Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La fiesta del Chivo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018)

Издание:

Автор: Марио Варгас Льоса

Заглавие: Празникът на Козела

Преводач: Екатерина Делева

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: испански

Издание: второ

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: перуанска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Мария Тоскова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: ISBN 954-26-0146-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5103

История

  1. — Добавяне

6.

— А, да, знам кой е — каза Антонио де ла Маса.

Отвори вратата на автомобила и без да оставя рязаната пушка, излезе на шосето. Никой от другарите му — Тони, Естреля Садала и Амадито — не го последва. Останаха в колата, откъдето следяха едрия му силует, едва осветен от слабия блясък на луната и открояващ се на фона на сенките, докато се отправяше към малкия фолксваген, спрял до тях със загасени светлини.

— Само не казвай, че Шефа е променил намерението си — подхвърли Антонио вместо поздрав, като пъхна глава в прозорчето и доближи лице до шофьора и единствен пътник. Беше мъж с костюм и вратовръзка, толкова дебел и запъхтян, че да се чуди човек как е влязъл в тази кола, в която сякаш беше затворен като в клетка.

— Напротив, Антонио — успокои го Мигел Анхел Баес Диас, с ръце на волана. — При всички случаи ще ходи в Сан Кристобал. Закъсня, защото след разходката по Малекон отиде с Пупо Роман в базата „Сан Исидро“. Идвам да те успокоя, като знам, че изгаряш от нетърпение. Всеки момент ще се появи. Бъдете готови.

— Няма да се изложим, Мигел Анхел. Надявам се, вие също.

Поговориха още малко, все така глава до глава, като дебелият не сваляше ръце от волана, а Де ла Маса току поглеждаше към шосето, по посока на Сиудад Трухильо, страхувайки се да не би колата да се появи внезапно и той да не успее да стигне до своята.

— Довиждане и дано всичко свърши добре — сбогува се Мигел Анхел Баес Диас.

Потегли обратно към Сиудад Трухильо, все още със загасени фарове. Останал на същото място, Антонио усещаше свежия бриз и чуваше вълните, разбиващи се на няколко метра от него — усещаше дори пръски по лицето и по главата си, с леко оредяла вече коса, — гледайки как колата се отдалечава и се слива с мрака в далечината, където блещукаха светлинките на града и на ресторантите, навярно пълни с хора. Мигел Анхел изглеждаше сигурен. Нямаше съмнение, щеше да дойде. И днес, вторник, 30 май 1961 година, той щеше най-сетне да изпълни клетвата си, дадена в семейната ферма в Мока пред баща му и братята му, снахите и шуреите преди четири години и четири месеца, на 7 януари 1957 година, в деня, когато погребаха Тавито.

Помисли си колко близко е „Пони“ и колко добре щеше да му дойде, ако можеше да пийне чашка ром с много лед, седнал на някое от високите сламени столчета до барчето, както правеше често в последно време. Да почувства как алкохолът нахлува в главата му, замайва го и го кара да забрави за Тавито, за горчилката, отчаянието и парещата болка, в която се бе превърнал животът му след мръсното убийство на малкия му брат, най-близкия, любимия му брат. „И най-вече след гнусната клевета, която му лепнаха, за да го убият още веднъж“ — помисли си. Върна се бавно към шевролета. Беше страшна кола, която Антонио бе поръчал от Съединените щати, и я даде в гаража, за да подсилят мотора и да я регулират, обяснявайки, че като фермер и управител на дъскорезница в Рестаурасион, на границата с Хаити, пътува почти през цялата година и има нужда от по-бърза и издръжлива кола. Беше дошло време да изпробва този шевролет последен модел, който вдигаше 200 километра в час за минути, нещо, което автомобилът на Генералисимуса не можеше да постигне. Той отново седна в колата до Антонио Имберт.

— Кой беше? — запита Амадито от задната седалка.

— Такива въпроси не се задават — смъмри го Тони Имберт, без да се обръща към лейтенант Гарсия Гереро.

— Вече не е тайна — отвърна Антонио де ла Маса. — Беше Мигел Анхел Баес. Прав си, Амадито. При всички случаи ще ходи в Сан Кристобал тази вечер. Закъснял е, но няма да чакаме напразно.

— Мигел Анхел Баес Диас ли? — подсвирна Салвадор Естреля Садала. — И той ли е в заговора? Какво повече можем да искаме. Тоя ортодоксален трухилист. Не беше ли заместник-председател на Доминиканската партия? От ония, дето всеки ден се разхождат с Козела по Малекон и му ближат подметките, а в неделя го придружават на хиподрума.

— И днес се е разходил с него — потвърди Де ла Маса. — Затова знае, че ще дойде.

Настъпи дълго мълчание.

— Знам, че трябва да бъдем практични, че имаме нужда от тях — въздъхна Турко. — Но, честно да ви кажа, повдига ми се, че хора като Мигел Анхел сега са с нас.

— Я виж как праведникът, пуританът, ангелчето с чисти ръчички надига глава — помъчи се да се пошегува Имберт. — Разбираш ли, Амадито, защо е по-добре да не питаш и да не знаеш кой в какво участва?

— Говориш така, сякаш всички ние не сме били трухилисти, Салвадор — изломоти Антонио де ла Маса. — Нима Тони не беше губернатор на Пуерто Плата? Нима Амадито не е военен адютант? Не съм ли и аз вече двайсет години управител на дъскорезниците на Козела в Рестаурасион? А строителната фирма, в която работиш, не е ли и тя на Трухильо?

— Оттеглям си думите. — Салвадор потупа няколко пъти Де ла Маса по ръката. — Като ми се развърже езикът, почвам да говоря глупости. Прав си. Всеки може да каже и за нас това, което изтърсих за Мигел Анхел. Все едно нищо не съм казал и вие нищо не сте чули.

Но го беше казал, защото, въпреки спокойния си и разумен вид, който допадаше толкова на всички, Салвадор Естреля Садала беше способен да изрече и най-жестоки неща, воден от чувството за справедливост, което често го обземаше. Беше ги казал и на него, на стария си приятел, в един спор, в който Антонио де ла Маса едва не го застреля. „Аз не бих продал брат си за четири долара“. Тези думи, които ги разделиха и те престанаха да се виждат и да си говорят за повече от половин година, понякога изплуваха в съзнанието на Антонио като често повтарящ се кошмар. В такива моменти имате нужда да гаврътне доста чаши ром една след друга. Макар че като се напиеше, изпадаше в гневни пристъпи, вдигаше скандали и предизвикваше всеки, който му се изпречеше, раздавайки ритници и юмруци.

