме куп пари. За тая реклама на машината за сандвичи сме си сложили ония огромни усмивки на кинозвезди, от онези, дето превръщат лицето ти в огромен радиатор. Облечени сме в рокли с пайети, от онези, дето като застанеш под прожектора, и роклята почва да святка, все едно милион репортери те снимат. Много бляскаво. Стоя там в рокля, тежаща десет кила, с огромната усмивка, и пускам животински отпадъци в плексигласовата фуния върху машината за сандвичи „Мляс мляс“. Това нещо просто бълва хапки като смахнато, а Еви трябва да се бута из публиката в студиото и да кара народа да ги яде.

Какво ли не е готов да изяде народът, за да го дадат по телевизията.

А после, извън кадър, Манъс казва:

— Да се разходим с лодка.

И аз казвам:

— Ами хайде.

Толкова глупаво беше, дето през цялото време не се усещах какво става.

 

 

Минете към Бранди, седнала на сгъваемо кресло в кабинета на говорния терапевт — пили ноктите си с драскалото на кибритче. Дългите й крака могат да стиснат мотоциклет и да го скършат на две, а законният минимум от нея е увит в стреч хавлиена материя с леопардов десен и направо крещи да се измъкне навън.

Говорният терапевт казва:

— Дръж глотиса си частично отворен, докато говориш. Точно така Мерилин Монро изпя „Честит рожден ден“ на президента Кенеди. По този начин дъхът ти преминава през гласните струни така, че придобива повече женственост и безпомощност.

Болногледачката ме води нататък, както съм обута с картонени джапанки, омотана със стегнати бинтове и ужасно уплашена, а Бранди Александър вдига очи в последния възможен миг и ми намига. Сигурно Бог намига така хубаво. Все едно някой те снима. Дай ми радост. Дай ми веселие. Дай ми любов.

Светкавица.

Ангелите в небесата сигурно пращат въздушни целувки така, както го прави Бранди Александър — и огрява целия остатък от седмицата. В стаята си пиша:

Коя е тя?

— Не бива да си имаш вземане-даване с нея — казва ми болногледачката. — И без това си имаш достатъчно проблеми.

След този случай сестра Катрин започва да ме сватосва. За да ме спаси от Бранди Александър, тя ме предлага на адвокат без нос. Предлага ми зъболекар планинар с пръсти и лице, изядени от измръзване и превърнати в малки, твърди, лъскави бучици. На мисионер с тъмни петна от някаква тропическа плесен под кожата. На механик, облегнал се на акумулатор тъкмо когато той избухнал и киселината не оставила нищо от устните и бузите му — жълтите му зъби постоянно се зъбят.

Поглеждам венчалната халка на монахинята и пиша:

Ти май си грабнала последния нормално изглеждащ мъж.

През целия ми престой в болницата по никой начин не бих могла да се влюбя. Просто още не можех да стигна дотам. Задоволявай се с по-малко. Намали очакванията. Примири се, че това, твоето, няма да е живот като живот. Не исках да съм щастлива, че все пак съм останала жива. Започни да компенсираш. Исках просто да оправят лицето ми, ако е възможно — а то не беше.

Когато идва време отново да ме запознаят с твърдите храни — както се изразяват те — ми дават пиле на пюре и настъргани моркови. Бебешка храна. Всичко е пюрирано, пулверизирано, намачкано.

Ти си онова, което ядеш.

Болногледачката ми донася обяви за запознанства от вестници. Сестра Катрин забожда нос в тях и чете през очилата: Мъже търсят стройни момичета с авантюристичен дух за забавление и романтика. И да, вярно е, нито един от тях не изключва изрично чудовищно грозни осакатени момичета, чиито болнични сметки растат, ли растат.

Сестра Катрин ми казва:

— Можеш да пишеш на затворници — те няма нужда да знаят как изглеждаш всъщност.

Твърде много усилия би ми струвало, ако се опитам да й опиша чувствата си.

Сестра Катрин ми чете колоната за самотни сърца, докато аз ям печеното си с лъжица. Предлага ми осъдени за палеж. За кражби с взлом. За данъчни измами. Казва:

— Сигурно не искаш да се срещаш с изнасилвач, още не. Никой не е чак толкова закъсал.

