Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (9)

9.

— Какво ново за Сегундо? — запита Антонио де ла Маса.

Облегнат на волана, Антонио Имберт отвърна, без да се извръща:

— Видях го вчера. Вече ми разрешават да го посещавам всяка седмица. Срещата беше кратка, половин час. Понякога на тоя кучи син, директора на „Виктория“, току му теква да съкрати времето за посещения на петнайсет минути. Мръсни номера.

— Той как се чувства?

Как можеше да се чувства човек, който, повярвал на обещанията за амнистия, напуска Пуерто Рико, където се е устроил добре и работи за фамилията Фере в Понсе, и се връща в родината си, но открива, че тук го чакат, за да го съдят, за престъпление, приписвано на някакъв синдикалист и извършено в Пуерто Плата преди цял век, и го осъждат на трийсет години затвор? Как можеше да се чувства човек, който, ако е убил някого, го е направил заради режима и когото за награда Трухильо държеше вече пет години да гние в тъмница?

Но не му отвърна така, защото Имберт знаеше, че Антонио де ла Маса не му зададе този въпрос от интерес към брат му Сегундо, а за да разсее мъчителното чакане. Само сви рамене:

— Сегундо е мъж. Дори да е зле, не го показва. Понякога дори се опитва сам да ми дава кураж.

— Сигурно не си му казал нищо за това.

— Разбира се, че не съм. От предпазливост и за да не храни излишни надежди. Ами ако се провалим?

— Няма да се провалим — намеси се от задната седалка лейтенант Гарсия Гереро. — Козела ще дойде.

Щеше ли да дойде? Тони Имберт погледна часовника си. Още можеше да дойде, не трябваше да се отчайват. Той никога не губеше търпение, поне от доста години. Като млад го правеше, за нещастие, и точно затова извърши неща, за които съжаляваше от дъното на душата си. Като онази телеграма през 1949 година, която прати, побеснял, след дебаркирането на антитрухилистите, начело с Орасио Хулио Орнес, на брега на Луперон в провинция Пуерто Плата, където беше губернатор. „Ако заповядате, ще изгоря Пуерто Плата, Шефе“. Думите, за които съжаляваше най-много в живота си. Видя ги тиражирани във всички вестници, защото Генералисимусът пожела всички доминиканци да разберат какъв твърд и фанатичен трухилист е младият губернатор.

Защо Орасио Хулио Орнес, Феликс Кордоба Бониче, Тулио Остилио Арвело, Гуду Енрикес, Мигелучо Фелиу, Салвадор Рейес Валдес, Федерико Орасио и другите избраха точно Пуерто Плата в онзи далечен 19 юни на 1949 година? Това дебаркиране беше истински провал. Единият от двата самолета на нападателите дори не стигна дотам и се върна на остров Косумел. Самолетът Каталина на Орасио Хулио Орнес и другарите му успя да кацне във водата край калния бряг на Луперон, но преди участниците в експедицията да успеят да дебаркират, един кораб на бреговата охрана откри огън по него и го направи на трески. Армейските патрули заловиха за няколко часа нашествениците. Това беше повод Трухильо да разиграе един от онези фарсове, които толкова обичаше. Даде амнистия на заловените, включително и на Орасио Хулио Орнес, и демонстрира могъществото и великодушието си, като им разреши отново да емигрират. Но докато правеше този благороден жест за пред външния свят, отстрани Антонио Имберт — губернатор на Пуерто Плата, и брат му — майор Сегундо, военен комендант на провинцията, затвори ги и ги линчува. А междувременно се извършваха жестоки репресии на предполагаемите съучастници, които бяха арестувани, изтезавани и много от тях — разстрелвани тайно. „Съучастници, които не бяха такива — помисли си той. — Те смятаха, че като ги видят да дебаркират, всички ще се надигнат. А всъщност не разчитаха на никого“. Колко невинни жертви платиха за тази илюзия.

Колко ли невинни щяха да пострадат, ако се провалят и тази нощ? Антонио Имберт не беше толкова голям оптимист като Амадито или Салвадор Естреля Садала, които, щом разбраха от Антонио де ла Маса, че и генерал Хосе Рене (Пупо) Роман, шеф на въоръжените сили, участва в заговора, повярваха, че след като убиеха Трухильо, всичко ще тръгне като по часовник и военните щяха да изпълнят заповедите на Роман и да арестуват братлетата на Козела, да убият Джони Абес и най-твърдите трухилисти и да установят гражданско-военна хунта. Народът щеше да излезе по улиците да избива calies, щастлив, че е доживял свободата. Дали нещата щяха да се развият така? Заради разочарованията, преживени след глупавата клопка, в която попадна Сегундо, Антонио Имберт изпитваше непоносимост към всеки прибързан ентусиазъм. Той искаше да види трупа на Трухильо в краката си, останалото не го интересуваше толкова. Най-важното беше да отърве страната от този човек. Щом това препятствие бъде отстранено, дори нещата да не тръгнат веднага както трябва, щеше да се отвори една врата. Това си заслужаваше риска тази вечер, дори да загинеха.