На четирийсет и седем години, навършени преди няколко дни, Де ла Маса беше един от най-възрастните в групата от седем души, които стояха на пост на шосето за Сан Кристобал и чакаха Трухильо. Защото, освен тях четиримата в шевролета, на два километра по-напред в кола, дадена им от Естреля Садала, бяха Педро Ливио Седеньо и Уаскар Техеда Пиментел, а един километър по-напред, сам в колата си, чакаше Роберто Пасториса Нерет. Така щяха да му пресекат пътя и отпред, и отзад, да открият огън и да го направят на решето, без да му оставят никаква възможност за бягство. Сигурно и Педро Ливио, и Уаскар бяха така напрегнати, както тях четиримата. А още по-зле беше Роберто, който нямаше с кого да си говори и да си дава кураж. Щеше ли да дойде? Да, щеше. И това щеше да сложи край на всички терзания в живота на Антонио от смъртта на Тавито.

Луната, кръгла като монета, блестеше, загърната в плащ от звезди, посребрявайки кичестите палми наоколо, и Антонио виждаше как те се полюшват с ритъма на бриза. Въпреки всичко това беше красива страна, мамка му. И още по-хубава щеше да стане след смъртта на тоя проклетник, който за трийсет и една години я беше осквернявал и тровил повече, отколкото през целия век, откакто е република, с хаитянската окупация, испанските и американските нашествия, гражданските войни и борбите на фракции и вождове, повече, отколкото всички бедствия — земетресения и циклони, — стоварили се върху доминиканците от небето, океана и от недрата на земята. И това, което най-вече не можеше да му прости, е, че както беше развратил и омърсил страната, Козела бе развратил и омърсил и него, Антонио де ла Маса.

Скри безпокойството от другарите си, като запали още една цигара. Пушеше, без да вади цигарата от устните си, и изпускаше дима през устата и през носа, като галеше пушката с рязано дуло и си мислеше за стоманените куршуми, приготвени специално за тази вечер от неговия приятел, испанеца Балсие, с когото се запозна чрез друг конспиратор — Мануел Овин, специалист по оръжията и чудесен стрелец. Почти толкова добър, колкото самия Антонио де ла Маса, който от дете, в семейната ферма в Мока, смайваше родители, братя, роднини и приятели с точната си стрелба. Затуй седеше и на това място, вдясно от Имберт — за да стреля пръв. В групата, където спореха толкова за всичко друго, веднага се съгласиха с това: Антонио де ла Маса и лейтенант Амадо Гарсия Гереро, най-добрите стрелци, трябваше да носят пушките, дадени на конспираторите от ЦРУ и да заемат местата отдясно, за да улучат с първия изстрел.

Една от гордостите на Мока, неговата земя, и на неговото семейство беше, че още от самото начало — от 1930 година — всички от фамилия Де ла Маса бяха антитрухилисти. Разбира се. Всички в Мока — от най-личните хора до последния ратай — бяха орасисти, защото президентът Орасио Васкес беше от Мока и беше брат на майката на Антонио. От първия ден семейство Де ла Маса гледаше с недоверие и неприязън на интригите, с които си служеше тогавашният бригаден генерал и шеф на Националната полиция — създадена от американския окупатор, която след неговото оттегляне се превърна в Доминиканска армия — Рафаел Леонидас Трухильо, за да свали от поста дон Орасио Васкес, и през 1930 година, на първите от дългата поредица нечестни избори и предизборни машинации, да бъде избран за президент на републиката. Когато това стана, семейство Де ла Маса постъпи така, както постъпваха по традиция по-личните семейства и местните главатари, когато не харесваха правителствата: отидоха в планината с въоръжени банди, издържани от собствените им джобове.

Близо три години, с прекъсвания, от седемнайсетата до двайсетата си година, Антонио де ла Маса — атлет, неуморен ездач, страстен ловец, веселяк и влюбен в живота смелчага — заедно с баща си, чичовците и братята си, се бори с оръжие в ръка срещу силите на Трухильо, макар и без да им нанесе особена вреда. Под техния натиск въоръжените банди постепенно се разпадаха, понасяха поражения, но най-лошото беше, че те подкупваха поддръжниците и привържениците им, докато накрая, изтощени и почти разорени, Де ла Маса приеха предложението на правителството за мир и се върнаха в Мока да обработват запустелите си земи. Освен необуздания и твърдоглав Антонио. Усмихна се, като се сети колко вироглав беше в края на 1932-а и началото на 1933 година, когато с по-малко от двайсет души, сред които и братята му Ернесто и Тавито (все още дете), нападаше полицейски постове и устройваше засади на правителствените патрули. Времената бяха толкова необикновени, че въпреки засиленото военно присъствие, тримата братя винаги успяваха да се отбият и да пренощуват в бащината си къща в Мока по няколко дни в месеца. До онази засада в околностите на Тамборил, при която войниците убиха двама от хората му и раниха Ернесто и самия Антонио.

От Военната болница в Сантяго той писа на баща си — дон Висенте, че не съжалява за нищо, и го помоли семейството да не се унижава и да не моли за милост Трухильо. Два дни след като даде това писмо на ефрейтора санитар с добър бакшиш, за да го прати в Мока, дойде една военна камионетка и го отведе, с белезници и конвой, в Санто Доминго. (Едва след три години Конгресът на републиката щеше да смени името на старата столица.) За изненада на Антонио де ла Маса, вместо да го отведе в затвора, военната кола го откара в Правителствения дом, тогава съвсем близко до старата катедрала. Там му свалиха белезниците и го вкараха в стая с килими, където безупречно обръснат и сресан, в униформа, стоеше генерал Трухильо.

За пръв път го виждаше.

— Голям кураж се иска да напишеш такова писмо. — Държавният глава го размахваше в ръка. — Ти доказа, че го имаш, като се бори с мен почти три години. Затова исках да те видя. Вярно ли е, че си добър стрелец? Трябва да си премерим силите някога, да видим дали си по-добър от мен.