Между самотниците, тикнати зад решетките за въоръжен грабеж и непредумишлено убийство, тя спира да ме попита какво ми има. Хваща ме за ръка и говори на името, изписано върху пластмасовата гривна — какъв модел на ръце съм вече само, скъпи пръстени, пластмасови гривни с имена, толкова прекрасни, че дори и една Христова невеста не може да отлепи очи от тях.

— Как се чувстваш? — пита ме тя.

Да си умреш от смях.

— Не искаш ли да се влюбиш? — пита ме тя.

Фотографът в главата ми казва: Дай ми търпение.

Светкавица.

Дай ми самообладание.

Светкавица.

Работата е там, че имам половин лице.

Под бинтовете лицето ми продължава да кърви на малки капчици върху памучните тампони. Един от лекарите — онзи, който всяка сутрин идва на визитация и проверява превръзките ми, казва, че раната ми продължавала да плаче. Така се изразява.

Още не мога да говоря.

Нямам кариера.

Мога да ям само бебешка храна. Никой вече няма да ме погледне така, сякаш съм спечелила голяма награда.

Нищо, пиша в бележника си.

Нищо ми няма.

— Не си го прежалила — казва сестра Катрин. — Трябва хубавичко да се наплачеш, а после да продължиш да живееш. Прекалено спокойно го преживяваш.

Пиша:

Не ме разсмивай. Лицето ми — пиша, — лекарят казва, че раната ми продължава да плаче.

Все пак поне някой е забелязал. През цялото време бях спокойна. Бях олицетворение на спокойствието. Никога, нито веднъж не изпаднах в паника. Видях кръвта, сополите и зъбите си размазани по таблото в мига след злополуката, но истерията е невъзможна без публика. Да се паникьосваш самичък е все едно да се смееш сам в празна стая. Чувстваш се като истински глупак.

В мига, в който стана злополуката, знаех, че ще умра, ако не хвана следващото отклонение от автострадата, не завия на северозапад към Гауър, не измина дванайсет преки и не спра на паркинга на Мемориална болница „Ла Палома“. Паркирах. Взех ключовете и чантата си и тръгнах. Стъклените врати се плъзнаха встрани, преди да успея да видя отражението си в тях. Тълпата вътре — всички хора, чакащи със счупени крака и задушаващи се бебета, до един също се плъзнаха встрани, щом ме видяха.

После — морфинът венозно. Малките операционни ножички за маникюр режат роклята ми. Мъничките прашки в телесен цвят. Полицейските фотоси.

Детективът, онзи, който претърси колата ми за частици от кост, мъжът, видял всички онези хора с глави, отрязани от полуотворените прозорци на коли, един ден се връща и казва, че няма какво повече да се търси. Птици — чайки, може би и свраки. Влезли са в колата през счупения прозорец, докато е била паркирана пред болницата. Свраките са изяли всичко онова, което детективът нарича меки тъкани — доказателства. Костите сигурно са отнесли.

— Нали знаете, госпожице — казва ми той, — за да ги счупят в камъните. Заради костния мозък.

Пиша с молива в бележника:

Ха, ха, ха.

 

 

Минете към момента точно преди да ми свалят бинтовете, когато една жена — говорен терапевт, ми казва, че трябвало да коленича и да благодаря на Господ, дето ми е оставил езика — цял и невредим. Седим в мрачния й кабинет. Стоманеното бюро, което ни разделя, запълва половината от него, а терапевтката ме учи как вентрилоквистите карат куклите си да говорят. Нали разбирате, вентрилоквистът не може да ви позволи да видите как устата му мърда. Той не може да използва устните си, затова изговаря думите, като притиска езика към небцето си.

Вместо прозорец терапевтката има плакат с котенце, свряно сред спагети, а под него пише:

Наблягай на Положителното.

Тя казва: ако не можеш да възпроизведеш определен звук, без да използваш устните, замести го с подобен. Така казва тя. Например използвай звука „тъ“ вместо звука „фъ“. Контекстът, в който го използваш, ще позволи да те разберат.

— Добре е да поддържаш торма — казва терапевтката.

Поддържай торма тогава, пиша аз.

— Не — казва тя. — Повтори.

Гърлото постоянно ме боли и е пресъхнало, дори и след като цял ден съм пила милиони течности със сламка. Белезите, набръчкани и лъскави, обвиват невредимия ми език.

— Добре е да поддържаш торма — казва терапевтката.

— Гнггбр джс гфгвввджг стгм — казвам аз.