Не, Тони не беше казал нито дума за този заговор на брат си Сегундо при посещенията си всяка седмица във „Виктория“. Говореха за семейството, за мачове, за бокс, Сегундо беше в настроение и му разказваше вицове от затворническия живот, но избягваха най-важната тема. При последното посещение Антонио му прошепна на тръгване: „Нещата ще се променят, Сегундо“. Умният разбира и от половин дума. Дали се е досетил? Също като Тони, след понесените тежки удари Сегундо се превърна от ентусиазиран трухилист в противник на режима и след туй в заговорник, а преди време стигна и до заключението, че единственият начин да се сложи край на тиранията е да се ликвидира тиранът — всичко останало е напразно. Трябваше да бъде унищожена личността, към която водеха всички нишки на тази зловеща мрежа.

— Какво ли щеше да стане, ако онази бомба беше избухнала на „Максимо Гомес“ по време на разходката на Козела? — помечта си Амадито.

— Щеше да прилича на трухилистки фойерверки в небето — отвърна Имберт.

— Можех да бъда един от хвръкналите във въздуха, ако бях на пост — засмя се лейтенантът.

— Щях да поръчам голям венец от рози за погребението ти — каза Тони.

— Какъв план само — обади се Естреля Садала. — Да вдигнеш във въздуха Козела с цялата му свита. Жестоко!

— Е, знаех, че ти няма да си там, сред подмазвачите — отвърна му Имберт. — А теб, Амадито, почти не те познавах, когато го направих. Сега доста бих се замислил.

— Каква утеха — благодари му лейтенантът.

Докато повече от час чакаха на шосето за Сан Кристобал, на няколко пъти се бяха опитвали да разговарят или да се шегуват, както сега, но тези плахи опити затихваха и всеки отново се затваряше с тревогите, надеждите или спомените си. По едно време Антонио де ла Маса пусна радиото, но още щом прозвуча сладникавият глас на говорителя на „Гласът на Тропика“, обявявайки някаква спиритическа програма, го загаси.

Да, при онзи несполучлив опит да убие Козела преди две и половина години Антонио Имберт беше готов да вдигне във въздуха заедно с Трухильо и доста от лакеите му, които всеки следобед го съпровождаха при разходката му от дома на доня Хулия, Височайшата матрона, по „Максимо Гомес“ и Авенида до обелиска. Нима онези, които крачеха до него, не бяха хората с най-мръсните и изцапани с кръв ръце? За благото на родината щеше да ликвидира и шепа наемници заедно с тирана.

Подготви съвсем сам този атентат, без да сподели нищо дори с най-добрия си приятел — Салвадор Естреля Садала, защото, макар Турко да беше антитрухилист, Тони се страхуваше, че като католик няма да одобри това. Планира и пресметна всичко на собствена глава, като за осъществяването на плана впрегна всички средства, с които разполагаше, убеден, че колкото по-малко хора участват, по-голяма беше вероятността да успее. Едва в последния етап включи и две момчета, а по-късно щяха да нарекат това Движението 14 юни, когато се превърна в нелегална група от млади професионалисти и студенти, които се мъчеха да се организират за борба с тиранията, без да знаят как.

Планът беше прост и практичен. Да използва маниакалното чувство за дисциплина, с което Трухильо вършеше обичайните неща, в случая — късната му следобедна разходка по „Максимо Гомес“ и Авенида. Проучи внимателно терена, кръстосвайки напред-назад по целия булевард, където се редяха една след друга къщите на най-видните хора от режима, бивши и настоящи. Великолепната къща на Ектор Трухильо — Черния, бивш президент, марионетка на своя брат за два мандата. Розовата резиденция на Мама Хулия, Височайшата матрона, която Шефа посещаваше всеки следобед, преди да тръгне на разходка. Къщата на Луис Рафаел Трухильо Молина, с прякор Хлапето, луд по боя с петли. Домът на генерал Артуро Еспайлят — Бръснача. На Хоакин Балагер, настоящия президент марионетка, в съседство с резиденцията на папския нунций. Старият малък дворец на Анселмо Паулино, сега една от къщите на Рамфис Трухильо. Огромната къща на дъщерята на Козела — красавицата Анхелита, и нейния съпруг Печито, полковник Луис Хосе Леон Естевес. Домът на семейство Касерес Тронкосо и палатът на могъщите Висини. В съседство с „Максимо Гомес“ имаше бейзболно игрище, което Трухильо построи за синовете си срещу имението „Радамес“, и теренът, където беше къщата на генерал Лудовино Фернандес, когото Козела заповяда да убият. Между къщите имаше празни пространства, обрасли с бурени, и пусти терени, оградени със зелена телена мрежа, издигната покрай шосето. А по десния тротоар, по който се движеше винаги кортежът — запустели парцели, оградени с телени мрежи, които Антонио Имберт оглеждаше с часове.