Двайсет и осем години след тази среща Антонио си спомняше пискливия му гласец, неочакваната сърдечност, разредена с ирония. И тези очи, на чийто пронизващ поглед той — толкова горд — не можа да устои.

— Войната свърши. Унищожих всички местни главатари, дори тези от семейство Де ла Маса. Стига стрелби. Трябва да изправим на крака тази страна, която се разпада. Имам нужда от най-добрите до себе си. Буен си и знаеш как да се биеш, нали? Добре. Ела да работиш при мен. Ще имаш поводи да стреляш. Предлагам ти пост на доверено лице, при военните адютанти, отговарящи за личната ми охрана. Така, ако някой ден те разочаровам, ще можеш да ме застреляш.

— Но аз не съм военен — промълви младият Де ла Маса.

— Военен си от този момент — отвърна Трухильо. — Лейтенант Антонио де ла Маса.

Това беше първото отстъпление, първият му провал, откакто попадна в ръцете на този велик манипулатор на наивници, глупаци и мухльовци, на този хитър експлоататор на човешката суета, алчност и глупост. Колко години стоя на по-малко от метър до Трухильо? Като Амадито през последните две години. Колко трагедии можеше да спести на тази страна и на семейство Де ла Маса, ако още тогава беше направил това, което щеше да направиш сега. И Тавито щеше да бъде още жив може би.

Зад гърба си чуваше как Амадито и Турко си говорят, от време на време и Имберт се намесваше в разговора. Сигурно мълчанието на Антонио не ги учудваше: той говореше винаги малко, но след смъртта на Тавито стана още по-неразговорлив, дори мълчалив. Смяташе, че трагедията го е белязала завинаги, превръщайки го в този човек, обзет от фикс идеята да убие Козела.

— Хуан Томас сигурно е по-нервен и от нас — чу гласа на Турко. — Няма нищо по-лошо от това да чакаш. Ще идва ли или няма да идва най-сетне?

— Всеки момент — повтори отчаяно лейтенант Гарсия Гереро. — Вярвай ми, мамка му.

Да, в този момент генерал Хуан Томас Диас сигурно беше в дома си в квартал Гаскуе и си гризеше ноктите, чудейки се дали най-сетне е станало онова, за което двамата с Антонио бяха мечтали, лелеели, което бяха замисляли, подхранвали и пазили в тайна точно от четири години и четири месеца. Тоест от деня, в който след проклетата среща с Трухильо, когато едва бяха погребали трупа на Тавито, Антонио скочи в колата си и карайки със 120 километра в час, отиде при Хуан Томас във фермата му в Ла Вега.

— Заради приятелството, което ни свързва от двайсет години, помогни ми. Трябва да го убия! Трябва да отмъстя за Тавито, Хуан Томас!

Генералът му запуши устата с ръка. Огледа се, показвайки му с жест, че прислугата може да ги чуе. Отведе го зад оборите, където понякога стреляха по мишени.

— Ще го направим заедно, Антонио. Ще отмъстим за Тавито и за много от нас, доминиканците, заради срама, с който сме изпълнени.

Антонио и Хуан Томас бяха близки от времето, когато Де ла Маса стана военен адютант на Благодетеля. Това беше единственото хубаво нещо, което си спомняше от тези две години, когато като лейтенант и капитан се движеше с Генералисимуса и го следваше при обиколките му из страната, при излизанията му от Правителствения дом до Конгреса, до хиподрума, на приеми и представления, на политически митинги и любовни срещи, при визити и тайни сборища на съдружници, съюзници и съучастници, на публични, частни и свръхсекретни срещи. Антонио не стана твърд трухилист, какъвто беше тогава Хуан Томас Диас, и през онези години таеше в себе си, както всички орасисти, още омраза към човека, който беше провалил политическата кариера на президента Орасио Васкес. Но не успя да се опази от магнетизма на този неуморим мъж, който можеше да работи по двайсет часа в денонощието без прекъсване и след два-три часа сън, бодър като юноша, да започне отново деня си на разсъмване. И този човек, който според народните предания не се потеше, не спеше, нямаше нито една гънка по униформата, по фрака или по костюма си и в чиято желязна гвардия Антонио беше адютант през онези години, наистина преобрази страната. С шосетата, мостовете и фабриките, които построи — да, но и защото постепенно се сдоби с такава неограничена власт във всички сфери — политическа, военна, институционална, социална, икономическа, — че всички диктатори, от които бе страдала Доминиканската република — дори Улисес Еро, Лилис, който изглеждаше така безпощаден навремето, — приличаха на пигмеи в сравнение с него.

В случая с Антонио този респект и това магическо въздействие не стигнаха никога до възхищение, нито до онази мерзка угодническа любов, която други трухилисти засвидетелстваха на своя лидер. Но дори Хуан Томас — който от 1957 година търсеше заедно с него всички възможни начини да отърве Доминиканската република от тази личност, която изсмукваше кръвта й и я смазваше — беше фанатичен последовател на Благодетеля през четирийсетте години, способен да извърши какви ли не престъпления заради човека, когото смяташе за спасител на нацията, за държавник, върнал в ръцете на доминиканците митниците, управлявани дотогава от янките, разрешил проблема с външния дълг към Съединените щати, спечелил си — благодарение на Конгреса — титлата Реставратор на икономическата независимост, и който създаде една модерна и професионална армия — най-добре въоръжената в целите Кариби. През тези години Антонио не би посмял да каже нищо лошо за Трухильо на Хуан Томас Диас. Той се изкачваше по йерархическата стълбица в армията, стана генерал с три звезди и получи командването на военната област Ла Вега, където го свари и нашествието на 14 юни 1959 година — началото на изпадането му в немилост. Когато това се случи, Хуан Томас не си правеше вече никакви илюзии за режима. На четири очи, когато беше сигурен, че никой не ги чува, по време на лов в планината, в Мока или в Ла Вега, на семейните обеди в неделя, той споделяше с Антонио, че се срамува от всичко: от убийствата, изчезването на хора, изтезанията, несигурния живот, от корупцията и от пълното отдаване — телом, духом и по съвест — на милиони доминиканци само на един човек.