— Не, не така — казва терапевтката. — Не го правиш правилно.

— Сфлггрс енгг фсрржжс нгоррг? — питам аз.

— Не, и така не е правилно — казва тя.

Поглежда часовника си.

— Дгрри а гмждгга грр — казвам.

— Трябва много да се упражняваш, но имаш много време — казва тя. — А сега пак.

— Джрогиер фи фкгоеур мфомейнф фсфд — казвам аз.

— Браво! Чудесно! — възкликва тя. — Видя ли колко е лесно?

Пиша в бележника с молива:

Я заеби.

 

 

Минете към деня, в който разрязаха бинтовете.

Не знаеш какво да очакваш, но всичките лекари, сестри, стажанти и санитари, портиери и готвачки в болницата се изредиха да надникнат през вратата. Ако ги изловиш, излайваха „Честито!“, а ъгълчетата на устите им, разтворени в замръзнала блудкава усмивка, трепереха. Пульовци. Така ги наричам. А аз отново и отново и отново вдигах все същата картонена табела, която им казваше:

Благодаря.

А после избягах. Стана, след като пристигна новата ми лятна рокля от памучен креп от „Еспри“. Сестра Катрин цяла сутрин се въртя около мен с маша за къдрене, докато косата ми не се превърна в купища букли — същинска сметанова глазура, огромна фризура, отвличаща вниманието от лицето. После Еви донесе гримове и гримира очите ми. Сложих си пикантната нова рокля и направо изгарях от нетърпение да започна да се потя. Цяло лято не бях виждала огледало, или пък ако бях виждала, така и не бях разбрала, че това в него съм аз. Не бях виждала още полицейските снимки. Когато Еви и сестра Катрин приключиха, казах:

— Йаа ихгхм иссхясс нгхокка.

— Моля? — казва Еви.

— Но ти току-що обядва — казва сестра Катрин.

Ясно, никой не ме разбира.

— Егггхте ссмн дмгдингна — казвам.

И Еви ми отговаря:

— Да, твоите обувки са, но нищо няма да им стане.

А сестра Катрин:

— Не, още нямаш поща, но можем да пишем на затворниците, след като подремнеш, мила.

Тръгнаха си. И. Аз излязох — сама. И. Колко ли страшно може да е лицето ми?

А понякога, когато си осакатен, това работи в твоя полза. Всички онези хора с пиърсинг, татуировки, клейма и нарочно направени белези… Искам да кажа: вниманието си е внимание.

Когато излизам за първи път, ме обзема чувството, че съм пропуснала нещо. Просто цяло едно лято изведнъж беше изчезнало. Всички онези партита покрай басейни, излежаване на носа на покрити с метални люспи моторници. Ловене на слънце. Намиране на мъже с кабриолети. Сякаш всички пикници, мачове по софтбол и концерти някак си са се смалили до няколко снимки, които Еви ще прояви чак към Деня на благодарността.

Навън светът е самото пъстроцветие след бялото с бяло в болницата. Минава под дъгата. Вървя към супермаркета и пазаруването ми се струва игра, на която не съм играла от съвсем мъничка. Тук са всичките ми любими маркови продукти, всички онези цветове — френска горчица, „Райсарони“, „Топ Реймън“, всичко се опитва да привлече вниманието ти.

Всички тези цветове. Стандартите за красота напълно се променят и нищичко не изпъква на общия фон.

Сборът е по-малък от отделните събираеми.

Всички тези цветове, всичките на едно място.

Освен марковия продукт „дъга“ няма нищо друго за гледане. Погледна ли хората, виждам само тилове. Дори и да се обърна супербързо, мяркам само нечие извръщащо се ухо. И хората призовават Господ.

— О, Господи — казват те. — Видя ли?

И още:

— Това маска ли беше? Исусе Христе, рано е още за Вси Светии.

Всеки много съсредоточено чете етикетите на френската горчица и райсароните.

И аз вземам една пуйка.

Не зная защо. Нямам пари, но вземам пуйката. Разравям огромните замразени пуйки — тези огромни буци лед с телесен цвят в хладилната витрина. Ровя, докато не намирам най-едрата пуйка и я гушвам като бебе, както е увита в жълтата пластмасова мрежичка.

Тичам към входа на магазина, притичвам през касите и никой не ме спира. Дори не ме гледат. Всички са забили нос в таблоидите, сякаш там има скрито злато.