Избра онази част от телената ограда, която започваше от дома на Хлапето Трухильо. Под предлог, че ще сменя част от телената ограда на завода за цимент „Готов хоросан“, на който беше управител (собственост на Пако Мартинес, брат на Превъзходната дама), купи няколко десетки метра от тази телена мрежа и съответните тръбни подпори, на които трябваше да се опъне на всеки петнайсет метра. Сам провери дали подпорите са кухи и дали вътрешността им може да се запълни с фишеци динамит. И понеже „Готов хоросан“ имаше две кариери в покрайнините на Сиудад Трухильо, откъдето добиваха суровина, при честите си посещения лесно можеше да взима по малко фишеци динамит, които криеше в собствената си канцелария, където отиваше винаги преди всички и откъдето излизаше след последния служител.

Когато всичко беше готово, сподели плана си с Луис Гомес Перес и Иван Таварес Кастелянос. Бяха по-млади от него, студенти в университета, първият по право и вторият по инженерство. От неговата първична ядка в нелегалните антитрухилистки групи; след като ги наблюдава няколко седмици, реши, че са сериозни, че заслужават доверие и горят от нетърпение да действат. Двамата приеха с ентусиазъм. Съгласиха се да не казват нито дума на другарите си — осем до десет души, с които ходеха на събрания все на различни места, за да обсъждат как най-добре да мобилизират народа в борбата срещу тиранията.

С Луис и Иван, които се оказаха дори по-добри, отколкото очакваше, напълниха тръбите с динамит и поставиха взривните устройства, след като ги изпробваха с дистанционно. За да са сигурни, че всичко ще бъде точно, направиха опит на терена в завода, когато работниците и служителите си отидоха, колко време ще им трябва, за да махнат част от съществуващата ограда и да поставят новата, като заменят старите тръбни подпори с натъпканите с динамит. По-малко от пет часа. Всичко беше готово за 12 юни. Смятаха да действат на 15-и, щом Трухильо се върне от обиколката си в планината Сибао. Вече разполагаха с багер, за да бутнат телената ограда призори и да имат повод — облечени в сини гащеризони като на работници от общинските служби — да заменят тръбните подпори с минираните. Избраха двете точки, всяка на поне петдесетина крачки от мястото на експлозията, откъдето — Имберт отдясно, а Луис и Иван отляво — щяха да задействат дистанционните, с малък интервал между двете експлозии: едната, за да убият Трухильо в момента, когато минава край подпорите, и втората, за да са сигурни, че са го убили.

И точно тогава, в навечерието на определения ден, на 14 юни 1959 година, в планините на Констанса кацна съвсем неочаквано самолетът, дошъл от Куба, с цветовете и отличителните знаци на Доминиканските военновъздушни сили и с бойците антитрухилисти. Нахлуване, което седмица по-късно бе последвано от дебаркациите по бреговете на Маймон и Естеро Ондо. С появяването на този малък отряд, в който беше и брадатият кубински команданте Делио Гомес Очоа, студени тръпки избиха по гръбнака на режима. Безразсъдно, некоординирано действие. Нелегалните групи нямаха ни най-малка представа какво се готви в Куба. Подкрепата на Фидел Кастро за революцията срещу Трухильо беше — от падането на Батиста преди шест месеца — постоянна тема на събранията. На тази подкрепа се разчиташе във всички планове, които се крояха и прекрояваха и за които се събираха ловни пушки, револвери и всякакво старо оръжие. Но доколкото Имберт знаеше, никой не поддържаше връзка с Куба, нито имаше някаква представа, че за 14 юни се готви това нахлуване на десетки революционери, които — след като извадиха от строя малобройната охрана на летището в Констанса — се пръснаха из планината околовръст, но през следващите дни бяха изловени като зайци и избити на място или откарани в Сиудад Трухильо, където по заповед на Рамфис бяха ликвидирани почти до крак (но не и кубинецът Гомес Очоа и доведеният му син Педрито Мирабал, които режимът върна на Фидел Кастро след време, при друг безсрамен фарс).

Никой не подозираше също така и за мащаба на репресиите, разгърнати от правителството след дебаркирането. През следващите седмици и месеци, вместо да поутихнат, нещата се влошиха. Военните calies ловяха всеки заподозрян и го откарваха в SIM, където го подлагаха на изтезания — кастриране, избождане на очи и рязане на уши, връзване на Трона, — за да изтръгнат някое име. „Ла Виктория“, „Куарента“ и „Нуеве“ бяха натъпкани с младежи от двата пола: студенти, специалисти и служещи, много от които бяха деца или роднини на хора от правителството. Трухильо беше сигурно много изненадан: как е възможно синовете, внуците и племенниците на хората, които са най-облагодетелствани от режима, да заговорничат против него? Но никой не се съобрази с това — въпреки фамилните им имена, бялата кожа и вида им на хора от средната класа.

