Чък Паланюк
Невидими изчадия (14)

Глава четиринайсета

Върнете се към последния път в живота ми, когато си отидох вкъщи да видя родителите си. Беше последният ми рожден ден преди злополуката. Тъй като Шейн все още беше мъртъв, не очаквах подаръци. Не очаквам торта. Този последен път си отивам вкъщи само за да ги видя — нашите. Тогава все още имам уста и идеята да духам свещички не ме хвърля в такава безизходица.

Къщата, кафявият диван във всекидневната и креслата — всичко си е все същото, само дето баща ми е облепил с големи хиксове от изолирбанд отвътре стъклата на всички прозорци. Колата на мама не е паркирана отпред, където я държат обикновено. Заключена е в гаража. На входната врата е монтирано тежко резе, което не си спомням отпреди. На портата има голяма табела „Зло куче“ и по-малка табела, че къщата е оборудвана с алармена система.

Когато пристигам вкъщи, мама ми маха да влизам бързо и ми казва:

— Не се приближавай до прозорците, Бучице. Тази година престъпленията от омраза са се увеличили с шейсет и седем процента в сравнение с миналата.

Тя казва:

— След като се стъмни, опитай се да внимаваш сянката ти да не пада върху щорите и да не се вижда отвън.

Тя готви вечерята на светлината на фенерче. Когато аз отворя фурната или хладилника, тя веднага се паникьосва, изблъсква ме с тяло и затваря вратичката.

— Заради лампата вътре — пояснява тя. — Антигей насилието се е увеличило с над сто процента за последните пет години.

Баща ми се прибира и паркира колата половин пряка по-нататък. Ключовете му тракат по новото резе, докато мама стои като истукан на кухненската врата и ме задържа. Ключовете престават да тракат и баща ми почуква на вратата — три пъти бързо и после два пъти бавно.

— Той чука така — казва мама, — но все пак погледни през шпионката.

Баща ми влиза, като се оглежда нащрек през рамо към тъмната улица. Минава кола и той казва:

— Ромео Танго фокстрот, шест-седем четири. Бързо, запиши го.

Мама го записва в бележника до телефона.

— Марка? — пита тя. — Модел?

— Меркурий, син — казва той. — Самур.

— Внесено е в протокола — казва мама.

Казвам им, че май пресилват нещата.

И баща ми отвръща:

— Не омаловажавай тормоза, на който сме подложени.

Минете към това колко голяма грешка беше да се прибера вкъщи. Минете как Шейн би трябвало да види това — колко са се смахнали нашите. Баща ми изключва лампата във всекидневната, която включих. Завесите на витражния прозорец са дръпнати и забодени с карфици по средата. Те знаят коя мебел къде стои в тъмното, но аз се блъскам във всеки стол и ръб на маса. Събарям на пода бонбониера — тряс, и майка ми изпищява и се просва на кухненския линолеум.

Баща ми излиза иззад канапето, зад което клечеше, и казва:

— Не трябва да придиряш на майка ти. Очакваме всеки ден да ни нападнат.

Мама крещи от кухнята:

— Камък ли беше? Нещо гори ли?

А баща ми се провиква:

— Не натискай копчето на алармата, Лесли. Още една фалшива тревога и ще трябва да започнем да си плащаме за тях.

Сега разбирам защо са сложили фарове на прахосмукачките. Първо събирам счупени стъкла в тъмна тъмница. После питам баща си за бинтове. Стоя и не помръдвам с порязаната ръка на сърцето и чакам. Баща ми излиза от тъмното и носи спирт и бинтове.

— Ние сме във война — казва той. — Всички ние от риплигите.

РИПЛИГ. Родители и приятели на лесбийки и гейове. Знам, знам, знам. Благодаря ти, Шейн.

Казвам:

— Че вие дори нямате право да членувате в РИПЛИГ. Вашият син гей е мъртъв, така че той не се брои. — Това звучи доста оскърбително, но аз кървя! — Извинявайте — казвам.

Бинтовете са стегнати, а спиртът смъди в тъмното. Баща ми казва:

— Семейство Уилсън сложиха емблема на РИГТЛИГ в двора си. Две вечери по-късно някой влязъл с кола в двора им и сгазил всичко.

Нашите нямат емблема на РИПЛИГ.

— Махнахме нашата — казва баща ми. — Майка ти има залепен стикер на РИПЛИГ на бронята, затова държим колата й в гаража. Нашата гордост от брат ти ни изкара на първа страница.

Майка ми се обажда от тъмното:

— Не забравяй за семейство Брадфорд. Подхвърлиха горящ плик с кучешки лайна на верандата им. Те спели — цялата им къща е можело да изгори само защото закачили дъгоцветно знаме на РИПЛИГ в задния си двор — разказва мама. — Даже не в предния двор, а в задния!

— Омразата — казва баща ми — е навсякъде около нас, Бучице. Знаеш ли го?

— Хайде, войници — казва мама. — Време е за хапване.

За вечеря има някакво ястие от готварската книга на РИПЛИГ. Вкусно е, но само Господ знае как изглежда. На два пъти си събарям чашата в тъмното. Посипвам скута си със сол. Колчем си отворя устата, нашите ми шъткат. Мама пита:

— Чу ли нещо? Това отвън ли беше?

Питам шепнешком дали си спомнят какъв ден е утре. Само да проверя дали си спомнят под цялото това напрежение. Не че очаквам торта, свещички и подарък.