— Гзвннетг гзг тзннгозннгтг — казвам. — Аггг нгткгаддннг кнгз кнггйка.

Никой не ме поглежда.

— Гннг нгйя нгтканнг — казвам с най-добрия си вентрилоквистки глас.

Никой не казва и думица. Може би само служителите говорят. Имате ли два документа за самоличност? — питат те пишещите чекове хора.

— Фгджрн ийфнв сйвв — казвам. — Гсайддай снай-уггй съссакнк!

И тогава, точно тогава едно момченце се обажда:

— Вижте!

Всички, негледащи и неговорещи, спират да дишат.

Момченцето казва:

— Виж, мамо, виж там! Това страшилище краде храна!

Всички се свиват неловко. Главите им потъват в раменете, все едно са нарамили патерици. Четат заглавията на таблоидите по-усърдно от всякога.

Момиче чудовище краде празнична птица

И ето ме там, пържа се в роклята си от копринен креп, гушнала десеткилограмова пуйка. Пуйката се поти, роклята ми е почти прозрачна. Зърната ми стърчат, твърди като камъни, и опират в опакования в жълта мрежичка лед в прегръдките ми. Аз, под сметанената си глазурена фризура. Никой не ме гледа така, сякаш съм спечелила нещо много голямо.

Една ръка замахва, удря шамар на момченцето и момченцето се разцивря.

Момченцето циври така, както се плаче, когато не си направил нищо лошо, но пак са те наказали. Слънцето навън залязва. Вътре нищичко не помръдва, освен тънкото гласче, което пищи ли, пищи: Защо ме удари? Нищичко не съм направил. Защо ме удари? Какво съм направил?

Взех пуйката и се върнах почти на бегом в Мемориална болница „Ла Палома“. Почти се беше стъмнило.

И през цялото време, докато прегръщам пуйката, си повтарям: пуйки. Чайки. Свраки.

Птици.

Птиците изкълваха лицето ми.

Влизам в болницата и по коридора насреща ми се задава сестра Катрин, помъкнала един мъж заедно със системата — мъж, целият увит в марля и окичен с тръбички и найлонови торбички, пълни с вливащи се и изливащи се от него жълти и червени течности.

Птиците изкълваха лицето ми.

Сестра Катрин се приближава все повече и повече и крещи:

— Ехооо! Тук има един много специален човек — много ще се радваш да се запознаеш с него!

Птиците изкълваха лицето ми.

Между мен и тях е кабинетът на говорната терапевтка и тъкмо понечвам да се шмугна вътре, ето ти я Бранди Александър за трети път. Кралицата на всичко хубаво и добро е облечена в прилепнала рокля без ръкави в стил „Версаче“, внушаваща модното за сезона чувство на съкрушително отчаяние и порочно примирение. Тяло осъзнато, ала унизено. Гъвкаво, ала осакатено. Върховната кралица е най-красивото нещо, което досега съм виждала, и затова само стърча там и зяпам от вратата.

— Мъжете — казва терапевтката, — когато говорят, подчертават прилагателните. Например един мъж би казал: „Днес си толкова привлекателна!“.

Бранди е толкова привлекателна, че да й отсечеш главата и да я изложиш върху синьо кадифе във витрината на „Тифани“, за да я купи някой за един милион долара.

— Една жена би казала: „Днес си толкова привлекателна“ — обяснява терапевтката. — А сега ти, Бранди. Ти го кажи. Подчертай уточнението, не прилагателното.

Бранди Александър вперва в мен, както съм застанала на вратата, своите очи „Горяща боровинка“ и ми казва:

— Позиращо момиче, ти си толкова ужасно грозно! Слон ли ти е седнал на лицето или какво?

Гласът на Бранди — едвам чувам какво казва. В този миг аз просто обожавам Бранди. Всичко в нея е прекрасно, като да си красива и да се гледаш в огледалото. В Бранди мигом разпознавам царствената си сестра. Единственото и едничкото, за което си струва да живея.

— Кгттиссстте гнг нзктвгхха — отговарям, и стоварвам ледената мокра пуйка в скута на терапевтката. Десет кила мъртво месо я приковават към коженото й въртящо се кресло.

Все по-близо по коридора сестра Катрин крещи:

— Ехооо!

— Мрйвгн вси еджаай агг — казвам аз и изкарвам терапевтката в креслото й в коридора. — Джгнд уйнк см фдо дендв.