Антонио де ла Маса никога не стана трухилист по душа. Нито като военен адютант, нито по-късно, когато поиска от Трухильо разрешение да изостави военната кариера и вече цивилен, работеше пак за него — като управител на семейните му дъскорезници в Рестаурасион. Стисна зъби, отвратен — никога не успя да се отърве и да не работи за Шефа. И като военен, и като цивилен, вече двайсет и толкова години работеше за благосъстоянието и могъществото на Благодетеля и Бащата на новата нация. Това беше големият провал в живота му. Не можа да се избави от капаните, които Трухильо му залагаше. Мразейки го от цялата си душа, беше продължил да му служи дори след смъртта на Тавито. Затова го обиди и Турко: „Аз не бих продал брат си за четири долара“. Той не беше продал Тавито. Понесе всичко, потискайки гнева си. Какво друго можеше да направи? Да се остави да бъде убит от Джони Абес и неговите calies ли, за да умре с чиста съвест? Не от чиста съвест имаше нужда Антонио. А да отмъстила себе си и за Тавито. За да го постигне, през последните четири години преглътна всичката мръсотия на света, дори най-голямата, за да чуе как един от най-скъпите му приятели изрича тези думи, които, сигурен беше, много хора повтаряха зад гърба му.

Той не беше продал Тавито. По-малкият му брат му беше скъп приятел. С момчешкото си простодушие, със своята наивност Тавито, за разлика от Антонио, наистина беше убеден трухилист, един от онези, които смятаха Шефа за по-висше същество. Те спореха често, защото Антонио се ядосваше, когато малкият му брат все повтаряше, че Трухильо бил дар Божи за републиката. Да, вярно беше, че Генералисимусът се грижеше за Тавито. С една негова заповед той беше приет в авиацията и се научи да лети — мечтата му от дете, — а след това стана пилот в Доминиканските въздушни линии, което му даваше възможност да пътува често до Маями, и по-малкият му брат беше във възторг, защото там си намираше блондинки. Преди това Тавито беше военен аташе в Лондон. Там застреля в пиянски побой доминиканския консул Луис Бернардино. Трухильо го спаси от затвора, като защити правото му на дипломатически имунитет и нареди на съда в Сиудад Трухильо, където беше съден, да го оправдае. Да, Тавито си имаше причини да е благодарен на Трухильо и както заяви на Антонио, да каже: „готов съм да дам живота си за Шефа и да изпълня всяка негова заповед“. Пророчески думи, мамка му.

„Да, ти даде живота си за него“ — помисли си Антонио, всмуквайки дима от цигарата. Случаят, в който Тавито се оказа въвлечен през 1956 година, му се стори от първия момент мръсен. Брат му дойде да говори с него, защото Тавито му казваше всичко. Дори в този случай, който приличаше на поредната от всички мръсни машинации, с които беше пълна доминиканската история, откакто Трухильо взе властта. Но вместо да се притесни, да бъде нащрек, да се стресне от задачата, която му възлагаха — да вземе от Монтекристи с малък, нерегистриран самолет „Чесна“ някакъв маскиран и дрогиран тип, когото бяха докарали със самолет от Съединените щати, и да го отведе във фермата „Фундасион“ в Сан Кристобал, — тоя разбойник Тавито я приел с радост, като доказателство за доверието, което Генералисимусът му имал. Не се стресна ни най-малко дори когато пресата в Съединените щати беше възмутена и Белият дом упражни натиск върху доминиканското правителство да съдейства при разследването на похищението в Ню Йорк на професор Хесус де Галиндес, испански баск.

— Историята с Галиндес изглежда доста сериозна — предупреди го Антонио. — Той е бил типът, когото си откарал от Монтекристи до фермата на Трухильо, кой друг може да бъде. Отвлекли са го в Ню Йорк и са го докарали тук. Затвори си устата. Забрави всичко. Рискуваш си кожата, братко.

Сега Антонио де ла Маса вече имаше някаква представа какво се бе случило с Хесус де Галиндес — един от испанските републиканци, на които след края на Гражданската война Трухильо беше дал убежище в Доминиканската република при една от съмнителните политически операции, за които много го биваше. Антонио не познаваше този професор, но много негови приятели го знаеха и от тях разбра, че работел за правителството, в Министерството на труда и в Дипломатическото училище към Външно министерство. През 1946 година напуснал Сиудад Трухильо, установил се в Ню Йорк и започнал да помага на доминиканските емигранти и да пише против правителството на Трухильо, което познавал отвътре.

През март 1956 година Хесус де Галиндес, който беше приел американско гражданство, изчезнал, след като бил видян за последен път да излиза от една от станциите на метрото в Бродуей, в сърцето на Манхатън. От няколко седмици се рекламирало издаването на негова книга за Трухильо, която той представил като докторска дисертация в Колумбийския университет, където вече преподавал. Изчезването на неизвестен испански емигрант в един град и в една страна, където изчезват толкова хора, щеше да мине незабелязано и никой нямаше да обърне внимание на шумотевицата, вдигната по този повод от доминиканските емигранти, ако Галиндес не беше американски гражданин и най-вече — сътрудник на ЦРУ, както се разбра по-късно, когато скандалът избухна. С мощната машина от журналисти, конгресмени, интриганти, адвокати и лобисти, с която разполагаше в Щатите, Трухильо не успя да удържи скандала, който вдигнаха и пресата — като се започне от Ню Йорк Таймс, — и много конгресмени при вероятността някакво карибско диктаторче да си е позволило да похити и убие един американски гражданин в Америка.

През седмиците и месеците след изчезването на Галиндес, чийто труп изобщо не беше открит, разследването, водено от пресата и от ФБР доказа с неопровержими факти, че цялата отговорност носи режимът. Малко преди произшествието генерал Еспайлят — Бръснача, шеф на тайните служби, беше назначен за консул на Доминиканската република в Ню Йорк. ФБР се добра до компрометиращи факти относно Галиндес чрез Минерва Бернардино, доминиканска дипломатка в ООН и доверено лице на Трухильо. И още по-лошо, ФБР откри, че малък самолет с фалшив регистрационен номер, каран от пилот без съответното разрешително, е отлетял нелегално в нощта на похищението от малко летище в Лонг Айланд към Флорида. Пилотът се казвал Мърфи и от тази дата се намирал в Доминиканската република и работел в Доминиканските авиолинии. Мърфи и Тавито летяха заедно и бяха станали големи приятели.