Луис Гомес Перес и Иван Таварес Кастелянос попаднаха в ръцете на хората от SIM сутринта в деня, определен за атентата. Както винаги реалист, Антонио Имберт разбра, че няма никаква възможност да емигрира: всички посолства бяха оградени с кордони от униформени полицаи, войници и calies. Прецени, че при изтезанията Луис и Иван — или който и да е от участниците в нелегалните групи — могат да споменат името му и той да бъде арестуван. И тогава, както и тази нощ, знаеше много добре какво трябва да прави: да посрещне военните calies с куршуми. Щеше да се опита да изпрати не един от тях на другия свят, преди да го направят на решето. Нямаше да позволи да му изтръгнат ноктите с клещи, да му отрежат езика или да го вържат на електрическия стол. Да го убият — да, но да издевателстват над него — никога.

Измисли нещо, за да прати Гуарина, жена си, и дъщеря си — Леслие, които не подозираха нищо, във фермата на едни роднини в Ла Романа, и с чаша ром в ръка седна да чака. Държеше револвера си зареден и с дръпнат предпазител в джоба. Но нито този ден, нито на следващия и последващия в дома му или в канцеларията на „Готов хоросан“, където продължи да ходи редовно с всичкото хладнокръвие, на което беше способен, се появиха calies. Луис и Иван не го бяха предали, нито хората, с които се срещаше в нелегалните групи. Като по чудо се отърва от репресиите, които застигнаха виновни и невинни, напълниха затворите и за първи път през двайсет и деветте години на режима хвърлиха в ужас семействата от средната класа — традиционните стълбове на Трухильо, — към които принадлежеше по-голямата част от затворниците, членове на организацията, която заради неуспешното нашествие бе наречена Движението 14 юни. Братовчедът на Тони, Рамон Имберт Райниери — Мончо, беше един от ръководителите му.

Защо се отърва ли? Заради куража на Луис и Иван, разбира се — две години по-късно те още лежаха в тъмниците на „Виктория“, — а и на други момичета и момчета от „14 юни“, които забравиха да споменат неговото име. Може би смятаха, че просто проявява любопитство и не е активист. Защото със своята скромност Тони Имберт рядко се обаждаше на събранията, където за пръв път го заведе Мончо, само слушаше и изказваше едносрични мнения. А пък можеше и да няма досие в SIM, освен като брат на майор Сегундо Имберт. Служебната му характеристика беше чиста. Цял живот бе работил за режима — като главен инспектор в железниците, губернатор на Пуерто Плата, главен ревизор на Националната лотария, шеф на службата за издаване на лични карти, — а сега беше управител на „Готов хоросан“, завода на шурея на Трухильо. Защо да го подозират?

В дните след 14 юни, когато нощем оставаше в завода, демонтира внимателно фишеците и върна динамита в каменните кариери, мислейки същевременно как и с кого да доведе докрай бъдещия план за ликвидирането на Трухильо. Сподели всичко, което се беше случило (и не беше се случило), с най-близкия си приятел Турко — Салвадор Естреля Садала. Той го нахока, че не го е включил в заговора, подготвян на „Максимо Гомес“. Салвадор, от своя страна, бе стигнал до същия извод: нищо не можеше да се промени, докато Трухильо беше жив. Започнаха да обмислят други възможности за атентати, но без да си отварят устата пред Амадито, третия от триото: едва ли можеха да предположат, че един военен адютант ще иска да убие Благодетеля.

Не след дълго се случи и онзи покъртителен инцидент в кариерата на Амадито, когато, за да получи повишение, трябваше да убие един затворник (брата на бившата си годеница, както смяташе), след което и той влезе в играта. Скоро щяха да се навършат две години от десанта в Констанса, Маймон и Естеро Ондо. Или по-точно година, единайсет месеца и четиринайсет дни. Антонио Имберт погледна часовника си. Май нямаше да дойде.