Терапевтката ми се усмихва и ми казва:

— Няма защо да ми благодариш, това ми е работата!

Монахинята пристига с мъжа и системата му — нов мъж без кожа или със смачкано лице или постоянно озъбен, мъж, идеален за мен. Единствената ми истинска любов. Моят деформиран, осакатен или разяден от болест Прекрасен принц. С когото ще живея дълго и нещастно. Моето отвратително бъдеще. Чудовищният остатък от живота ми.

Затръшвам вратата на кабинета и се заключвам вътре с Бранди Александър. Бележникът на терапевтката е на бюрото. Грабвам го.

Спаси ме, пиша и го размахвам пред лицето на Бранди. И дописвам: моля те.

 

 

Минете към ръцете на Бранди Александър. Винаги започва от ръцете й. Бранди Александър протяга длан — космата кокалеста длан, а вените по ръката й са прищипнати и притиснати чак до лакътя с гривни във всевъзможни цветове. Сама по себе си Бранди Александър така променя стандартите за красота, че нищичко не може да изпъкне. Дори и вие.

— Е, момиче — казва Бранди. — Кажи какво е станало с лицето ти?

Птиците.

Пиша:

Птиците. Птиците го изкълваха.

И започвам да се смея.

Бранди не се смее. Тя казва:

— Какво би трябвало да значи това?

Аз продължавам да се смея.

Карах по автострадата — пиша.

И продължавам да се смея.

Някой стреля с пушка трийсети калибър.

Куршумът откъсна цялата ми долна челюст.

И не спирам да се смея.

Дойдох в болницата — пиша.

Не умрях.

Смея се.

Не можаха да ми пришият челюстта обратно, защото чайките я изкълваха.

И спирам да се смея.

— Момиче, имаш ужасен почерк — казва Бранди. — А сега ми кажи и останалото.

И аз се разплаквам.

Останалото, пиша, е, че трябва да ям бебешка храна.

Не мога да говоря.

Нямам кариера.

Нямам дом.

Годеникът ми ме заряза.

Никой не ме поглежда.

Най-добрата ми приятелка съсипа всичките ми дрехи.

И продължавам да плача.

— Какво още? — пита Бранди. — Кажи ми всичко.

Едно момченце, пиша.

Едно момченце в супермаркета ме нарече страшилище.

Очите в цвят „Горяща боровинка“ гледат право към мен така, както никои очи не са ме гледали цяло лято.

— Възприятията ти съвсем са се изкривили — казва Бранди. — Говориш само за минали гадости.

— Не можеш да градиш живота си върху миналото или настоящето — продължава тя.

— Трябва да ми разкажеш за бъдещето си — казва.

Бранди Александър се изправя на своите сандали капани от златно ламе. Върховната кралица изважда инкрустирана с камъни пудриера от чантичката си, отваря я и поглежда в огледалото.

— Тая терапевтка — произнасят графитените устни, — говорната терапевтка се държи толкова тъпо в такива ситуации!

Издутите, накичени с гривни мускули по ръцете на Бранди ме настаняват в креслото, все още загрято от задника й, и тя ми протяга пудриерата, за да погледна вътре. Вместо с пудра е пълна с бели капсули. На мястото на огледалото има снимка в едър план на Бранди Александър — усмихната и страхотна.

— Това е „Викодин“, миличка — обяснява тя. — Медицинската школа на Мерилин Монро, където всяко лекарство в достатъчни количества лекува всяка болест. — Бръкни и си вземи — подканя ме тя.

Ефирна и вечна богиня, Бранди ми се усмихва от снимката над море от болкоуспокояващи. Така се запознах с Бранди Александър. Така намерих сили да не продължа да живея както преди. Така намерих куража да не събирам старите парчета.

— А сега — произнасят графитените устни — пак ще ми разкажеш твоята история. Запиши я от начало до край. Разкажи я отново и отново. Разказвай ми жалната си историйка цяла нощ. — Кралица Бранди ме посочва с дълъг костелив пръст.

— Когато разбереш — казва тя, — че онова, което разказваш, е само история, че вече не се случва… Когато осъзнаеш, че историята, която разказваш, е само думи и нищо повече, когато можеш да я смачкаш и да изхвърлиш миналото си в кофата за боклук — казва Бранди, — тогава ще разберем коя ще бъдеш оттук нататък.