Антонио узнаваше всичко това оттук-оттам — защото цензурата не позволяваше на доминиканските вестници и радиа да споменават нищо по тази тема, — от станциите на Пуерто Рико и Венесуела или от „Гласът на Америка“, които можеха да се чуят на къси вълни, или от някои броеве на Маями Хералд и Ню Йорк Таймс, проникнали в страната в чантите и униформите на пилоти и стюардеси.

Седем месеца след изчезването на Галиндес името на Мърфи се появи в международната преса — това беше пилотът, който извел упоения Галиндес от Съединените щати и го откарал в Доминиканската република. Тогава Антонио, който познаваше Мърфи чрез Тавито — тримата бяха яли заедно паеля с вино от Риоха в „Каса де Еспаня“ на улица „Падре Билини“, — скочи в камионетката си там, в Тироли, край хаитянската граница, и като натисна газта докрай, чувствайки, че мозъкът му ще се пръсне от лоши предчувствия, отиде в Сиудад Трухильо. Намери Тавито вкъщи да играе спокойно бридж с Алтаграсия — жена му. За да не тревожи снаха си, Антонио го заведе в шумния клуб „Типико Нахайо“, където с музиката на Рамон Галярдо Комбо и неговия певец Рафаел Мартинес можеше да се говори, без никой да чува разговорите. Там, след като поръча ярешко задушено и две бири „Пресиденте“, без да увърта повече, Антонио посъветва Тавито да поиска убежище в някое посолство. По-малкият му брат се разсмя: Каква глупост. Той дори не знаеше, че името на Мърфи се тиражира в цялата американска преса. Не се разтревожи. Доверието му в Трухильо беше така непоклатимо, както и наивността му.

— Трябва да предупредя тоя гринго — чу го да казва Антонио, изумен. — Продава си нещата, решил е да се връща в Съединените щати и да се жени. Има годеница в Орегон. Ако отиде там сега, ще влезе право в устата на вълка. Тук нищо няма да му се случи. Тук Шефа командва, братко.

Антонио не го остави да се шегува. Без да повишава глас, за да не привлича вниманието на хората от съседните маси, потискайки гнева си пред подобно лекомислие, се опита да го вразуми:

— Не разбираш ли, глупако? Работата е сериозна. Похищението на Галиндес постави Трухильо в много деликатно положение пред янките. Животът на всички, които са участвали в отвличането, виси на косъм. Двамата с Мърфи сте много опасни свидетели. А ти си може би по-опасен и от Мърфи. Защото ти отведе Галиндес във фермата „Фундасион“, в дома на самия Трухильо. Къде ти е умът?

— Аз не отведох Галиндес — заинати се брат му и чукна чаша в неговата. — Отведох някакъв тип, когото не познавам, някакъв нещастен пияница. Нищо повече не знам. Защо да нямам доверие на Шефа? Нали той ми се довери за тази толкова важна мисия?

Когато същата вечер се разделиха пред дома на Тавито, той най-сетне отстъпи под натиска на по-големия си брат и каза, че е съгласен и ще има предвид предупреждението му. И да не се притеснява: ще си държи устата затворена.

Тогава Антонио го видя за последен път жив. Три дни след този разговор изчезна Мърфи. Когато Антонио дойде отново в Сиудад Трухильо, Тавито беше вече задържан. Беше изолиран в „Ла Виктория“. Антонио отиде лично да иска аудиенция от Генералисимуса, но той не го прие. Искаше да говори с полковник Кобиан Пара, шеф на SIM, но той беше изчезнал, а малко по-късно един войник го уби в кабинета му по заповед на Трухильо. През следващите четирийсет и осем часа Антонио звъня или посети всички шефове и висши служители от режима, които познаваше — от председателя на Сената Агустин Кабрал до председателя на Доминиканската партия Алварес Пина. Всички го посрещаха все разтревожени и всички му казваха, че най-доброто, което можеше да направи за собствената си сигурност и тази на близките си, е да престане да звъни и да търси разни хора, които с нищо не могат да му помогнат и които също излага на опасност. „Все едно си удрях главата в стена“ — каза по-късно Антонио на генерал Хуан Томас Диас. Ако Трухильо го беше приел, щеше да го моли, да падне пред него на колене, би направил какво ли не, за да спаси Тавито.

Скоро след това — една сутрин на разсъмване — пред дома на Тавито де ла Маса спира кола на SIM с въоръжени с автомати calies, облечени цивилно. Изваждат трупа му и го хвърлят направо в градинката пред входа, сред теменужките. А на Алтаграсия, излязла на вратата по нощница, която гледала всичко това, ужасена, викнали, вече тръгвайки:

— Мъжът ви се обеси в затвора. Докарахме ви го да го погребете по Божията воля.

„Но дори това не беше най-лошото“ — помисли си Антонио. Да, това, че видя трупа на Тавито, все още с въже на врата от инсценираното самоубийство, и тялото му, захвърлено като куче пред дома му от тия патентовани негодници, каквито бяха всички calies от SIM, не беше най-лошото. Антонио си повтаряше това десетки, стотици пъти през тези четири години и половина, в които посвещаваше дните, нощите си и всичкия здрав разум и опит, които му бяха останали, за да планира отмъщението, което тази нощ — слава богу — щеше да стане факт. Най-лошото бе втората смърт на Тавито, няколко дни след първата, когато, използвайки цялата си информационна и рекламна машина — Ел Карибе и Ла Насион, телевизията и радио „Доминикански глас“, радиата „Гласът на Тропика“, „Карибе“ и дузина регионални вестничета и радиостанции — за един от най-жестоките си фарсове, режимът разпространи някакво писмо, написано уж саморъчно от Октавио де ла Маса, в което той обясняваше причините за самоубийството си. Угризението, че е убил със собствените си ръце пилота Мърфи, негов приятел и колега от Доминиканските авиолинии! На Козела не му стигаше, че заповяда да го ликвидират, за да заличи следите от убийството на Галиндес, но като рафиниран злодей трябваше да направи от Тавито и убиец. Така се отърваваше и от двамата неудобни свидетели. И за да бъде всичко още по-гнусно, в собственоръчно написаното от Тавито писмо се обясняваше и защо е убил Мърфи: бил педераст. Той така преследвал по-малкия му брат, в когото бил влюбен, че Тавито, реагирайки като истински мачо, защитил своята чест, като убил този изрод и прикрил извършеното престъпление, твърдейки, че е нещастен случай.