Колко неща се бяха случили оттогава в Доминиканската република, в света и в личния му живот. Много. Масовите хайки през януари 1960 година, на които станаха жертва толкова момчета и момичета от Движението 14 юни, сред тях и сестрите Мирабал и техните мъже. Разривът между Трухильо и старата му съратница — Католическата църква, след Пасторското писмо на епископите от януари 1960-а, изобличаващо диктатурата. Атентатът срещу президента на Венесуела Бетанкур през юни 1960-а, който мобилизира толкова страни срещу Трухильо, включително и големия му и вечен съюзник Съединените щати, които на 6 август 1960 година, на конференцията в Коста Рика, гласуваха за санкциите. И на 25 ноември 1960-а — Имберт усети онзи остър бодеж в гърдите, както винаги, когато си спомняше зловещия ден — убийството на трите сестри — Минерва, Патрия и Мария Тереса Мирабал, и на шофьора им в Ла Кумбре, високо в Северната Кордилера, когато се връщали от посещението при мъжете на Минерва и Мария Тереса, затворени в крепостта на Пуерто Плата.

Цялата Доминиканска република узна за тази касапница по онзи светкавичен и мистериозен начин, по който новините се предават от уста на уста и от къща на къща и за няколко часа стигат до най-отдалечените кътчета, макар в пресата да не се появява нито ред. И много често тези новини, предавани по човешкия там-там, се разкрасяват, преобразени мимоходом като джуджета или гиганти, докато не се превърнат в митове, в легенди и небивалици, които нямат почти нищо общо със случилото се. Спомняше си как онази нощ на Малекон, шест месеца по-късно, не много далеч оттук, чакаше Козела — за да отмъсти и за тях. Както всяка вечер, бяха седнали на каменната ограда — той, Салвадор и Амадито, а този път и Антонио де ла Маса, — да се поразхладят и да поговорят далеч от любопитните уши. Докато говореха за случилото се с невероятните сестри Мирабал и за смъртта им горе в планината, уж при автомобилна катастрофа, и на четиримата зъбите им тракаха, повдигаше им се.

— Избиват бащите, братята и приятелите ни. А сега и жените ни. А ние покорно си чакаме реда — чу се да казва.

— Не сме покорни, Тони — изръмжа Антонио де ла Маса. Беше дошъл от Рестаурасион; той им донесе новината за смъртта на сестрите Мирабал, която бе научил по пътя. — Трухильо ще си плати. Всичко е задвижено. Но трябва да се изпипа добре.

По онова време атентатът се подготвяше в Мока — за посещението на Трухильо в земите на Де ла Маса при една от обиколките, които — след обвиненията на ОАД и икономическите санкции — бе предприел из страната. Бомбата щеше да избухне в катедралния храм, църквата „Светото сърце Христово“, и дъжд от куршуми щеше да се посипе от балконите, терасите и часовниковата кула върху Трухильо, докато говореше на трибуната, издигната в притвора, пред множеството, струпано около статуята на сан Хуан Боско, обсипана с теменужки. Имберт сам бе огледал църквата и предложи да се скрие горе на часовниковата кула, където беше най-опасно.

— Тони познаваше сестрите Мирабал — обясни Турко на Антонио. — Затова го преживява така.

Познаваше ги, макар да не можеше да каже, че му бяха приятелки. Познаваше трите сестри и мъжете на Минерва и Патрия — Маноло Таварес Хусто и Леандро Гусман, — защото ги срещаше случайно по събранията на групите, от които по примера на историческата „Тринитария де Дуарте“^[1] се създаде движението „14 юни“. Трите сестри ръководеха това малобройно, ентусиазирано, но зле организирано и неефективно движение, което след репресиите се разпадаше. Сестрите го бяха впечатлили с решителността и смелостта, с които се впускаха в тази толкова неравна и рискована борба, и най-вече Минерва Мирабал. Всички, които се срещаха с нея и чуваха мненията й, как спори, прави предложения или взема решения, бяха впечатлени. Макар да не беше мислил за това, след убийството Тони Имберт си каза, че преди да познава Минерва Мирабал, никога не му беше минавало през ум, че една жена може да се посвети на толкова мъжки дела като подготовката на революция, събирането и укриването на оръжие, динамит, коктейли „Молотов“, ножове, щикове. Да говори за атентати, стратегии и тактики и да обсъжда дали ако попаднат в ръцете на SIM, борците трябва да гълтат отрова, за да не предадат другарите си при изтезанията.

Минерва говореше за тези неща и как най-добре може да се прави нелегална пропаганда или да се вербуват студенти от университета и всички я слушаха. Защото беше много интелигентна и излагаше ясно мнението си. Твърдостта на убежденията й и красноречието й придаваха заразяваща сила на думите й. Освен това беше много красива — с тези черни коси и очи, с нежните черти на лицето си, добре оформените устни и нос и блестящите зъби, които контрастираха на синкавия оттенък на кожата й. Да, много красива. Беше някак внушително женствена, притежаваше финес, съвсем естествено кокетство в движенията на тялото и в усмивките си — въпреки скромното облекло, с което идваше на тези събрания. Тони не помнеше да я беше виждал боядисана или гримирана. Да, беше много красива, но никога — помисли си той — никой от присъстващите не би дръзнал да й подхвърли закачките, да й скрои някоя от остроумните шегички, които бяха нормални, естествени — дори задължителни — за доминиканците, още повече когато бяха така млади и обвързани в тясно приятелство, породено от идеалите, илюзиите и споделените опасности. Нещо дръзновено у самата Минерва Мирабал пречеше на мъжете да фамилиарничат с нея и да си позволяват онези волности, които си позволяваха с другите жени.