— Утре — казва татко. — Разбира се, че знаем. Тъкмо затова сме се изнервили като котараци.

— Искахме да поговорим с теб за утрешния ден — казва мама. — Знаем какви чувства храниш все още към брат си и мислим, че ще е хубаво за теб, ако излезеш с нашата група на парада.

Минете към поредното смахнато, гнусно разочарование, очертаващо се на хоризонта.

Минете на това как съм пометена от тяхната огромна компенсация, огромното им покаяние за това как преди толкова много години баща ми крещеше:

— Не знаем какви срамни болести влачиш в тая къща, господинчо, но тази нощ си намери друго място да спиш!

Те наричат това строга любов.

Това става на същата маса в трапезарията, на която мама каза на Шейн:

— Днес се обадиха от кабинета на доктор Питърсън. — И после ми нареди: — Върви в стаята си да почетеш, млада госпожице.

И на луната можех да отида, и пак щях да чуя крясъците им.

Шейн и нашите бяха в трапезарията, а аз — зад вратата на спалнята си. Дрехите ми, повечето от дрехите ми за училище, бяха проснати навън да съхнат. Вътре баща ми каза:

— Господинчо, това твоето не е ангина и искаме да знаем къде си хойкал и какви си ги вършил!

— Ако бяха наркотици, все щяхме да го понесем — каза мама.

Шейн не каза и думица. Лицето му все още беше лъскаво и изрязано от белези.

— Тийнейджърска бременност — казва мама, — и това щяхме да понесем.

Нито думица.

— Доктор Питърсън — продължи тя. — Той каза, че има само един-единствен начин да се заразиш с тази болест в гърлото, но аз му казах: не, не нашето дете. Не ти, Шейн.

Баща ми се обади:

— Обадихме се на треньора Лъдлоу и той каза, че си зарязал баскетбола преди два месеца.

— Утре трябва да отидеш в общинския здравен отдел — каза мама.

— А довечера — додаде татко — да те няма тук.

Баща ни.

Тези същите хора, които са толкова добри, мили и грижовни и сега го вземат толкова навътре, тези същите хора, намерили себе си и личното си удовлетворение в битката на предната линия за равенство, лично достойнство и равни права за мъртвия им син — това са същите хора, които чух да крещят през вратата на спалнята ми:

— Не знаем какви срамни болести влачиш в тази къща, господинчо, но довечера си намери друго място да спиш.

Спомням си как исках да изляза да си събера дрехите, да ги изгладя, да ги сгъна и да ги прибера.

Дай ми някакво чувство за контрол.

Светкавица.

Спомням си как входната врата просто се отвори и затвори — не се затръшна. Лампата в стаята ми светеше и виждах само отражението си в прозореца. Когато я угасих, видях Шейн, застанал точно пред прозореца. Гледаше ме. Лицето му беше цялото накълцано и обезобразено като във филм на ужасите, тъмно и твърдо от гръмналия лак за коса.

Дай ми ужас.

Светкавица.

Доколкото знаех, той никога не беше пушил, но запали клечка и я поднесе към цигарата в устата си. После почука на прозореца.

— Хей, пусни ме да вляза — каза той.

Дай ми отричане.

— Хей, студено е — каза той.

Дай ми пренебрежение.

Запалих лампата в спалнята и вече виждах само себе си в прозореца. После дръпнах пердетата. Никога повече не видях Шейн.

Тази вечер с угасените лампи, с дръпнатите завеси и заключената врата, когато Шейн го няма и е останал само призракът му, аз питам:

— Какъв парад?

И татко отговаря:

— Ще демонстрираме с РИПЛИГ.

И искали и аз да демонстрирам с тях. Искали да седя тук в тъмното и да се преструвам, че се крием от външния свят. Някакъв изпълнен с омраза непознат щял да ни нападне в нощта. Някаква извънземна смъртоносна полова болест. Харесва им да мислят, че ги е страх от някакъв хомофоб фанатик. Те за нищичко не са виновни. Искат да мисля, че аз трябва да изкупвам нещо.

Не аз изхвърлих онзи флакон с лак за коса. Аз само угасих лампите в спалнята. После в далечината завиха пожарни. Зад пердетата ми заиграха оранжеви отблясъци и когато станах да погледна какво става, видях как дрехите ми за училище горят. Увиснали сухи на въжето за пране, добре проветрени. Рокли, пуловери, панталони и блузи — всички те пламтяха и се разпадаха по вятъра. Само за няколко секунди всичко, което обичах, изчезна.

Светкавица.

Минете няколко години напред, когато вече съм пораснала и се изнасям от вкъщи. Дай ми ново начало.

Минете към една нощ, когато някой се обажда от уличен телефон и пита нашите дали те са родителите на Шейн Макфарланд. Нашите отговарят: „Може би“. Човекът не казва къде, но им съобщава, че Шейн е мъртъв.

Един глас отзад казва: „Разкажи им и останалото“.

Трети глас отзад казва — кажи им, че мис Шейн ги мразеше и в гадните черва и че последните й думи бяха: „Това не е свършило още, ни най-малко“. После някой се разсмя.

Преминете към нас, седнали в тъмното с яденето.

Баща ми казва:

— Е, миличка, ще демонстрираш ли с мен и майка ти?

Мама казва:

— Това би означавало толкова много за правата на хомосексуалистите.

Дай ми смелост.

Светкавица.

Дай ми търпимост.

Светкавица.

Дай ми мъдрост.

Светкавица.

Минете на истината. И аз казвам:

— Не.