Трябваше да се свие на мястото си в шевролета, притискайки рязаната пушка до корема си, за да прикрие гърча, който току-що бе получил. Жена му настояваше да отиде на лекар, защото тези болки можеха да бъдат от язва или от нещо по-сериозно, но той отказваше. Нямаше нужда от лекари, за да знае, че през последните години организмът му се беше увредил от горчилката, насъбрала се в душата му. След случилото се с Тавито изгуби всичките си илюзии, целия си ентусиазъм, цялата си любов към този или към другия живот. Поддържаше го единствено мисълта за възмездието, живееше само за да изпълни клетвата, изречена високо, която накара хората от Мока, дошли да почетат на бдението семейство Де ла Маса — родители, братя и сестри, снахи и шуреи, племенници, синове, внуци, лели и чичовци, — да се разтреперят от страх:

— Господ ми е свидетел, че ще убия със собствените си ръце кучия син, който направи това!

Всички знаеха, че говори за Благодетеля, за Бащата на новата нация, за Генералисимуса, доктор Рафаел Л. Трухильо Молина, чийто погребален венец от свежи и ароматни цветя беше най-внушителният в погребалната зала. Семейство Де ла Маса не посмя да не го приеме, нито да го махне от мястото му — най-видното, та всички, които бяха дошли да се прекръстят и да кажат по молитва край катафалката, да знаят, че Шефа жали за трагичната смърт на този пилот, „един от най-преданите, честните и смелите ми последователи“, според съболезнователното писмо.

Ден след погребението двама военни адютанти от двореца слязоха от един кадилак с държавен номер пред дома на семейство Де ла Маса в Мока. Търсеха Антонио.

— Арестуван ли съм?

— Съвсем не — побърза да му обясни лейтенант Роберто Фигероа Карион. — Негово превъзходителство иска да ви види.

Антонио не си направи труда да пъхне в джоба си пистолета. Предположи, че преди да влезе в Националния дворец — ако го водеха там, а не в „Ла Виктория“ или в „Куарента“, и ако нямаха заповед да го блъснат в някоя пропаст по пътя, — щяха да го обезоръжат. Беше му все едно. Знаеше си силата, а също и че смелостта му, удвоена от омразата, беше достатъчна, за да пречука тирана, както се беше заклел вчера. Повтаряше си тази клетва, решен да я изпълни, макар да знаеше, че щяха да го убият още преди да е опитал да избяга. Струваше си, само и само да ликвидира деспота, който бе опропастил и живота, и семейството му.

Щом слезе от държавната кола, адютантите го придружиха до кабинета на Благодетеля, без никой да го обискира. Офицерите сигурно бяха получили точни инструкции: едва дочули несравнимото кресливо гласче „Влезте“, лейтенант Роберто Фигероа Карион и колегата му се отдръпнаха и го пуснаха да влезе сам. Кабинетът тънеше в полумрак заради притворените капаци на прозореца, гледащ към градината. Генералисимусът, седнал зад бюрото си, беше пременен в униформа, която Антонио не си спомняше да е виждал — дълъг бял мундир с пешове и златни копчета, големи еполети със златни ресни, падащи на гърдите, закичени с пъстро ветрило от медали и ордени. Панталонът му беше светлосин, от мек вълнен плат, с бял отвесен кант. Сигурно се готвеше за някаква военна церемония. Малката лампичка осветяваше широкото му, идеално избръснато лице, добре пригладените сиви коси и мустаците ала Хитлер (на когото Шефа се възхищаваше „не заради идеите му, а заради начина, по който носи униформата и ръководи парадите“, както го беше чувал да казва понякога). Онзи втренчен, директен поглед прикова Антонио на място още щом прекрачи прага. Трухильо му заговори, след като известно време го наблюдава:

— Знам, смяташ, че аз съм заповядал да убият Октавио и че историята със самоубийството му е фарс, нагласен от тайните служби. Наредих да те доведат, за да ти кажа лично, че грешиш. Октавио беше човек на режима. Винаги е бил предан, истински трухилист. Току-що назначих комисия, оглавена от главния прокурор на републиката Франсиско Елпидио Берас. Той има изключителните пълномощия да разпитва всички — и военни, и цивилни. Ако историята със самоубийството му е лъжа, виновниците ще си платят.

Говореше му спокойно, без да повишава глас, и го гледаше настойчиво в очите, както правеше винаги с подчинените, приятелите и враговете си. Антонио не помръдваше, готов повече от всякога да скочи върху тоя комедиант и да му стисне гръкляна, преди да е успял да извика за помощ. И сякаш за да го улесни, Трухильо се изправи и бавно и тържествено се приближи до него. Черните му обувки блестяха повече от лъснатия под на кабинета.

— Разреших и на ФБР да дойде да разследва смъртта на този Мърфи — добави със същия писклив глас. — Това е нарушение на суверенитета ни, разбира се. Нима гринговците ще позволят на нашата полиция да разследва убийството на някой доминиканец в Ню Йорк, Вашингтон и Маями? Нека дойдат. Нека светът знае, че нямаме какво да крием.

Трухильо беше само на метър от него. Антонио не можеше да устои на спокойния му поглед и непрекъснато мигаше.

— Ръката ми не трепва, когато трябва да убия някого — продължи той след кратка пауза. — Щом управляваш, понякога трябва и да си цапаш ръцете с кръв. Много пъти се е налагало да го правя заради тази страна. Но аз съм човек на честта. На верните си хора отдавам заслуженото, не ги убивам. Октавио беше верен на режима, изпитан трухилист. Затова рискувах и не позволих да влезе в затвора, когато се увлече в Лондон и уби Луис Бернардино. Смъртта на Октавио ще бъде разследвана. Ти и семейството ти можете да вземете участие в работата на комисията.