Още тогава тя беше легенда в малкия свят на нелегалната борба срещу Трухильо. Кои от нещата, дето се говореха за нея, бяха верни, кои преувеличени, кои измислени? Никой не би се осмелил да я попита, за да не срещне онзи дълбок презрителен поглед и някоя от острите й реплики, с които понякога караше опонента си да занемее. Говореше се, че като девойка се осмелила да обиди самия Трухильо, като му отказала да танцува с него, и че заради това баща й бил изгонен от кметството на Охо де Агуа и пратен в затвора. Други пък намекваха, че не само го обидила, но му ударила и плесник, защото, като танцувал с нея, я опипвал или й подхвърлил някаква мръсотия. Възможност, която много хора отхвърляха: „Нямаше да е жива, той щеше да я убие или да заповяда да я убият още там“, — но не и Антонио Имберт. Още първия път, когато я видя и чу, не се поколеба нито за секунда да повярва, че ако онова за плесницата не е вярно, то е съвсем възможно. Достатъчно бе човек да види и чуе само за няколко минути Минерва Мирабал (например, когато говори със смразяваща простота колко е важно бойците да бъдат подготвяни психологически за изтезанията), за да разбере, че е способна да удари плесник и на самия Трухильо, ако се държи непочтително с нея. Беше затваряна два-три пъти и за смелостта й се разказваха доста истории, първо за „Куарента“, а после и за „Виктория“, където обявила гладна стачка, издържала строгия тъмничен режим с мухлясал хляб и вода и където, разправяха, жестоко я изтезавали. Никога не говореше за престоя си в затвора, за изтезанията или за тормоза, който — откакто се разбра, че е антитрухилистка — бе преживяло семейството й, преследвано, лишено от малкото си имущество и държано под домашен арест в дома им. Диктаторският режим позволи на Минерва да следва право само за да й откаже професионален лиценз след завършването й — добре обмислено възмездие, — тоест, да я обрече на безработица, на невъзможност да си печели хляба, да й втълпи, че от млада се е провалила и е пропиляла пет години за учене. Но всичко това не я накара да съжалява, тя беше винаги там, неуморна, вдъхвайки кураж на всички, като движеща сила, като прелюдия — казваше си често Имберт — към тази млада, красива, вдъхновена, идеализирана страна, която един ден щеше да стане Доминиканската република.

Засрамен, усети, че очите му се пълнят със сълзи. Запали цигара, пое няколко пъти дима и го издиша към океана, където лунната светлина блещукаше игриво. Сега нямаше бриз. От време на време в далечината се появяваха фаровете на някоя кола откъм Сиудад Трухильо. Четиримата се надигаха на мястото си, изпъваха вратове, взираха се напрегнато в мрака, но всеки път от двайсет-трийсет метра откриваха, че не е шевролетът, и отново се отпускаха на местата си, разочаровани.

Имберт успяваше да владее чувствата си най-добре от всички. Винаги е бил мълчалив, но през последните години, откакто го обзе идеята да убие Трухильо и като тения започна да изсмуква цялата му енергия, стана още по-неразговорлив. Никога не бе имал много приятели; през последните месеци нямаше други цели в живота освен службата в „Готов хоросан“, дома си и всекидневните срещи с Естреля Садала и лейтенант Гарсия Гереро. След смъртта на сестрите Мирабал нелегалните събрания всъщност бяха прекратени. Репресиите смазаха движението „14 юни“. Онези, които се отърваха, се отдръпнаха в семействата си и се постараха да не се набиват на очи. От време на време го тревожеше един въпрос: „Защо не бях задържан?“. Тази несигурност го караше да се чувства зле, сякаш имаше някаква вина, сякаш беше отговорен за страшните страдания на онези, които бяха попаднали в ръцете на Джони Абес, докато той все още беше на свобода.