Обърна се и все така кротко отиде до бюрото си. Защо той не скочи отгоре му, когато беше толкова близо до него? Още си задаваше този въпрос, вече четири и половина години. Не беше, защото повярва на казаното от него. Това бе част от фарса, който Трухильо толкова обичаше и който диктатурата използваше като допълнение към престъпленията, като саркастична окраска на трагичните деяния, върху които се градеше. Защо тогава? Не беше от страх, че ще умре, защото страхът от смъртта не се вписваше сред многото недостатъци, които си признаваше. Откакто стана бунтовник и с малка чета орасисти се сражаваше с диктатора, много пъти бе рискувал живота си. Беше нещо по-неуловимо и неопределено от страха — едно парализиране, приспиване на волята, на разсъдъка и на възможността за свободен избор, — което това излъскано смешно актьорче, с пискливо гласче и очи на хипнотизатор, упражняваше над доминиканците, бедни и богати, образовани и необразовани, приятели и неприятели. То го приковаваше, занемял и инертен, заслушан в лъжите му, като самотен зрител на някакъв водевил, неспособен да вкара в действие силното си желание да скочи отгоре му и да ликвидира това гнездо на вещици, в каквото бе превърнал историята на страната.

— Освен това, за доказателство, че смятаме семейство Де ла Маса за вярно на режима, тази сутрин ти бе отпусната концесия за строителството на участъка от шосето Сантяго — Пуерто Плата.

Направи още една пауза и като навлажни устни с върха на езика си, завърши с фраза, която означаваше, че срещата им е приключила:

— Така ще можеш да помогнеш и на вдовицата на Октавио. На бедната Алтаграсия сигурно й е трудно. Поздрави я от мое име, родителите си също.

Антонио излезе от Националния дворец по-зашеметен, отколкото ако беше пил цяла нощ. Той ли беше това? Със собствените си уши ли чу казаното от тоя кучи син? Нима прие обясненията на Трухильо и дори тази сделка, парче от тортата, която му даваше възможност да сложи няколко хиляди песос в джоба си, за да преглътне горчивия хап и да се превърне в съучастник — да, в съучастник — в убийството на Тавито? Защо не посмя дори да го укори, да му каже, че знае много добре, че мъжът, захвърлен пред вратата на снаха му, е убит по негова заповед, както преди това и Мърфи, а също и че самият той, с типичния си мелодраматизъм, е скроил маскарада с педерастията на американския пилот и угризенията на Тавито, че го е убил?

Вместо да се върне в Мока, същата сутрин Антонио се озова, без да знае как, в жалкото кабаре „Червената крушка“, на ъгъла на „Висенте Нобле“ с „Бараона“, чийто собственик — Лудия Фриас, организираше конкурси по танци. Не броеше чашите с ром, които изпи, вглъбен в себе си, чувайки някак отдалеч мерингите от Сибао[1] (Сан Антонио, От душа, Хуанита Морел, Стомната… и други), и в един момент, без никаква причина, се опита да се сбие с музиканта, който дрънкаше с маракаси в малкия оркестър на заведението. Беше толкова пиян, че в помрачението си не успя да го улучи, нанесе удара във въздуха, строполи се на пода и не можа да се надигне повече.

Когато след един ден се прибра изпосталял и раздърпан в Мока, вкъщи го чакаха уплашени баща му — дон Висенте, брат му Ернесто, майка му и Аида, жена му. Първа проговори жена му, която трепереше:

— Всички казват, че Трухильо ти е затворил устата, като ти е дал концесия за шосето от Сантяго до Пуерто Плата. Не знам колко души се обадиха.

Антонио си спомни колко се изненада, когато чу как Аида го укоряваше пред родителите му и Ернесто. Тя беше образцовата доминиканска съпруга, мълчалива, отзивчива, търпелива, понасяше пиянствата му, авантюрите му с жени, скандалите му, нощите, когато не се прибираше, и го посрещаше винаги ведра, вдъхваше му кураж, бързайки да приеме извиненията му, ако я удостоеше с такива. И търсеше утеха за нерадостния си живот само в неделните служби в църквата, в помените, изповедите и молитвите.

— Нямаше как да го накарам да убие и мен заради това — отвърна той и се отпусна в стария люлеещ се стол, където дон Висенте дремеше по време на сиестата. — Направих се, че му вярвам, че се оставям да ме купи.

Говореше, налегнат сякаш от вековна умора, а погледите на жена му, на Ернесто и на родителите му го изгаряха отвътре.

— Какво друго можех да сторя? Не мисли нищо лошо, татко. Заклех се да отмъстя за Тавито. Ще го направя, мамо. Никога вече няма да се срамуваш от мен, Аида. Кълна ти се. Заклевам се още веднъж!

Тази клетва щеше да бъде изпълнена всеки момент. След десет минути или след една шевролетът, с който старата лисица пътуваше за Махагоновата къща в Сан Кристобал, щеше да се появи и според старателно изготвения план убиецът на Галиндес, на Мърфи, на Тавито, на сестрите Мирабал и на хиляди други доминиканци щеше да падне, надупчен на решето от куршумите на друга негова жертва — Антонио де ла Маса, на когото Трухильо също бе отнел живота, много по-мъчително и перверзно, отколкото на онези, които ликвидира с разстрели, побои или хвърли на акулите. Него той убиваше бавно, отнемаше му достойнството, честта, самоуважението, радостта от живота, надеждите, желанията, превръщайки го в отрепка от кожа и кости, изтерзана от угризения на съвестта, които го разяждаха от години.

— Ще се разкърша малко — чу той гласа на Салвадор Естреля Садала. — Схванах се от седенето.

Видя как Турко слезе от колата да се разтъпче край шосето. Дали и Салвадор беше насъбрал толкова болка? Разбира се. Тони Имберт и Амадито също. Както и хората, които бяха някъде там напред — Роберто Пасториса, Уаскар Техеда и Педро Ливио Седеньо. Разяждани от безпокойство да не би нещо или някой да попречи на Козела да се появи за тази среща. Но само с него Трухильо имаше стари сметки за уреждане. На никого от шестимата му другари, нито на десетките други, които като Хуан Томас Диас участваха в заговора, той не беше причинил такива беди, както на Антонио. Хвърли бърз поглед през прозореца — Турко си раздвижваше енергично краката. Успя да забележи, че Салвадор държеше револвера в ръка. Видя как се върна в колата и седна на мястото си, на задната седалка до Амадито.

— Добре, ако не дойде, ще идем в „Понито“ да пийнем по една ледена биричка — чу го да казва тъжно.

След онзи скандал двамата със Салвадор не се видяха с месеци. Срещаха се по събрания, но не се поздравяваха. Тази раздяла увеличи вътрешните терзания, които го измъчваха. Когато заговорът беше вече в доста напреднала фаза, Антонио има куража да отиде на улица „Махатма Ганди“ 21 и да влезе направо при Салвадор.

— Няма смисъл да си пилеем силите — каза му вместо поздрав. — Твоите планове за убийството на Козела са детинщини. Двамата с Имберт трябва да се присъедините към нас. Всичко вече е почти готово, няма да се провалим.

Салвадор го погледна в очите, без да продума. В поведението му нямаше нищо враждебно, не го изгони от къщи.

— Имам подкрепата на гринговците — обясни му Антонио, снижавайки глас. — От два месеца обмисляме подробностите в посолството. Хуан Томас Диас също е говорил с хората на консула Диърборн. Ще ни дадат оръжие и експлозиви. Привлекли сме и някои военни шефове. Двамата с Тони трябва да се присъедините към нас.

— Трима сме — рече най-сетне Турко. — Амадито Гарсия Гереро също е в групата от няколко дни.

Това не беше истинско сдобряване. През месеците, когато планът за убийството на Трухильо се правеше, разваляше, преправяше и всеки месец, всяка седмица, всеки ден приемаше различни форми и срокове заради колебанията на янките, двамата не бяха разговаряли сериозно. Самолетът с оръжието, обещано първоначално от посолството, накрая бе сведено до трите пушки, предадени им преди известно време от неговия приятел Лоренсо Бери, собственик на супермаркет „Уимпис“, който за тяхна изненада се оказа и човекът на ЦРУ в Сиудад Трухильо. Въпреки сърдечните срещи, на които се говореше само за плана, променян непрекъснато, между тях липсваше предишната искрена близост, нямаше ги шегите, доверието, онзи вътък от споделена взаимност, който — Антонио знаеше това — съществуваше между Турко, Имберт и Амадито — нещо, в което, откакто се скараха, той не участваше. Това беше още една беда, за която щеше да се разплати с Козела: защото изгуби завинаги приятеля си.

Тримата му другари в колата и другите трима, спрели някъде напред, бяха може би хората, които знаеха най-малко за заговора. Сигурно подозираха за участието и на други съмишленици, но ако нещо се случеше и попаднеха в ръцете на Джони Абес Гарсия и неговите calies ги затвореха в „Куарента“ и ги подложеха на обичайните изтезания, нито Турко, нито Имберт, нито Амадито, Уаскар, Пасториса и Педро Ливио можеха да споменат много хора: генерал Хуан Томас Диас, Луис Амиама Тио и още двама-трима. Те не знаеха почти нищо за другите, сред които имаше най-високопоставени хора от правителството, като Пупо Роман например — шеф на въоръжените сили и втори човек в режима, — нито за мнозината министри, сенатори, цивилни функционери и висши военни служители, които знаеха за плановете, участваха в подготовката или бяха разбрали за тях индиректно. Те бяха заявили, намекнали или подсказали на посредниците (какъвто беше случаят със самия Балагер, на теория президент на републиката), че ако Козела бъде елиминиран, биха приели да съдействат за възстановяването на политическата система, за ликвидирането на цялата трухилистка измет, за отварянето на страната и за обявяването на гражданско-военна хунта, която — с помощта на Съединените щати — щеше да гарантира реда, да пресече пътя на комунистите и да призове към избори. Щеше ли Доминиканската република да стане най-сетне нормална страна, със законно избрано правителство, свободна преса и правосъдие, достойно за името си? Антонио въздъхна. Беше работил толкова за това, но не можеше да го повярва. Всъщност той беше единственият, който познаваше като дланта на ръката си цялата мрежа от имена и групи. Много пъти, докато провеждаше един след друг безкрайните тайни разговори и всичко направено се разпадаше и трябваше да го възстановява отново от нищото, се беше чувствал точно така — като паяк в центъра на лабиринт от изплетени от самия него нишки, свързващи много хора, които не се познаваха помежду си. Беше единственият, който познаваше всички. Само той знаеше до каква степен се е ангажирал всеки от тях. А бяха толкова много! Дори той не можеше да си спомни сега колко бяха. И цяло чудо беше, че в тази страна, с тези доминиканци, каквито ги знаеше, не се стигна до предателство, което да провали заговора. Сигурно Господ е с тях, както смяташе Салвадор. Бяха взети всички предпазни мерки останалите да знаят много малко, само крайната цел, но не и начина, обстоятелствата, момента на действие. Не повече от трима-четирима души знаеха, че те седмината са тук тази нощ, не се знаеше и кой точно щеше да изпълни смъртната присъда на Козела.

Понякога мисълта, че е единственият, който може да разпознае всички участници, ако Джони Абес го залови, му тежеше доста. Беше решил да не се оставя да го хванат жив, да запази последния куршум за себе си. Беше се погрижил да скрие в кухия ток на обувката си и отрова, приготвена от цианова сол от един аптекар в Мока, който мислеше, че е за някакво бясно куче, вилнеещо из кокошарниците във фермата. Нямаше да го хванат жив, нямаше да достави на Джони Абес удоволствието да го види как се гърчи на електрическия стол. Истинско щастие щеше да бъде, ако след смъртта на Трухильо успееха да ликвидират и шефа на SIM. Много желаещи щеше да има. Най-вероятно, като узнае за смъртта на Шефа, онзи ще изчезне. Сигурно е взел всички предпазни мерки: би трябвало да знае колко го мразеха, колко хора искаха да си отмъстят. Не само от опозицията; доста министри, сенатори и военни го заявяваха открито.

Антонио запали нова цигара и запуши, захапал здраво края й, за да се поуспокои. Движението по шосето бе замряло съвсем, от доста време и в двете посоки не бяха минавали нито един камион, нито една кола.

Всъщност, каза си, издишвайки дима през устата и през носа, него изобщо не го интересуваше какво ще стане после. Най-важното беше сега. Трябваше да го види мъртъв, за да разбере, че животът му не е минал напразно, че не е живял на тази земя като нищожество.

— Тоя козел няма ли най-сетне да дойде, мамка му — изруга ядно Тони Имберт до него.

Бележки

[1] Планина на остров Испаньола, простираща се през Доминиканската република. — Б.пр.