Доста относителна свобода наистина. Откакто проумя в какъв режим живее, на какво правителство бе служил от младини и все още служеше — нали работата му беше точно управител на един от заводите на клана?, — се чувстваше като затворник. Може би точно за да се освободи от усещането, че всяка негова стъпка е контролирана, че поведението му и всяко негово движение са предначертани, допусна идеята за ликвидирането на Трухильо да се загнезди така дълбоко в съзнанието му. В неговия случай разочарованието от режима беше дошло постепенно, бавно и незабелязано, много преди политическите конфликти на брат му Сегундо, който беше по-голям трухилист и от него. Та кой от хората около него не беше такъв преди двайсет-двайсет и пет години? Всички вярваха в Козела, спасителя на нацията, който се справи с борбите на вождовете, с опасността от ново хаитянско нашествие, сложи край на унизителната зависимост от Съединените щати — които контролираха митниците, пречеха на съществуването на доминиканската парична единица и трябваше да одобряват бюджета — и за добро или зло събра в правителството умовете на страната. След всичко това какво значение имаше, че Трухильо оправяше която жена си пожелаеше? Или че трупаше фабрики, ферми и стада? Нали доминиканските капитали растяха? Не осигури ли на тази страна най-мощните въоръжени сили на Карибите? Тони Имберт бе повтарял и защитавал тези неща двайсет години от живота си. И точно затова сега стомахът го присвиваше.

Вече не си спомняше как започна всичко: първите съмнения, догадки, несъгласия, които го накараха да се запита дали наистина всичко вървеше така добре. И дали зад фасадата на тази страна, която под строгото, но вдъхновено ръководство на един необикновен държавник напредваше с бързи крачки, не се криеше тъжната картина на едни съсипани, изтормозени и излъгани хора, помпозната пропаганда и жестокостта на една чудовищна лъжа. И така, капка по капка, тези непрестанни въпроси разяждаха неговия трухилизъм. Когато напусна губернаторския пост в Пуерто Плата, в дъното на душата си той вече не беше трухилист, беше убеден, че това е един диктаторски и корумпиран режим. Не го каза на никого, дори на Гуарина. За хората си оставаше трухилист, защото, въпреки че брат му Сегундо бе емигрирал в Пуерто Рико, режимът, в знак на великодушие, продължи да издига Антонио на разни постове и дори — какво по-голямо доказателство за доверие от това? — във фирмите на семейство Трухильо.

Може би точно недоволството, трупано с години, от това, че мисли едно, а върши непрекъснато точно обратното, го накара, все така скришом, да осъди в съзнанието си Трухильо на смърт, да се убеди, че докато Благодетеля е жив, той и много други доминиканци щяха да бъдат обречени на това ужасно терзание, на тази неудовлетвореност от самите себе си, обречени да лъжат всеки миг и себе си, и околните, да се раздвояват между публичната лъжа и своята истина, забранена за изразяване.

Това решение му подейства добре, повдигна духа му. А когато успя да сподели с някого истинските си чувства, животът му престана да бъде онова гнетящо усещане за двойственост. Приятелството му със Салвадор Естреля Садала сякаш му беше пратено от небето. Пред Турко можеше да говори надълго и нашироко против всичко, което го заобикаляше; освен че беше най-добрият му приятел, той се превърна и в пример за него с вътрешното си равновесие и искреността, с която се мъчеше да съвмести поведението си с религията, която изповядваше с всеотдайност, каквато Тони не беше срещал.

Скоро след като станаха близки, Имберт започна да посещава и нелегалните групи благодарение на братовчед си Мончо. От тези събрания си тръгваше с чувството, че макар да рискуваха свободата, бъдещето и живота си, тези младежи и девойки не намираха най-добрия начин да се борят с Трухильо, но въпреки това прекараните с тях часове — в някоя чужда, всеки път различна къща, където отиваше след дълго обикаляне, воден от куриери, които разпознаваше по уговорени белези — дадоха смисъл на живота му, успокоиха съвестта му и той си върна вътрешното равновесие.

Гуарина остана изумена, когато, за да й спести някоя неприятна изненада, Тони най-сетне й разкри, че вече не е трухилист, макар да изглежда такъв, и че дори тайно работи против правителството. Тя не се помъчи да го разубеди. Не го попита какво ще стане с дъщеря им Леслие, ако го арестуват и го осъдят на трийсет години затвор — като Сегундо, или още по-лошо — ако го убият.

Нито жена му, нито дъщеря му знаеха нещо за тази нощ; те мислеха, че играе карти у Турко. Какво ли щеше да стане с тях, ако сега се провалят?

— Имаш ли доверие на генерал Роман? — запита бързо, за да не мисли за това. — Сигурно ли е, че е от нашите? Макар да е женен за кръвната племенница на Трухильо и да е зет на генералите Хосе и Вирхилио Гарсия Трухильо, любимите племенници на Шефа?

— Ако не беше от нашите, вече да сме в „Куарента“ отвърна Антонио де ла Маса. — Ще е с нас, ако изпълним условието му: да види трупа.

— Не мога да повярвам — промълви Тони. — Какво ще спечели от това министърът на въоръжените сили? Може само да изгуби.

— Той мрази Трухильо повече от нас двамата — продължи Де ла Маса. — И много от ония на върха също. Трухилизмът е само един замък от картон. Ще се срути, ще видиш. Пупо е ангажирал много военни, чакат само неговите заповеди. Щом ги даде, утре тази страна ще бъде друга.

— Ако Козела все пак дойде — изръмжа на задната седалка Естреля Садала.

— Ще дойде, Турко, ще дойде — повтори за кой ли път лейтенантът.

Антонио Имберт отново се вглъби в себе си. Дали неговата страна щеше да осъмне утре свободна? Желаеше го от все сърце, но дори и сега, минути преди това да се случи, не можеше да повярва. Колко души участваха в заговора освен генерал Роман? Изобщо не искаше да знае. Разбра за четирима-петима, но те бяха много повече. По-добре да не знае. Винаги бе смятал, че най-важното е конспираторите да знаят възможно по-малко, за да не излагат операцията на риск. Беше слушал с интерес всичко, което Антонио де ла Маса им разкри за обещанието, дадено от шефа на въоръжените сили — да поеме властта, ако ликвидират тирана. Така най-близките роднини на Козела и водещите трухилисти щяха да бъдат заловени или избити, преди да успеят да организират репресивните акции. Добре че двете синчета, Рамфис и Радамес, бяха в Париж. С колко ли души е говорил Антонио де ла Маса? Понякога, на безкрайните събрания за доуточняване на плана през последните месеци, Антонио се изпускаше с намеци, сравнения, недомлъвки, които го караха да смята, че са замесени много хора. Тони бе стигнал с предпазните мерки дотам, че един ден запуши устата на Салвадор, когато той започна да говори възмутено как на някакво събрание в дома на генерал Хуан Томас Диас двамата с Антонио де ла Маса се спречкали с група конспиратори, които възразили, че Имберт бил включен в заговора. Нямаха му доверие, защото бил трухилист; някой споменал за прословутата телеграма до Трухильо, в която му предлагаше да изгори Пуерто Плата. („Ще ме преследва до края на живота ми, дори и след това“, помисли си той.) Турко и Антонио възразили, като казали, че биха бръкнали в огъня заради Тони, но той не остави Салвадор да продължи:

— Не искам да говорим за това, Турко. В края на краищата защо хората, които не ме познават добре, трябва да ми имат доверие? Вярно е, цял живот съм работил за Трухильо — директно и индиректно.

— А какво правя аз? — отвърна Турко. — Какво правим трийсет-четирийсет процента от доминиканците? Не работим ли също за правителството или за предприятията му? Само най-богатите могат да си позволят лукса да не работят за Трухильо.

„И те не могат да си го позволят“, помисли си той. И богатите, ако искаха да си останат богати, трябваше да стават съдружници на Шефа, да му продават част от фирмите си или да купуват част от неговите и така да дават своя принос за величието и могъществото му. С притворени очи, унесен от спокойния шепот на морето, си помисли как Трухильо бе успял да създаде такава омагьосана система, в която рано или късно всички доминиканци биваха въвличани като съучастници, система, от която можеха да се опазят само емигрантите (невинаги) и мъртъвците. Всички в тази страна, по един или друг начин, са били, са или ще бъдат част от режима. „Най-лошото, което може да се случи с един доминиканец, е да е умен и способен“, беше чул да казва веднъж Агустин Кабрал („Един много умен и способен доминиканец“, каза си.) и запомни тази фраза: „Защото тогава, рано или късно, Трухильо ще го покани да служи на режима или на самия него, а когато той кани, не можеш да откажеш“. Той беше живо потвърждение на тази истина. Никога и през ум не му мина да окаже и най-малка съпротива на тези назначения. Както казваше Естреля Садала, Козела бе отнел на хората свещеното право, дадено им от Бога, на свободен избор.

За разлика от Турко, религията никога не бе заемала важно място в живота на Антонио Имберт. Беше католик по доминикански, преминал през всички религиозни обреди, които бележат човешкия живот — кръщаване, конфирмация, първо причастие, католически колеж, църковен брак, — и сигурно щяха да го погребат с проповед и причастие от свещеник. Но той никога не е бил ревностен католик, не се притесняваше за прилагането на вярата във всекидневния си живот, нито се интересуваше дали действията му отговарят на божиите заповеди, както правеше Салвадор, някак болезнено според него.

Но това за свободния избор го засегна. И може би затуй реши, че Трухильо трябва да умре. За да могат и той, и доминиканците да си възвърнат правото да приемат или да отхвърлят поне работата, с която човек си изкарва прехраната. Тони не знаеше какво е свободен избор. Като дете може и да го е знаел, но го беше забравил. Сигурно е нещо хубаво. Чашката кафе или глътката ром сигурно бяха по-сладки, димът на цигарата, къпането в морето в горещ ден, филмът в събота или мерингата по радиото сигурно доставяха на тялото и на духа по-приятно усещане, когато човек знаеше какво е това, което Трухильо отне на доминиканците преди повече от трийсет години — свободния избор.